СТЕФАН СТАМБОЛОВ

Личността на Стефан Стамболов е считана за една от най-противоречивите в новата ни история. Обикновено делото му е поставяно на традиционната, а дори и банална плоскост на филията и фобията – едни го възвеличават като гений-държавник, други го хулят като деспот. Тази черно-бяла представа обаче не отразява целия спектър от политическата и държавническата му дейност. Целта на настоящия текст е да хвърли поглед върху един често подценяван аспект от усилията му – осъществяването на националното ни обединение.

I. Националният въпрос след Освобождението

Възстановяването на българската държавност в резултат на събитията от Източната криза (1875–1878 г.) донася действителна свобода, но само за половината от българския народ. В резултат от дипломатическите конвенции и договори между Великите сили, както и от Руско-турската война от 1877–1878 г., нашите етнически земи са разпокъсани на пет части:

• Автономното Княжество България – дори не обхваща цялата територия на бившия Туна вилает от времето на Мидхат паша.
• Източна Румелия – замислена като привилегирован вилает на Османската империя.
• Македония и Одринска Тракия – над 800 000 българи остават под пряката власт на султана.
• Нишко и Пиротско – предадени на Сърбия.
• Северна Добруджа – предадена на Румъния.

Нашият национален въпрос и неговото решаване навлизат в нова, сложна и драматична фаза. Делото на българщината в Османската империя, Сърбия и Румъния е изправено пред пълен разгром.

II. Болката от Берлинския договор

Потъпкването на възрожденския идеал за обединение на всички българи в една държава отеква болезнено във всяка българска душа. Тази болка личи отчетливо в думите на речта на един млад 24-годишен мъж – Стефан Николов Стамболов – пред Учредителното събрание в Търново:

Със сигурност човек трудно би могъл да остане равнодушен пред впечатляващата му личност. Някои го описват като харизматичен, манипулативен, готов с лъжа да получи своето. Често е печелел словесните битки и благодарение на таланта си да говори пред аудитория е съумявал да „извлече“ това, което му е нужно.

В следващите редове е една от най-запомнящите му се речи, произнесена непосредствено след Берлинския конгрес през юли 1878 година:

„Един царски ферман, господа, преди осем години дойде, та съедини българската нация в едно цяло под жезъла на един духовен началник – Екзархът. Тоя ферман начерта в същото време и границите на нашето целокупно българско отечество с епархиите, които влизаха в кръга на България и ведомството на Екзархията. Тая целокупна България бе духовно-черковно наше отечество.

После дойде една европейска международна конференция, в лицето на която Европа на тая черковно-духовна основа утвърди политически автономни граници и призна единството на българската нация в тия граници.

Най-после дойде Руско-турската война и Санстефанския договор. В него както нашата Освободителка, тъй и самата Турция признаха тия граници на нашето целокупно отечество, като създадоха в тях една политическа нова млада държава, наречена Българско княжество. Но в Берлин разсякоха тая България. Разсякоха това наше мило, драго, цяло Отечество на пет части…

Защо ни разсякоха на пет къса?

За да ни направят повече сакати, повече недъгави и немощни, да ни направят да се влачим вовеки и да прекараме един жалък, тежък национален, политически и исторически живот! Да бъдем ние политически просяци – божаци, и да живеем от милостинята, от трохите, от подаянията политически, от благодетелството и кефовете дипломатически на европейската дипломация, додето бъдем отново поробени.

Разсякоха нас, млад, енергичен, пълен с жизненост народ, който в течение само на десетина години можа, има крепката воля и себеотрицание да даде за своята независимост повече от петдесет хиляди жертви-мъченици; нас – чийто полета, пътища, усои и кътища се покриха с пепел, кости и сълзи!

И сега те ни канят да пристъпим – не, да се довлечем до оная троха, която берлинските джелати благоволиха да ни подхвърлят! Не! Ние имаме право, ние искаме да си останем здрави! Ние имаме право и ние искаме да ни оставят ръцете, краката и другите части цели и невредими; ние искаме да остане нашия национален организъм цял, неосакатен.

Дават ни свобода, а вземат здравето ни, лишават ни от възможност, от условията за живот!

Защо ни е нам тая свобода, когато тя само ще ни напомня някогашното ни крепко, здраво и жизнено тяло?

Да просим, да се влачим и да живеем страдалчески живот – ний, които имаме бъдеще, бъдеще светло, славно, както що имаме и минало светло и славно…

Не! По-добре е, господа представители, да бъдем пак роби, както бяхме, но да бъдем една нация в едно отечество, способни и жизнени да водим борба и да прогресираме. Ние искаме – и трябва това да го кажем високо да ни чуят всички – или всички българи свободни да бъдем в една независима държава, или всички пък роби, подвластни на Турция. Веригите на робството турско лесно ще съкрушим, ако останем под тая Турция, ако бъдем в онова положение, в каквото ни постави цариградската европейска конференция, отколкото сега.

Где са, господа представители, где са нашите мили градове Ниш, Пирот, Враня и Лесковац? – дадени на сърбите… Где е Тулча и Добруджа? – дадени на Румъния… Где е Одрин, Солун, Дебър, Битоля, Охрид, Скопие, Прилеп, Велес, Щип и други страни на нашето отечество? Где?

Где е Пловдив, Батак, Панагюрище, Сливен, Казанлък, Стара Загора и Карлово – елмазите на нашето отечество? Отцепени от нас чрез турски гарнизони…

Мъчно. Мъчно и боли…

Нека не приемем Берлинския договор!

Нека извикаме високо, високо, да ни чуе Европа и нейните дипломати и владетели: „Вие ни сякохте, без да ни викате, без да ни изслушате, без да ни кажете вината, поради която ни сечете. Но ние ви казваме: боли, боли и мъчно… Дайте ни нашето общо отечество, каквото то бе определено от вашата конференция в Цариград и каквото то бе създадено на Сан-Стефанския договор!“

Естествено, Великите сили не се трогват от молбите на българите и не променят клаузите на Берлинския договор.

III. От революционер към държавник

Само няколко месеца по-рано същият този мъж, заедно с Натанаил Охридски, оглавява впоследствие кърваво потушеното Кресненско-Разложко въстание. То довежда до множество жертви, разрушения и над 20 000 бежанци, преселили се от тези райони в Княжество България и Източна Румелия.

Може би след ужаса на поредното смазано въстание хъшът Стамболов започва да променя възгледите си за решаване на българския национален въпрос. Постепенно той преминава от революционни на еволюционни позиции.

IV. Политическата доктрина на Стамболов

Възгледите на Стамболов могат да се обобщят по следния начин:

1. Българският въпрос е част от Източния въпрос – решението му зависи от Великите сили. България няма достатъчен политически, икономически и военен потенциал, за да го реши самостоятелно, и трябва да действа в рамките на Берлинския договор, привличайки една или няколко от големите европейски държави.
2. Османската империя е слаба, но зависима от великите държави. Тази зависимост не е постоянна, нито безкористна – Великобритания и Франция за кратък период (1878–1882 г.) отнемат от Портата Кипър, Тунис и Египет.
3. Силна икономически и военно България – това е условието за обединение. Не трябва да се допускат революционни движения, които да доведат до нови жертви и бежански вълни.
4. Най-големи врагове на целокупна България са Сърбия и Гърция, насочени към Македония и Тракия.
5. Процесите на Възраждането не са завършени в земите под султана. Там турският и гръцкият етнос държат икономическите и политическите лостове, липсва българска интелигенция. Нужно е време, а за време е необходим мир и лоялни отношения между София и Цариград.
6. Екзархията е лицето на българщината – тя трябва да бъде укрепвана, защото е не само църковна, но и просветна институция.

V. Съединението и Сръбско-българската война

Съединението е първата крачка към националното обединение – предприета с цената на грубо нарушение на Берлинския договор и с риск за престола на княза. След успешната защита на Съединението в Сръбско-българската война то е официално признато с Топханенския акт (1886).

Когато през септември 1885 г. Съединението е извършено чрез преврат в Пловдив и обявяване на присъединяването на Източна Румелия към Княжеството, Стамболов застава твърдо зад този акт. Докато част от политиците се колебаят, страхувайки се от реакцията на Великите сили и Русия, той възприема свършените факти като нова национална реалност, която трябва да бъде защитена „с всички средства“, включително с риск от война. В този момент неговата роля е политическа и морална – да укрепи увереността вътре в страната, да накара и колебаещите се да приемат Съединението като безалтернативно.

Точно тук се вижда и връзката между Стамболов и Сръбско-българската война. Съединението променя баланса на силите на Балканите – изведнъж има по-голяма и по-силна България, което предизвиква тревога в съседна Сърбия. Крал Милан вижда шанс да удари България, докато тя е дипломатически изолирана и още не е организирала новите си структури, и през ноември 1885 г. обявява война. Стамболов не е военен командир – славата на бойното поле принадлежи на ген. Радко Димитриев, начело на Сливнишката позиция, и на младите офицери и доброволци – но политическият гръбнак на съпротивата е именно в средите, към които той принадлежи.

Докато армията се бие при Сливница, Драгоман и Пирот, Стамболов и неговите съмишленици работят за това вътре в страната да няма разкол, паника и разпад. Той настоява да се отстранят колебливите политици, да се спре всякакъв опит за отстъпление – териториално или политическо – и първи усеща, че ако България излезе с победа, Съединението ще бъде окончателно признато със самия факт на силата, а след това и дипломатически. За него войната е продължение на Съединението с други средства: победата над Сърбия трябва да докаже, че новата България не е „временна грешка“ на Великите сили, а реална държава, способна да се защитава сама.

След победата в Сръбско-българската война и подписването на Букурещкия мир (1886) тази линия се оказва правилна: границите на България не са разклатени, а Съединението фактически е признато. В следващите години именно Стамболов, вече като министър-председател и реален управител на страната, стъпва върху този успех – върху Съединението и победната война – и изгражда своята политика на укрепване на независимостта от Русия и утвърждаване на България като самостоятелен фактор на Балканите.

Така Стефан Стамболов остава трайно свързан със Съединението и Сръбско-българската война не като генерал с меч в ръка, а като политик, който дава политическото „да“ на рискования акт от 6 септември и после настоява България да отстоява този акт докрай – дори с цената на война. В съзнанието на поколения българи той стои редом до войводите и офицерите от 1885 г. като човекът, който превръща националния идеал в държавна воля.

VI. Политическата криза след 1886 г.

През август 1886 г. група български офицери извършват преврат и изпращат княз Александър в Русия. България потъва в криза. Стамболов, като председател на Народното събрание, остава единственият легитимен представител на държавата. С решителност и подкрепата на провинциалните гарнизони той организира контрапреврат.

Князът е върнат, но скоро абдикира. За регенти той назначава трима души – Стамболов, Сава Муткуров и Петко Каравелов. В този тежък период България е без княз, без дипломатически отношения с Русия и с разстроен бюджет. Делото на Съединението изглежда под заплаха.

В следната статия на Стамболов, публикувана във вестник „Свобода“ на 19 ноември 1886 година се разглежда въпроса за отношението на Русия към българските интереси:

Мнозина у нас живяха дoскоро време с твърдо убеждение, че наший народ трябваше да очаква доб­ро от Русия; но от 6 септемврий миналата година всеки разбра, доколко тя е била искрено (разположена) в благопожеланията си спрямо нашата страна.

От този знаменит ден 6 септемврий се забелязва постоянно, че политиката на руското правителс­тво е устремена против нашата независимост и самостоятелност.

Всеки здравомислещ человек разсъждава, че ако Русия е желаела една силна, съединена и независи­ма България, тя трябваше освен да се възползва от извършеното на 6 септемврий и да поддържа Съединението. Нейните доброжелателства за наший на­род щяха да се покажат пред целий свят, че са искрени, несвързани с никаква задня мисъл. Обаче Русия какво направи? Тя употреби всички средства само и само да попречи на народний идеал – Съедине­нието. Не искаме да упоменаваме тука за всички интриги и подлости, които се вършеха против интересите на нашето Отечество.

Делото на Съединението беше общонародно, а не частно на княз Александра, както претендираше руското правителство и поради което най-много го обвиняваше, като тръбеше чрез своите органи, че княз Александър щял бил да продаде България ту на англичаните, ту на турците и пр.

Интригите на руското правителство имаха своето зловредно влияние над наша­та интелигенция, която, заслепена от страстта на властолюбието, мереше народните интереси и нужди според своите лични. По този начин кликата на цанковистите проповядваше чрез печата, че зло­то на България бе княз Александър, а министрите Каравелов, Цанов и Никифоров приготовляваха поч­ва измежду войската за свалянието на Негово Ви­сочество, чрез което тези господа искаха да се нап­равят приятни и услужливи на руското правителс­тво, което в замяна на това да ги закрепи на власт­та, тъй като почвата им в народа беше почнала да се изплъзва изпод краката им.

Гнусните замисли на властолюбците се осъ­ществиха посредством легкомислието и клетвопрестъпничеството на някои военни. После сваля­нието на княз Александра от българский престол руската политика захвана все повече и повече да си разкрива картата.

Всеки, който по-напред предполагаше, че мо­же би с отиванието на княз Александра из България ще се премахнат причините за едно сдобрявание с руското правителство, остана смаян, като видя как царский пратеник г. Каулбарса работеше не за едно сближаванье и споразумение, а приготовлява­ше бунтове и смущения в страната с цел да предиз­вика една окупация на България с руски войски и за окончателно завоевание (на) Отечеството ни. За всекиго вече стана ясна тая цел на руските дипло­мати и на царя.

Грубите отношения на руския пратеник спря­мо нашето правителство, неговото незачитанье на законите в страната, приготовлението на бунто­ве посредством подкупничества и още други гнусни работи на този господин, накара всеки един чес­тен и съвестен человек да изгуби всяка симпатия към „покровителката“ и да са позамисли върху ней­ните благопожелания за наший народ. Настана ве­че решителний час за нашите ръководящи елемен­ти, нашата интелигенция да покаже пред света до­колко наший народ е достоен за свободен индивиду­ален живот.

И действително, трудно беше да се произнесе човек отстрана като как ще се покаже наший на­род. Борбата беше неравна: от една страна, една велика империя, която разполага с грамадни мате­риални средства, а от друга, млад един беден, малочислен и неопитен народ, току-що излязъл из пелените на политический живот и който нямаше на своята страна друго, освен правдата.

При такава една неравна борба, при такива критически времена, каквито преживя и преживя­ва нашето Отечество, когато нашата независи­мост и самостоятелност са изложени на опаснос­ти да бъдат закопани завинаги, поражда се неволно въпроса: как е възможно да се намерват българи, които под булото на патриотизма да стават още оръдия на чуждите замисли против самостоятелността на своето Отечество, които с четири очи гледaт да дойдат неприятелите по-скоро у нас!

На този въпрос може лесно да се отговори, щом направим една повърхностна анализа върху нравствената самостоятелност на нашата интелигенция. При тази борба за съхранението (на) самостоятелността на Отечеството нашата интелигенция се е поделила тъй: първий ред се състои от хора, снабдени с инициатива и твърда решимост, които се въодушевляват и ръководят от идеята за съхранението на истинската народна независи­мост и самостоятелност, като са в същото време твърдо убедени във високонравствеността и ползотворността на тази идея. Към тази интелиген­ция принадлежи болшинството от нашата инте­лигенция начело с днешното правителство.

Подир това следват личности, които не при­тежават твърди политически убеждения и на кои­то е се едно каквото и да бъде управлението в Отечеството им, стига само техните лични интереси да не бъдат докачени. Тези хора, без всякакво по-­нататъшно разсъждение, са обаяни от блясъка на грубата сила на руското правителство и очакват от него всичко добро за България. Към този ред не принадлежат мнозина.

Последний ред обхваща ония хора, които се явя­ват много пo-активно в полето на политический жи­вот, отколкото тези във вторий ред, които не се ръководят от никакви високонравствени принципи, а мерят народните интереси според своите лични. Те не се спират пред никакви средства, за да мо­гат да си постигнат целта, държението (на) власт­та. Те се обявяват и коленичат пред величието на грубата сила и се стремят да й се представляват угодни и приятни, за да може тази груба сила да ги умилостивява, те са готови да вършат всякакви бе­зобразия, да направят престъпления, да предадат Отечеството си, само да имат милостта на по-силний. От този род са напр. Каравелов, водителите на бившата Источна Румелия — лъжесъединистите.

От характеристиката, която дадохме за на­шите хора, се вижда кой какво върши и кой какво е. Работата е много ясна. Но какъв е в действителност успеха на тази наша борба, ще възразят може би някои. „Ето и досега не се е решило още кой и какъв ще бъде бъдъщий български княз?“

В отговор на това ний ще кажем, че един успе­шен резултат от нашата национална досегашна борба съществува. Той се състои в разкриванието на истинский исторический ход по нашите работи от страна на общественото мнение в образований мир. Да се обясним: в началото на преврата от 9-й август хората в Европа мислеха, че ний българите сми един нищожен народ, който не се ръководи в своя обществен живот от никакви високонравствени по­литически принципи, а инстинктивно и без всякак­ви по-нататъшни разсъждения се покланя пред бля­съка на грубата сила и е в състояние да се откаже от всичко свято и мило като самостоятелна на­ция. Днес общественото мнение за нашите работи не е вече така. То високо признава, че българский народ крие в себе си такива жизнени сили, които му гарантират пълно самостоятелно развитие в политический му живот. Това обществено мнение, в убеждението на тази истина, заставя своите пра­вителства през печата и своите народни предста­вители да помогнат на нашия народ в борбата му за неговата независимост поне чрез морална под­дръжка.

Като видя, че нашия народ не желае да бъде сляпо оръдие на завоевателните стремления на рус­кото правителство, издигна знамето на възражданието и уягчаванието на българите, като прогла­си, че на мястото на болна Турция трябва да се ос­нове силна самостоятелна държава. То казва, (че) европейските интереси не могат да не бъдат ед­накви с тези на нашия народ.

Мислим, прочее, че днешният резултат от на­шата национална борба не е маловажен, и твърдо сме убедени, че българският народ е повикан да играе немаловажна роля в политическия живот на Балкан­ския полуостров.

В. „Свобода“, бр. 7, 19.XI.1886 г.

VII. Изграждането на модерна България

След избора на княз Фердинанд (1887) положението временно се стабилизира. Като министър-председател (1887–1894) Стамболов започва мащабна държавна програма:

• Взети са 5 външни заема от Англия и Австрия.
• Изкупена е железопътната линия Русе–Варна.
• Започва строителството на жп линии и пристанища във Варна и Бургас.
• Армията е превъоръжена с модерно оръжие – пушки „Манлихер“ и оръдия „Круп“.
• Стимулира се индустрията – за няколко години отварят над 80 нови предприятия.

VIII. Дипломацията за Македония и Тракия

Основен въпрос за Стамболов остава съдбата на българите в Македония и Одринска Тракия.

• 1888–1890 г. – българското правителство изпраща ултимативна нота до султана. Исканията: признаване на княз Фердинанд и изпращане на български владици в Македония.
• 1890 г. – султанът отстъпва: назначава митрополити в Скопие и Охрид, позволява българска църква в Цариград и издаване на екзархийски вестник.
• 1892 г. – Стамболов се среща лично с Абдул Хамид II. Той предлага дързък проект: политически и военен съюз, автономна област в европейските вилаети, български език като официален наред с турския, местно самоуправление и български офицери във войската.

Официалното предложение е изпратено през януари 1894 г., но Русия и Австро-Унгария го блокират.

IX. Последни успехи и падение

През април 1894 г. Стамболов постига нов пробив: султанът издава ирадета за нови български владици в Неврокоп и Велес, училищата получават официален статут, а Екзархията получава ново място и семинария в Цариград. Хиляди празнуват в София.

Само месец по-късно обаче, след политически интриги, Стамболов подава оставка. На 3 юли 1895 г. е жестоко убит в центъра на София. След три дни мъки умира.

Хронологична таблица: Стефан Стамболов и националното обединение

Година / Дата	Събитие	Значение
1854, 31 януари	Роден в Търново.	Начало на живота на бъдещия революционер и държавник.
1876	Участва активно в подготовката на Априлското въстание като член на Гюргевския революционен комитет.	Формира се като революционер, отдаден на българското национално дело.
1877–1878	Руско-турска война.	Освобождението носи свобода на част от българите, но разпокъсва етническите територии.
1878, юли	Санстефанският договор е ревизиран от Берлинския конгрес. България е разделена на пет части.	Начало на националния въпрос в нова форма – борбата за обединение.
1878–1879	Участие в Кресненско-Разложкото въстание, заедно с Натанаил Охридски. Въстанието е потушено кърваво, над 20 000 българи стават бежанци.	Първи опит за обединение на Македония с Княжеството – неуспешен, но показва решимостта на Стамболов.
1879, април	Избран за депутат в Учредителното събрание в Търново. Държи прочувствена реч срещу Берлинския договор („Где са нашите мили градове…“).	Изразява публично идеята за обединение; утвърждава се като глас на младите патриоти.
1884	Става председател на Народното събрание.	Възможност да влияе пряко върху политическия курс на страната.
1885, 8 септември	Съединение на Княжество България и Източна Румелия. Стамболов убеждава княз Александър да поеме риска („Пред Вас, Ваше Височество, се простират два пътя…“).	Първата реална крачка към националното обединение.
1885, ноември	Сръбско-българска война.	България защитава успешно Съединението; повишава авторитета на държавата.
1886, август	Преврат срещу княз Александър Батенберг – князът е свален и отведен в Русия. Стамболов организира контрапреврат.	Спасено е делото на Съединението; Стамболов се утвърждава като лидер.
1886–1887	Член на Регентството заедно със Сава Муткуров и Петко Каравелов.	Запазва стабилността на държавата в кризисен момент.
1887, юли	Избор на княз Фердинанд за български владетел.	Временно стабилизиране на политическата ситуация.
1887–1894	Министър-председател на България.	Започва голяма програма за модернизация и укрепване на държавата.
1888–1892	Взети са 5 външни заема от Англия и Австрия; строят се жп линии, пристанища (Варна, Бургас); армията е превъоръжена; отварят се над 80 индустриални предприятия.	България укрепва икономически и военно – предпоставка за обединение.
1888–1890	Първи дипломатически сондажи за Македония. България изпраща ултимативна нота до султана.	Изисква се признаване на Фердинанд и изпращане на български владици.
1890, юни	Султанът отстъпва: назначава митрополити в Скопие и Охрид, разрешава българска църква в Цариград и вестник на български език.	Победа на българската дипломация – укрепва се Екзархията.
1891–1892	България отхвърля опитите на Сърбия и Гърция за съюз срещу Османската империя.	Стамболов следва курс на самостоятелна политика.
1892, юли	Лична среща на Стамболов със султан Абдул Хамид II в двореца Илдъз. Предлага проект за автономна област в Македония с български език и самоуправление.	Смел дипломатически ход, който обаче е блокиран от Русия и Австро-Унгария.
1894, април	Султанът издава ирадета за нови български владици (Неврокоп, Велес), признава българските училища, отпуска парцел за семинария в Цариград.	Последен голям успех на Стамболов за утвърждаване на българщината в Македония и Тракия.
1894, май	Под натиск от княза и опозицията Стамболов подава оставка като министър-председател.	Краят на неговото управление.
1895, 3 юли	Стефан Стамболов е нападнат и тежко ранен при атентат в София.	Политическите му противници успяват да го елиминират физически.
1895, 6 юли	Умира от раните си.	Завършва животът на един от най-значимите държавници на България.

Стефан Стамболов остава в историята като обожаван и мразен, хулен и възхваляван. Но едно е безспорно – приносът му към укрепването на България и усилията му за националното обединение са огромни. Той успява да даде на България най-ценното – историческо време, през което тя укрепва, развива икономика, армия и държавност, за да бъде готова за бъдещи изпитания. Неговата роля за българщината в Македония и Одринско е трайна и незабравима.

Стефан Стамболов според своите съвременници:

През погледа на П. Р. Славейков:

„Новата наша история, както и старата, е сиромашка от имена. Между малкото имена, които са блеснали от десетина години насам, е и името на Стамболова. За тая личност аз искам да кажа няколко думи, тъй като в устата на всички българи е днес това име, едни го въздигат в небесата, а други го обсипват с хули, укори и ругания, всякой наспоред разположението си към него…..

Той се възхвалява като патриот, държавен мъж и вещ политик от тия, на които всичкий патриотизъм е как да се докопат до топло място и как да го спазят с всякакви подлости…

Тези, които го хулят, хулят го и корят, защото им отнел мястото, изтикал ги е от позициите им и не им дава надежда да могат скоро да се възвърнат на местата им.

За неговия патриотизъм по въстанията аз няма да говоря, ще кажа само това което и бай Захария не ще отрече, че като патриот е бил и е много по – долу от патриарха на българските патриоти Раковски.“

Никола Обретенов разказва следната случка:

„Една нощ майка ми чула, че в съседната стая, гдето спеше Стамболов, се говори на високо, като да има и други хора при него. Тя се уплашила да не би властта да е нападнала къщата и да е уловила госта. Но когато турила окото си на ключевата дупка, останала изумена: видяла госта да тича гол из стаята, да вика и да маха с ръце, макар да нямало никой при него. Веднага дойде при мен и ме извика: „Кольо! Я стани да видиш туй момче, то май полудя!

На сутринта, като закусвахме, Стамболов ми разказа, че съчинявал едно стихотворение, което и декламирал, та може би и аз да съм го чул.. Голям смях падна, като му разказах какво бе помислила баба Тонка за него и колко се бе уплашила през нощта.“

Екатерина Каролева пише:

„(….) от дяда Григория се научих, че в Русе е станал бунт под водителството на Атанас Узунова, защитника на Видин през 1885г. и че всички бунтовници са изловени и затворени, и че между тях е Олимпи Панов! Стамболов вярвал, че арестуваните в София са във връзка с русенските метежници. (…) Получих известието за екзекуцията на 9-те души в Русе. Аз дълго отказвах да повярвам, че българска ръка е могла да прониже Олимпи Панов, Атанас Узунова, героите на неотклошената победоностна война. Олимпи Панов убит с присъда, потвърдена от Стамболова, първия приятел на Панов!!!! Аз турях отпреде си портрета, на който Никифоров, Панов и Стамболов бяха снети, и дълго се взирах в лицата им да намеря предизвестие на пъкленото дело. Стамболов и Р.Петров бяха за мене изчадия.“

Султана Петрова разказва:

„Бележити времена бяха ония, затова България можа да съществува, да расте и крепне въпреки волята и желанието на руските политици. Затова тя можа да роди славни синове като Стамболова, Петкова и цяла плеяда от безкористни, предани деца, които живееха само за нея, за славата й, за величието й, а днес.. по – добре е да не мисля, да не пиша, да не говоря за настоящето.“

Велчо Велчев оценява управлението на Стамболов:

„Стамболов поддържаше през всичкото време на своето диктаторско управление, че целта му била да извади страната от безкняжието, в което хвърли я детронирането на Батенберга, и с това да възвърне реда и спокойствието в нея.

С припознаването на княз Фердинанда от великите сили и с примиряването на всички български партии с неговата власт тая цел формално се постигна. Наистина тя се постигна с помощта на друга политика, противоположена на Стамболовата – политиката на сближение с Русия, която усвоиха неговите наследници. Без тоя обрат на българската политика надали България щеше да се радва в скоро време на вътрешно спокойствие и външна безопасност. Но за историята ще остане фактът, че избрания от Стамболова княз се аложи биде признат за законен владетел на България.

Стамболовото дело обаче ще бъде съдено не само с оглед на тоя факт./ То ще бъде съдено и с оглед на последствията му, които още не са напълно налице. Най – напред има да се види доколко беще щастливо за България довеждането и закрепването на княз Фердинанд. По тоя въпрос Стамболов побърза да изрече сам своята присъда, когато в своето завещание след падането си от власт каза, че българският народ ще му прости всички друго грехове, но не и греха, дето е довел в България княз Фердинанд.“

Макар да не е съвременник, ето какво пише й големия историк професор Андрей Пантев:

„Той е един от малкото български дейци, които пренасят опита от възрожденската епоха – революционен и книжовен, в условията на новата българска държавност. Затова можем да кажем, че Стамболов е противоречив дотолкова, доколкото е противоречива и българската политическа и културна история преди и след Освобождението. Той беше пренебрегван заради неудобството, че се е опьлчил срещу Русия, заради неудобството, че е държавен строител с диктаторски методи.“

Иван Салабашев си спомня:

„И когато Стамболовото тело беше вече отдавна в черната земя, злобата на неприятелите му не беше още отслабнала. През следващата зима те унищожиха с динамит оградата на гроба му.

Веднъж Стамболов и аз, когато бяхме още на власт, говорихме помежду си… стана дума за някои велики мъже от разни държави и разни времена, които народът им ги е ненавиждал през живота им, а след смъртта им е въздигал паметници. По едно време Стамболов се позамисли малко и след това каза, че той е твърдо убеден, че неговото дело ще бъде един ден добре разбрано и оценено единодушно от целия български народ.“

Харесайте Facebook страницата ни ТУК