ВЕРООТСТЪПНИКА АЛЕКСАНДЪР ШИШМАН

Средата на XIV в. бележи начало на един от най-трагичните периоди в българската история. Чумната пандемия, известна като Черната смърт, прониква на Балканите около 1348 г. и опустошава българските земи. Загубата на население е катастрофална – някои изследователи предполагат, че над една трета от жителите на Европа загиват от болестта, а България не е изключение.

В същото време държавата е принудена да се изправи срещу възхода на османските турци – новата сила, дошла от Мала Азия. Така кризата се оказва двойна: демографска и военнополитическа.

I. Социални и духовни последици

България, възпявана някога като „съперник за венеца на великия Рим“, изпада в глад и отчаяние. Тези условия благоприятстват разпространението на различни религиозни течения и ереси. Ученията често интерпретират бедствията като знаци за настъпването на края на света и насочват хората към стремеж за духовно спасение.

На този фон през 1360 г. в Търновград се провежда църковен събор, който признава исихазма за официална доктрина на Българската православна църква. Исихазмът (от гр. ἡσυχία – „тишина“) е мистично течение във византийското православие, което насърчава уединената молитва и вътрешното духовно съсредоточаване.

Въпреки че този избор дава утеха на вярващите, той в известна степен отклонява вниманието от належащите държавни проблеми – укрепване на армията, икономическа стабилизация и противопоставяне на османците.

II. Падането на Търновград и Никопол

В края на XIV в. България е разпокъсана. Търновград пада през 1393 г., а през 1396 г. след разгрома на кръстоносния поход при Никопол османците окончателно подчиняват страната.

Съдбата на българските царе остава неясна и често митологизирана. Разпространява се легендата, че цар Иван Шишман е екзекутиран веднага след падането на Никопол. Историческите извори обаче сочат друго – той е заточен в Мала Азия, където вероятно умира в плен.

III. Потомците на Иван Шишман

След Иван Шишман българският трон има двама законни наследници:

• Александър, първородният син, който избира различна съдба.
• Фружин, вторият син, който се установява в Унгария и участва в антиосмански коалиции.

Ранни сведения за Александър

Александър е споменат за първи път в „Молебен-канон за царя“ от химнописеца Ефрем: „Боже, дари своя съд и своята истина на нашия верен цар и на царевия син, също…“

Произходът на майка му – царица Мария – остава спорен. Изворите подсказват, че тя не е от висшата аристокрация, поради което бракът е нединастичен.

IV. Александър Шишман – от престолонаследник до Искендер бей

След разрушението на бащиното му царство, следите на Александър се губят за дълго. Мненията на някои български историци се стремят да запълнят тази празнина, оставена от изворите, изказвайки предположения, че българският престолонаследник поема васални задължения към османците в бащиното си царство и започва да се титулува „господин“ (dominis), подобно на баща си в последните години от неговото властване. В крайна сметка, първите сигурни сведения за Александър получаваме от пътеписите на немския рицар Ханс Шилтбергер. След разгрома на Сигизмунд край Никопол, този боец, заедно с много други, е заловен от османците и заточен в Мала Азия, където измежду редица други ценни сведения за събитията от периода, дава и следното любопитно описание за османски управник, през чиито владения преминава:

…Самсун са два града, един срещу друг… Владетел на града и на страната по него време беше синът на един херцог, наречен Шишман от Средна България; столицата на тази страна се казваше Търнов и имала триста крепости и замъци. Баязид, завзел същата страна и пленил херцога и неговия син; бащата умрял в затвора, синът приел езическата вяра, за да го оставят жив. И тъй като Баязид завладял и Самсун и страната Джаник , той му дал тази страна и града, за сметка на бащината му земя до края на живота му…

Шилтбергер разказва, че Александър приема исляма, за да спаси живота си, и е назначен за управител в Мала Азия. Той е известен под името Искендер бей.

От тези сведения разбираме, че Александър поема курс на колаборация с османците, придържайки се към максимата „Ако не можеш да ги победиш, присъедини се към тях“. За съжаление, именно тази политика, често възприемана от балканските феодали в хода на османското завоевание, в крайна сметка се оказва в немалка степен предопределяща за окончателния ход на тяхната завоевателна кампания. Нямаме сигурни сведения при какви точно обстоятелства Александър Шишман се превръща в османския управник Искендер бей, но тази промяна на пръв поглед би трябвало да сигнализира формалното прекъсване на всички отношения на назначения на османска служба български княз с останалите оцелели представители на царската династия на Срацимировците.

Тази политика обаче в дългосрочен план улеснява османското завоевание.

V. Връзки с династията на Срацимировци

Историци като д-р Николов-Зиков изтъкват, че Александър не е скъсал напълно връзките с рода си. В гербовници от XV в. редом с герба на Константин II Срацимир се появява и титлата „крал на Халдея“.

Тъй като Самсун попада в земите на старата византийска тема Халдея, някои смятат, че Александър е предоставял поне формално подкрепа на братовчед си Константин, позволявайки му да включва тези земи в своята титулатура пред Констанцкия събор (1414–1418).

VI. Между Тимур и Мехмед I

През 1405 г. на Александър му се налага да защитава владенията си в Самсун от нашествието на монголския предводител Тимур Ленг, който обаче бързо разгромява войските на емир Баязид Йълдъръм. Любопитно е, че бившият османски владетел споделя съдбата на обречения от него на затвор Иван Шишман, прекарвайки остатък от живота си, като затворник и слуга на Тамерлан. Следите на българския управник на Самсун се губят, след като монголския водач издига за негов владетел своя сподвижник Исфендияр бей. Някои историографи смятат, че Александър може да е потърсил убежище в Ефес, чийто митрополит Йосиф е с български произход и за когото се изказват предположения, че е възможно да е полубрат на българския престолонаследник.

В десетилетието, обхващащо междуособиците, разразили се сред наследниците на Баязид, Александър съумява да застане на печелившата страна. Подкрепяйки бъдещия емир Мехмед I, той си гарантира благоволението на османския принц, който надделява над братята си през 1413 г. Като признание за помощта, която Александър явно оказва на османския владетел, според една късна гръцка хроника, Мехмед „подари на принцепса на България едно хубаво място да го управлява и да бъде негово, защото той (Александър) му беше помагал много.“

Въпросното „хубаво място“ е бившето емирство Айдън, чийто административен център е богатият град Смирна. Любопитно допълнение е, че неговият дотогавашен господар – емирът Джунеид, на свой ред получава като награда Никополския санджак за службата си към Мехмед. Подобна размяна на владенията едва ли е случайна, като за цел несъмнено е имано и двамата благородници да бъдат държани извън средищата на своите наследствени владения, което и би ги направило по-лесни за контрол от централната власт.

VII. Бунтът на шейх Бедреддин

Бившият престолонаследник на Търновска България не успява да управлява дълго своето ново владение, тъй като само три години по-късно нови вълнения разтърсват региона. Предвождани от харизматичния шейх Бедреддин, чийто учения събират широка подкрепа в Мала Азия, бунтовни командири начеват въстаническа дейност срещу Мехмед I с цел неговото детрониране и овластяването на самия Бедреддин. В изпълнение на васалната клетва, която Александър поема към емир Мехмед, българският престолонаследник дава сражение през 1418 г. на бунтовните предводители Бьорюклюдже и Топрак Кемал край проходите на планината Стиларион, южно от неговия столчен град Смирна. Александър обаче е обкръжен, силите му са разгромени, а той самият е екзекутиран.

Смъртта на Александър бележи края на една династична линия, чиито представители се разпиляват из Европа и Османската империя.

От дистанцията на времето действията му могат да се оценяват като предателство – приемане на исляма, служба за враговете на България, участие в османската администрация. Но в контекста на епохата, когато пред всеки българин стояли избори като изгнание, вероотстъпничество или замонашване, Александър въплъщава трагичната съдба на държава, изгубила своята независимост.

Историята на Александър Шишман показва колко сложни и често противоречиви били съдбите на българските владетели след падането на Търновград. Той е пример за приспособяване към новата власт и за оцеляване на всяка цена.

Неговата смърт в Смирна през 1418 г. е символична – бивш престолонаследник на България загива далеч от родината си, биейки се в чужда война, за чужда кауза. Това е една от множеството човешки драми, вплетени в голямата трагедия на балканските народи под османска власт.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК