РОЛЯТА НА РУСИЯ В МЕЖДУСЪЮЗНИЧЕСКАТА ВОЙНА

След продължилата повече от десетилетие стратегическа криза в българо–руските отношения (1886–1896), белязана от омраза, подозрение и активна дипломатическа война на Петербург срещу Княжеството, две политически реалности се стабилизират с кръщението на престолонаследника Борис от император Николай II: първо – България официално се признава като династически легитимна наследница в православната монархическа екосистема; второ – Москва декларира нов курс, при който българският княз (а скоро вече цар) се третира не като узурпатор на руския „трофей от Санстефано“, а като възможен инструмент в балканската игра срещу Австрия. Но това помирение е привидно и ограничено: то не означава, че Русия приема българския интерес в Македония, нито че приема възстановяването на „Санстефанската България“ като легитимен историко–политически проект. И точно тук е фундаменталният механизъм, който обяснява ролята на Русия във войните 1912–1913: тя не е „за България“ или „против България“ – тя е за това България да служи за инструмент на руската глобална балканска цел.

Именно защото Междусъюзническата война не е „провал на българската дипломация“ в абстрактен смисъл, а краен резултат на една неоптимизируема конструкция: България влиза в Балканския съюз с убеждението, че Русия е арбитър; Русия приема ролята на арбитър с убеждението, че разделението на Македония е по–важно от изхода на войната; Сърбия и Гърция преследват план за анатомия, а не за автономия на Македония. Резултат: българската армия печели на фронта, а българската дипломация е детронирана в коридорите на руските посолства.

I. Руската геополитическа константа 1878–1912

Балканите като траектория към Проливите

Балканският полуостров е пространството, което Русия не може да напусне, без да загуби основната цел на своето южно направление: контрол върху Проливите. И затова руската политика спрямо България след 1878 никога не е производна от симпатия или културна общност, а от балансиран страх: една прекалено силна България, възстановена в санстефанските граници, автоматично прави пътя към Цариград излишен за руския флот. Тоест – ако България сама е потенциална сила на Проливите, Русия става ненужна като „освободител–посредник“. Това е причината, поради която дори в най–„проруските“ периоди Петербург не допуска България да доминира Македония, а в най–„антируските“ моменти Москва не прекъсва окончателно канала към двореца и армейския Генерален щаб.

През 1901 година при разразилия се скандал във връзка с аферата „Михайляну“, председателят на Върховния македоно-одрински комитет Борис Сарафов е поканен на разговор в руското посолство. Руският посланик в София Юрий Бахметиев настоява Сарафов да си подаде оставката като председател на комитета, а след отказа на гордия българин, той му заявява:

Тогава организацията Ви ще бъде разбита на пух и прах.

През 1902 година руският посланик в Цариград Иван Зиновиев лично издейства берат за Скопски владика за сърбина Фирмилиян. По този повод борецът за българщината в Македония митрополит Методий (Кусев) цитира писмо от Екзарх Йосиф I oт 2 май 1902 година:

Руското правителство иска да настани сръбски владици в Македония, които да изтикат българските, за да се принуди Екзархията да се прибере в границите на княжеството. И защо руското правителство, вместо да заставя Патриаршията да дава на цяла Македония сърби владици, не подействуваше да се назначат български и така да се премахне причината на несъгласието между Екзархията и Патриаршията и да се вдигне схизмата? Тоя път е правий, по-лесний и по-естествений. Чрез назначаването сърби владици в Македония русите не мерят само да вдигнат схизмата, а и да посърбят българското население, за да осуетят Св[ети]-Стефанската България.

За Илинденско-Преображенското въстание и ролята на руската дипломация в потушаването му митрополит Методий (Кусев) пише:

Въстанието не можа скоро да се потуши. Страхът да не би да се осъществи идеята за автономия на Македония, застави Зиновиева да настои пред турците да бързат и за решителното потушване на въстанието, да употребят и топове.
Разорението и унищожаването с топове на 150 села български в Македония, се дължи на милосердието на Зиновиева, представителя на руската дипломация.
Руските консули в Македония, съюзници на сърби, на гърци и на турци против българите, в своите рапорти, които се публикуваха в Петербургския „Държавен Вестник“, обвиняваха българите и оправдаваха турците.

Симеон Радев цитира една фраза на Зиновиев, казана в разговор с немския посланик Вангенхайм:

Политиката на Русия е Македония да не стане никога българска.

Въпреки всичко това обаче, България сключва военна конвенция с Русия – България поставя армията си под руско командване в случай на нападение над Русия от страна на Румъния или страна от Тройния съюз (Германия, Австро-Унгария и Италия), а Русия се задължава да помогне на България с войска и оръжие в случай на нападение от друга балканска държава или действия на Румъния срещу България, подкрепени от Австро-Унгария. Преговори за подновяване на конвенцията се водят и през 1909 – 1910 година.

През 1911 година избухва Итало-Турската война за Триполи и Киренайка (Либия), която активизира външната политика на България. Започват сондажи за мнението на Великите сили за евентуална война с Османската империя. Мнението на Париж и Виена е да не се предприемат военни акции. Идеята за Балкански съюз намира благодатна почва за развитие в кабинета на Иван Евстратиев Гешов, като влиятелен застъпник на идеята е македонският българин Димитър Ризов, дългогодишен дипломат от кариерата и съратник на Гешов от десетилетия. Неговата максима е „Автономия или анатомия на Македония“.

Участието на Димитър Ризов в преговорите за Балкански съюз е един от най-печалните факти в новата българска история. Гешов е наясно със сръбските аспирации към Скопско и Кичевско, преценява, че съюзът със Сърбия е рискован, но правилен ход. Така е предприето нещо немислимо до този момент – съгласие за делене на Македония. Идеята на Ризов за включване на клауза за арбитраж на руския император по спорните въпроси е приета от Гешов и на 27 септември 1911 година е одобрена от цар Фердинанд. На следващия ден е проведена среща между Гешов и сръбския премиер Милован Милованович. Преговорите са дълги и тежки, Милованович харесва идеята да се дели Македония, като още повече харесва удобната формулировка за арбитраж – тя е неясна и не дава гаранции, че арбитърът ще отсъди в полза на България. Гешов пише в дневника си, че е решил да включи и Гърция в съюза, предвид разклатените отношения с Турция и възможността от „съдбоносни изненади“.

Русия неохотно се съгласява да играе ролята на арбитър – страхът от преждевременен военен конфликт е голям, но възможността да създаде блок на антиавстрийска основа е примамлива – един съюз между Сърбия и България би укрепил позициите на Русия на Балканите. Руската дипломация се надява, че ще може да контролира действията на съюзниците. В балканските столици работят едни от най-добрите руски дипломати. В Белград – Николай Хартвиг, в Атина – Елим Демидов, в София – Анатолий Неклюдов, в Букурещ – Николай Шебеко. Когато преговорите между България и Сърбия се затягат, Русия поема ангажимент да е арбитър. Правителството на Иван Евстр. Гешов предоставя решението на националния ни въпрос в ръцете на Русия.

Русия срещу Австрия – България като осцилатор

Тъй като Австро–Унгария е устремена към Солун, а Русия – към Цариград, българската позиция спрямо Македония е антагонистична и за двете империи: автономна Македония би станала естествено българска, окупирана Македония би дала на България контрол върху Вардарската долина, а румелиотска Македония би свързала вътрешните български земи със Солун. И трите сценария – от гледна точка на Петербург – са червена тревога. Това обяснява защо руската дипломация не само не подпомага, но активно саботира българските наднационални структури на ВМОК, включително чрез пряко вмешателство (скандал „Михайляну“, натиск върху Сарафов, директни действия на Зиновиев за сръбски владици).

II. Илинден, Зиновиев и принципът „Македония никога няма да бъде българска“

Петербургската максима, цитирана от Симеон Радев

Фразата на Зиновиев – „Политиката на Русия е Македония да не стане никога българска“ – не е афект или лична русофобска реплика. Тя е най–кондензираната формула на имперски интерес. И тя се доказва емпирично: Русия не само стои безучастно спрямо Въстанието, тя настоява Османската държава да реагира с максимална бързина и насилие, защото автономията е най–опасният сценарий: автономия = международен прецедент = за няколко години – фактическо българско ядро. Поради това Русия използва инструментариум: консули, рапорти, вестници, Патриаршията, тя създава институционално поле, в което българите са преставени като „разбойници“, а турските зверства – като „необходима контрамярка“.

Методий Кусев и структурната руска антибългарска линия

Методий Кусев вижда нещо, което българските политици от 1911–1912 не виждат: Русия не иска премахване на схизмата – тя иска премахване на българската претенция в Македония. Точно затова Русия предпочита сърби владици вместо български: защото българската църква в Македония е политическия механизъм, с който България може да стане държава на Проливите без Русия.

III. Между руската помощ на фронта и руската блокада в кабинета

Руски пушки на бойното поле – руски решения в полза на Сърбия

Голямата трагедия на 1912–1913 е, че руската материална помощ е реална, огромна и решаваща, но руската политическа линия е системно антибългарска. Българската армия реално не може да завърши войната успешно без руските доставки: пушки, ботуши, въглища, храни – това са логистични факти. Но тази помощ не е стратегическа помощ. Тя е доза, която удължава живота на един войник, за да може дипломатът после да убие победата на този войник на масата на преговорите.

Русия предпочита Сърбия и Гърция като буфери

За Петербург 1912–1913 най–опасният сценарий е „единна българска Македония“. Най–полезният сценарий е разделена Македония: едната половина – под сръбско военно–административно влияние, другата – под гръцко. Защо? Защото така Русия има двама зависими играчи вместо един самоуверен. Тоест руският интерес не е да бъде признат „българския принос“ към победата – руският интерес е България да остане армейски полезна, но геополитически неопасна.

IV. Арбитражът – юридическият механизъм, чрез който България капитулира предварително

Гешов, Ризов и голямата грешка: Русия става арбитър на българската кауза

„Арбитражът“ в Договора със Сърбия не е юридически неутрална институция – това е механизъм, с който България делегира решението на Македония в ръцете на държава, която вече е обявила, че Македония не може да бъде българска. Тук не става дума за наивност, а за концептуален провал: България „надява“ Русия да бъде морална сила, а Русия използва тази формула, за да заключи България в позиция, при която всяка българска армейска победа е дипломатически безсмислена.

Николай Хартвиг като архитект на сръбската геополитическа победа

Петербург няма нужда да „убеждава“ Сърбия – Хартвиг е достатъчен. Той е човекът, който не просто разчита балканската карта – той я пише. Неговата формула е проста: Сърбия е по–малко опасна от България. И затова Русия – чрез Хартвиг – подкрепя сръбския проект за Скопие дори когато българските щабни карти показват военна реалност, която Русия не желае да признае.

V. Руската роля в самата Междусъюзническа война

Дипломатическата архитектура на руската „неутралност“ като инструмент на Сърбия и Гърция

Русия официално декларира „неутралитет“ в междусъюзническия конфликт, но това не е автентична неутралност, а асиметрична отказаност: Русия отказва да бъде арбитър в момента, в който механизмът на арбитража е активиран и необходим; отказва да се произнесе по договора, който самата тя е наложила като протоколен инструмент; отказва да санкционира Сърбия за нарушаването на линиите от 1912; и паралелно изпраща в Белград съобщения, че България е „прекалено нетърпелива“ и „прибързва“. Това е дипломатическо съучастие в предварително разпределена териториална реалност – Русия не „очаква“ разпадането на съюза, тя програмира разпадането, за да може „победата“ в Македония да не произведе стратегическа и демографска българска мощ. С други думи: войната от юни 1913 е неуспех за България във военен смисъл, но е успех за Русия във функционален смисъл: тя получава разделена Македония без да изстреля един патрон.

Механиката на руската подкрепа за сръбския тезис за „спасяване на Сърбия“

Сръбската официална аргументация през юни 1913 пред Петербург е двойно структурирана: първо – Сърбия „е жертвала своята стратегическа енергия“ срещу Австрия в северния театър; второ – Сърбия „спасява балканския блок“ като не допуска България да стане прекалено мощна. Точно тези тези са приети в Петербург като валидни. Това означава, че Русия приема за стратегически факт, че победата на България в Одрин – и в Тракия въобще – е „несъизмерима“ със сръбската загуба на евентуален излаз на Адриатика. От този момент България губи позицията на субект–победител и влиза в ролята на „силен войник“ с „ниско геополитическо доверие“. Русия не санкционира агресора – тя санкционира жертвата чрез дипломатическо оставяне в празнота.

VI. Русия и Букурещкия договор

Букурещ 1913 като дипломатическо епиметърно решение, в което Русия се вижда като „коректор ex post“

Русия няма официална роля като подписант и това често се интерпретира погрешно като „Русия няма отношение към Букурещ“. Това е фундаментално неточно. Русия няма нужда да бъде подписант, защото Русия вече е определила параметрите на Букурещ чрез отказа от арбитраж. Това е висшата форма на участие: провалът на руския арбитраж е функционалното предрешаване на договора. Когато Сърбия придобива Вардарска Македония, това не е „победа на Сърбия“ – това е успех на руската цел „Македония никога да не бъде българска“. Русия не присъства в Букурещ, защото Русия вече е постигнала резултата преди конференцията да започне.

Русия приема разпределението като финализирана геополитическа геометрия

Петербург – и лично Сазонов – не се стреми към ревизия на Букурещ, нито към морална корекция. Българската теза „ние не загубихме на фронта – ние загубихме в руския кабинет“ е исторически точна. В Москва се приема следното: разделена Македония е стратегически ресурс; силна България не е стратегически ресурс. И затова Букурещ не е „неприятен случай“ – той е вписване в руската геополитическа доктрина.

VII. Международният контекст 1913 – Великобритания, Германия, Австрия и Русия

Позицията на Лондон и Берлин: България като полезен агент contra Русия

Великобритания вижда в България потенциален противовес на Русия, защото свързва българската победа в 1912 с евентуално българско участие в механизъм за ограничаване на руското проникване към Проливите. Германия – която вижда в Сърбия австрийска уязвимост – е по–скоро склонна да приеме българско превъзходство в Македония, защото това отслабва антиавстрийския блок. Тоест – единствената голяма сила, която категорично е против силна България, е Русия.

Петербург вижда разделението на Македония като „най–добрия стабилизатор“ преди Голямата война

Русия е наясно, че Европа се плъзга към обща война. Русия смята, че Сърбия е най–ефективният инструмент срещу Австрия. Това автоматично означава, че България не може да бъде „лидер на Балканите“. За да се подготви бъдещата антиавстрийска операционна среда, Русия се нуждае от Сърбия, а не от България. Това е ядрото на цялата геометрия.

VIII. Заключителен аналитичен синтез: Русия като фактор, който позволява победите, но елиминира плода на победите

Русия през 1912 дава на България материалната възможност да победи, и през 1913 – дипломатическият механизъм България да не извлече нищо от победата. Това е не противоречие, а конструкция. Русия иска България да бъде силен войник, но ниска геополитическа величина. Русия иска България да бъде мощен инструмент, но без право на самостоятелен стратегически проект. В Междусъюзническата война Русия не е „безразлична“ – Русия е архитект, който не е на фронта, а в протокола. И точно затова руската „неутралност“ е неутралност само в граматическо, а не в политическо значение.

Точка на действие – руска дипломатическа позиция – ефект за България

Точка на действие	Руска дипломатическа позиция	Ефект за България
Кръщение на престолонаследника Борис (1896)	Формално „помирение“ с Кобургите; легитимиране на монархията само в династически план	Създава илюзия за стратегическо сближение; залъгва България, че Русия вече не е против автономната българска кауза в Македония
Скандал „Михайляну“ и натиск върху Борис Сарафов (1901)	Активен натиск за обезглавяване на ВМОК; директна заплаха за разбиване на организацията	Удар върху македонската революционна инфраструктура; Русия показва, че ще поддържа не гръко–българското противопоставяне, а анти–българската ос
Лобиране за сърбина Фирмилиян (1902)	Приоритизиране на сръбското духовно присъствие в Македония за сметка на българското	Институционално посърбяване на скопския диоцез; понижаване на тежестта на Екзархията
Руското поведение по време на Илинден (1903)	Публично оправдаване на турската репресия; фактическо антиреволюционно поведение	Удължаване на елиминацията на българските структури; демонстрация, че Москва няма да допусне автономна Македония
Подкрепа за сръбската доктрина „Македония няма да бъде българска“ (Зиновиев)	Категорично стратегическо становище; принципна константа	Предварително задава граници на всеки бъдещ „арбитраж“; обезсмисля всяка българска победа ex ante
Подкрепа за идеята за руско арбитриране в Договора със Сърбия (1912)	Русия приема арбитраж, но не поема конкретни гаранции за съдържанието	България де факто доброволно предава окончателния изход от Македония в ръцете на сила, която вече е заявила антибългарската си константа
Материална помощ (пушки, одежди, въглища) в Балканската война (1912–1913)	Тактически ресурс за българската мобилизация и логистика	България получава „живот“ на фронта, но без политическа стойност; Русия прави България голям воин, но не ѝ дава право да бъде победител
Отказ от арбитраж при междусъюзническия разрив (1913)	„Неутралност“ = отказ да се санкционира Сърбия; мълчаливо легитимиране на сръбската окупация	Най–решаващият удар: прави невъзможно юридическото използване на българските военни победи
Фактическо приемане на Букурещкия договор (1913)	Русия не поправя изхода, а го приема като стабилизатор преди бъдещата война срещу Австрия	България става стратегически губеща въпреки реалната военна победа; територията е разпределена така, че да служи на руския антиавстрийски вектор

Харесайте Facebook страницата ни ТУК