ОТНОШЕНИЯТА МЕЖДУ БЪЛГАРИЯ И ТРЕТИЯ РАЙХ
Междувоенната България е класически случай на малка държава, принудена да лавира в периферията на големи конфликти. Натискът на Версайско-Ньойската система, икономическата криза и политическата нестабилност оформят външнополитически хоризонт, в който националната кауза се свежда до едно: ревизия на „несправедливите“ следвоенни клаузи. В света на 30-те години единствената сила, която открито подкопава тази система, е надигащата се Германия. Обвързването с нея не е плод на идеологическа симпатия към нацизма, а на трезвата — макар и рискова — сметка, че без германска подкрепа българските териториални претенции ще останат химера.
I. След Ньой: травма, реванш и търсене на патронаж
Ньойският договор (1919) оставя България с териториални загуби, репарации и ограничена армия. В обществото се формира траен консенсус, че националното достойнство е потъпкано и трябва да бъде възстановено. Политическите елити — от земеделци до консерватори — споделят идеята за ревизия, но липсва ресурс да бъде постигната чрез класическа дипломация към Лондон и Париж. В началото на 30-те години германската икономика и военна машина набират мощ, а Берлин демонстрира воля да разруши следвоенния ред. Българските правителства постепенно започват да ориентират търговията, кредитите и въоръжението към Райха.
II. Икономическата рамка: клирингови окови и взаимна зависимост
Германо-българските клирингови споразумения стават гръбнак на двустранната търговия. България осигурява селскостопанска продукция и суровини; Германия — машини, индустриални стоки и оръжие. Клиринговият механизъм „заключва“ приходите в двустранни сметки, което намалява валутния риск, но и прави българската икономика зависима от германските поръчки и курсови условия. С нарастване на дяловете износ/внос към и от Германия политическата тежест на Берлин в София расте. Икономическата взаимозависимост се превръща в инструмент за дипломатически натиск.
III. Политическата предпазливост на Цар Борис III
Цар Борис III олицетворява стратегията на „да, но…“: да се вземе от Германия това, което служи на националната кауза, без да се допуска пълна идеологическа и военна подчиненост. Линията е двуслойна. От една страна, сътрудничество и изграждане на доверие с Берлин; от друга, постоянен отказ да се предприемат стъпки, които биха разсекли обществото — най-вече участие във войната срещу СССР. Тази предпазливост няма да предотврати обвързването, но ще остави възможност за маневра в последните месеци на войната.
IV. Психологията на „корекцията“: Южна Добруджа (1940)
Връщането на Южна Добруджа през 1940 г. има ефект на национален катарзис. За обществото това е символ на „възстановена справедливост“ след десетилетия унижение. Успехът внушава, че германското посредничество е пътят към по-нататъшни корекции в Македония и Беломорието. Оттук нататък аргументът „Германия носи резултати“ действа като вътрешнополитически катализатор в полза на по-тясно обвързване.
V. От неутралитет към Тристранния пакт (1939–март 1941)
С избухването на войната България формално е неутрална. Но германските победи и подготовката за Балканската кампания изправят София пред суров избор: или контролирано сътрудничество и транзит за Вермахта, или риск от окупация и загуба на инициативата. На 1 март 1941 г. България се присъединява към Тристранния пакт. Непосредствено след това германските войски използват българска територия за удар срещу Югославия и Гърция. В „награда“ България поема административен контрол в големи части от Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Пиротско — жест, който донася силна вътрешна легитимация на курса към Берлин.
VI. Особеното съюзничество: „с нас, но не докрай“
България се отличава от повечето съюзници на Райха по две линии.
- Първо, отказва да участва във войната срещу СССР. Мотивите са и стратегически (неясен изход на Източния фронт), и вътрешни (традиционни русофилски настроения). От гледна точка на Берлин това е сериозна фрустрация, но не води до разрив — България остава важен логистичен коридор и тил за Балканите.
- Второ, обявява война на Обединеното кралствои САЩ (края на 1941 г.) като политически жест на лоялност, но без реални сухопътни операции. Последствията са предимно във въздуха: през 1943–1944 г. започват англо-американските бомбардировки, които нанасят тежки разрушения и разклащат обществената подкрепа за курса към Райха.
VII. Антисемитската политика: от закон към комисариат
Ориентацията към Германия има и идеологическо изражение. Законът за защита на нацията (1940/41) въвежда дискриминационни мерки срещу евреите: ограничения в професиите, имуществен натиск, трудова повинност. Създаването на Комисариат по еврейските въпроси (1942) институционализира преследването. Българската държава — в съгласие с германските цели — започва да мисли „технологично“ за „решаването“ на еврейския въпрос, особено в новоадминистрираните територии.
VIII. Белев–Данекер и трагедията на „новите земи“
През февруари 1943 г. е договорена депортацията на хиляди евреи, започвайки от Вардарска Македония, Беломорието и Пирот — области под българска администрация, но извън предвоенните граници. Хората там нямат българско гражданство — това улеснява репресивната логика и „снема“ част от вътрешнополитическия риск. През март 1943 г. над единадесет хиляди души са арестувани, събрани в сборни лагери и извозени към влакове на смъртта. Повечето не се завръщат.
Този акт е най-тежкото морално петно върху държавната политика през войната: макар осъществен под германски натиск, той е реален, административно организиран и със съдействие на български органи. Тук функцията „администратор“ не може да служи за морално извинение.
IX. Съпротива срещу депортацията от „стара България“
Успоредно с това се планира депортация на евреите от вътрешността на страната. Тук обаче се задейства мощна вътрешна съпротива с три опорни точки:
- Парламентарна и правна — инициативата на заместник-председателя на Народното събрание Димитър Пешев и група депутати, които атакуват морално и процедурно депортациите;
- Църковна — активната позиция на Българската православна църква, която придава на протеста духовна и обществена легитимност;
- Обществена — петиции, писма, натиск от интелектуалци и граждани.
В резултат депортацията на около 48 000 евреи с българско гражданство е спряна. Те остават под режим на ограничения и трудова повинност, но физическото им унищожение е предотвратено. Това „спасение“ не изличава вината за „новите земи“, но показва, че в авторитарна конюнктура работят морални и институционални спирачки, когато се съчетаят политическа воля, парламентарен натиск и църковен авторитет.
X. Пропаганда и общество: плитки корени на нацизма
Германското културно присъствие и пропаганда между 1941 и 1943 г. са силни — кинохроники, печат, радиопредавания, образователни инициативи. И все пак нацизмът остава с плитки корени в българското общество. Крайно-десните движения са фрагментарни; големи масови организации по германски образец не се развиват. Управляващите елити действат предимно прагматично — в ключови моменти предпочитат обществения баланс пред идеологическата лоялност.
XI. Войната идва от небето: бомбардировките 1943–1944
Англо-американските въздушни удари променят вътрешнополитическия климат. Разрушенията в София, Пловдив и други градове разколебават доверието в германската непобедимост и изострят въпроса „докъде“ си струва да се държи курса. Комбинацията от военни поражения на Райха, въздушен терор над тила и растяща съпротива в страната постепенно прави статуквото неустойчиво.
XII. Смъртта на Борис III и политическият вакуум
През август 1943 г. цар Борис III умира внезапно. Политическият център на тежестта се разпада: регентството няма неговия авторитет и инстинкт за баланс. Междувременно фронтовете на Райха се сриват, а Червената армия приближава Балканите. Във вътрешнополитически план натискът за излизане от германската орбита става неудържим.
XIII. Септември 1944: късен, но решителен завой
В началото на септември 1944 г. СССР обявява война на България; на 9 септември коалицията на Отечествения фронт извършва преврат. Режимът сменя посоката: прекратява сътрудничеството с Берлин и обявява война на Германия. Българската армия се включва в бойни действия в Сърбия, Македония и Унгария. Този късен завой има двоен ефект: от една страна, цели да минимизира следвоенните щети и да подобри преговорната позиция; от друга, осветлява специфичния характер на дотогавашната българска лоялност — ограничена, условна, обречена с рухването на Райха.
XIV. Следвоенни наративи: мит, контрамит и историографски баланс
След 1944 г. официалният разказ — вече под доминацията на комунистическия режим — редуцира сложността. Акцентът пада върху „спасението“ на българските евреи и върху „късния, но правилен“ завой срещу Германия. Същевременно вината за депортациите от новоадминистрираните територии се маргинализира или вписва в общ контекст на „германски натиск“.
След 1989 г. отварянето на архиви и новите изследвания връщат амбивалентността: документално по-дълбоко сътрудничество с Райха в сигурността и икономиката; ръководна роля на местни институции в депортационната администрация; но и силна вътрешна съпротива, която реално спира унищожението на десетки хиляди граждани. Историческият образ на периода престава да бъде еднопластов: съвместяват се вина и съпротива, колаборация и морално действие.
XV. Нормативният въпрос: граници на реалполитиката
Случаят на България задава класическия въпрос за границите на „реалната политика“. В краткосрочен план стратегията „обвързване без пълно подчинение“ носи дивиденти: териториални придобивки, икономическа стабилизация, ограничаване на жертвите на фронта. В дългосрочен план обаче цената е тежка: морално опозоряване чрез участие в Холокоста в „новите земи“, разрушения от въздуха, политическа дискредитация и последваща загуба на суверенитет под съветска хегемония.
Спасението на евреите от „стара България“ е реално постижение на вътрешни сили — парламентарни, църковни, граждански. Но то съществува паралелно с трагедията на хората, които държавата не защитава — защото ги счита за „външни“ на политическата общност. Тъкмо тази двойственост прави оценката сложна и изисква отказ от удобни митове.
Отказът да се воюва срещу СССР предпазва страната от статута на пълноценен враг на Червената армия, а завоят през септември 1944 г. — от част от най-тежките следвоенни санкции. България влиза във войната с Райха, но излиза от нея срещу Райха — динамика, която ще предопредели следвоенния политически режим и международната рамка. В този смисъл българският случай е уникален не защото липсват компромиси, а защото компромисите са различно калибрирани във времето и спрямо ключови линии (Източен фронт, вътрешноеврейски въпрос, логистика на Балканите).
Отношенията между България и Третия райх не са линейна история за „колаборация“ или еднопластов мит за „благородно спасение“. Те са сложна конфигурация от национална стратегия, икономическа зависимост, идеологически натиск и морални избори.
- Стратегически, България използва германската мощ за ревизия на Ньой и постига символни успехи (Добруджа, административен контрол в Македония и Беломорието).
- Политически, тя съхранява ограничена автономия — отказва участие на Източния фронт, прави късен завой срещу Райха и търси минимизиране на следвоенните щети.
- Морално, държавата носи отговорност за депортациите от администрираните територии, но вътрешното общество, Църквата и част от политическия елит възпират унищожаването на българските евреи.
Урокът е двоен. Първо, реалполитиката без етика се превръща в капан: краткосрочните придобивки се плащат дългосрочно. Второ, дори в неблагоприятна среда институциите и гражданите могат да наложат морални ограничения на държавната машина. Българският опит от 1930–1944 г. не предлага лесни оправдания; той предлага трезва памет — за постигнатото, за извършеното и за предотвратеното.
Харесайте Facebook страницата ни ТУК
