НЕУСПЕШНИЯТ ПРЕВРАТ НА ЮГОСЛАВСКИТЕ СЛУЖБИ СРЕЩУ ЦАР БОРИС III ПРЕЗ 1935 Г.

Опитът за преврат срещу цар Борис III в края на 1935 година се поражда на пресечната точка между вътрешнобългарската борба за власт след преврата от 19 май 1934 година и активизираната външнополитическа стратегия на Белград за „интегрална Югославия“. Югославските политически и разузнавателни структури се стремят да превърнат българската държава в периферен, контролируем терен, като делегитимират традиционните опори на националния суверенитет – армията, двора и влиянието на ВМРО, и чрез гъвкави канали за влияние – дружества за „приятелство“, финансиране на интелектуални и студентски среди, дипломатически натиск – да подготвят благоприятна среда за насилствена промяна на режима. От своя страна цар Борис III реагира с методична, постепенно ескалираща стратегия за възстановяване на монархическия авторитет във войската и за разединяване на деветнадесетомайския лагер, чийто първоначален успех след 1934 година бързо се пропуква под натиска на двореца и на офицерските среди. Политическата динамика е ускорена от външни шокове – посещението на крал Александър в София през септември 1934 година, убийството му в Марсилия на 9 октомври 1934 година и последвалия дипломатически натиск върху България – които се използват от различни страни за мобилизация, легитимация и политически рекомпозиции. Конспиративната ос Белград–София, в чийто център застават Дамян Велчев, Дража Михайлович и лица от звенарския кръг, постепенно кристализира в план за въоръжена намеса. Но тя се сблъсква с вече преформатиран силов баланс в държавата, с активна контраразузнавателна работа и с вътрешни разминавания в българския военен лагер, довели до нейния провал и до международен скандал, овладян с цената на трудни дипломатически маневри.

I. Политическият контекст след 19 май 1934 година

От военен режим към проюгославска ос на влияние

След преврата от 19 май 1934 година властта в София преминава към правителство начело с Кимон Георгиев, което се опира на Военния съюз и на звенарското ядро и за кратко време преоформя политическата карта на страната. Правителството незабавно поставя ВМРО извън закона, прекъсва нейния организационен достъп до македонските среди и принуждава Иван Михайлов да се укрива, като така отслабва един от ключовите български фактори в македонския въпрос. Паралелно дипломатическият фронт се преначертава с ясно проюгославска ориентация, подплатена с активност на югославското посолство в София, което щедро разпределя средства за мрежова работа в студентски и интелектуални среди. Създават се Българо-югославянското дружество и студентско дружество за приятелство между Югославия и България, в които влизат личности от различни идеологически спектри като Живко Сталев, Петър Дертлиев и Петър Увалиев; в управителните съвети се появяват имената на Димо Казасов и Г. М. Димитров. Идеологическата рамка се подсилва от публични сказки за „интегрална Югославия“, от ритуализиране на югославски празници и от символни актове във вътрешния градски ландшафт – премахване на паметника на Тодор Александров „по градоустройствени причини“ и ограничаване на достъпа до гроба му, както и забрана на траурни шествия срещу Ньойския договор. На международно ниво пратеници на Белград започват да артикулират визия за голяма държава от Черно море до Адриатика, което разкрива стратегически цели далеч отвъд обичайния дипломатически речник. В този контекст правителството на Кимон Георгиев изглежда като функционален проводник на външни намерения, а вътрешната му легитимност все по-силно зависи от контрол върху армията и от удара по нелоялни мрежи. Но противодействието на двореца не закъснява и именно там започва постепенното ерозиране на звенарския проект.

Монархическият отговор и първите пукнатини в лагера на деветнадесетомайци

Цар Борис III оценява рисковете от изместването на центровете на властта и предприема целенасочена стратегия за привличане на водещите офицери, възстановявайки престижния статус на монархията като арбитър над фракционните конфликти. Чрез мрежа от лични контакти, символни жестове и кадрови влияния царят успява да посее раздори в ръководството на Военния съюз, като разкъсва оперативната свързаност между политическото ядро на правителството и армейските командни нива. Още в края на август 1934 година ефектът се вижда публично: откриването на паметника на връх Шипка на 26 август се превръща в сцена на легитимация, когато офицери под командата на генерал Пенчо Златев запяват „Боже, царя ни пази“ – сигнал за възстановена монархическа сакрализация във войската. Паралелно посещението на крал Александър в София на 27 септември 1934 година демонстрира претенцията на звенарите да монополизират сигурността и протокола, но отказът на югославския монарх да обсъжда положението на българите в Македония делегитимира политическия дивидент, който правителството очаква. Убийството на краля в Марсилия на 9 октомври 1934 година поставя София в неудобната позиция да обяви траур за противник на българските интереси в Македония, като офицерите са задължени да носят черни ленти – още един пример как международните шокове компрометират вътрешните претенции за суверенитет на правителството. Оттук нататък дворецът ускорява кадровите и институционалните ходове, а лагера на деветнадесетомайци започва да се разслоява между прагматици, които търсят modus vivendi с короната, и радикали, които се насочват към извънконституционни сценарии.

II. Мрежите на югославското влияние и ерозията на българския суверенитет

Дружества за „приятелство“, интелектуални кръгове и финансово посредничество

Югославската стратегия в София разчита на т.нар. „меки“ канали – легални дружества, академични и студентски форми на общуване, публични лекции – чрез които се нормализира дискурсът за интегрална югославска рамка, в която България да заеме подчинена роля. Българо-югославянското дружество и студентското дружество за приятелство се оформят като пространства, където млади и вече изявени фигури с различни политически биографии се срещат под пиетета на регионално сътрудничество, но в действителност стават арена за тестване на лоялности и за вербовъчни сондажи. Щедрото финансиране от посолството, насочвано през посредници и „приятелски“ кръгове, поема разходите за събития, публикации и логистика, създавайки патронажни връзки, които постепенно прерастват в канал за политически натиск. Публичните сказки и отбелязването на югославски дати легитимират символно промяната в приоритетите на българската външна политика, докато забраната на траурни шествия срещу Ньойския договор и премахването на паметника на Тодор Александров режат корените на националната мобилизация около македонската кауза. Тази подмяна на символния пейзаж в столицата е не само естетическа, но и стратегическа: тя цели да пренапише политическата памет, да маргинализира героичния канон на ВМРО и да подготви почвата за ново равновесие, в което българската държава се вписва като периферна част от по-голям политически организъм. В същото време на оперативно ниво разузнавателни контакти се преплитат с дипломатически, а културните платформи започват да изпълняват ролята на „безопасни зони“, където се обменят сигнали и се кроят планове за по-дълбока интервенция.

От дипломатически натиск към оперативна подготовка

След 1934 година Белград систематизира каналите си в София, като комбинира политически патронаж, контакти с български офицери и партньорства с фигури от различни партии – от БЗНС „Пладне“ до комунистическите среди. Централна фигура на оперативното осигуряване става военното аташе Драголюб (Дража) Михайлович, който поддържа тесни връзки с Дамян Велчев – бивш фактор от звенарския кръг, вече извън властта и постепенно маргинализиран от монархическата реконфигурация. Екстрадиран през юли 1935 година и установен в Югославия, Велчев получава логистична и финансова подкрепа, охрана и достъп до инфраструктурата на военното разузнаване. Чрез куриерска линия, поддържана от летец, той общува с българските си съмишленици, като подготовката се конкретизира в края на август 1935 година при срещата му с Коста Тодоров на територията на Югославия. Планът предвижда синхронизация между земеделци, звенари и части от Военния съюз, с надежда да се използват връзките на Велчев с новия ръководител на съюза генерал Владимир Заимов. В този момент Белград калкулира, че армейските разделения, международната изолация на София след марсилското убийство и вътрешната криза около интернирането на Кимон Георгиев през април 1935 година могат да създадат политическо „прозорче“ за бърз удар. Но тази оценка подценява променения контрол върху силовия апарат, извоюван от цар Борис III между януари и април 1935 година, както и латентната лоялност на ключови командири, която ще се прояви, когато рискът стане реален.

III. Контраходовете на цар Борис III и пренареждането на силовия баланс

Разцепване на Военния съюз и възстановяване на монархическия арбитраж

Преломът настъпва на 22 януари 1935 година, когато полковниците Тановски и Найденов, действащи от името на Централното управление на Военния съюз, посещават Кимон Георгиев и изискват оставката му; тя е подадена незабавно, а министър-председател става генерал Пенчо Златев, известен като Пенчо Мъглата. Този ход институционализира резултатите от по-ранната монархическа офанзива и прехвърля центъра на тежестта към фигури, готови да синхронизират армейската вертикала с двора. Започва разгром на делото на 19 май – не като показна разправа, а като поредица от кадрови и административни решения, които изолират радикалните ядра и ограничават капацитета им за координация. Интернирането на Кимон Георгиев през април 1935 година на остров Света Анастасия, мотивирано с полицейски донесения за застрашаване на обществения ред, предизвиква краткотрайна правителствена криза и падането на Златев, но царят бързо назначава за министър-председател Андрей Тошев – дипломат и твърд поддръжник на българския суверенитет. С манифеста от 21 април монархът фактически поема държавното кормило, като публично кодифицира своя арбитражен статус и създава нормативна рамка за консолидиране на властта. В тази нова среда лоялностите в армията се преначертават, а потенциалните съюзници на една външно подкрепена конспирация трябва да преброят реалните си ресурси, преди да преминат към действие.

Разузнаване, превенция и политическо изолиране на конспиративните ядра

След април 1935 година българската полиция и контраразузнаването засилват наблюдението върху фигури, свързвани с Белград и с радикализираните звенарски кръгове. Дамян Велчев е идентифициран като ключов координатор в изгнание; установяват се неговите контакти с БЗНС „Пладне“ и комунистическите среди, а също така логистичните връзки, минаващи през граничните участъци в Царибродско. Паралелно на политическо ниво дворецът продължава да инвестира в доверени командири и в символни актове на социетален консенсус, които стесняват обществената база за една авантюра. В този контекст генерал Владимир Заимов – оглавил Военния съюз – заема по-резервирана позиция спрямо идеята за силов реванш на деветнадесетомайците, което е решаващо за съдбата на планирания преврат. Контраразузнавателната линия се подсилва от работа с информатори, от проследяване на дипломатически канали и от анализ на частния живот на ключови посредници. Именно тук се появява фигурата на Наташа Дерманчева – разведена рускиня, описвана от сръбския министър-председател Милан Стоядинович като „много красива, висока блондинка, с добри маниери и неизрядно поведение“ – която поддържа отношения както с югославския посланик Александър Цинцар-Маркович, така и с началника на столичната полиция Малинов, и която действа като агент на съветското разузнаване. През този сложен мрежов възел към българските власти постепенно се стича информация за плановете на Белград – достатъчна, за да се подготви навременна неутрализация.

IV. Конспирацията от 1935 година: инфраструктура, проникване и провал

Граничният коридор и завръщането на Дамян Велчев

Оперативната фаза започва в края на септември 1935 година с ускорена координация на югославска територия. Подполковник Бойович, придружаващ офицер, информира Генералния щаб в Белград за съдържанието на критични разговори между Светозар Милошевич – началник на военното разузнаване – Ика Панич, индустриалец и приближен на Велчев, и самия Велчев. На 28 септември генерал Заимов и Кимон Георгиев провеждат среща в София, на която се обсъждат действия „в духа на 19 май“, а във вечерните часове генерал Лазар Тонич, началник на Генералния щаб, инструктира капитан Чубрило – началник на пограничния отряд в Протопопинци, Царибродско – да съдейства за прехвърляне на Велчев през границата. На 29 септември автомобил „Майбах“ оставя в Пирот Милошевич, Панич и Велчев, които финализират маршрута и охраната. На 1 октомври 1935 година Дамян Велчев преминава в България и е посрещнат от полковник Игнат Илиев – среща, белязана от прегръдка и сълзи, но и от факта, че българските власти вече са по следите на заговорниците. Първата пукнатина се отваря точно тук: Военният съюз и неговият ръководител генерал Владимир Заимов се оттеглят от акцията, изтегляйки критичната армейска опора, без която планът губи не само легитимност, но и оперативен смисъл. В този миг конспирацията остава да лежи върху политически периферни и разузнавателно компрометирани колони, които не могат да осигурят нито изненада, нито контрол над столицата.

Изтичането на информация, арестите и дипломатическият трус

Провалът се подпечатва от разузнавателното проникване през Наташа Дерманчева. Като любовница на посланика Александър Цинцар-Маркович и на началника на столичната полиция Малинов, и като агент на съветското разузнаване, тя се оказва пресечна точка на три различни потока информация, което прави плановете на югославското военно разузнаване достояние на българските власти още преди решаващите стъпки. Арестът на Велчев следва скоро, а обвинението по Закона за защита на държавата маркира политическата квалификация на действията му. Развива се грандиозен дипломатически скандал: официална София протестира срещу намесата, Белград реагира остро, а в крайна сметка Цинцар-Маркович и Дража Михайлович са отзовани. Смъртната присъда над Велчев е произнесена, но под натиска на Югославия, Англия и Франция е заменена с доживотен затвор; особено активно за смекчаването ѝ действа Михайлович. Парадоксът на историята се затваря десетилетие по-късно: след 9 септември 1944 година приятели на Дража молят вече влиятелните в новата власт Дамян Велчев и Кимон Георгиев да се застъпят за него, но усилията пропадат и генерал Михайлович е екзекутиран през 1946 година в Титова Югославия. За българската държава 1935 година завършва с категорична констатация: операцията на югославското военно разузнаване за преврат срещу цар Борис III – инструмент за реализиране на проекта „интегрална Югославия“ – се проваля с гръм и трясък, а монархическият център консолидира контрола над армията и администрацията. Този провал разкрива уязвимостите на „мека“ инфилтрация, когато срещу нея се изправи устойчив силов вертикал, подплатен от политическа воля, разузнавателна превенция и символно лидерство.

V. Правно-политическите последици в България след провала на преврата

Стабилизиране на държавния вертикал и институционално „затваряне“ на системата

Прякото следствие от провала на опита за преврат е окончателната институционална консолидация на авторитета на цар Борис III като върховен арбитър и най-висш фактор в държавата. След 1935 година политическата система в България постепенно се трансформира в монархически авторитаризъм с умерена и внимателно допускана парламентарност, но без възможност за връщане към многопартийната хиперфрагментация от периода 1919–1934. Механизмът е преднамерено организиран: през министър-председателите, които управляват в името на царя, през ограничаване на фракционното поле, през деполитизация на армията в посока на институционална лоялност към държавата, не към партиите. Проваленият преврат легитимира правото на властта да третира всички нелоялни групи – независимо от идеологията – като потенциална заплаха за суверенитета. Така държавата става способна да мобилизира правния апарат не само репресивно, но и превантивно: интерниране, полицейски надзор, кадрови измествания, референтни проверки. Контекстът показва промяна в характера на политическата легитимност: тя вече не се гради на партийни мандати, а на „държавност“ като нормативен идеал, чийто носител е самата монархия. В този смисъл опитът за преврат не просто е предотвратена политическа авантюра, а конститутивен момент, в който държавата разпознава, назовава и елиминира най-опасния вид външноподкрепена намеса.

Прецедентна роля на процеса срещу Дамян Велчев

Съдебният процес срещу Велчев по Закона за защита на държавата играе роля, която надхвърля конкретния казус. Той е прецедент, в който държавата отваря икономико-дипломатическата логика на преврата пред обществото и международните наблюдатели. В двора и Министерството на външните работи е ясно, че без публичност обвинението срещу Югославия би било оспоримо в очите на Запада като „българска пропаганда“. С публичен процес обаче София легитимира дефинирането на Белград като страна, организирала въоръжена намеса във вътрешните работи на друга суверенна държава. Процесът също така институционализира нормата, че нелоялност в армията не е „вътрешен военен въпрос“, а престъпление срещу държавата като политическо тяло. С това България се приближава към модела на контранационална защита, който други държави в региона тепърва изграждат едва след 1936.

VI. Геополитическите интереси на външните сили към България през 1935 година

България в регионалната матрица на антипартийни военни намеси

Политическите цикли на Европа между 1930 и 1936 година регистрират серия от консервативни или авторитарни преустройства, при които армията иззема или коригира директно властта: Гърция (провалени многократни опити 1933–1935), Югославия (монархическият преврат от 6 януари 1929 под продължено институционално действие), Румъния (нарастващата роля на цар Карол II), Португалия (Салазар), Полша (след Пилсудски – 1930–1935). При всички тях се вижда едно типологично ядро – страх от демократически хаос, фрагментация, популизъм, и компенсиращо „затягане” чрез военна или монархическа регулация. Българският случай е уникален по това, че външна сила се опитва да използва един консервативен преврат (19 май) като „трамплин“ за втори – но в своя полза. Това в регионален план е едно от най-редките явления: преврат срещу преврата, финансиран отвън. Така българският провалил се преврат от 1935 година е парадигматичен пример за „война чрез чужди елити“ – метод, който Югославия смята за релевантен в малка, разпокъсана от фракции държава като България. Провалът му показва, че в България – за разлика от Гърция през същите години – центростремителният потенциал на монархията е по-висок от центробежния потенциал на офицерските клики.

Англия и Франция: защо смекчават присъдата на Велчев

Британската и френската намеса за замяна на смъртната присъда на Велчев с доживотен затвор не е резултат от симпатии към него. В контекста на 1935 година Лондон и Париж виждат ключов проблем: ако Белград понесе дипломатическо унижение, това би тласнало Югославия към радикално военно сближаване с Италия и към излизане от френско-британската логика за балкански баланс. България след 9 октомври 1934 и без това е под подозрение, че „толерира“ ВМРО. Пълна виктимизация на Белград би била геостратегически пагубна. Затова Великите сили искат не Велчев да бъде спасен, а регионалният модел да не се разруши. Меката интервенция на Запада не е „за“ Велчев – тя е „против“ италианизацията на Югославия.

Съветският фактор: тиха, но инфилтрираща присъственост

Ролята на съветското разузнаване, видима в случая Наташа Дерманчева, показва, че СССР наблюдава българските разломи внимателно и стратегически. Тук не става дума за пряка подкрепа за преврата. Става дума за достъп до информация. Москва прави това, което прави винаги преди война: събира данни за „слабите места“ в държавните структури. Така 1935 е година, в която вече текат първи контури на несъзнаваното приближаване към 1944.

VII. Дългосрочните ефекти върху българската държавност и македонския въпрос

Отбрана на суверенитета и преоформяне на „въпроса за Македония“ като държавен, не революционен

Провалът на преврата разрушава последната илюзия, че Македония може да бъде „решена“ чрез компромис с Белград при цена на де-суверенизация на България. След 1935 година македонският въпрос се деприватизира от партийни структури и става ядро на държавна външна политика. Това ще има драматични следствия през 1941–1944.

Монархическата реконституция на държавата

Без преврат 1935–1935 България вероятно би се плъзнала към „мека васализация“ към Белград. След провала ѝ – не. Борис III трансформира държавата от бойно поле на клики в функционален актьор.

Превратът от 1935 година, планиран от югославското военно разузнаване с оперативен център в Белград и с изпълнителен вектор през Дамян Велчев, представлява емблематичен случай на външнополитическо инженерство чрез вътрешни елити. Провалът му доказва, че към края на 1935 година България вече не е разкъсвана от вътрешната анархия на режима след 19 май 1934, а е преминала в етап на институционално уплътняване, в което монархическата власт методично възстановява своя арбитражен авторитет над партийните и офицерските фракции. В този смисъл заговорът е не „последен случай на звенарска авантюра“, а финалният тест, който проверява доколко тихата реконструкция на държавата от страна на цар Борис III е действително завършена и до каква степен българските институции могат да отговорят на разузнавателно-политически сценарий, който съчетава инфилтрация, пропаганда, дипломатически натиск и военна логистика.

Дългосрочното значение на провала е двупластово. От една страна, той стабилизира държавния вертикал и окончателно легитимира „царската линия“ на управление, която ще оформи всички стратегически избори на България до 1943 година. От друга страна, той затваря катастрофално за Белград възможността за „интегрално югославско решение“ на българския въпрос и пренасочва самата логика на македонската тематика: от тема на екстернално споразумение – към тема на българска държавна воля. В този смисъл 1935 година е не само момент на провален преврат, но и ключов повратен пункт, в който историята доказва, че суверенитетът може да бъде не просто лозунг, а институционализирана реалност.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК