БАЧО КИРО

Априлското въстание от 1876 година остава в националната памет като една от най-героичните и трагични страници от многовековната българска история. То е моментът, в който един малък и поробен народ дръзва да се изправи срещу могъщата Османска империя, жертвайки хиляди животи в името на свободата. Сред тези, които се превръщат в символи на безпримерна храброст и отдаденост на националната кауза, особено място заема личността на Бачо Киро Петров Занев – учител, книжовник, читалищен деятел, революционер и поет.

I. Ранни години и образование

Киро Петров Занев е роден на 7 юли 1835 г. в село Горни Турчета (днес Бяла черква, Великотърновско) в скромно селско семейство. Баща му, Петър Филев Занев, е говедар, а майка му се грижи за дома и децата. Още на шестгодишна възраст Киро губи баща си – тежък удар, който го принуждава да започне да работи като говедар, за да помага на семейството.

Първоначалното си образование получава в селското килийно училище, където усвоява основите на четмото и писмото. Съдбовен обрат настъпва, когато майка му го изпраща да се учи в Батошевския манастир – решение, което променя живота му. Там той не само задълбочава знанията си, но и осъзнава силата на просветата като оръжие срещу невежеството и поробването.

След завръщането си от манастира Бачо Киро продължава да се самообразова. Едва 17-годишен, през 1852 г., започва работа като учител в няколко търновски села, а от 1857 г. до края на живота си преподава в родното си село.

II. Учителска и просветна дейност

Във време, когато образованието в българските земи все още е в зародиш, Бачо Киро въвежда взаимоучителната метода, използва „Рибния буквар“ на Петър Берон, и въвежда таблици за обучение. Обучава не само децата, но и възрастните, превръщайки училището в център на просветата.

Той насърчава патриотичното възпитание и се стреми да превърне честването на празника на светите братя Кирил и Методий в традиция. Участва активно в борбата за църковна независимост, заради което два пъти е хвърлян в затвора – през 1861 г. и 1864 г..

III. Читалищно и театрално дело

През 1869 г. основава в Бяла черква първото селско читалище в България – „Селска любов“. Там започва да изнася поучителни сказки, които повдигат националния дух.

Година по-късно създава и първия селски читалищен и училищен театър в страната. Представленията имат не само културна стойност, но и революционно значение – чрез тях се възпитава чувство за национална идентичност.

IV. В революционното движение

В годините преди Априлското въстание Бачо Киро влиза в тесен контакт с видни революционери, сред които Васил Левски, който го нарича „главния селски учител“. Придружава Апостола при обиколки из страната и участва в изграждането на комитетската мрежа.

През 1872 г. е избран за председател на местния революционен комитет при посещението на Ангел Кънчев. Посещава Букурещ и заседанията на БРЦК, взема участие в подготовката на Старозагорското въстание (1875) и активно работи за вдигането на Априлското въстание (1876).

V. Априлската епопея и Дряновският манастир

След пристигането на кървавото писмо при Стефан Стамболов, Бачо Киро събира чета от близо 100 души от Бяла черква, която се присъединява към четата на поп Харитон.

От 29 април до 7 май 1876 г. те водят героична деветдневна отбрана в Дряновския манастир срещу многократно превъзхождаща ги турска армия. Сраженията са ожесточени, манастирът е опожарен, поп Харитон загива, но част от четниците, включително Бачо Киро, успяват да се измъкнат.

В особено тежък за въстаниците момент той произнася пламенно слово, с което засвидетелства безграничната саможертва в името на свободата.

Това става на 3 май, когато турските части предприемат силна офанзива. Духът на защитниците е поставен на изпитание, но Бачо Киро напомня на своите другари по оръжие каузата, за която се борят:

„Братя! Ние сме обградени отвред с турски войски, но никой не трябва да се плаши от техните куршуми и топове. Бог, който е помощник и защитник на всички, ще защити и нас, които с живота си търсим нашите правдини. „С нами бог, разумейте, езици“, казва черковната песен. От какво прочее има да се боим, когато ние презираме смъртта? Да се опълчим юнашки, братя, на петвековния наш притеснител. Напомнете си, другари, че над нас се вият духовете на нашите славни, силни и непобидими царе: Асеновци и Шишмановци.

Ако ние престъпим нашата клетва, която дадохме, че ще си пролеем кръвта на бойното поле, за да подновим славата и величието на нашите прадеди – ще ни проклинат вечно.

Я погледайте нашите неприятели как са повиснали по скалите и гледат в кой час ние ще се предадем живи в ръцете им. Не, не е простено никому от нас жив да се предава! Я погледайте къде селото Цинга как турският аскер се изкачва по височините и как се движи на колони, на колони. Ето турската тръба, пак се чува – свири на пристъп. А пък всякой знае, че техните зверства са учудили света.

В турчин милост няма. Помните във Филип-Тотьовото и Хаджи-Димитровото време, когато всички бяхме очевидци на техните геройски сражения. Тогава колко хорица станаха жертва на турската свирепост за кръв!

Ами сега, когато тук, в това светилище, става пет дни продължаваме битката със свирепия Фазлъ паша, с тая сган, която виждаме тук около нас, може ли да има вече милост у турчина? По-добре да умрем славно на бойното поле, с оръжие в ръка, отколкото да се предадем в ръцете на петвековния наш мъчител.

Бачо Киро се укрива в родното си село, но скоро е заловен. В Търново е изправен пред извънреден съд. Не издава нито един от съратниците си, въпреки обещанията за помилване.

Местният управител Етхем бей му предлага да се представи за луд, за да бъде спасен от смъртна присъда. Отговорът му, на чист турски, остава завинаги в историята:

Аз един Бачо Киро съм,
без страх от турчин комита съм,
Пушка на рамо турих,
Дряновски манастир намерих.
Правдата си да диря излязох,
въжето си на врата сам метнах!

На 28 май 1876 г. Бачо Киро е обесен в Търново. Умира с изправена глава, превръщайки се в символ на безстрашие и саможертва.

Може би най- пълното описание на този знаменит българин получаваме от Захари Стоянов:

Бачо Киро Петрович, родом от с. Горните турчета, е известен и на малките деца в Дунавска България. Бачо Киро е един от старите учители и горещи дейци за святото дело в нашето отечество. Боже мой, какъв човек беше Бачо Киро! Освен учител, деец, работник по разни народополезни работи той беше още и поет. В който град из България пристигнеше Бачо Киро, най-напред отиваше да си почине в българското читалище, да му види вървежа, да се поприкаже с младежите, които той обичаше като свои деца, при всичко че на гърба си носеше 40–45 години… Бачо Киро обичаше своето отечество България повече от всичко друго.

Филип Семидов го определя като „великан незаменим“, който притежава по-широк и възвишен кръгозор от мнозина съвременници.

Днес паметта на Бачо Киро се почита в:

• Пещера „Бачо Киро“ край Дряновския манастир;
• Читалище „Бачо Киро“ в Бяла черква;
• Паметници и училища в различни български градове;
• Литературни и исторически изследвания, които продължават да издигат образа му като символ на борбата за свобода и просвета.

Бачо Киро остава в историята не само като герой от Априлското въстание, но и като просветител, който разбира, че истинската свобода започва от знанието. Той съчетава перото и пушката, класната стая и бойното поле, читалището и манастирската стена. Неговият живот е свидетелство, че борбата за национално освобождение не е само дело на оръжието, а и на духа.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК