ДИМИТЪР ПЕТКОВ

Димитър Петков е роден на 2 ноември 1858 г. в с. Башкьой, Тулчанско (дн. Николае Бълческу, Румъния), в семейство на преселници от Карловско. Още тийнейджър, през 1875 г. заминава за Одеса и попада в средите на българската емиграция.

Съпругата на Петков е Екатерина („Катина“) Ризова (1869–1937), сестра на дипломата и общественика Димитър Ризов. Бракът (1886) завършва с развод (1895). Имат деца: София (1890–1952), Петко Д. Петков (1891–1924) – застрелян от наемен убиец, и Никола Петков (1893–1947) – лидер на БЗНС, екзекутиран след политически процес. Семейната съдба подчертава трагичната линия на политическото насилие в България от първата половина на ХХ в.

Петков съчетава суров хъшовски темперамент с административна решителност. Като кмет е прецизен и „строителен“; като вътрешен министър и премиер – репресивен, когато вижда в социалните бунтове заплаха за държавата. Пубицистичното му перо („Свирка“) го превръща в една от най-острите политически фигури на своето време. Изследователи отчитат, че именно при него София тръгва по пътя на модерното градоустройство – електрификация, трамвай, канализация и големи пробиви.

I. Хъшовски и опълченски години

През 1876 г. се включва в четата на Панайот Хитов и Филип Тотю във връзка със Сръбско-турската война. В Руско-турската война (1877–1878) е доброволец в Първа дружина на Българското опълчение; сражава се при Свищов, Стара Загора и Шипка. На 11 август 1877 г. на Шипка губи лявата си ръка („Чолакът“) и е награден лично от император Александър II с Георгиевски кръст. Тази биография на „опълченец с ампутирана ръка“ остава неговият най-силен морален капитал в политиката.

II. Журналист и общественик

След Освобождението работи като чиновник и се изгражда като публицист с остър език. Между 1883 и 1885 г. издава и редактира сатиричния вестник „Свирка (Лист за подсвиркване и подгавряне)“, който му печели прякора „Свирчо“. По-късно участва и в други издания („Независимост“, „Нов век“ и др.). Съвременници (напр. С. Радев) го описват като хумористичен, язвителен и дързък полемист.

III. Кмет на София (1888–1893): голямото градоустройство

Кариерата на Петков в местното управление е ключова за европеизирането на столицата. Като кмет той:

• задвижва проучвания за електрическо осветление, електрически трамвай и модерна канализация;
• довършва проточилия се строеж на Паметника на Васил Левски;
• прокарва широки улици и бъдещи булеварди, премахва „ориенталските“ сокаци и санитарно опасни постройки;
• убеждава Общинския съвет да поеме голям за времето си заем (чрез Лондонска банка) – финансовият лост за благоустройството;
• поставя началата на мащабен регулационен план, чиито етапи се реализират и след мандата му.

Тъкмо в този период „София започва да излиза от Ориента“ – по думите на изследователи.

IV. Парламентарист и министър при Стамболов

Енергичен оратор и организатор, Петков е депутат в няколко народни събрания; през май 1893 г. председателства IV Велико народно събрание, а през 1893–1894 г. е министър на обществените сгради, пътищата и съобщенията в късния кабинет на Стамболов. Тази позиция вплита градоустройствените му амбиции с държавната инфраструктура.

V. Лидер на Народнолибералната партия. Министър на вътрешните работи (1903–1906)

След убийството на Стефан Стамболов (1895) Петков се утвърждава сред стамболовистите, а от 1901 г. оглавява Народнолибералната партия. В правителството на ген. Рачо Петров (1903–1906) е министър на вътрешните работи. Управлението му е „твърда ръка“: редица стачки и социални вълнения са посрещнати с репресивни мерки; армейски подразделения поддържат жизненоважния жп трафик по време на железничарските стачки.

VI. Министър-председател (1906–1907): между реформите и кризите

С Указ № 5 от 23 октомври 1906 г. (стар стил) княз Фердинанд назначава кабинета на Димитър Петков. Управлението продължава до 26 февруари 1907 г. (стар стил) – датировка, която в нов стил съвпада с 11 март 1907 г. Поради различните календари част от източниците посочват, че Петков е убит като действащ премиер; други – че вече е сменен от служебния кабинет на Димитър Станчов. И в двата случая времевата дистанция между края на кабинета и покушението е буквално часове.

Зимата на 1906–1907 г. носи тежко социално напрежение: масова стачка на железничарите (20 декември 1906 – 1 февруари 1907), последвана от студентски протести. Кулминацията е на 3 януари 1907 г., когато студенти освиркват Фердинанд при откриването на Народния театър. Кабинетът отговаря с драстични мерки: закриване на Софийския университет за шест месеца и уволнение на целия академичен състав – криза, запомнена като една от най-резките намеси на изпълнителната власт в автономията на висшето училище.

VII. Покушението от 11 март 1907 г. (26 февруари ст. стил)

В късния следобед на 11 март 1907 г., при разходка по бул. „Цар Освободител“ в София, близо до къщата на Сърмаджиев, върху Петков е извършено нападение с пистолет. Министърът на търговията и земеделието Никола Генадиев е ранен, а Петков умира бързо от вътрешен кръвоизлив (разкъсана белодробна артерия). Атентаторът е Александър Петров – млад уволнен чиновник от Българската земеделска банка, свързван от разследването с кръгове от опозиционния в. „Балканска трибуна“. На процеса е осъден на смърт и е екзекутиран чрез обесване през юли 1907 г. (по данни от тогавашни публикации – на 3 юли). На мястото на убийството днес има скромен паметен знак.

Димитър Петков е погребан между гробовете на Стефан Стамболов и Димитър Греков; в София на бул. „Цар Освободител“ има паметен знак на лобното му място. Негово име носят улица и прочутият столичен пазар „Димитър Петков“ (между бул. „Сливница“ и „Александър Стамболийски“).

Хронологична таблица на Димитър Петков (1858–1907)

Дата / Период	Събитие
2 ноември 1858	Роден в с. Башкьой, Тулчанско (дн. Румъния), в семейство на български преселници от Карловско.
1875	Заминава за Одеса, където влиза в средите на българската емиграция.
1876	Участва като доброволец в Сръбско-турската война в четата на Панайот Хитов и Филип Тотю.
1877–1878	Доброволец в Българското опълчение по време на Руско-турската война. Бие се при Свищов, Стара Загора и Шипка.
11 август 1877	Ранен тежко на Шипка – губи лявата си ръка. Награден лично от император Александър II с Георгиевски кръст. Оттогава наричан „Чолак Димитър“.
1883–1885	Издава и редактира сатиричния вестник „Свирка (Лист за подсвиркване и подгавряне)“ – печели прякора „Свирчо“.
1886	Жени се за Екатерина („Катина“) Ризова – сестра на дипломата Димитър Ризов.
1 септември 1888	Избран за кмет на София.
1888–1893	Кметски мандат: модернизация на столицата – проекти за електрическо осветление, канализация, трамвай, регулационни планове, заем за благоустройство, довършване на паметника на Васил Левски.
7 октомври 1893	Напуска поста кмет на София.
19 ноември 1893 – 19 май 1894	Министър на обществените сгради, пътищата и съобщенията в кабинета на Стефан Стамболов.
1895	Развежда се с Екатерина Ризова.
1890–1893	Раждат се трите му деца: София (1890), Петко (1891), Никола (1893).
1895–1901	Утвърждава се като водещ политик сред стамболовистите; активен парламентарист и публицист.
1901	Избран за лидер на Народнолибералната партия (стамболовисти).
1903–1906	Министър на вътрешните работи в кабинета на ген. Рачо Петров. Прилага твърди мерки срещу стачки и социални бунтове.
23 октомври 1906 (ст. стил) / 5 ноември 1906 (н. стил)	Назначен за министър-председател на България.
20 декември 1906 – 1 февруари 1907	Железничарска стачка – армията е използвана за поддържане на движението.
3 януари 1907	Университетска криза: студенти освиркват княз Фердинанд при откриването на Народния театър; правителството затваря Софийския университет за 6 месеца и уволнява преподавателите.
26 февруари 1907 (ст. стил) / 11 март 1907 (н. стил)	На бул. „Цар Освободител“ в София върху него е извършено покушение от Александър Петров. Петков умира от раните си.
3 юли 1907	Атентаторът Александър Петров е екзекутиран чрез обесване.
1907	Погребан е в София между гробовете на Стамболов и Димитър Греков.
По-късно	В негова памет са именувани булевард, улици и пазар „Димитър Петков“ в София.

Димитър Петков е сред „строителите на съвременна България“ в буквалния смисъл – особено чрез кметския си мандат. В националната памет съжителстват две лица: реформаторът-модернизатор на София и политикът на твърдата ръка, чийто кратък премиерски период кулминира в Университетската криза и завършва с покушение. Съдбата му – както и съдбите на синовете му Петко и Никола – се превръща в символ на драматичната и често кървава политика у нас в края на XIX и първите десетилетия на XX век.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК