ИСТОРИЯТА НА НАЦИОНАЛНАТА БИБЛИОТЕКА

Силна и просперираща държава е онази, която пази своята история, писменост, култура и традиции – не като абстрактни лозунги, а като реално, материално наследство, подредено, описано и достъпно за хората. Още първите управници на следосвобожденска България разбират, че без „книжовен храм“ новата държава ще остане без памет и без опора. Оттук идва идеята за национална библиотека – място, където да се съхраняват ръкописи, книги, периодика, документи, където да се кондензира интелектуалната история на нацията, но и да се раждат нови знания.

Историята на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ не е просто хронология на сгради и фондове, а драматичен разказ за оцеляване, визия и дълг. Тя започва с романтичния патос на Възраждането и първите години след Освобождението, минава през години на крайна бедност, многократни премествания, бомбардировки и почти пълно разрушение, за да стигне до съвременната, модерна институция – най-голямото книгохранилище в България с над 8 милиона библиотечни единици и ключов център в европейската културна памет.

I. Раждането на националната библиотека след Освобождението

Книжовният храм като условие за модерна държавност

В първите месеци след Освобождението София още се лута между миналото на османски провинциален град и бъдещето на европейска столица, но идеята, че новата държава се нуждае от „книжовен храм“, вече се оформя в съзнанието на просветните дейци. Разбира се, школите, читалищата и частните библиотеки на възрожденците вече подготвят почвата, но те са разпилени, неравномерно развити, зависими от личната съдба на дарители и настоятели. Затова мисълта, че трябва да има централен държавен институт, който да събира всичко печатано и писано за и от България, възниква почти неизбежно. На 4 април 1878 г., по време на тържеството по случай избавлението на руския цар Александър II от покушението в Париж, софийският учител и секретар на градския съвет Михаил К. Буботинов изнася реч, в която ясно формулира тази необходимост – ако София и новоосвободената страна искат да се развиват културно и образователно, те се нуждаят от богата публична библиотека. Това не е случайно хрумване, а израз на общ възрожденски импулс: просветата и книгата се мислят като оръжие на нацията. Губернаторът Пьотр Алабин и вицегубернаторът Марин Дринов посрещат идеята с разбиране, защото за тях библиотеката не е лукс, а инструмент за изграждане на модерно общество и опора на държавността.

От идеята на Буботинов до държавното учреждение

След първоначалната идея започва трудно, но последователно институционализиране на бъдещата национална библиотека. Планът на Буботинов е прагматичен: за основа да се използва библиотеката на богатия български търговец и дарител Иван Денкоглу, която вече е значителен книжен фонд и може да се превърне в ядро на новата институция. На 28 ноември (10 декември по нов стил) 1878 г. се създава библиотечна комисия, чиято задача е да организира и структурира бъдещата библиотека – тази дата постепенно се утвърждава като рожден ден на Народната библиотека. Година по-късно, по предложение на Марин Дринов, библиотеката вече придобива статут на държавно учреждение под името Българска народна библиотека – това е ключов момент, защото поставя ясно отговорността за книжовното наследство в ръцете на държавата, а не само на частни инициативи. Първата сграда, в която библиотеката се помества, е обикновена къща, вероятно на мястото на днешната Българска народна банка – символично съседство между финансовата и духовната „банка“ на новата държава. За библиотекар е назначен Иван Шумков, който получава задача да намери по-подходяща постройка с предоставените му от Алабин средства. Той открива една от големите турски къщи в града и я преустройва за нуждите на библиотеката – първо свидетелство за това как наследството на стария град се пренаписва в услуга на новата българска култура.

II. Първи фондове, дарители и образът на „книжовния храм“

Архивът на Възраждането и формирането на национална памет

Още с основаването си Народната библиотека започва да оформя своята архивна сбирка, която постепенно се превръща в това, което по-късно се нарича Български исторически архив. Още в първите години след Освобождението библиотекарите и ръководителите разбират, че Възраждането трябва да бъде документирано не само в учебниците, а чрез автентичните документи – писма, протоколи, възвания, учебни програми, вестници, снимки. Така библиотеката започва системно да събира материали, отразяващи революционната, културната и църковната борба на българите – не просто като любопитни реликви, а като фундамент за национална историография. Създаването на тази архивна сбирка, която по-късно се обособява като самостоятелен Български исторически архив, е един от първите опити в новата държава да се мисли системно за националната памет. Стотици дарители – революционери, учители, свещеници, търговци, интелектуалци – започват да предават свои лични документи, писма и ръкописи, водени от ясното съзнание, че личната им история трябва да се впише в общата – и че най-сигурното място за това е именно Народната библиотека. Така библиотеката още в първите си години се превръща не просто в място за четене, а в своеобразен „паметник на хартия“, където се запечатват пътищата на националното въздигане.

Ръкописни съкровища и лични библиотеки

Паралелно с архивните материали ръководството на библиотеката започва да развива и фонд от славянски и чуждоезични ръкописи, отделен още от самото начало в специален шкаф в директорския кабинет – скромно начало на това, което днес е една от най-ценните ръкописни колекции в региона. Още в първите години постъпват дарове, които задават високия научен и културен статут на институцията: митрополит Мелетий Зографски подарява своята сбирка от ръкописи; следват личните библиотеки на проф. Марин Дринов, Петко Р. Славейков, Найден Геров, както и ръкописи от библиотеката на Българското книжовно дружество в Браила. Подобни дарения не просто обогатяват фонда, те превръщат библиотеката в място на духовно „продължение“ на възрожденските дейци – техните книги и ръкописи намират втори живот в ръцете на нови поколения читатели и изследователи. Постепенно около ръкописния фонд се изгражда и специализиран научен интерес: филолози, историци, богослови и изкуствоведи започват да „отключват“ пласт по пласт съдържанието на тези колекции, а самата библиотека се оформя като ключов център за проучване на славянската и православната книжнина. Още тогава се очертава мисията, която продължава и днес: събиране, опазване и предоставяне на националната книжнина и ръкописно наследство във възможно най-широк научен и обществен контекст.

III. Скитания из София: от турската къща до Голямата джамия

От турската къща до черквата „Св. Никола“ и конака

Първите десетилетия от съществуването на Народната библиотека са белязани от хроничен недостиг на помещения в бързо растящата столица. Първата турска къща, приспособена от Иван Шумков, скоро се оказва неподходяща за нарастващия фонд, а и София още не разполага с достатъчно нови обществени сгради, които да поемат културните институции. Затова започва серия от премествания, която в исторически план изглежда почти романтична, но за библиотекарите и читателите е изпълнена с трудности. Книжовните сбирки се пренасят първо в черквата „Св. Никола“, после в конака, където властта постоянно трябва да лавира между административни и културни нужди. Всяко преместване означава прекъсване на работата, риск за физическата цялост на документите, загуби, объркване в подредбата. В същото време това постоянна „подвижност“ показва и нещо друго – упорството на държавата и общността да запазят и развиват библиотеката дори в условията на бедност и инфраструктурен хаос. Книгите пътуват заедно с институциите на младата държава, а библиотеката, макар и без собствен дом, остава постоянен ориентир в градската и националната културна топография.

Буюк джамия като временен, но съдбовен дом

През 1879 г. библиотеката се премества в Голямата (Буюк) джамия – един от най-внушителните османски храмове в София, вече лишен от първоначалната си религиозна функция. На пръв поглед това изглежда като логично решение: сградата е просторна, монументална, с централно разположение. На практика обаче тя съвсем не е пригодена за нуждите на библиотека – липсват подходящи книгохранилища, осветлението и отоплението са проблемни, а адаптацията изисква средства, с които младата държава не разполага. Въпреки това библиотеката остава под покрива на джамията цели шест години, а в същата сграда се помещава и Държавната печатница – своеобразен „комплекс“ на писменото слово, в който едновременно се печатат и се съхраняват книги. Трудните условия не спират възрожденските дейци и ранните библиотекари да продължат упорито своето дело. Списъкът на дарителите расте: търговецът Никола Ковачев от Виена например дарява пълни годишнини от ключови възрожденски вестници – „Народност“, „Дунавска зора“, „Право“, „Век“, Каравеловите „Свобода“ и „Независимост“, „Знаме“ на Христо Ботев и други. Така в пространството на една преосмислена османска джамия се концентрира живата памет на българската революционна и публицистична мисъл – символично наслояване на култури, което превръща библиотеката в своеобразен мост между минало и бъдеще.

IV. Пътят към собствен дом и модерна сграда

Държавни решения и търсене на подходящ терен

В средата на 80-те години на XIX век, когато държавните структури постепенно се стабилизират, въпросът за по-подходящ дом на библиотеката отново излиза на дневен ред. През 1880 г. Константин Иречек, назначен за главен секретар на Министерството на народното просвещение, а по-късно – през 1884 г. – и за директор на Народната библиотека, се превръща в една от ключовите фигури за модернизирането на институцията. Той настоява библиотеката да бъде изведена от Голямата джамия, аргументирайки се с неподходящите условия и с нуждата от съвременно книгохранилище. Първоначално се обмисля преместване в новопостроената класическа гимназия след освобождаването ѝ от Народното събрание, но след оглед Иречек установява, че сградата е твърде малка за фонда и не предлага перспективи за разширение. Министерството на просвещението в крайна сметка предоставя на библиотеката сградата в парка на Конака – днешният Природонаучен музей – и преместването се осъществява в началото на 1885 г. Девет години по-късно, през 1894 г., ведомството наема друга сграда на ъгъла на улиците „6-ти септември“ и „Вълкович“, където библиотеката остава шест години. Всички тези премествания показват, че държавата вече мисли за библиотеката като за важен, но все още „временен“ наемател в различни сгради, без да е узряла идеята за специално проектиран дом на националното книгохранилище.

Конкурсът от 1937 г. и проектът на Васильов и Цолов

Решителна промяна настъпва в началото на XX век, когато през 1900 г. се закупува сграда на кръстовището на „Георги Раковски“ и „Славянска“, първоначално предвидена за казино, която е преустроена за нуждите на библиотеката. Там Народната библиотека – вече с нараснал фонд и ясно признат национален статут – остава до разрушителните бомбардировки през Втората световна война. Междувременно, през 1933 г., е назначена специална комисия, която трябва да определи мястото за нова, собствено проектирана сграда и да изработи проект за създаване на фонд за строителството. Комисията първоначално предлага терена между Народното събрание и Софийския университет, но след обсъждания и промени окончателното решение е новата сграда да се издигне на мястото на бившия царски манеж – днешното емблематично пространство на бул. „Васил Левски“. На 12 декември 1937 г. се обявява конкурс за архитектурен проект, в който участват 24 екипа. Побеждава проектът на архитектите Иван Васильов и Димитър Цолов – едни от водещите творци на българския модернизъм между двете войни. Техният замисъл съчетава монументалност и функционалност: представителна фасада с класически колонаден ритъм към булеварда и рационално организирани книгохранилища и читални в дълбочина. Така в архитектурен план Националната библиотека се мисли едновременно като „храм“ на духа и като строго подредена „машина“ за знание, способна да поеме бъдещ растеж на фонда.

V. Войната, бомбардировките и спасяването на книжнината

Бомбардировките над София и драмата на фонда

Грубият строеж и покривът на новата сграда на библиотеката са завършени през 1943 г., но началото на Втората световна война и особено бомбардировките над София през 1943–1944 г. замразяват окончателното ѝ довършване. В този момент директор е Райчо Райчев – човек, който ще остане в историята на библиотеката като символ на съвест и лична смелост. Опасността от разрушение става явна и ръководството взема съдбоносно решение: книжният фонд да се нареди плътно в първите два етажа на книгохранилището във вътрешния двор, като прозорците и вратите се зазидат, а водопроводът към сградата се прекъсне, за да се намали рискът от пожар. На 10 януари 1944 г. книгохранилището на улица „Раковски“ е ударено от бомба – сградата се срутва, но книгите остават под бетонните плочи, защитени от предприеетите конструктивни мерки. Сцената е драматична: директорът остава сам в сградата по време и след бомбардировката, а затрупаният фонд е изложен на риск от разрушение, наводнение, пожар, кражби. Тъкмо в този момент се проявява не само професионалният, но и моралният облик на библиотечния екип – те възприемат книжнината не като „имущество“, а като културно наследство, което принадлежи на целия народ и не може да бъде изоставено.

Райчо Райчев и подвигът по спасяването на книжовното наследство

След удара върху сградата на „Раковски“ Райчо Райчев и неговите сътрудници започват почти героична операция по спасяване на фонда. Сред руини, в условия на постоянна опасност от нови бомбардировки и с ограничени ресурси, те организират разкопаването на затрупаните книгохранилища, сортирането на по-малко пострадалите части и евакуирането им в по-сигурни сгради, сред които Съдебната палата. Тази практическа работа – мъчителна, физически тежка, често опасна – е едновременно и символичен акт: библиотекарите показват, че са готови да рискуват личната си безопасност, за да защитят книжовното наследство на България. Независимо от тежките последици на войната фондът не просто оцелява, а продължава да расте – нови постъпления, макар и по-трудно, се обработват и вписват, а разрушените каталози и инвентарни книги се възстановяват от памет, бележки, оцелели копия. След войната споменът за този подвиг остава сравнително скромно отбелязан в публичното пространство, но в професионалната библиотечна общност той се предава като пример за висш професионален и граждански дълг. В този смисъл историята на Народната библиотека в годините на войната е ярко доказателство, че книгите могат да бъдат спасени не само с бетон и зидария, но и с лична смелост и убеждение, че паметта на народа е неприкосновена.

VI. Изграждането на съвременната Национална библиотека и специалните колекции

Откриването на новата сграда и институционалната трансформация

След края на войната работата по новата сграда на бул. „Васил Левски“ се подновява в условията на нов политически режим и силно ограничени ресурси, но с ясно съзнание, че този обект е от национално значение. През 1953 г. строежът е завършен и библиотеката официално отваря вратите си за читатели на 16 декември 1953 г. – събитие, което маркира не просто преместване, а качествен преход към нов етап от развитието на институцията. В първите години след откриването новата сграда носи името „Васил Коларов“ – в духа на тогавашната политическа символика – и едва през 1963 г. библиотеката е преименувана на „Св. св. Кирил и Методий“, което възстановява връзката с дълбоките традиции на българската писменост и християнска култура. През това време библиотеката вече функционира и като национален център за правен депозит – получава задължителни екземпляри от всички публикации, издадени в страната, и изгражда специализирани каталози и библиографски справочници, с които обслужва научната общност и държавната администрация. Постепенно тя се оформя като най-голямото книгохранилище в България, с колекция, която днес надхвърля 8–8,5 милиона библиотечни единици, включително книги, периодика, ръкописи, архивни документи, карти, ноти, графика, фотографии и много други видове носители.

Картографска, музикална и други специализирани сбирки

Паралелно с укрепването на основните фондове след войната библиотеката започва системно да развива и специални колекции, които я превръщат в уникален изследователски център. През 1948 г. се обособява картографската сбирка – първоначално с около 1500 единици, но с ясно съзнание, че географските карти, атласите и глобусите са не само помощен материал, а самостоятелно свидетелство за начина, по който държави и народи възприемат пространството. Постепенно сбирката се разраства и днес включва над десет хиляди атласи, карти и глобуси, което я прави най-добре комплектуваната картографска колекция в България. В 1951 г. от основния фонд се отделят музикалните издания и се създава самостоятелна музикална колекция – с ноти, музикално-теоретични трудове, редки български издания от края на XIX и първата половина на XX век. Тя се превръща в най-богатата и най-добре запазена музикална сбирка в страната, безценен ресурс за музиколози, изпълнители и изследователи на музикалното наследство. Към тях се прибавят и други специализирани отдели – отдел „Славянски ръкописи и старопечатни книги“, ориенталските колекции с арабски, османски и персийски документи, отдел „Старинни, редки и ценни издания“, портретно-фотографска колекция и др. Всички тези структури превръщат Националната библиотека не просто в голямо книгохранилище, а в сложна, многопластова институция, в която всяка сбирка има своя научна логика, методика за съхранение и обслужване и собствен кръг от изследователи.

VII. Националната библиотека като научен и духовен център днес

Читатели, учени и ежедневният живот на библиотеката

В съвременната си форма Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ съчетава две на пръв поглед различни лица – това на тиха читалня и това на динамичен научен център. В читалните зали – обща, специализирани, за ръкописи и редки книги – ежедневно работят студенти, докторанти, преподаватели, писатели, журналисти и граждани, които търсят информация както за курсови работи и дисертации, така и за семейна или локална история. Библиотекарите посрещат всеки читател не просто като „клиент“, а като партньор в процеса на търсене на знание – помагат за ориентиране в каталозите, предлагат тематични справки, насочват към по-малко известни източници. В същото време в сградата постоянно се организират изложби, представяния на книги, научни конференции, кръгли маси – библиотеката буквално живее като културен форум, в който документите от фондовете се „изваждат“ в публичното пространство и се свързват с актуални теми. Важно измерение на този живот са и личните архиви на видни български писатели и общественици – Иван Вазов, Захари Стоянов, Пенчо Славейков, Мара Белчева, Елисавета Багряна, Гео Милев, Пейо Яворов, Йордан Йовков и много други, чиито ръкописи, писма и бележници се пазят в библиотеката. Тези фондове дават възможност на изследователите да проследят творческия процес „отвътре“, а на широката публика – да види човешкото измерение на литературните класици.

Дигитализация, правен депозит и служене на обществото

Логиката на информационните технологии променя дълбоко начина, по който Националната библиотека изпълнява своята мисия, но не отменя основния ѝ смисъл – да събира, пази и предоставя националната книжнина. Като национална библиотека с функция на правен депозит тя продължава да получава екземпляр от почти всяко печатно издание в страната, но паралелно с това развива и електронни каталози, дигитални колекции и онлайн услуги, които позволяват достъп до част от фонда от всяка точка на света. Процесът на дигитализация – бавен, трудоемък и скъп – е насочен преди всичко към ръкописи, старопечатни книги, редки издания и крехки документи, които трябва да бъдат съхранени и отворени към по-широка аудитория, без да се рискува физическото им увреждане. Така библиотеката постепенно се превръща и в цифров архив на българската писменост и култура, в който миналото се „превежда“ на езика на съвременните технологии. В този контекст ролята на библиотекарите също се трансформира – те вече са не само пазители на книги, а и медиатори между аналоговото и дигиталното знание, между традиционните и новите форми на научно общуване.

VIII. Националната библиотека в европейския и световен контекст

Българската книжовна съкровищница в мрежата на националните библиотеки

Днес Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ се вписва активно в мрежата на европейските и световните национални библиотеки – като член на различни професионални организации и партньор в международни проекти. Тя обменя библиографска информация, участва в съвместни инициативи за дигитализация и съхранение, представя свои колекции в престижни изложби в чужбина. Особено значение имат колекциите от славянски ръкописи и османски архивни документи – едни от най-богатите по рода си, които привличат изследователи не само от България, но и от целия свят. В специализираните описания се регистрират над 1700 славянски ръкописа от XI–XIX век, около 200 гръцки и други чуждоезични ръкописа, както и хиляди арабски, османски и персийски кодекси и архивни единици, обхващащи периода от XV до началото на XX век. Тези фондове превръщат Националната библиотека в ключова точка на изследвания върху историята на Балканите, Османската империя, православната култура и славянската книжнина, а България – в активен участник в международния научен диалог за културната памет на региона.

Бъдещи предизвикателства и устойчивост на мисията

Въпреки уважението към традицията Националната библиотека постоянно се сблъсква с нови предизвикателства: нуждата от модерни книгохранилища, контрол върху климатичните условия, опазване на крехки материали, недостиг на средства за масова дигитализация, конкуренция от комерсиални информационни платформи. Към това се добавя и задачата да се отговори на променените навици на четене – младите поколения все по-често очакват информацията да бъде достъпна онлайн, мигновено и в удобен формат. В този контекст библиотеката трябва да съчетае две, на пръв поглед противоположни линии: консервативната – опазване на оригиналите, запазване на професионалните стандарти, съпротива срещу евтините компромиси, – и иновативната – внедряване на нови технологични решения, разработване на дигитални услуги, участие в международни инфраструктурни проекти. Въпреки трудностите до този момент институцията успява да балансира между тези полюси, защото има ясно ядро на мисията: да пази, описва и прави достъпно книжовно-документалното наследство на България за всички поколения. Тъкмо тази устойчивост на мисията превръща Националната библиотека в един от малкото институционални „стълбове“, които свързват Освобождението, войните, политическите режими и преходите в един непрекъснат културен разказ.

Историята на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ започва като мечта на няколко просветени мъже в прашната, полурухнала София от 1878 г. и се разгръща до днешната монументална сграда – символ на книжовното богатство на България. По пътя си тя преживява преустройства, премествания, недостиг на средства, войни и бомбардировки, но никога не прекъсва основната си линия: да бъде дом на националната книжнина и памет. От турската къща и Буюк джамия до модерната архитектура на Васильов и Цолов, от първите дарения на възрожденци до милионите библиотечни единици днес – всичко това очертава една история на постоянство, в която книгите и документите не са просто вещи, а носители на идентичност.

Днес, когато говорим за цифрови платформи, изкуствен интелект и глобални информационни мрежи, Националната библиотека остава опорна точка – стабилна, „каменна стена“, зад която се пазят ръкописите, старопечатните книги, архивите на писателите, картите, нотите, фотографиите. Тя показва, че истински модерна е онази държава, която не забравя корените си и която разбира, че знанието не се изчерпва с бързия достъп, а изисква грижа за източниците и уважение към паметта. Затова историята на Националната библиотека не е просто част от културната хроника на България – тя е живо доказателство, че националната идентичност се изгражда и пази там, където книгата е почетена като най-сигурен пазител на духа.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК