ПРЕВРАТЪТ ОТ 19 МАЙ 1934 Г.

Превратът на 19 май 1934 г. се развива като концентрат от натрупани противоречия – социални, политически, международни – които след Първата световна война пренареждат българската държавност и разместват пластовете на обществения авторитет. След Ньой, България живее в режим на ограничени въоръжени сили, разколебани институции и подкопана обществена сигурност, докато вътрешният политически живот се фрагментира между радикални движения, кървави сблъсъци и конспиративни мрежи. На този фон се вплитат и активни външни вектори – френската дипломация и разузнаване, югославската стратегия за „интегрална“ държавност, Балканската антанта като инструмент на колективен натиск, както и дългогодишният спор за Македония, в който ВМРО олицетворява изнесената навън, но дълбоко вътрешна българска рана. Превратът на Кимон Георгиев и Военния съюз не е внезапна гръмотевица в ясно небе, а резултат от едновременно ускоряване на външни и вътрешни процеси: институционална ерозия, елитни разломи, геополитически изнудвания и целенасочени операции на съседни държави – преди всичко Югославия – за дисциплиниране на София и преначертаване на балканския ред.

I. Следвоенната българска криза и институционалната ерозия

Държава под Ньой: капсулирана мощ, разомагьосана политика

България излиза от Първата световна война с крушение на националния идеал, демографска травма и икономическо изтощение, а Ньойският договор ограничава не само числеността и въоръжението на армията, но и символичната власт на държавата да налага ред. Обществото живее в режим на покруса, в който авторитетът на институциите се разпада под тежестта на насилие, атентати, въстания и целенасочени политически убийства, докато идеологически полюси – леви и десни – монополизират езика на моралната легитимност. В този вакуум апаратът на обществената сигурност се оказва едновременно непълен и крехък: той реагира, но не превантира; преследва, но не обезоръжава причините; осуетява, но не интегрира. Политическата система се фрагментира между кабинети с ограничен хоризонт, коалиционни нестабилности и персонализирани мрежи на влияние, които често заменят институционалните процедури. През целия междусъюзнически период, а след това и след 1918 г., българската държавност се движи между пориви към конституционен рестарт и реалност на принудителни компромиси, в които армейски среди, конспиративни братства и паралелни структури съществуват в полусенки. С укрепването на нелегални и полулегални организации се разрежда въздухът за парламентарен консенсус, а колективната памет за националното поражение се превръща в политическа валута за радикализация. Така Ньой не просто разоръжава армията; той разоръжава преди всичко държавната увереност на елитите, които се лутат между правов ред и изкушенията на извънредното действие.

Вътрешното насилие като политика и „екстернализирани“ конфликти

Следвоенната столица и провинцията се люшкат между периоди на привиден порядък и внезапни изблици на насилие, където атентатът, саботажът и политическото убийство стават инструменти за преоформяне на режима. Тази динамика не е само продукт на вътрешни антагонизми; тя се подгрява и от външни разузнавания, които изграждат агентурни апарати и насърчават крайни сценарии, за да материализират интересите на съседите. ВМРО, разположена върху болезнената линия на македонския въпрос, съчетава в себе си травма, национална кауза и извънтериториална логика на действие, което прави организацията едновременно фактор на сдържане и взривател на междудържавни отношения. В този контекст българските правителства често изглеждат като арбитри без инструменти: дипломатическият език влиза в конфликт с вътрешнополитическите зависимости, а международният натиск – с националния инстинкт за самосъхранение. Към началото на 30-те години с различна интензивност се оформя консенсус сред съседите, че българският въпрос трябва да бъде „решен“ чрез изолация и контрол на паравоенните структури, а ако е нужно – и чрез натиск, легитимиран от нови договорни формати.

II. Югославската визия за „интегрална“ държавност и балканският натиск

От СХС към Югославия: централизация, шовинизъм, репресивна модерност

След победния за Сърбия изход от войната възниква Кралството на сърбите, хърватите и словенците – държава с многогласен етнически и конфесионален състав, която крал Александър Караджорджевич централизира до крайност. Политическият режим се ориентира към унификация чрез сила, особено в Хърватско и Македония, където съпротивата – от Усташа до мрежите на ВМРО – превръща перифериите в зони на хронично напрежение. Убийствата в белградската Скупщина през 1928 г. и последвалият личен режим от 6 януари 1929 г. бележат институционализиране на авторитарна стабилност, в която „интегралната“ югославска идея легитимира репресията като инструмент на държавното строителство. В този модел териториалните амбиции се обличат в език на цивилизаторска мисия и полицейска рационалност: идеята за поставяне на София „на място“ се формулира като „прочистване“, което се самоопределя като международна полицейска операция срещу „въоръжени организации“. Сръбската пропагандна доктрина, артикулирана от фигури като д-р Радованович, се движи по ръба между академична реторика и геополитическо завещание: всички южни славяни „произхождат“ от Сърбия и рано или късно се обединяват около нея, а България се мисли като териториален и символен остатък, подлежащ на абсорбция.

Малката Антанта и Балканската антанта: договори като инструмент за „вътрешна промяна“ в София

Под френската опека Югославия консолидира регионални формати – от Малката Антанта до Балканската антанта (Атина, 9 февруари 1934 г.) – които се представят като механизми за гарантиране на граници, но на практика кодифицират колективен натиск върху София.

На 1 май 1934 година по своя инициатива френският разузнавач Анри Пози публикува текстовете на тайните протоколи в изданието „Revue Parlеmentaire“ в Париж, като се е сдобил с текстовете чрез свои информационни канали. България е в шок. Става безпощадно ясно, че дори навлизането на чета на ВМРО в Македония ще бъде използвано като претекст за пълномащабна военна инвазия на всички съседни страни и ликвидирането на България като държава. Анри Пози е привикан за обяснения от Външното министерство на Френската република и е официално предупреден, че тези документи могат да нарушат мира на Балканите и в Европа.

Пози е позната и важна личност на Балканския полуостров. Той има достъп до най-важните политически и военни лидери на държавите и поддържа мрежа от близки контакти с най-влиятелните личности на Балканите. Истинските намерения на сръбските управляващи кръгове са му ясни до най-малкия детайл. В книгата му „Войната се завръща“ (в английския превод заглавието е „Черна ръка над Европа“) е описана една негова среща с един от ръководителите на сръбската пропаганда – доктор Радованович. Срещата е през лятото на 1932 година. Ето част от думите му към Пози:

Всички южни славяни, където и да живеят на Балканите, в която и държава да живеят днес, всички те имат един произход – сръбски. Близо е денят, когато те ще се обединят около общия си център, Сърбия, за да се осъществи пълната реализация на съдбата на един велик народ.

За операцията срещу България той казва следното:

Нашият генерален щаб ще започне с прочистването, което България отказва да извърши (разпускането на ВМРО, бел. ред.). Ще започнем с поставянето на София на място за последен път. Ако нищо не се промени, ще се обърнем към Обществото на народите с информацията, че понеже София е неспособна да се справи, ние ще осъществим полицейска операция (на нейна територия, бел. ред.). Когато тази операция приключи, първата атака, проведена на наша територия или срещу някой от нашите поданици на българска територия ще е знак за нашата армия да окупира районите на София, Петрич и Кюстендил.

И още:

Нашата идея е федерация, обединяваща в една държава всички славяни между Черно море, Егейско море, Адриатика, Алпите и Дунав.

Думите на доктор Радованович не са просто заплаха, те са чистосърдечно признание за посоката, целите и намеренията на управляващите кръгове в Белград. Югославското военно разузнаване развива от години широка мрежа от агенти в България. Основната цел е посочената от доктор Радованович – ликвидиране на България. До 1934 година ръководител на операцията е военното аташе полковник Груйчич. През 1935 година го сменя полковник Драголюб (Дража) Михайлович. Операцията е изключително щедро финансирана – по 50 000 щатски долара на месец. Тясно свързани със сръбското разузнаване са дейците на кръга „Звено“, начело с Кимон Георгиев и Дамян Велчев, дейците около доктор Г. М. Димитров и Коста Тодоров, членовете на протогеровисткото крило на ВМРО Лев Главинчев и Перо Шанданов, както и социалистът Димо Казасов.

Шокирана от текста на публикуваните тайни протоколи България вижда, че няма друг полезен ход, освен да се подчини на волята на съседите си. България предпочита унижението пред унищожението, по думите на Пози. Тогава на историческата сцена са група от хора, изпълняващи плановете на една чужда държава за ликвидиране на България, начело с Кимон Георгиев. Те се възползват от ситуацията, за да организират военния преврат на 19 май 1934 година.

Тук договорното право се превръща в оперативна рамка за принуда: македонският въпрос се легализира като casus belli, а самата възможност за четническа акция се използва като ключ, който отключва коалиционна намеса. Реакцията на Великобритания подсказва опасения от дестабилизация на статуквото, но международната среда като цяло оставя София с ограничен избор: да капитулира пред условията или да рискува война на няколко фронта. В тази конфигурация югославското военно разузнаване методично изгражда агентура в България, снабдявана с щедро финансиране и фокусирана върху целта „ликвидиране на България като фактор“, което означава институционално обезглавяване и вътрешна преориентация на политиката до степен на обезопасена зависимост от Белград.

III. Конспиративна инфраструктура: Военният съюз, кръгът „Звено“ и българските елити

Между офицерската дисциплина и политическата революционност: генезисът на превратаджийските мрежи

Военният съюз и свързаният с него кръг „Звено“ възникват и зреят в полето между професионалната етика на офицерството и политическия импулс за „лечебна“ интервенция срещу партийния хаос. След 1933 г. конспиративната работа се ускорява: каналите за мобилизация на строеви части, мрежите за свръзка, планирането на ключови обекти за овладяване и кадровите листи за бъдещия кабинет се разработват с прецизност, каквато парламентарните кабинети рядко демонстрират. Лидерите – Кимон Георгиев и Дамян Велчев – структурират действие, което да внуши ред и да прекъсне цикъла на краткотрайни правителства, но в същото време техният проект по необходимост разчита на извънконституционна легитимност, базирана на резултат, а не на представителност. Силата на Военния съюз е в проникването му в командните нива на войската и в способността му да синхронизира офицерски корпус с политическа визия; слабостта е в неизбежната зависимост от текущи баланси в двореца и международната среда. В навечерието на преврата тази слабост се проявява в непълната контролируемост на върховото командване: промените, които цар Борис предприема на 8–9 май 1934 г. – уволнения на високопоставени офицери и смяна на военния министър – се оказват закъснели. Строевите части остават под влияние на Съюза, а конспирацията не само оцелява, но и получава ускорение.

Елити, лобита и външни връзки: сивите зони на политическо посредничество

В периферията на елитната политика работят и други групи – социалисти, протогеровисти, кръгове около Г. М. Димитров и Коста Тодоров – които в различна степен се пресичат с югославски канали и със „Звено“ по линия на съвпадащи цели: неутрализиране на ВМРО, редукция на монархическото влияние, административна централизация. Финансирането с външен произход – включително щедри месечни суми, посочвани в разузнавателни свидетелства – осигурява ресурс за координация, пропаганда и кадрови операции. Тук моралната география се усложнява: борбата срещу партизанщината и политическото насилие в България се преплита с чужда стратегическа цел – дисциплиниране на София спрямо Белград и Атина. ВМРО се оказва едновременно вътрешен противник и международен претекст: ликвидирането ѝ като „условие“ става валута за отлагане на интервенция по тайните протоколи. В този контекст цар Борис се опитва да играе на няколко дъски: кадрови размествания за разколебаване на Съюза, разговори с партийните лидери, опит за нов кабинет. Но скандалът около министър Стоян Костурков и оставката на Никола Мушанов на 14 май 1934 г. – последвана от де факто безвластие – дават на превратаджиите идеалния прозорец: държавата се оказва без парламент и без работещо правителство, а всяко протакане само улеснява външния натиск.

IV. Деветнадесети май: динамика на операцията и първите решения на новата власт

Паролата „Сабя“: овладяване на столицата, дворецът и линията на легитимацията

Нощта на 18 срещу 19 май концентрира месеци подготовка в единен оперативен акт. В три часа сутринта паролата „Сабя“ задейства плановете; офицери, верни на Военния съюз, поемат командването на ключови гарнизони, комуникации и административни възли. София и големите градове се овладяват без продължителни сражения – знак, че конспиративната мрежа е работила по хоризонтала на войската. Паралелно се води игра на сигнали към двореца: полк. Тановски предава уверения, че акцията не е срещу монарха, но съществуват и по-жестоки планове, според които протогеровисти са готови да ликвидират царя, ако той откаже да санкционира преврата. Цар Борис реагира прагматично и държи на две линии – готовност за защита и канал за преговори. В 4 часа по негово нареждане полк. Константин Панов търси контакт с ръководителите на акцията; в 5 часа Кимон Георгиев и ген. Пенчо Златев вече са при царя. Разговорът трае два часа и завършва с компромис, в който монархът приема ключови предложения на превратаджиите, включително поставяне на ВМРО извън закона, срещу което получава обещание за институционална приемственост. На сутринта столицата осъмва под контрол, а легитимацията на новата власт се „заземява“ чрез дворцовото съгласие: това не е републиканска революция, а офицерско администриране под корона.

Правителството на Кимон Георгиев: курс към Белград, война срещу ВМРО и тактика на отдих

С формирането на кабинета на Кимон Георгиев започва ускорена политика на сближение с Югославия и на административно-полицейска операция срещу ВМРО. Логиката е двустепенна: вътрешно – да се демонтира паравоенната инфраструктура, която служи като претекст за колективна намеса по линията на Балканската антанта; външно – да се изпрати сигнал към Белград и Атина, че София е „управляема“ и готова на отстъпки. Този курс се описва от Анри Пози като „унижение вместо унищожение“ – рационалност на слабия, който печели време. Но цената е висока: новата власт се възприема от широки кръгове като антинационална, а в македонските мрежи – като предателство. Емиграцията на Иван Михайлов и Менча Кърничева през септември 1934 г. е симптом на онова, което кабинетът цели – обезглавяване на организацията и отнемане на оперативната ѝ дълбочина. Успоредно с това международната сцена остава нестабилна: крал Александър продължава да проектира регионална архитектура, в която България е поставена в корсет. Контраударът идва не от София, а от самата логика на радикалната съпротива: на 9 октомври 1934 г. във Марсилия Владо Черноземски ликвидира югославския крал, прекъсвайки нишката на една геополитическа програма и отваряйки възможност за пренареждане на балканския вектор. Дотогава обаче курсът „19 май“ вече променя вътрешнополитическата матрица: централизацията се засилва, местното самоуправление се подчинява, а корпусът на офицерството се превръща в гръбнак на временна държавна нормализация под извънредна формула.

V. Вътрешнополитическа архитектура на режима

Административна централизация и демонтаж на парламентаризма

Режимът след 19 май консолидира властта чрез целенасочена административна централизация, която се представя като рационализация на държавата срещу „партийния разнобой“. Кабинетът на Кимон Георгиев суспендира класическите парламентарни процедури и прехвърля тежест върху министерските директиви, окръжните управители и новоорганизирани координационни звена, които концентрират изпълнителни и контролни функции. Местното самоуправление се поставя под строг надзор; общинските съвети се редуцират до административни апендикси, а кметските назначения се превръщат в инструмент за политическа лоялност и дисциплина. Езикът на реформата настоява, че „държавата се освобождава от дребнавостта на партийния спор“, но на практика се изгражда вертикала, която минимизира публичния дебат и кодифицира извънредния характер на управлението като „временна нормалност“. Създават се комисии с широки правомощия за прочистване на администрацията и службите, които филтрират кадрите по признак на „държавническа пригодност“, а вездесъщата категория „национален интерес“ легитимира персонални размествания без прозрачни процедури. Съдебната власт се изправя пред нова констелация, в която прокурорският надзор се активира селективно по линии на сигурността, докато административните актове де факто изместват регулативната роля на законодателя. Полицията и Дирекцията на обществената безопасност получават разширени възможности за превантивни задържания и забрани, оправдавани с борбата срещу „подривни организации“, което на терена означава разгръщане на операции срещу ВМРО, но и срещу по-широк спектър неудобни мрежи. Централизацията се материализира и в информационния режим: печатът и радиото се дисциплинират чрез инструкции и санкции, които задават разрешените рамки на критика, а редакционните политики се уеднаквяват около „държавотворен“ тон. В тази архитектура Военният съюз играе роля на неформален гарант, който осигурява гръбнак за прилагането на решенията, докато „Звено“ придава идеологическа обвивка от технократизъм и антипартийна етика. Вътрешният баланс се поддържа чрез дозирани отстъпки към двореца, но реалното законодателство остава маргинализирано, а конституционният императив се отлага в името на „реда“. Така режимът оформя нова административна география, в която вертикалата на изпълнителната власт замества хоризонталите на политическото представителство и произвежда усещане за бързина, но и за затворена система без клапани за обществена обратна връзка.

Икономика, финанси и корпоративистки експерименти

Икономическата линия след 19 май се представя като прагматична стабилизация чрез контролирана мобилизация на държавни инструменти, която да преодолее дисбалансите на световната криза и вътрешния институционален разпад. Фискалната политика търси дисциплина чрез орязване на „излишни“ разходи и пренасочване към инфраструктура, стратегически отрасли и социални буфери, които да поемат шока за уязвими групи. Банковият сектор се наблюдава зорко; държавата принуждава към консолидация на слабите звена, а кредитната политика се насочва към земеделието и занаятчийския сектор, улавяйки чувствителността на селска икономика с ограничена ликвидност. По линията на индустриалното развитие се тестват корпоративистки формули: браншови камари, ценови режими и координационни съвети между държавата и производителите, които да минимизират разхищенията от конкуриращи се посредници и да стабилизират снабдяването. Тази рамка се нуждае от административна сила и предвидимост, което обяснява неудобството на режима към свободни синдикални конфликти и спонтанни стачки. В аграрната сфера се насърчават кооперации за закуп и реализация, докато ценовата политика се опитва да задържи доходите на селяните в условия на нестабилни външни пазари; вносно-износните лицензии се използват като лост срещу спекула и изтичане на валута. Валутният контрол се затяга, а преговорите за външни кредити се водят внимателно, защото международната легитимност на режима не е безусловна и зависи от сигналите към Париж, Рим и Лондон. Резултатът е компромисна стабилизация: държавата „плаща“ за ред чрез ограничаване на пазарната спонтанност и допуска икономическа ефективност там, където политическият риск е минимален. Икономиката диша по-късо, но по-ритмично; растежът е неравномерен, ала шокът от управленска неопределеност намалява, което подхранва публичния образ на режима като „ремонтна бригада“ – временен, но необходим инженер на системната стабилност.

VI. Външнополитически ребаланси и геометрия на възпиране

Между Белград, Рим и Париж

Външната политика след 19 май се строи като маневриране в триъгълник Белград–Рим–Париж, където всяка линия носи различен вид легитимност и риск. Към Белград се изпраща сигнал за готовност за деескалация по македонската ос: демонтажът на ВМРО и полицейските операции вътре в страната целят да отнемат на Югославия претекста за интервенция, описан в тайните протоколи на Балканската антанта. Към Рим се подава изчислена отвореност: Италия е естествен противовес на югославските амбиции в Адриатика и Далмация, а бракът на цар Борис с Йоанна Савойска символно улеснява комуникацията и каналите за икономическа и военна координация. Към Париж се поддържа двусмислена линия: Франция е патрон на регионалните формати, но същевременно е чувствителна към излишни взривове; режимът в София се старае да демонстрира предвидимост и „реформаторски“ профил, който да се впише в френските представи за стабилност. Тройната игра изисква фина синхронизация: прекомерната близост до Белград отчуждава Рим; твърде топли сигнали към Рим дразнят Париж и усложняват френско-югославската ос; дистанция към Париж се тълкува като дрейф към ревизионистки лагери. В този лабиринт София практикува минимакс стратегия: минимизиране на вероятността от санкционираща коалиция и максимизиране на възможностите за двустранни икономически договорености, които да смекчат вътрешния натиск. Линията е крехка, особено предвид активната пропаганда и разузнавателната дейност на Белград, която проектира образ на България като „провинирал се ученик“. Режимът овладява реториката на „европейския ред“ и се опитва да легитимира вътрешните си мерки като принос към регионалната сигурност, но остава зависим от внезапни събития – каквото се оказва атентатът в Марсилия, който преначертава рамката и редуцира капитала на югославската принуда.

Лондонската ос на възпиране и балканската геометрия

Спрямо Лондон режимът поддържа линия на умереност, знаейки че британската дипломация е алергична към балкански авантюри и предпочита баланс чрез минимална намеса. Британската чувствителност към тайни протоколи и коалиционни изненади дава на София възможност за тактично апелиране към „общия интерес от стабилност“, особено когато се демонстрира разпускане на паравоенни структури и контрол върху границите. Лондон не обещава покровителство, но готовността му да охлажда прекомерни инициативи на регионални съюзи работи като невидим предпазен клапан за България, която се позиционира като държава, избрала реда пред реванша. Тази британска ос на възпиране се допълва от прагматични търговски канали и валутни договорености, които придават материална плът на политическата умереност. В балканската геометрия София се стреми да бъде не идеолог, а инженер на предвидимост: да предлага технически мерки за гранична сигурност, да участва в комисии, да подписва уреждащи споразумения с ограничен обсег, които не засягат „големите въпроси“. Подобна тактика печели време и сваля температурата, но не решава структурния спор с Белград за Македония, което означава, че всяка вътрешна промяна в Югославия или внезапна криза може да върне риска на масата. След Марсилия динамиката се преобръща: Белград губи харизматичния център на „интегралния“ проект, а София спира да изглежда като автоматичен обект на наказателна политика. Тогава умерената линия към Лондон се капитализира като валута за доверие, а фронтът към Париж и Рим се отваря за по-гъвкави договорености, без да се провокира коалиционен рефлекс срещу България.

VII. Разпадът на режима и наследството на „19 май“

Отстъплението на „Звено“ и възстановяването на монархичната инициатива

Режимът, проектиран като извънредна „ремонтна“ власт, постепенно среща вътрешни пределни напрежения: синхронът между офицерския корпус, технократичната идеология на „Звено“ и двореца се пропуква, когато задачата „стабилизация“ започва да се конкурира със задачата „легитимност“. Цар Борис III, който в първите часове на 19 май тактически приема новата конфигурация, постепенно възстановява инициативата чрез кадрови ходове, меки вето-сигнали и използване на публичния импулс към възвръщане на конституционната форма. Офицерството, което носи тежестта на режима, осъзнава, че продължителната извънредност ерозира авторитета на армията като национална институция и я превръща в политическа фракция, а това е опасно за дългата ѝ репутация. Вътрешни противоречия в „Звено“ между более радикални и по-умерени кръгове подкопават кохезията на идеологическия фронт; технократичният език на ефективността се сблъсква с изискването за представителност, особено в момента, когато икономическите постижения не могат да компенсират усещането за затворена система. Влиянието на двореца постепенно се материализира в връщане към управленска матрица, в която кабинетите отново търсят коронационна опора, а не офицерска. Този процес не е мигновена смяна, а тиха реконфигурация, при която символното превъзходство на монархията надхвърля административната скорост на извънредната власт. Така „Звено“ се оказва по-силно като катализатор, отколкото като траен режим; неговата историческа роля приключва не с поражение на полето, а с разтваряне в по-широката логика на възстановената монархическа инициатива, която превежда страната към по-традиционна форма на управление със запазени уроци от извънредния период.

Институционални уроци и трайни промени

Наследството на „19 май“ е амбивалентно: от една страна, то оставя болезнен спомен за удар върху парламентаризма и за политическа „инженерия“ без демократично пълномощно; от друга, то оставя и инструментариум за административна координация, който по-късни кабинети използват за изпълнимост на публичните политики. Централизацията не се връща до предишните равнища на разнобой; министерствата запазват рефлекса да работят през координационни съвети и междуведомствени механизми, а местната власт остава по-тясно вързана за държавната вертикала. Службите за сигурност излизат от периода с разширени навици за превенция и междуведомствен обмен на данни, които намаляват хаоса, но крият риск от политическа употреба при отслабване на съдебните контри. В икономиката остават следи от корпоративисткия подход: браншови формати и държавни посредници, които в ситуации на криза се активират като „костилки“ за координация, независимо от номиналната степен на пазарна свобода. В международния профил се запазва вниманието към Лондон като ос на възпиране и към италианската карта като баланс срещу Белград, докато отношението към Париж остава функция на това доколко България може да се представи като източник на стабилност, а не на ревизионизъм. Най-големият урок е политико-психологически: държавата научава, че бързината без легитимност се изчерпва, но и че легитимността без изпълнимост се обезценява. Следователно по-късната управленска логика търси хибрид – достатъчна публична санкция и достатъчна административна сила, за да не се върне цикълът на ерозия, който прави превратите изглеждащи разумни. Тази двойна памет структурира българския междвоен опит по начин, който трудно се разбира без да се проследи именно деветнайсетомайският прецедент.

Любопитен е разказът на Георги Кьосеиванов, по време на преврата той е посланик в Белград. Дни след преврата на 19 май крал Александър го моли да се върне в София и да предаде на новите управници в София, че не желае свалянето на цар Борис от престола. Той е запознат с републиканските идеи на Дамян Велчев и Кимон Георгиев. „Щом гори къщата на комшията, огънят може да се пренесе и в моята къща“, казва той на българския посланик. Кьосеиванов изпълнява молбата на крал Александър. Каква е причината за тази постъпка на югославския крал? Сигурно има поне няколко причини – едната е споменатата по-горе. За такова съображение говори и Милан Стоядинович, водещ югославски политик от този период в книгата си „Ни рат, ни пакт“. Друго възможно съображение е свързано с царица Йоанна – тя е първа братовчедка на краля, майките им са сестри – дъщери на крал Никола от Черна гора. Трето възможно съображение е също свързано с царица Йоанна – бракът на цар Борис с италианска принцеса води до закрепване на връзките с Италия – стара съперница на Югославия в Адриатика, Истрия и Далмация. Кралят със сигурност не е искал да влоши още повече отношенията си с Италия.

За преврата на 19 май Иван Михайлов пише:

След пробива на Добро поле сърбите най-много се зарадваха когато падна убит Тодор Александров – за сметка на българите. Но на 19 май 1934 г. те се зарадваха повече отколкото при смъртта на Тодора. Защо? Очевидно е, че на 19 май те са спечелили нещо важно за себе си. А от това следва, че на 19 май българите са изгубили нещо твърде ценно и важно.

А френският разузнавач Анри Пози през 1935 година пише в книгата си „Войната се завръща“ следното:

Хората във Франция и Англия не разбраха значението на преврата в София през май 1934 г. Много интелигентната сръбска пропаганда преиначи истината. Истината е, че българите разбраха от тайните протоколи на Балканската Антанта, че дейците на пансърбизма са решени да използват като претекст първото нападение на комитите на ВМРО, за да унищожат веднъж завинаги всички организации, които защитават каузата на техните братя-мъченици, и бъллгарите потърсиха начин да избегнат грозящата ги катастрофа.

Понеже България няма армия, единственият начин беше българите да преклонят глава пред Белград. България предпочете унижението пред унищожението. Българи, платени от Белград използваха ситуацията, за да извършат преврата (на 19 май 1934 година, бел. авт.). Разбирайки, че това е единственият начин да спаси независимостта на държавата си и собствения си живот, цар Борис отстъпи. Настоящото българско правителство е антинационално, презирано от голямото мнозинство в страната. То се задържа на власт само чрез подкрепата на Сърбия, която заплашва да се намеси, ако правителството се смени. ВМРО не е унищожено – то е по-силно от всякога. Преди месец в Париж говорих около час с един от новите лидери на организацията. Колкото до цар Борис, той само чака подходящия момент, за да се раздели с министрите, които Сърбия му наложи.

Правителството на Кимон Георгиев започва политика на сближение с Югославия, започват и гонения срещу дейците на ВМРО. Над България надвисва смъртна опасност. През септември 1934 г. Иван Михайлов напуска България заедно със съпругата си Мелпомена (Менча) Кърничева.

Щедро финансираната и добре подготвена югославска машина обаче има слабо място – в лицето на параноичния си ръководител крал Александър Караджорджевич. Грижливо подготвеният план да бъде присъединена България към „интегрална Югославия“ е разрушен с един-единствен удар на Иван Михайлов. Той дава началото на операцията за ликвидиране на югославския крал. На 9 октомври 1934 година в Марсилия изстрелите на Владо Черноземски раняват смъртоносно безчовечния тиранин и враг на всичко българско. Крал Александър е мъртъв. България, макар и временно, си отдъхва.

VIII. Историографски дебати и сравнителни перспективи

Югославската връзка – между документи и интерпретации

Дискусията за югославската връзка в преврата на 19 май се движи по ос между документално свидетелстване и аналитична интерпретация. Публикациите на Анри Пози и свидетелските линии от дипломатически и разузнавателни източници очертават рамка на целенасочен натиск, в който Балканската антанта предоставя правна фасада на политиката за дисциплиниране на София. Финансовите канали, посочвани в редица спомени и изследвания, както и контактите на кръгове, близки до „Звено“, с белградски структури, се тълкуват като доказателство за външно подпомагане. Историографският спор не е дали натиск има, а доколко той е причинно определящ спрямо вътрешната криза на българския парламентаризъм и офицерската опозиция на „партизанщината“. Една линия настоява, че без външния вектор режимът трудно би получил решителния импулс; друга подчертава, че вътрешните фактори – институционална ерозия, кадрови войни, корупционни скандали – сами по себе си са достатъчни да произведат извънредна власт. Вероятната синтеза е „конструктивна“: външната рамка ускорява и легитимира вътрешната конспирация, като ѝ дава стратегическа перспектива (отсрочка на интервенция, покупка на време), докато вътрешната криза доставя изпълнителния капацитет (офицерски корпус, административен апарат, местни командни ядра). В този смисъл югославската връзка не е мит, а катализатор, който използва готов субстрат в България. Интерпретационната трудност възниква, когато морални оценки заместват анализа: да се нарече режимът „антинационален“ или „реалистичен“ е по-скоро политическа, отколкото аналитична квалификация. Историческият разказ печели, когато държи едновременно погледа върху документите и върху механиката на кризата: двете страни на медала обясняват защо 19 май се случва така бързо и изглежда за миг неизбежен.

Деветнайсетомайският модел в европейски контекст

Сравнението с европейските междувоенни „силови“ реконфигурации показва, че деветнайсетомайският модел споделя семейни прилики с офицерско-технократични режими, които обещават ред срещу хаос, ефективност срещу партийност и държавна рационалност срещу „безотговорен парламентаризъм“. В Италия корпоративизмът става част от идеологически манифест, докато в България той остава инструментален, без претенция за тотална трансформация на обществото. В Полша след Пилсудски извънредността се легитимира с държавнически авторитет и персонална харизма; в България ролята на харизмата е ограничена и компенсирана от дворцовата институция като символ на приемственост. В Румъния и Югославия авторитарните формули са наситени с националистическа мобилизация; в София езикът е по-скоро технократичен и „ремонтен“, макар антипартийният рефрен да се родее с регионалните си еквиваленти. Общото е убеждението, че извънредната власт е лечение, което трябва да продължи „достатъчно дълго“; различието е, че в България лечението не се консолидира в трайна идеология, а ерозира под натиска на монархическа инициатива и социална умора. В този контекст „19 май“ служи като балкански казус за границите на технократично-офицерската модернизация: тя може да ускори държавни реформи и да спре институционален разпад, но трудно произвежда устойчива легитимност без политическа представителност. Сравнителната перспектива подсказва, че успехът на подобни режими зависи не само от административната им сила, а от способността им да преформатират обществената договореност – задача, която в България остава недовършена, а в крайна сметка се пренасочва към по-традиционни политически канали.

Режимът след 19 май изгражда вертикала на административна централизация и инструментален корпоративизъм, които стабилизират държавната машина, но ограничават представителността и публичния дебат. Външнополитически той маневрира между Белград, Рим, Париж и Лондон, купува време и сваля риска от коалиционна санкция, докато вътрешно обезглавява паравоенни структури. Разпадът на режима идва не от външен удар, а от изчерпване на извънредността и възстановяване на монархичната инициатива. Историографският спор за югославската връзка се решава най-добре като анализ на катализиращо външно въздействие върху готова вътрешна криза, а сравнението с Европа показва ограничената трайност на офицерско-технократичния модел без дълбока легитимация.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК