Началото на Втората световна война, капитулацията на Югославия и присъединяването на Вардарска Македония към България, поставят на сериозно изпитание идеята за внушавания от Коминтерна национален облик на македонците. Секретарят на Областния партиен комитет в Скопие Методи Шаторов–Шарло, без да уведоми ЦК на ЮКП поставя Македонската партийна организация на отчет към ЦК на БРП (к) в София. Това му решение съвсем не е случайно. То отразява националните чувства не само на комунистите в Македония, но и на целия народ. Тази негова убеденост откриваме в писмото му до ЦК на БРП (к) в Москва от 15 май 1941 г. Ще цитирам основни моменти от това писмо, защото в тях е отразено настроението на болшинството от хората във Вардарска Македония тогава. Ето и думите на Шарло:
„…Преди всичко, може ли да се издигне от нас сега лозунг за връщането на Македония на Югославия и за даването й на автономия в една нова югославска държава…? За мене е съвършено ясно, че няма да се намери словом нито един македонец, който да се съгласи с подобно решение на въпроса.. .Повече да се говори по този въпрос смятам за съвършено излишно. Второ, може ли да се издигне още сега… искането МАКЕДОНИЯ ДА БЪДЕ ОТКЪСНАТА ОТ БЪЛГАРИЯ И ДА БЪДЕ ОФОРМЕНА КАТО НЕЗАВИСИМА МАКЕДОНСКА ДЪРЖАВА? Теоретично това може да е много право и много изгодно, но сега за сега, при фактически създалото се положение, издигането на подобен АКЦИОНЕН (т.е. не само пропагандистки) ЛОЗУНГ също така би ни откъснало от големи части на македонското и българското население, което, макар и заблудено, гледа на присъединяването на Македония към България, като решение на нашите национални вековни въпроси…
Решението на Шаторов да присъедини Областния партиен комитет в Скопие към ЦК на БРП (к) е последвано от серия постъпки от страна на Тито за разобличаване на неговото поведение. Намесва се Коминтернът и македонските комунисти отново са на подчинение на ЦК на ЮКП. През септември специалният пратеник на Тито в Скопие Драган Павлович сформира нов Областен комитет, в който е включен и Лазар Колишевски, бъдещият Мефистофел на Македония. Отсега нататък пропагандата в партийните организации за тяхното укрепване ще се води чрез сатанизирането на Шарло, чрез сатанизирането на всеки, който проявява автономистични възгледи по отношение на Македония и който по някакъв начин симпатизира на България и не дай Боже, се чувства българин. В доклада си до ЦК на ЮКП от 29 октомври 1941 г. Драган Павлович ще напише, че хилавото партизанско движение в Македония се дължи на „голямата омраза към Югославия” и на „многобройността на българофилските елементи”.
Тито не храни никакви илюзии. Той си поставя задачата да ликвидира тези настроения, с цялата суровост на партизанските закони. За това му идват на помощ и развиващите се събития по фронтовете на Втората световна война. На 2 февруари 1943 г. при Сталинград Червената армия нанася съкрушителен удар на германските окупационни части. Настъпва обрат във военните действия. За Тито това е сигнал да поведе безпощадна борба за оставането на Македония в бъдеща демократична Югославия. Още през втората половина на февруари 1943 г. той изпраща в Македония с неограничени пълномощия Светозар Вукманович –Темпо. Той трябва да създаде Македонска комунистическа партия, като съставна част на ЮКП и да организира активно партизанско движение.
За няколко месеци той провежда три важни съвещания с партийните активи като на съвещанието в Преспа на 2 август 1943 г. след дълги прения се решава да се издигне лозунга „за освобождението на обединена Македония в братската общност на всички югославски народи, в която ще бъде отворена вратата и за братския български народ”. Формулировката „за братския български народ” е вмъкната, както от тактически съображения, така и поради напора на силните пробългарски настроения на присъстващите. (Тогава антибългаризмът е съвсем непознато чувство у македонците, което Титовата пропаганда, по-късно, ще превърне в основно свое оръжие. ) Въпреки този „успех” в писмото си до ЦК на ЮКП от 8 август 1943 г. Темпо признава, че ”българските окупатори, пък даже и германските народът посрещна с цветя и че той ги приема като освободители…” Темпо признава, че в партийните организации е заседнало твърдо убеждението, че в Македония няма условия за партизанска борба, че Областното ръководство изпраща кадрите си на сигурна смърт… В писмо, което Темпо получава на 10 август 1943 г. Тито пише, че в Македония има „либерално отношение към автономистичните тенденции, изразяващи се в настояването партийните организации в Македония да се откъснат от ЮКП”.
За Тито задача на задачите е македонският въпрос да получи вътрешноюгославско решение. За това отново му идва на помощ геополитическия фактор. Този път това са решенията на Техеранската конференция на тримата големи – Сталин, Рузвелт и Чърчил, състояла се от 29 ноември до 1 декември 1943 г. и на която Народноосвободителната войска на Югославия е призната за военна сила, на която трябва да се помага. Дали по съвпадение или целенасочено също на 29 ноември 1943 г. в град Яйце се провежда Втората сесия на АВНОЮ (Антифашистко вече за народно освобождение на Югославия), в решенията на която Македония е определена като една от шестте републики на бъдещата народна демократична федерация. На тази втора сесия на АВНОЮ Тито, без да уведоми Комунистическия интернационал, БРП (к) и ГКП и без нито един представител на Македония да е присъствал на този форум, включва в президиума на АВНОЮ Методи Андонов –Ченто и Михайло Апостолски като представители на Вардарска Македония, а Димитър Влахов и Владимир Поптомов – на егейската и пиринската част. Разбира се, и без да е взето съгласието им. Тази постъпка на Тито става известна в Москва едва на 13 април 1945 г. когато шефът на съветската военна мисия при Върховния щаб на Титовите партизани генерал Корнеев телеграфически информира Сталин за включването на Поптомов и Влахов в Президиума на АВНОЮ. В отговор на това твърдение, съветското ръководство не само, че не порицава Тито, а му дава следните указания: „1. Въпросът за Влахов у нас не се обсъжда, решете го както намерите за добре. 2…3. Македонският въпрос у нас ще се обсъди. При неговото разрешаване след войната, нашето отношение към Югославия ще бъде най-благосклонно.”( К. Палешутски „ ЮКП и Македонският въпрос 1919-1945”, София 1985, стр.316 )
Това развързва окончателно ръцете на партизанските шефове и те решават да се саморазправят с всички, които проявяват и най-малкото съмнение в целесъобразността Македония да бъде част от нова Югославия и хранят симпатии към България. Така се ражда трагичната вакханалия през януарските нощи на 1945 г., която народът спонтанно нарича „Кървавиот Божик”.
На прицел са взети всички, които под една или друга форма изразяват несъгласие с новата власт и нейната политика. Падат първите жертви без съд и присъда в Прилеп, Велес, Куманово. Истинският сигнал за саморазправа е даден на 6 и 7 януари 1945 г., в Скопие и Щип, когато срещу разбунтуваните военни части, отказващи да се бият на Сремския фронт е осъществена невиждана кървава баня. Този случай е добре известен в Скопие, но и до днес на него му се придава само идеологически облик, като част от проявите на тоталитарните режими, а не като жестока саморазправа с т.н. бугараши несъгласни със сърбизацията на Македония.
Наситени с неизмерима омраза са прозвищата: „соработник со окупаторот”, „ванчомихайловист”, „бугараш”. Те са и най-жестоката присъда, с която стотици и хиляди намират смъртта си или гният с години в затворите и лагерите при най-тежки условия. Според Васил Хаджикимов от Щип, прекарал 10 години в Титовите „заведения за превъзпитание”, в тези мрачни години са убити или безследно изчезнали над 5 000 българи, над 30 000 са преминали през затворите и лагерите, а над 80 000 са се преселили в България. Ето тези моменти от историята на Македония трябва да влязат в учебниците и да се изучават от младите поколения, а не да се възхваляват убийците на истинските герои, представени като спасители на народа… И да не забравяме! Саморазправата с неудобните за властта продължава и през следващите години, с не по-малка настървеност и жестокост..
С лъжливи обещания за преговори в офицерския клуб в Скопие са подмамени стотина офицери, организатори на бунта. Обезоръжени, те са отведени на Скопското кале, където в подземието му лично Темпо разстрелва около 70 от тях, а подчинените им са затворени в същото подземие и оставени на произвола на студа, жаждата и глада, намират собствената си гибел… Набързо са сформирани и съдебни състави, които по предварително зададен сценарий издават смъртни присъди под непрестанния френетичен възглас на нарочно събраната и добре заплатена тълпа: ”Смърт, смърт за предателите на „македонския народ.”
В края на юли 1946 г. Павел Шатев, тогава правосъден министър в младата република Македония предава на втория секретар на Българското посолство в Белград Тома Мечков изложение, което той, от своя страна изпраща на Георги Димитров. Писмото е наситено с тревогата на Шатев от това, което се осъществява като политика от правителството в Скопие. Предлагам няколко откъса от този текст:
В Македония се води борба против българите и българофилството, всички, които по един или друг начин изразяват симпатиите си към България, са гледани с лошо око и към тях се хвърля едно подозрение, че са сепаратисти, михайловисти и фашисти… Известни Ви са случаите с неоснователните масови разстрелвания, които станаха във Велес, Битоля и Щип…
…По решение на ЦК на ЮКП във Вардарска Македония е забранено разпространението на каквато и да е българска книжнина, включително и моята книга „Македония и балканските проблеми”, книгата на Христо Силянов за Македония и нито една друга българска книга…
…Изработването на македонската азбука стана по един такъв начин, че малцина от македонците могат да я приемат. Тя не е пригодена за македонския език, от нея са изхвърлени „ъ” и „ь” и поради това много македонски думи не могат да се напишат правилно. В оформянето на македонския език съзнателно се вмъкват много сърбизми…
…Втората главна причина за всичко това е сърбоманството и угодничеството към Белград на всички, които стоят начело на управлението в Македония. Тези хора толкова се приспособяват, че обичат повече да говорят на сръбски, напълно са послушни в това, което им нареждат от Белград и се държат враждебно към България…
Това е истината за Образуването на днешната Македонска идентичност… Геноцидът в Сребреница бледнее спрямо геноцида спрямо Македонските българи, които са около 70% от населението на Вардарска Македония през 1945 г.
Автор: Иван Николов
Харесайте Facebook страницата ни ТУК
