ОПИТА ЗА СЪЮЗ С АВСТРО-УНГАРИЯ СЛЕД ПЪРВАТА БАЛКАНСКА ВОЙНА ПРЕЗ 1913 Г.

България влиза в 1913 г. като военен победител и дипломатически губещ, носейки тежестта на неразрешени териториални спорове и нарастващи междусъюзнически подозрения. Сепаративната динамика между Сърбия и Гърция, окуражавана от руски послания и обезпечавана от фактическо военно разполагане на терен, постепенно превръща македонския въпрос от предмет на арбитраж в ос на стратегическа блокада срещу София. Когато руските уверения за „буквално изпълнение“ на договора със Сърбия се размиват в нови искания за отстъпки, българският кабинет – начело с Иван Евстратиев Гешов, а след оставката му с д-р Стоян Данев – преценява, че всяко забавяне работи срещу България. В тази рамка се ражда опитът да се „отворят“ каналите към Виена: политическа логика, според която сблъсъкът между Австро-Унгария и Сърбия съвпада краткосрочно с българския интерес, а руската посредническа линия вече не предлага работещи гаранции. Парадоксът е видим – да се търси опора у сила, която до вчера възприемаме като конкурент на българските амбиции в Солун и като хегемон на западнобалканския театър; но логиката на кризисната дипломация е безмилостна. Оттук нататък решаващи стават три въпроса: какви са стратегическите мотиви на София, как реагира Виена и какво блокира фактическото реализиране на съюзната схема в критичните дни на юни 1913 г.

I. Геополитическа среда и деградацията на балканския съюз

Логиката на съюз, проектиран да се разпадне

Балканският съюз от 1912 г. е конструиран като инструмент за разграждане на османското статукво, а не като устойчива архитектура за следвоенно управление на пространства, населени с конкуриращи се национални национал-програми. София начертава договорната рамка със Сърбия така, че спорните зони в Македония да се подчинят на арбитраж, който презумптивно ще се осъществи под руско покровителство; тази конструкция изглежда рационална, докато войната с Османската империя е в ход, но става проблематична в момента, в който Белград, лишен от очакван излаз към Адриатика от великодържавното решение за Албания, концентрира стратегически компенсаторни претенции на югоизток. Паралелно Атина, овладявайки Солун и ключови комуникационни възли, консолидира фактите на земята и превръща окупационните зони в аргументи за окончателни граници. В този контекст руската дипломация започва да „ослушва“ реалностите, да омекотява арбитражните обещания и да стимулира спокойствие на фронта пред Чаталджа, обещавайки буквално спазване на договора, ако българите се въздържат от настъпление. Точно този момент – след Одрин и преди Чаталджа – демаскира крехкостта на първоначалната коалиционна формула: тя предполага съгласие между съюзници, при които стратегическата равновесност изчезва веднага щом общият враг е отстранен от централния театър.

Вместо координирано уреждане на спорните етнографски области, 1913 г. носи кумулация на сигнали за антибългарска конвергенция между Белград и Атина. Още в края на 1912 г. се артикулира идеята за обща гръцко-сръбска граница, последвана от контакти между офицерски лиги и княжески домове, а през пролетта започват и външни сондажи: към Букурещ за румънско участие срещу България, и – индиректно – към Цариград за турски реванш. Тези ходове демонстрират ясна логика: лишаването на София от възможност да капитализира военните си успехи чрез бърза дипломатическа развръзка. Междувременно на терен се регистрират системни антибългарски репресии в Македония – ликвидиране на местни елити, изгаряния, конфискации, административно-църковен натиск – докато руските представители на място демонстрират видима емпатия към сръбския военен режим. В такава среда българската страна усеща двойна изолация: оперативна – по линията на военните приготовления на съседите, и политическа – по линията на великодържавното посредничество.

Клането в Загоричане, аферата „Вардараси“ и българо-гръцките сблъсъци от 1906 година, намерили връх в опожаряването на Анхиало (Поморие), завързват Гордиевия възел на Балканите. През 1903 година сър Едуард Грей пише писмо до Симеон Радев, в което го предупреждава България да не започва война срещу Турция по никакъв повод, а през 1910 година френският външен министър Теофил Делкасе при един разговор със Симеон Радев споменава, че България никога не трябва да се съюзява със Сърбия и Гърция, за да присъедини Македония, а трябва да е съюзник на Франция в предстоящата война и ще получи Македония.

Българският дипломат в Белград Андрей Тошев многократно информира правителството в София за наивността на този ход. Руският посланик в София Анатолий Неклюдов предупреждава лично цар Фердинанд за реалностите от сключения договор със Сърбия:

С подписването на този договор българската политика е поела по нов, грижливо очертан път, и не може да се върне обратно. Формирайки неразрушими връзки със Сърбия, България се е вързала за нас (Русия,бел. авт.) по силата на този факт и двете правителства (на Сърбия и България) следователно ще трябва много внимателно да слушат нашите съвети, ако наистина искат да постигнат националните си цели.

Официална София не иска да се вслуша в никого. България тръгва да осъществява националния си идеал с подкрепата на неговите естествени неприятели – сърби и гърци. Единствената надежда е безусловната подкрепа на Русия за българската кауза при разрешаване на споровете между съюзниците. Както говорят историческите събития, тази надежда се оказва измамна.

Скоро след първите успехи на бойното поле сърби и гърци започват да мъчат българското население в Македония – убиват, палят, крадат, изнасилват, унищожават училища и учебници, църковни книги, гонят учителите и духовенството. Енергичните протести на българското правителство и дипломати пред съюзните държави и пред Русия остават без отговор. В Скопие руският консул е непрекъснато сред сръбски офицери, а телохранителят му е чест гост на „Черната къща“ , къща, наета от тайната сръбска организация „Черна ръка“, в която се извършват убийства и мъчения над българите.

Още през декември 1912 година, при една разходка по Цариградско шосе, сръбският посланик в София Мирослав Спалайкович излага пред руския посланик Неклюдов идеята си за обща граница между Сърбия и Гърция. В края на февруари е подписан договор за сътрудничество между офицерските лиги на Сърбия и Гърция, а след това започват и официалните разговори между гръцкия княз Никола и сръбския княз Александър, двете държави започват и преговори с Турция, а през април 1913 година сръбският посланик в Букурещ предлага на Румъния съюз срещу България, през май последва същото и от гръцка страна. Обръчът около България е сключен. Смятаната за покровителка на съюза Русия не е останала неинформирана за тези преговори и за съюза срещу България. В своите „Дипломатически спомени“ Неклюдов дори пише, че организатор на съюза е руският посланик в Белград Николай Хартвиг. Ето и думите му:

Идеята за балкански съюз с антибългарска основа със сигурност не дойде от господин Сазонов (министър на външните работи на Руската империя, бел.авт.), който не знаеше за него в самото начало. Тя дойде от господин Хартвиг, който в искреното си възмущение спрямо поведението на българите, стана инициатор и защитник на тази нова политическа комбинация.

Последната надежда на България за справедливо решение на въпроса за Македония е Русия. След превземането на Одрин българският Генерален Щаб решава да форсира Чаталджанската позиция, но Неклюдов тържествено обещава договорът със Сърбия да бъде изпълнен дословно, ако България се откаже от щурм на Чаталджа. Месец по-късно, на 18 април, българският министър председател Иван Евстр. Гешов пише писмо на посланика в Петербург С.С. Бобчев писмо, в което четем следното:

И ни порази първо (телеграма от Сазонов, бел.авт.), защото след многократните изявления на руския цар пред Теодорова и Данева, на г.Сазонова пред Вас, Теодорова и Данева, на г. Неклюдова пред мене, подир тържественото обещание на последния пред мене точно преди месец когато нашите бяха решили да форсират Чаталджа – и щяха да я форсират, щом пристигнеха одринските обсадни оръдия- подир тържественото му, казвам, задължение, че ако ние спрем военните действия пред Чаталджа, договорът ни със Сърбия ще бъде буквално изпълнен, ние никога не очаквахме подобна депеша от Сазонова.

Споменатата депеша информира българското правителство, че от Русия очаква от България допълнителни отстъпки от договора в полза на Сърбия. Българското военно и политическо ръководство разбира, че България е сама срещу всички и може да очаква скоро да бъде нападната – сърби и гърци съсредоточават войски срещу България, копаят позиции и се укрепяват срещу българите. Реакциите на Румъния и Турция също са предвидими. На подкрепа от страна на Русия не може да се разчита. Положението става неудържимо, Иван Евстр. Гешов подава оставка, а за министър-председател е назначен доктор Стоян Данев.

Крахът на посредничеството и ускорението към криза

Когато българското правителство приема руските молби да не се форсира Чаталджа срещу тържественото уверение за арбитражна справедливост, то прави залог на доверие в структура, която вече се размива от вътрешни противоречия на самата Русия: желанието да запази спокойствие на Балканите до собствената си готовност за общоевропейска война и стремежът да не отблъсне окончателно сръбската политика. Телеграмата на Сазонов – с очаквания за допълнителни български отстъпки към Сърбия – е шок не просто за кабинета, а за цялата архитектура на българската външнополитическа мисъл от предвоенните години. От този момент всяка дипломатическа опция се преизчислява спрямо негативния сценарий: едновременно сръбско-гръцка координация, румънска интервенция в Добруджа, вероятен турски удар за ревизия на Лондонския мир. В подобна конфигурация оставката на Гешов и назначаването на Данев символизират преход към „кризисен кабинет“, чиято мисия е да избегне многопосочен удар чрез бърза преориентация на външнополитическите залози. Именно тук се явява идеята за австро-унгарския „мост“: София да се изравни спрямо Белград, като се опре на великата сила, която има структурен конфликт със сръбската експанзия и пряк интерес да не допусне сръбско излизане на Адриатика и гръцко-сръбско монополизиране на Македония.

Австро-Унгария, от своя страна, е в дилема. След анексията на Босна и Херцеговина и след сръбския дрейф към „обединителна“ идейност, Виена вижда в укрепването на Сърбия непосредствена опасност за дуалната монархия, особено за нейния южнославянски периметър. Но тя също не е готова за война през 1913 г. и е ограничена от вътрешни разломи и от сложните механизми на Трония съюз с Берлин и Рим. Поради това австрийското лидерство тактически флиртува с идеята да подкрепи България, без да е в състояние да гарантира бързо, колективно активиране на съюзните клаузи. Този разнобой между стратегическата воля да „счупи“ Сърбия и оперативната невъзможност да го стори незабавно предрешава съдбата на българските очаквания към Виена през юни 1913 г.

II. От надежда към дезилюзия: руската роля и оформянето на антибългарската коалиция

Късното откриване на реалните намерения на съюзниците

Преди войната срещу Османската империя България интернализира тезата, че общият фронт ще дисциплинира конкурентните национални програми и че руското посредничество ще действа като гарант срещу сръбско-гръцки изпреварващи действия. Тази презумпция се оказва оптимистична. Сърбия използва военната кампания, за да утвърди административна, военна и църковна йерархия в окупираните зони, като постепенно „натурализира“ собственото си присъствие чрез разрушаване на българските институционални маркери – училища, черковни архиви, учителски и духовнически мрежи. Гърция – контролирайки Солун и крайбрежието – бетонира фактите на земята. Още през зимата на 1912/1913 г. се активират преговорни канали между Белград и Атина, а през пролетта 1913 г. двата двора и военни елити вече действат като де факто съюзници, координирайки не само дипломатически позиции, а и оперативни подготовки за евентуален сблъсък с България. Към това се добавя румънският фактор, насърчаван от идеята, че в условия на българска изолация една „корективна“ интервенция в Добруджа ще бъде бърза, ограничена и благоприятно посрещната от външни сили, желаещи стабилизиране чрез наказание на „прекомерния победител“.

В този процес руските представители на Балканите играят роля, която София възприема като ескалиращо неблагоприятна. Посланията от Петербург, призивите за умереност и обещанията за справедлив арбитраж отстъпват място на телеграми с искания за „допълнителни отстъпки“ към Сърбия – еволюция, която де факто легитимира новия баланс на силите в окупираните зони. За българските институции този поврат е трудно усвоим: той не просто променя изхода от един договорен правен режим, а показва, че в критичен момент „гарантът“ отдава приоритет на собствената си стратегическа дългосрочна линия над правната буквалност. Именно тук се заражда психологическата предпоставка за българската австрофилска опция: ако „естественият“ патрон се отдръпва, остава да се търси баланс чрез „естествения“ противник на противника.

Каналите на антибългарското обкръжение и сигналите за предстоящо нападение

Към края на пролетта 1913 г. София получава плътна мозайка от индикатори за обкръжение: гръцко-сръбски офицерски съюз, политически контакти на високо равнище, дори сондажи към Турция; паралелно – отваряне на линия към Букурещ, която придава на конфигурацията северен „зъб“. На терена сръбските и гръцките войски копаят позиции и укрепяват рубежи срещу българските части; в кулоарите на дипломатическия сезон в столиците текат разговори, които подготвят оперативната координация. От гледна точка на българския Генерален щаб това означава, че времето работи еднопосочно срещу София: всяко забавяне засилва позицията на съседите и увеличава вероятността те да наложат свои условия чрез силата на консолидиран фронт. При тези параметри опитът да се „внесе“ външен фактор, способен да спре или поне да разколебае Белград – а именно Австро-Унгария – придобива характеристиките на принудителна, но логична стъпка.

Вътрешнополитически, смяната на Гешов с Данев е повече от персонален акт: тя маркира преход от договарящ кабинет към кризисен мениджмънт, зад чиято реторика прозира готовност за риск. Короната – концентрирана върху личната преценка на Фердинанд за европейската игра – не крие склонност да използва канали, които минават през дворове и посланици, а не само през кабинетни ноти. Именно по тази линия ще се появят и по-късните свидетелства за разговори между Фердинанд и австрийския посланик, за уверения от Виена и за очаквания към генералния щаб в Белоградчишко-Нишкия сектор. Тук се ражда и основният проблем: обещанията, които не се материализират навреме, в условия на криза не са скъпоценна дипломатическа валута, а опасна илюзия, която може да предизвика преждевременно действие.

III. Стратегическият рационал на българската ориентация към Виена

Съвпадения и разминавания на интересите на София и Виена

От гледна точка на София има три опорни аргумента за приближаване към Виена в началото на лятото 1913 г. Първо, Австро-Унгария е системен противник на сръбското териториално разширение. Второ, всяко австрийско движение срещу Белград би извело Сърбия от южния театър и би разпаднало гръцко-сръбския синхрон, давайки на България прозорец да стабилизира позициите си в Македония. Трето, самото известяване, че Виена може да се намеси, служи като възпиращ сигнал към Букурещ и като отрезвяващо напомняне към Атина, че „северният фронт“ може да се отвори за Сърбия във всеки момент. Тези съображения са тактически солидни. Но тяхната реализация е условна: тя изисква не само политическа воля от граф Берхтолд и началник-щаба Конрад фон Хьотцендорф, а и колективна готовност на Тройния съюз да поеме риска от европейска ескалация в момент, когато Берлин и Рим оценяват 1913 г. като „преждевременна“ за голяма война.

От страната на Виена стратегическият рационал също е двупластов. Да, империята има интерес да смачка сръбския „южнославянски проект“ и да предотврати конституиране на гръцко-сръбски коридор, който отрязва австрийските амбиции към Солун и Егейско море. Но империята е ограничена от дипломатическата матрица на Тройния съюз и от вътрешната си сложност: унгарският елемент, финансовите и мобилизационни ресурси, страхът от преждевременна конфронтация с Русия. Така се формира нежелана асиметрия: България вижда в Австро-Унгария бърз „ключ“ за разваляне на кръга на обкръжение, докато Австро-Унгария вижда в България полезен, но не и достатъчно легитимен повод да затегне облата около Сърбия, без да влиза веднага в кинетичен сблъсък.

Дипломатическите канали, личните уверения и капацитетът за действие

Опитът за съюз не е облечен в класически, подписан и обнародван договор. Вместо това той се опира на поредица разговори, лични уверения и тактически „разбирания“, в които централни фигури са цар Фердинанд, австрийският външен министър граф Леополд Берхтолд и генералният инспектор на имперската армия Конрад фон Хьотцендорф. В по-късни свидетелства Фердинанд твърди, че не би предприел война, ако Берхтолд не е гарантирал, че австрийските войски ще навлязат в Сърбия, щом избухне българо-сръбски фронт. Конрад, от своя страна, отбелязва, че след 16 юни е бил молен да държи войската в готовност за намеса в полза на България – индикация, че се е обсъждал вариант на бърза акция по линията на Дрина и Сава. Дори в западната преса от онова време се появяват твърдения за „договор“ между София и Виена, отхвърлен от кабинета Данев в последния момент, а френският политически дискурс свързва конкретна среща между Фердинанд и австрийския посланик в София с непосредствените решения, довели до катастрофалната заповед от 16/29 юни.

Тази „прото-съюзна“ тъкан има обаче два структурни дефекта. Първо, тя е личностно зависима и неинституционализирана: обещанията са трудни за превръщане в оперативни планове без вътрешнополитическа консолидация в самата Виена и без берлинско и римско съгласие. Второ, тя игнорира времевия фактор: за България часовникът тиктака с дни и часове, докато за Австро-Унгария подготовката за интервенция – мобилизация, политически мандат, съюзническа координация – изисква седмици. Между тези две темпоралности зее пропаст, която ще се окаже фатална.

IV. Неизпълненият ангажимент: отказът на Тройния съюз и стратегическата самота на България

Защо Виена не преминава Дунава и Сава

Непреминаването на австрийските войски в Сърбия през юни–юли 1913 г. е резултат от съвпадане на три отказа. Първо, Италия дава ясно да се разбере, че не приема клаузите на Тройния съюз да бъдат интерпретирани така, че да задължат Рим да подкрепи австрийска офанзива срещу Белград по казус, който не е чисто отбранителен. Второ, Германия – макар и стратегически благосклонна към отслабване на Сърбия – оценява, че моментът е неподходящ за разкъсване на европейското равновесие и че австрийска акция може да предизвика преждевременна конфронтация с Русия. Трето, самата Виена, изправена пред липсата на съюзническа солидарност и без изрична увереност, че Петербург ще остане пасивен, предпочита да отстъпи от „усните гаранции“, дадени на София, и да не активира военна намеса. Така се затваря капанът: българската стратегия, разчитаща на външен шок срещу Сърбия, остава без катализатор; съседите, уверени в отсъствието на австрийски меч над Дрина, довършват своята координация.

Решаващо тук е и нещо друго: начинът, по който българската страна е интерпретирала уверенията от Виена като достатъчно условие за ускорение на собствените решения. Ако в София се приема, че австрийската интервенция е практически сигурна при определен тип българско действие, то това създава силно изкушение за „превантивна“ команда, която да постави съюзника пред свършен факт. В условията на Тройния съюз подобна логика е опасна, защото превръща личното обещание в опит за политическо изнудване на сложна съюзна система; резултатът е предвидим – системата отказва. В този отказ има и чисто военни съображения: австрийският генерален щаб не е в пълна готовност за бърза кампания срещу Сърбия през юни 1913 г., а логистиката и политическата цена на едно самотно австрийско влизане без германска и италианска „чадър“ са високи.

Междусъюзническата война като последица от стратегическа самота

Когато австрийската намеса не идва, България остава срещу коалиция, чиито сегменти действат с различни мотивации, но с общо поле на възможности. Сърбия се стреми към стратегическа компенсация след Албания; Гърция защитава и разширява плясъка си по Егейското крайбрежие и в Солун; Румъния вижда шанс за „корекция“ в Добруджа с минимален риск; Османската империя проектира реванш и възстановяване на част от европейските си владения. В тази картина заповедта от 16/29 юни – без да влиза тук в дебата за конкретната й оперативна рационалност – изиграва ролята на спусък в среда, където българската страна няма вече „външен балансьор“. Оттук поражението придобива системни измерения: не само загуба на територии и престижа на младата държава, но и стратегическо пренареждане на балканската йерархия, при което София се оказва маргинализирана и зависима от милостта на тези, срещу които вчера е воювала редом.

Последиците от неизпълнения ангажимент – или от несъстоялия се съюз – се виждат не само в териториалната ревизия след Букурещ, а и в дълбоката травма на българската политическа култура: недоверие към великодържавните „гаранции“, склонност към едностранни решения в криза и по-силно внимание към институционализиране на всяка нова международна връзка, за да не бъде тя заложник на лични уверения. Едновременно с това случаят превръща Виена в амбивалентна фигура в българската памет: като потенциален спасител, който не пристига, и като пропусната възможност за по-строга предварителна оценка на съюзната геометрия. Тази амбивалентност ще се пренесе и в годините на Голямата война, когато София вече ще търси съвсем други гаранции и ще сключва съвсем други договори.

V. военноправната рамка на българо-сръбската конвенция (1912) и нейните стратегически капани

Ключови клаузи и логика на взаимните задължения

Българо-сръбската конвенция от 1912 г. се замисля като юридически еквивалент на общата политическа воля за война срещу Османската империя, но на практика съдържа скрити механизми, които в следващата година се обръщат срещу София. Конвенцията предвижда общи действия срещу Портата и арбитраж за спорните зони в Македония, като поставя Русия в положението на „естествен съдник“ – замисъл, който изглежда рационален при очаквано благожелателно посредничество. В дипломатическата архитектура на документа е вкарана и специална отбранителна клауза: ако една от страните бъде нападната от трета сила (извън Османската империя), другата предоставя определен по численост и срок контингент. Именно тази клауза – с очакване България да воюва на сръбска страна при австро-сръбски конфликт – става през 1913 г. стратегически капан. Тя е известна във Виена и Петербург и намалява българската маневреност: Австро-Унгария вижда в София потенциален противник по силата на подписаната конвенция, а Русия придобива допълнителен инструмент за натиск, тъй като прави правната буквалност зависима от собствената си интерпретация на „нападение“ и „отбрана“. Във военноправен смисъл конвенцията фиксира солидарност, която след изчезването на общия враг престава да бъде симетрична; Белград капитализира клаузите като щит срещу Виена, докато София губи свобода да преориентира политиката си, без да наруши писаното право или да се изправи пред обвинение в нелоялност.

Арбитражът като отложен конфликт и зависимост от посредника

Арбитражният механизъм, който трябва да реши споровете в „неразпределените“ зони, на теория е неутрален, но на практика се оказва функция от реалната сила и от политическите интереси на посредника. Руското министерство на външните работи настоява за запазване на „общия фронт“ до окончателен мир с Турция, като „замразява“ решението за Македония; това създава вакуум, в който факти на земята – окупационни администрации, военни гарнизони, църковни и училищни реорганизации – постепенно подменят духа на конвенцията. Когато през пролетта на 1913 г. Сазонов изпраща сигнал за допълнителни отстъпки, арбитражът се превръща в инструмент за легитимация на вече настъпила промяна на баланса, а не за корекция по същество. София, която е приела да спре настъплението пред Чаталджа срещу тържествени уверения, открива, че „буквалното изпълнение“ може да бъде политически преинтерпретирано; правото, лишено от гаранция за своевременно прилагане, става зависимо от волята на посредника. Именно тук правният дизайн на конвенцията се разминава с военната логика: документът изисква търпение и доверие, докато оперативната ситуация изисква скорост и принуда. Противоречието между тези два ритъма отключва ускорението към криза и прави неизбежно търсенето на външен баланс чрез Виена.

VI. Каналите София–Виена: Фердинанд, Тарновски, Берхтолд и „обещаната намеса“

Личната дипломатия на короната и посланическите уверения

В навечерието на Междусъюзническата война личната дипломатия на Фердинанд заема централно място. В контактите с граф Тарновски, посланик на Австро-Унгария в София, и чрез двустранни канали към граф Леополд Берхтолд, Фердинанд търси твърда индикация, че Виена ще се намеси срещу Сърбия при открит българо-сръбски сблъсък. Посланията от виенската страна – доколкото могат да бъдат реконструирани от по-късни свидетелства – сочат готовност за бързо действие, поне на равнище мобилизационна готовност и политическа воля за наказателна акция. В този обмен се появява и фигурата на Франц Конрад фон Хьотцендорф, който на оперативно равнище поддържа идеята за война срещу Сърбия. Българският политически елит интерпретира тези сигнали като достатъчни, за да приеме, че външният „шок“ в полза на София е практически вероятен. Така се оформя опасна когнитивна рамка: устните уверения се приравняват с съюзна гаранция, а посланическият език – с политическа готовност на цялата Тройна система.

Границите на виенската воля: Берлин и Рим като блокиращи вектори

Стратегическата матрица на 1913 г. не позволява на Австро-Унгария да действа едностранно без значим риск от общоевропейска ескалация. Германия – която мисли в категории на „правилния момент“ – не желае да поема отговорност за криза преди окончателната военна и дипломатическа кондиция на Централните сили. Италия – чувствителна към балканските и адриатическите уравнения – отказва да чете клаузите на Тройния съюз така, че да я обвържат със солидарност при австрийска офанзива срещу Сърбия. В този контекст Берхтолд може да обещава, да сондира, да поставя армията в готовност, но е ограничен от липсата на съюзнически мандат. Нещо повече, вътрешната политика на Дуалната монархия – със сложния баланс между австрийски и унгарски елити – налага предпазност към военни решения без силна външна опора. Така уверенията към София придобиват характер на „условни обещания“: те са валидни, ако останалите условия – германска подкрепа, италианска пасивност, руска въздържаност – се съберат едновременно. Когато това не се случва, обещанията се стопяват до дипломатически шум.

Таймингът като съдба: несъвпадението между българския час и австрийския календар

Българският часовник през юни 1913 г. тиктака в дни, а виенският – в седмици. София очаква решителен жест, който да разклати сръбската решимост и да даде оперативен прозорец. Виена изчислява мобилизационни графици, политически разходи и съюзнически реакции. Това несъвпадение на темповете прави невъзможно превръщането на личните уверения в реален военен ход в критичния интервал след 16/29 юни. Когато намесата не идва, българското командване вече е изправено пред коалиционна реалност, в която липсва външен балансьор: гръцко-сръбският фронт се затваря, румънският вектор се активира, а турският реванш става вероятност. Каквато и да е била точната формула на разговорите Фердинанд–Тарновски–Берхтолд, времето я обезсилва.

VII. Германия и Италия: сравнителни позиции в рамките на Тройния съюз

Берлинският реализъм и „неподходящият момент“

Германската позиция през 1913 г. е белязана от внимателна преценка на риска. Берлин вижда в укрепването на Сърбия прокси-успех на Русия и дългосрочна заплаха за Централните сили, но същевременно оценява, че принудителна австрийска акция може да ускори общоевропейски сблъсък в момент, когато германската дипломатическа конфигурация не е оптимална, а във вътрешнополитически план няма консенсус за моментална ескалация. От тази перспектива германският реализъм предпочита да „замрази“ кризата, а не да я взриви. Това обрича виенските обещания към София: без германски „чадър“ те са геополитически риск, който Берхтолд трудно може да поеме. За България това означава, че опитът да „прескочи“ руската ос на влияние чрез Тройния съюз се оказва зависим от най-консервативния участник в него – Берлин, който е готов да чака „своя 1914-та“, но не да отваря фронт през 1913-та заради балкански инцидент.

Италианската условна солидарност и адриатическият ракурс

Италия чете балканските кризи през призмата на Адриатика и собствените си претенции спрямо Австро-Унгария. Рим не желае да се ангажира в подкрепа на кампания, която би укрепила виенското влияние по линията Дрина–Сава, без да гарантира италиански дивиденти другаде. Извън това италианската политика се стреми да запази свобода на маневра спрямо Антантата и да не влезе в „автоматизъм“ на Тройния съюз по повод казус, който може да бъде тълкуван като австрийска офанзивна инициатива. Така италианската условна солидарност – де факто отказ за колективна активизация – блокира виенската стратегия за бърз натиск върху Белград. От гледна точка на София това е решаващ външен фактор: без италианско съучастие германците са още по-малко склонни да валидират австрийски риск, а без германска подкрепа австрийските гаранции към България са неизпълними.

VIII. Дългосрочни последици за българската стратегическа култура

Травмата от „устните гаранции“ и преоценката на съюзната зависимост

Несъстоялият се съюз с Австро-Унгария през 1913 г. оставя в българската стратегическа култура два трайни урока. Първият е скептицизмът към устни обещания и посланически уверения, които не са институционализирани в твърди, правно обвързващи текстове с ясно определени механизми за автоматична помощ. Кризата показва, че в европейска среда на преплетени съюзни обвързаности устните договорености са валидни само доколкото се вписват в по-широкото стратегическо смятане на великите сили; когато общият часовник не съвпадне, обещанието ерозира. Вторият е преоценката на зависимостта от един-единствен посредник или патрон: след 1913 г. в българското мислене се засилва тенденцията към търсене на гаранции в „твърди“ двустранни договори, към диверсификация на каналите и – при криза – към предпочитание за ясни, приписуеми ангажименти пред „добри услуги“ и морални гаранции. В практичен план това ще се отрази върху начина, по който София конструира политиката си в навечерието на Първата световна война: много по-малко доверие към арбитражи без принуда и много повече внимание към аритметиката на дивидентите и сроковете.

Моделът „сам срещу всички“ и институционалните корекции

Междусъюзническата война завършва с катастрофа, която е не само географска и демографска, но и институционална. За армията – урокът е, че оперативна команда, която разчита на несигурен външен фактор, трябва да има вътрешен резервен план за дълга коалиционна война. За дипломацията – че времето е ресурс, равностоен на войската и финансите, и че договарянето на гаранции трябва да бъде синхронизирано с реалните мобилизационни графици на потенциалните съюзници. За политическото ръководство – че личната дипломация е полезна за отваряне на врати, но опасна, ако замести държавната машина за оценка на риска и за проверка на съюзните намерения. В дълбочина българската държава започва да кристализира институционална алергия към „междинни“ ангажименти, които не са нито чисто морални, нито строго правни – именно такава е сивата зона, в която потъва опитът за съюз с Виена. В културно-психологически план това поражда и траен мотив в публичната памет: идеята, че България често остава „сам срещу всички“ не поради географска съдба, а поради грешно калибрирани очаквания към великодържавната механика.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК