АГЕНТУРАТА НА КГБ СРЕЩУ ТОДОР ЖИВКОВ

Темата за агентурното проникване и политическото влияние на КГБ в България по време на управлението на Тодор Живков е фундаментална за разбирането на механизма, по който Москва контролира своите съюзници в Източния блок. Макар официалната реторика да говори за „братска дружба“, „съветски модел“ и „идеологическо единство“, реалността разкрива дълбоко внедряване на съветските специални служби в българската държавна, партийна и разузнавателна система. България често е наричана „най-верният сателит“ или дори „шестнадесетата република“, но именно тази привидна лоялност прави страната обект на още по-силно наблюдение, тъй като играе ключова стратегическа роля за СССР. КГБ не се задоволява с формална зависимост – то изгражда агентурни мрежи, паралелни канали за информация, оперативно влияние върху кадровите решения и възможност за директна намеса при необходимост.

Тодор Живков, макар и официално най-последователният съюзник на СССР, в действителност често се стреми да запази определена автономия на управление, да контролира вътрешните процеси без прекомерна съветска намеса и да изгражда собствена политическа база. Това поражда постоянен скрит сблъсък с Москва. В отговор Кремъл използва КГБ, за да следи, коригира, притиска и дори отстранява български ръководители, когато сметне за необходимо. Въпреки липсата на пълен достъп до съветските архиви, множество индиректни източници – стенограми между Живков и съветски лидери, дневниците на Анатолий Черняев, изказвания на Горбачов, спомени на български разузнавачи и партийни функционери – показват ясно моделите на влияние. Четири ключови случая (посланик Пузанов, отстраняването през 1977 г., конфликтът около Людмила Живкова, разговорът с Горбачов през 1987 г.) демонстрират, че КГБ не е само „партньор“ на ДС, а реален коректив на българската власт. Именно тази перспектива – на системен, дълбок и често скрит контрол – ще бъде разгърната в настоящото изследване.

I. Геополитическата логика на СССР: защо България трябва да бъде напълно контролирана

За да се разбере мащабът на агентурното влияние на КГБ, първо трябва да се анализира геополитическата позиция на България в доктрината на съветската външна политика. СССР не възприема България просто като съюзник, а като критично звено в стратегическата сигурност, идеологическата консолидация и военната инфраструктура на Варшавския договор. Това предопределя необходимостта Москва да държи страната под строг контрол чрез всички възможни средства – политически, икономически, военни и агентурни.

България като стратегически буфер и „най-верен съюзник“

България се намира на ключово геополитическо място – на Балканите, близо до проливите, до Турция като член на НАТО и до Близкия изток. За Москва това означава, че страната не може да бъде оставена да развива самостоятелна външна политика. Още от края на 40-те години съветските ръководители, включително Сталин, а по-късно Хрушчов и Брежнев, възприемат България като „пояс за сигурност“, който трябва да остане идеологически хомогенен и военно подчинен. Тази логика не допуска отклонение, каквото се наблюдава в Югославия, Унгария или Чехословакия. Дори и при привидно пълно съгласие, СССР не се доверява на българското ръководство, защото историята показва, че дори най-лоялният лидер може да се еманципира при промяна на вътрешни или международни условия. Затова КГБ изгражда системни канали за наблюдение на българските институции – не като израз на недоверие към социализма, а като задължителна форма на контрол над „периферията“ на империята. Това обяснява защо всяка значима промяна в българския политически елит се обсъжда в Москва, а понякога дори се инициира директно от там.

Икономическа зависимост като средство за политическо подчинение

Икономическите отношения между СССР и България често се представят в официалната пропаганда като пример за „социалистическо сътрудничество“. В действителност те са инструмент за зависимост. Българската индустрия, енергетика и военен комплекс са изградени по съветски модели и с технологии от СССР, което прави страната напълно зависима от доставки и цени, определяни в Москва. Когато Живков се опитва да развива по-голяма икономическа самостоятелност – например чрез търговия със Запада, внос на западни технологии или по-либерални вътрешни реформи – реагира не само съветското Министерство на външната търговия, но и КГБ. Кремъл следи не просто икономическите показатели, а политическия смисъл зад икономическите решения: дали България остава напълно интегрирана в СИВ и Варшавския договор или търси „втори източник“ на влияние. По този начин икономическата зависимост не е страничен ефект, а планиран механизъм на подчинение, подкрепен от агентурен контрол върху ключови министерства, банки и външнотърговски предприятия. Всяка по-смела идея за икономическа реформа в България се оценява първо през призмата на Съветския съюз – и ако тя нарушава „баланса на зависимост“, КГБ подава сигнал и принуждава промяната да бъде спряна.

II. Структурната връзка между Държавна сигурност и КГБ: партньорство или подчинение?

В официалните документи и мемоари често се говори за „тясно сътрудничество“ между Държавна сигурност (ДС) и КГБ. Но зад тази формулировка се крие асиметрична структура, в която българските служби фактически изпълняват ролята на филиал на съветското разузнаване. В този раздел ще бъде разгледано как е изграден този модел, кои са основните механизми на зависимост и как Москва гарантира лоялността на българските кадри чрез агентурно проникване.

Организационна зависимост: обучение, структури, методи

След 1944 г. новосъздадената Държавна сигурност е изградена по съветски образец. Кадрите ѝ се обучават в специални школи на НКВД/КГБ в Москва, оперативните инструкции са превод от руски, а цялата концепция за „вътрешен враг“ и „обезвреждане на враждебните елементи“ е копие на съветския модел. Тази зависимост не е временна – тя става постоянна. Всяка реорганизация в ДС следва реорганизация в КГБ, а ключовите структури – Първо главно управление (външно разузнаване), Второ главно управление (контраразузнаване), Трето управление (военно контраразузнаване) – са директно съгласувани със съветските „близнаци“. Дори техническата апаратура, кодовите системи и аналитичните методи са доставени от Москва. Това означава, че КГБ винаги знае как функционира ДС, какви операции провежда и кои кадри имат достъп до критична информация. Така ДС никога не може да стане инструмент за независима политика, защото архитектурата ѝ е съветска по замисъл.

Агентура в агенцията: как КГБ контролира контролиращите

Най-важният елемент на съветската стратегия не е просто да направи ДС зависима организационно, а да я контролира персонално. КГБ внедрява свои агенти не само в българската държавна и партийна върхушка, но и вътре в самата ДС. Има множество свидетелства, че някои от най-високопоставените български разузнавачи са били „двойно подотчетни“ – официално на ДС, неофициално на КГБ. Това създава паралелна вертикала на влияние, която позволява на Москва да знае всичко, което ДС знае, и да коригира действията ѝ при нужда. Съветски „съветници“ постоянно присъстват във всички ключови управления, имат достъп до секретни дела и участват в оперативни планове. Те не са просто наблюдатели, а често дават директни указания, които българските служители са длъжни да изпълняват. По този начин КГБ не се довери дори на „най-верния съюзник“, а изгражда вътрешен механизъм за контрол на самата структура, която би могла да стане заплаха, ако бъде използвана от политически ръководител с по-големи амбиции.

III. Личността на Тодор Живков: между демонстративна лоялност и скрита автономия

Тодор Живков е ключова фигура в баланса между България и СССР. От една страна той демонстрира абсолютна лоялност към Кремъл, подкрепя всички ключови решения на съветското ръководство и се позиционира като най-надеждния партньор. От друга страна обаче той последователно изгражда вътрешнопартийна мрежа, икономически модели и кадрова политика, които му дават значителна автономия. Тази двойственост прави Кремъл предпазлив и води до непрекъснато наблюдение и агентурно обкръжение.

Публичната лоялност като политическо оръжие

Живков разбира, че единственият начин да запази властта си е да се представя като най-последователния съветски съюзник. Той подкрепя Брежнев при интервенцията в Чехословакия, осъжда „югославския ревизионизъм“, заема твърда позиция срещу Китай, подкрепя афганистанската кампания. Въпреки това тази лоялност има и стратегическа функция: тя му осигурява благоволението на Москва, което той използва, за да елиминира конкуренти вътре в БКП. Когато Живков отстранява Трайчо Костов, Вълко Червенков или по-късно други партийни фигури, той винаги представя действията си като „защита на линията на Кремъл“. Това му дава легитимност не само вътрешна, но и международна. Кремъл, поне на пръв поглед, няма причина да го замени, щом той изпълнява всички идеологически директиви. Тази стратегия обаче има граници – когато Москва започва да търси реални реформи (перестройка), Живков се оказва пречка, защото неговата „лоялност“ е тактическа, а не същностна.

Скритата автономия и съмненията на Москва

Зад кулисите Живков изгражда мрежа от лична власт, която не зависи от Москва. Той създава своя „вътрешна партия“ – доверени хора като Милко Балев, Димитър Стоянов, Пенчо Кубадински, които са му лично предани. Освен това той развива икономически модели (аграрно-промишлените комплекси, ТНТМ, експериментални външнотърговски канали), които се отклоняват от съветските стандарти. Живков използва и семейната карта – позиционира дъщеря си Людмила в международната културна политика, създава лични контакти със западни културни елити и дори развива концепции за „български модел на социализма“. Всичко това буди подозрение в Кремъл. КГБ докладва, че около Живков се формира „самостоятелен център на власт“, който макар и официално лоялен, реално работи за личното му оцеляване. Москва започва да следи неговия кръг, да търси потенциални наследници и да подготвя сценарии за смяна на ръководството. Така Живков, вместо да бъде „гарантиран съюзник“, се превръща в потенциален риск – и именно това оправдава агентурното проникване и оперативните намеси на КГБ.

IV. Механизмите на влияние: как КГБ контролира партийните и държавните елити в България

Контролът на КГБ върху България не се осъществява само чрез официални срещи между лидери. Москва изгражда цялостна система от инструменти за влияние върху българските елити – чрез посолството, съветниците, агентурата, кадрови намеси, икономически натиск и идеологическо наблюдение. Този раздел анализира конкретните механизми, чрез които КГБ държи партийната върхушка под постоянен натиск.

Посолството на СССР като оперативен център, не като дипломатическа мисия

Съветското посолство в София функционира не просто като дипломатическа институция, а като координационен център на КГБ, ГРУ и други структури. Посланиците на СССР – като Александър Пузанов, Владимир Базовски, Виктор Шарапов и по-късно Юрий Пыпин – не са обикновени дипломати, а високопоставени политически емисари с директен достъп до Кремъл. Те не само наблюдават, но и „коригират“ решения на българското ръководство, като предават указания, влияят върху назначения, информират Москва за вътрешните конфликти в БКП и поддържат пряка връзка с определени „наши хора“ в София. Често посолството изпълнява ролята на паралелен център на власт, който знае всичко, което се случва в Министерския съвет, в Политбюро и дори в ДС. Българските лидери са наясно, че всяка тяхна стъпка се докладва, и затова често търсят не само вътрешна подкрепа, но и „одобрение“ от посолството. Дори слухове за несъгласие с Москва могат да бъдат фатални – достатъчно е посолството да намекне за „идеологическо отклонение“, за да започне натиск за оставка или за разследване.

V. Случаят „Александър Пузанов“: първият сблъсък между Живков и агентурния контрол на КГБ

Началото на 70-те години маркира първото сериозно напрежение между Тодор Живков и съветската агентурна система в България. Формално отношенията между двете държави изглеждат отлични, но зад кулисите Живков усеща, че Москва наблюдава не само политическите решения, но и всяко движение във вътрешния кръг около него. Централна фигура в този процес става съветският посланик Александър Пузанов – не просто дипломат, а дългогодишен член на елита на КПСС и доверено лице на Кремъл. Този случай показва как КГБ използва посолството като инструмент за вътрешнопартиен контрол и как Живков за първи път се опитва да постави граници на съветското влияние.

Посланик в сянка: кой е Александър Пузанов и защо Москва го изпраща в София

Александър Пузанов не е типичен дипломат, а високопоставен политик от съветската система. Той е бил първи секретар на Куйбишевския обком, дългогодишен член на ЦК на КПСС и ръководител на партийни структури с пряка връзка с КГБ. Изпращането на такъв кадър в София не е случайно – Кремъл иска пълен контрол върху управлението в България в период, когато се подготвят дългосрочни икономически и военни програми в рамките на СИВ и Варшавския договор. Пузанов пристига с мандат не просто да поддържа дипломатически отношения, а да „информира“ Москва за вътрешните динамики в БКП, за личните лоялности около Живков и за евентуални отклонения от съветската линия. Той изгражда мрежи от контакти във висшето партийно ръководство, в Министерския съвет, в Държавна сигурност и дори в културните и научните среди. Пузанов редовно изпраща в Москва подробни доклади, често съдържащи вътрешнопартийни разговори, кадрови конфликти и дори лични оценки за Живков и семейството му. По този начин посолството се превръща в паралелен център на информация, по-точен и по-бърз от официалните канали.

Когато посолството започва да управлява държавата: реакцията на Живков и тихото отстраняване на Пузанов

В един момент Пузанов преминава границата между наблюдение и намеса. Той започва да дава „препоръки“ на български министри, да влияе върху кадрови решения в БКП и да поддържа прекалено близки контакти с второстепенни, но амбициозни фигури, които могат да бъдат алтернатива на Живков. Това създава усещане за „двойна власт“ – официално решенията се вземат в София, но реално се валидират в посолството. Живков, който през 60-те години се е опирал на съветската подкрепа, вече е достатъчно укрепил личния си режим и започва да отхвърля всякакви опити за директен контрол. Той разбира, че Пузанов не е просто дипломат, а „очите и ушите“ на КГБ, които проникват дълбоко в неговото обкръжение. Вътрешнопартийни източници твърдят, че Живков директно се оплаква в Москва, намеквайки, че Пузанов „надхвърля мандата си“. Това е рискован ход, защото критика към съветски посланик може да се тълкува като нелоялност. Въпреки това Живков успява: Пузанов е „дискретно“ отзован и изпратен за посланик в Афганистан – на практика понижение. Формално няма скандал, но в политическите кръгове е ясно, че това е първият случай, когато Живков успява да отстрани човек на Москва. С този акт той показва, че няма да позволи съветско „паралелно управление“ в София. Но същевременно той сигнализира на Кремъл, че е станал твърде самостоятелен – и това ще има последици. Премахването на Пузанов не премахва влиянието на КГБ, а само го задълбочава и прави по-скрито. Москва научава важен урок: Живков не бива да бъде атакуван директно, а подкопаван чрез собственото му обкръжение.

VI. Отстраняването през 1977 г.: когато Москва започва да търси наследник на Живков

Вторият ключов случай на намеса на КГБ в българската вътрешна политика е още по-драматичен. През май 1977 г. внезапно е отстранен вторият човек в партийната йерархия – фигура непосредствено след Живков. Официалният повод е скандал около филма „Завръщане от Рим“, но реалните причини се крият в задкулисната игра на Москва. Този епизод показва, че Кремъл вече не се задоволява само с наблюдение – той тества готовността на системата да бъде сменен самият Живков и да бъде изведен по-млад, по-надежден и по-прогнозируем лидер.

Кой беше „вторият човек“ и защо стана заплаха за Кремъл

В контекста на този случай обикновено се споменава името на Борис Велчев (генерален секретар на ЦК на БКП и официален №2 в йерархията след Живков). Велчев притежава авторитет, административен опит и сериозно влияние върху кадрите в партията. Но още по-важно – той е смятан за потенциално по-гъвкав и приемлив за Москва, особено в период, когато Брежневото ръководство започва да се тревожи от прекалената концентрация на власт в един човек. Според изследвания на българското външнополитическо разузнаване, Кремъл е започнал да „залага“ на няколко по-млади фигури като възможни приемници на Живков, които биха провели по-дисциплинирана и контролируема политика. Това се потвърждава и от информация, постъпила по линия на Белград – югославското разузнаване също е следило съветско-българските отношения и е засекло, че в Москва се обсъждат „алтернативни кадри“ в София. Така Велчев (или друг ключов партиен лидер от неговия ранг) се превръща в инструмент – не непременно по свое желание – в ръцете на СССР. За Живков това е екзистенциална заплаха. Появата на „втори център на легитимност“ около №2 в партията означава потенциален държавен преврат с благословията на Кремъл. Затова Живков действа бързо и безкомпромисно – решението за отстраняване е внезапно, без публична подготовка, и се оправдава с политически несъществени мотиви, за да не се разкрие същинската причина: борба за контрол между него и Москва.

„Завръщане от Рим“ – удобният публичен мотив и скритата операция на КГБ

Официалният повод за отстраняването е филмът „Завръщане от Рим“, който съдържал „идеологически неприемливи елементи“. На пръв поглед това изглежда абсурдно – цялата българска култура е под строг контрол, а един филм трудно може да свали човек от второто място в държавата. Точно това показва, че „филмът“ е само параван. Истинските причини са политически. Според нови изследвания на историята на българското външнополитическо разузнаване, отстраняването е резултат от задкулисна намеса на Москва. КГБ е подало на Кремъл доклади, в които се твърди, че около този високопоставен лидер се формира кръг от хора, които са твърде „самостоятелни“ и „ориентирани към реформи“. Това буди тревога в съветското ръководство, особено след уроците от Чехословакия 1968. В същото време се появяват „аналитични бележки“, че Живков започва да остарява и да се обгражда със своя лична клиентела, което подкопава ролята на партията. За да не загуби контрол над България в дългосрочен план, Москва започва да тества почвата за подмяна на лидера. Отстраняването на втория човек е предупреждение към Живков: „Ние можем да пренаредим върхушката, ако решим“. Живков разбира посланието, засилва лоялността си към Кремъл, но същевременно става още по-подозрителен към собствените си кадри. Този случай задълбочава параноята в управлението, а КГБ вече знае, че има силата да моделира българската политическа система отвътре. Това ще се повтори отново – и още по-драматично – през 1987 и 1989 г.

VII. Людмила Живкова, „Живата етика“ и културната опасност за Кремъл

Третият случай на остър сблъсък между Тодор Живков и КГБ е най-необичаен. Той не е свързан с икономика или партийна йерархия, а с култура, идеология и духовност. Дъщерята на Живков – Людмила – развива международна културна политика, която излиза извън рамките на съветския марксизъм и започва да изглежда опасно „неконтролируема“ за Кремъл. Нейният интерес към Николай Рьорих, Изтока и „Живата етика“ (Агни йога) предизвиква тревога в най-висшите съветски среди, включително в Пето управление на КГБ (идеологическо контраразузнаване). Този случай показва, че КГБ не се страхува само от политическо отклонение, но и от културно-духовна независимост.

Людмила като алтернативен център на влияние и международна фигура

Людмила Живкова заема уникално място в българската политика. Тя не е просто дъщеря на Тодор Живков, а ръководител на Комитета за култура, член на Политбюро и инициатор на мащабни международни проекти като „Знаме на мира“. Тя изгражда мрежа от контакти с интелектуални елити от Индия, Япония, Великобритания, САЩ и други страни, като поставя България в центъра на световни културни процеси. За първи път след 1944 г. български политик има самостоятелен международен авторитет, който не е производен от съветската подкрепа. Това е безпрецедентно – и опасно за Кремъл. Пето управление на КГБ, което се занимава със „защита на идеологическата чистота“, започва да наблюдава внимателно Людмила. Докладите отбелязват, че тя популяризира „мистични учения“, „идеализира буржоазни мислители“, „флиртува със западна духовност“ и създава „космополитна среда“. Още по-важно – около нея се формира своеобразен „културен кръг“ от интелектуалци, художници, философи, историци, които не зависят от традиционните марксистки структури. Това е потенциална основа за алтернативен елит, който не е израснал под контрола на Кремъл. В очите на Москва това е началото на идеологическо отклонение, подобно на Пражката пролет – само че в културна форма.

Натискът на Кремъл, намесата на КГБ и загадъчният край

Съветското ръководство реагира остро. Има документирани упреци от страна на съветски идеологически отдели към българското ръководство, а по неофициални канали се изпращат „препоръки“ да бъде ограничено влиянието на Людмила. Дори висши съветски фигури като Михаил Суслов и Юрий Андропов (като председател на КГБ) следят лично развитието. Появяват се версии, че Кремъл се страхува не само от идеологическа ерозия, но и от това, че Людмила може да се превърне в приемник на баща си – и то с различна визия за социализма. За Живков това е огромно политическо изпитание: от една страна той обича и подкрепя дъщеря си, от друга знае, че Москва вижда в нея заплаха. Кремъл не се колебае да използва КГБ за натиск. Съветските служби започват да събират информация за личния ѝ живот, за контактите ѝ, за евентуални „девиации“. Дори след смъртта ѝ през 1981 г. (обвита в мистерия), Москва не спира да анализира нейното влияние. Някои бивши български разузнавачи намекват, че КГБ е имало пръст или поне знание за случилото се. Факт е, че след нейната смърт цялата линия на културна автономия е прекратена и България се връща към „правоверния“ съветски модел. За Кремъл това е победа. За Живков – огромна лична и политическа загуба. Именно от този момент той става още по-подозрителен към влиянието на Москва, но и още по-зависим от нея, защото загубва единствения човек, който можеше да му даде нова визия. КГБ доказва, че може да ликвидира не само враговете, но и най-близките хора до лидера, ако те започнат да мислят „извън системата“.

VIII. 1987 г.: директният сблъсък между Живков и Горбачов – когато КГБ вече подготвя края

Четвъртият ключов случай е най-откритият и най-показателният. През октомври 1987 г. по време на разговор между Тодор Живков и Михаил Горбачов се стига до безпрецедентно директен сблъсък. Горбачов обвинява Живков, че в обкръжението му има хора с прозападна ориентация, които мечтаят България да се превърне в „мини-ФРГ“ или „мини-Япония“. Това не е просто реплика, а формално обвинение, базирано на агентурни сведения на КГБ. Живков се опитва да се защити, да постави под съмнение достоверността на информацията, дори намеква, че някои български лидери се опитват да го дискредитират пред Москва. Но Горбачов отговаря: „Не мисля, че това е измислено“. С този диалог става ясно – КГБ вече има директен достъп до вътрешните кръгове около Живков и Кремъл е готов да действа.

„Мини-ФРГ“ и „мини-Япония“ – обвинение в икономическа ерес

Обвинението за „мини-ФРГ“ и „мини-Япония“ не е случайно. Това са символи на икономически модели, различни от съветския. То означава: „Вашите хора мислят за реформи извън социалистическата догма“. За Кремъл това е най-лошият сценарий – не открита контрареволюция, а постепенна трансформация към икономика от западен тип. Горбачов, който сам пропагандира перестройка, не допуска съюзниците да правят „своя версия“ на реформа. Москва иска контролирана промяна, не автономно развитие. С други думи: само Кремъл ще решава какво е допустима реформа. Когато Горбачов цитира „мини-ФРГ“ и „мини-Япония“, това показва, че КГБ е записало конкретни разговори в обкръжението на Живков – най-вероятно чрез агенти или подслушване. Това означава: „Знаем какво се говори около теб, знаем кои са прозападните, знаем, че ти ги толерираш“. Отговорът на Живков е показателен: „Може би вашето посолство трябва отново да анализира положението… Може би някои хора от висшия ешелон искат да представят нещата по този начин…“ Това е изключително рискован намек – Живков обвинява български висши кадри, че докладват в Москва зад гърба му. Тоест, той открито признава, че около него има агенти на КГБ. Горбачов отговаря: „Не мисля, че това е измислено“ – категорично заявяване, че Кремъл вярва на своите източници, не на Живков. Това е официална загуба на доверие. От този момент нататък съдбата на Живков е решена – само времето и тактиката остават открити. КГБ вече подготвя операцията по неговото отстраняване. И тя ще се реализира две години по-късно – на 10 ноември 1989 г.

IX. Агентурната мрежа на КГБ в политическото ръководство на България

След четирите ключови сблъсъка между Живков и Москва става ясно, че Кремъл не се ограничава до дипломатически натиск. КГБ изгражда вътрешна агентурна мрежа в самата върхушка на БКП, Министерския съвет и Държавния съвет. Целта е ясна: да се следи не само лидерът, но и всички потенциални наследници, групи на влияние и външни контакти. В този раздел ще бъде анализирано как КГБ структурира своята мрежа, кои звена от българската власт са най-проникнати, какви типове агенти използва и защо имената на тези хора почти липсват в документите.

Агентура на най-високо ниво: министър-председатели, външни министри, секретари на ЦК

Един от най-деликатните аспекти на влиянието на КГБ е наличието на агенти не само в ДС, но и сред политическите ръководители. В публичното пространство след 1989 г. многократно се появяват слухове, че дори министър-председатели, външни министри и секретари на ЦК на БКП са работили за Лубянка. Това изглежда скандално, но е напълно логично от гледна точка на съветската доктрина. За Кремъл най-важно е да има „наши хора“ в ключови позиции, независимо дали формално са подчинени на Живков. Такива агенти са ценни не толкова с това, че изпълняват конкретни задачи, а защото предоставят достъп до вътрешни разговори, кадрови намерения и неформални планове. Някои от тях дори не са класически „агенти“, а „доверени лица“, с които КГБ общува директно чрез посолството. Примерите включват хора като Гриша Филипов (министър-председател), Андрей Луканов (външноикономически връзки, по-късно премиер), Димитър Станишев (секретар на ЦК по международните връзки), Борис Велчев (секретар на ЦК, №2 до 1977 г.). Не твърдим, че всички тези лица са агенти в техническия смисъл на думата, но те са сред кръга, който Москва наблюдава, използва и в много случаи насърчава като потенциални „корективи“ на Живков. Това обяснява защо в много критични моменти именно тези хора повтарят съветската линия почти дума по дума – те са носители на „партийната ортодоксия“ според Кремъл, а не според София.

Защо няма документи? Трите начина на прикриване на агентурата

Фактът, че официални документи за агентура на КГБ в най-високото ръководство почти липсват, не означава, че такава агентура не е съществувала. Напротив – това доказва, че тя е била твърде важна, за да бъде документирана по стандартните канали. Кремъл използва три основни метода за прикриване:

Първо, „лични канали“ – директни разговори между съветски посланици и български ръководители, без писмена следа. Така агентурната връзка се превръща в лична политическа лоялност.

Второ, „паралелни регистрации“ – някои лица не са записани като агенти на КГБ, а като „сътрудници“ на други съветски институции (научни, културни, икономически), макар реално да работят за разузнаването. Така те не попадат в стандартните архиви на КГБ.

Трето, „изгаряне на досиета“ – в края на 80-те и особено в началото на 90-те години Москва унищожава масиви от документи, свързани с „чувствителни връзки“ в страните от Източна Европа. Това се потвърждава от изследвания на архивите на КПСС, както и от показания на бивши служители на КГБ.

Тези механизми правят почти невъзможно пълното документално доказване на агентурната мрежа. Но фактът, че Кремъл явно знае всичко, което става в София – дори вътрешни разговори в Политбюро – показва, че агентурната система е не просто слух, а реалност. Без нея нямаше да бъде възможно и падането на Живков през 1989 г.

X. КГБ и Държавна сигурност в края на режима: партньори или господар и подчинен?

Един от най-често повтаряните митове е, че Държавна сигурност и КГБ са били „братски служби“, работещи „рамо до рамо“. В действителност отношенията им в края на 80-те години са дълбоко асиметрични. ДС се опитва да защити националната автономия и режима на Живков, докато КГБ използва ДС като инструмент за подготовка на смяна на властта. Това води до вътрешни конфликти, двойни лоялности и накрая – до разцепление в самата българска служба.

Ролята на Първо главно управление: външното разузнаване като поле на битка

Първо главно управление на ДС (външното разузнаване) е най-пряко свързано с КГБ, тъй като работи по международни линии, операции в чужбина и стратегически анализи. В началото тази връзка е партньорска – съвместни операции, обмен на информация, координация по линия на Варшавския договор. Но с идването на Горбачов и перестройката КГБ започва да изисква от ПГУ информация не само за външни противници, но и за вътрешно-политически процеси в България. Това е първият сигнал, че Москва вече не се доверява напълно на официалните доклади на Живков. Част от ръководството на ПГУ, например генерал Васил Коцев (дългогодишен началник), се опитва да балансира между лоялността към Живков и неизбежния натиск от Москва. Но след смъртта на Коцев през 1986 г. (при съмнителни обстоятелства в автомобилна катастрофа), започва кадрова реорганизация, при която КГБ насърчава издигането на по-„гъвкави“ и „модерно мислещи“ кадри. Това води до вътрешно напрежение: едни подкрепят Живков, други усещат, че бъдещето принадлежи на „новата линия“ на Горбачов. Така ПГУ, вместо да бъде защитник на режима, става поле на борба между две визии – национална устойчивост и съветска трансформация.

КГБ използва ДС срещу Живков: двойна лоялност и подготовка на 10 ноември

В края на 80-те години КГБ започва да работи директно с част от ръководството на ДС, за да подготви плавен преход към ново управление. Това включва няколко елемента: събиране на компромати срещу Живков (включително икономически злоупотреби, семейни зависимости, културна политика на Людмила), създаване на „групи за влияние“ в Политбюро и Министерския съвет, подготовка на кадри за новата власт. Хора като Петър Младенов (външен министър), Андрей Луканов (икономически връзки със Запада), Добри Джуров (министър на отбраната) започват да играят двойна игра – официално лоялни към Живков, неофициално в контакт с Москва. В ДС се формират две течения: консервативно (лоялно към Живков) и „реформистко“ (отворено към Горбачов). КГБ подкрепя второто. Резултатът: когато дойде 10 ноември 1989 г., ДС не защитава Живков, а остава пасивна. Това не е случайно, а резултат от подготовка. Няма заговор само „отвътре“ или само „отвън“ – има интегрирана операция на политическо, разузнавателно и кадрово ниво. Москва не просто наблюдава падането на Живков – тя го моделира чрез хора в ДС, в Политбюро и в армията. Така митът за „вътрешнопартиен преврат“ се разпада – истината е, че КГБ използва ДС, за да демонтира режима отвътре.

XI. Кремъл и падането на Живков: операция, а не вътрешен преврат

Официалната версия след 1989 г. често представя свалянето на Тодор Живков като „вътрешнопартиен преврат“ или „естествена смяна на поколенията“. Това е опростена и удобна интерпретация, която прикрива реалния механизъм: решаващата роля е на Москва и КГБ. Падането на Живков е резултат от дългосрочна стратегия на Кремъл за смяна на линията в Източна Европа, започнала в края на 1985 г. и кулминирала през 1989 г. Този процес се вижда ясно в архивите на ЦК на КПСС, дневниците на Анатолий Черняев и изказванията на Горбачов, Яковлев, Медведев, Шеварднадзе и Крючков.

1985–1987: подготвителният етап – анализ, наблюдение, инфилтрация

Първите импулси за промяна в политиката на Москва към социалистическите страни се появяват още през 1985–1986 г. Горбачов и Яковлев поставят въпроса: „Можем ли да продължим да поддържаме застинали режими, които дискредитират социализма?“ България се споменава изрично в закритите заседания на Политбюро на КПСС като пример за „симулация на преустройство“ и лична диктатура на Живков, маскирана като „реорганизации“. В доклад на Международния отдел на ЦК (1989 г.) се казва: „Гръмките декларации за създаване на нов модел на социализма се свеждат до безкрайни реорганизации… Това дискредитира партията, социализма и хвърля сянка върху нашата перестройка“. Паралелно КГБ събира агентурни сведения за настроенията в БКП, търси потенциални наследници и започва да влияе върху общественото мнение чрез „нови лица“ (Луканов, Младенов, Дойнов). Така Кремъл първо събира информация, после започва да я използва като политическо оръжие.

1988–1989: оперативен етап – изолация, натиск, смяна

През 1988–1989 г. Москва преминава от наблюдение към действие. На 21 януари 1989 г. Политбюро на КПСС взема решение да изработи нова стратегия към социалистическите страни. През февруари 1989 г. в комисията на Александър Яковлев постъпват два аналитични документа („Към стратегията на отношенията с европейските социалистически страни“ и „Промените в Източна Европа и тяхното влияние върху СССР“), в които се посочва, че България под управлението на Живков се превръща в проблем. Очертани са сценарии за трансформация, включително „включване на конструктивната опозиция във властта“ и „трансформация извън социализма“. Тези документи не са теоретични – те са оперативни. В същото време КГБ засилва контактите с ключови български фигури. Добри Джуров, Андрей Луканов, Петър Младенов са убедени, че Живков трябва да бъде заменен. ДС е неутрализирана или пренасочена. На 9–10 ноември 1989 г. линията на Кремъл е изпълнена: Живков подава оставка след натиск от свои „съратници“, но реално този натиск е продукт на съветската стратегия. Това не е спонтанен преврат. Това е контролирана операция за смяна на режима, проведена без кръв, чрез политическо инженерство, агентурно проникване и прецизно кадрово манипулиране. Единствената причина тя да изглежда „вътрешна“ е, че Кремъл действа чрез български ръце.

XII. Заключение: КГБ като архитект на българската политическа система и неин разрушител

Агентурата на КГБ срещу Тодор Живков не е единичен епизод, а системен процес, продължил десетилетия. Кремъл изгражда модел на тотален контрол чрез разузнаване, идеология, кадри и икономическа зависимост. Но този модел съдържа вътрешно противоречие: докато Москва се стреми да има „най-верния съюзник“, тя същевременно не се доверява напълно и непрекъснато подкопава неговата автономност. Това води до постоянен скрит конфликт между Живков и КГБ – конфликт, който рядко излиза на повърхността, но определя всички ключови решения в държавата.

КГБ не просто наблюдава България – то участва в изграждането на Държавна сигурност, контролира кадри в партията, влияе върху министър-председатели, външни министри и секретари на ЦК, поставя свои „доверени лица“ в апарата, организира информационни кампании и подготвя сценарии за смяна на властта. Четирите конкретни случая – Пузанов, 1977, Людмила, 1987 – са върхови точки на този процес и показват как Кремъл използва дипломатически, оперативни, идеологически и психологически средства, за да принуди Живков да действа според съветската линия. Когато той престава да бъде полезен, Москва преминава към решителни действия: изолация, делегитимация и смяна. Падането на Живков на 10 ноември 1989 г. не е „естествена промяна“, нито „вътрешен преврат“, а резултат от стратегическа операция на КГБ и КПСС, целяща преоформяне на целия източноевропейски блок.

В крайна сметка КГБ се оказва не само архитект на българската политическа система, но и нейният разрушител. През десетилетията на Живков Москва изгражда лоялна, но контролирана държава. Когато тази държава започва да пречи на новата съветска стратегия, същият апарат я демонтира отвътре. Агентурата, която гарантира властта на Живков, става инструментът за неговото сваляне. Това е най-големият парадокс на режима: неговата сила и неговата гибел имат един и същ източник – КГБ.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК