АРНАУТСКИТЕ ПРЕСЕЛЕНИЯ

Годината е 1791. Група български семейства, натоварили останалата си покъщнина на коне и мулета, се изкачва по стръмните склонове над родното Омоцко. На първия хребет спират, обръщат се назад, гледат към селото през насълзени очи и се прощават безмълвно с бащини огнища, гробове, съседи и приятели. После поемат по дългите пътища на империята – към неизвестното, към надеждата за живот без насилие. Тяхното бягство не е каприз, а резултат от дълго натрупван страх, икономически натиск и целенасочен терор от разбойнически албански банди и местни властници. Този разказ за „арнаутските преселения“ от Костурско и Корчанско към Брацигово и Пазарджишко е едновременно локална история и част от големия балкански сюжет на насилие, миграции и национално събуждане.

В следващите раздели арнаутските преселения се разглеждат не като отделен епизод, а като сложен процес: в контекста на кризата на Османската империя през XVIII век; на възхода на местни аяни и фигури като Али паша от Тепеделен; на разрушаването на стари градски центрове като Москополе; на тежкото положение на българските села в планините на Костурско и Корчанско; и на формирането на ново, силно занаятчийско средище – Брацигово. Проследява се пътят от Омоцко, Слимница и Куманичево до Батак, Пещера и Брацигово; сблъсъкът между „арнаути“ и „мърваци“; раждането на Брациговската строителна школа; и участието на потомците на тези преселници в Априлското въстание и в по-късната културна памет.

I. Арнаутските преселения – термин, обхват и историческа рамка

Понятието „арнаути“ и „Арнаутлук“ в българската среда

В края на XVIII и началото на XIX век думата „арнаути“ в българската среда не означава етнически албанци, а хора, идващи „от Арнаутлука“ – от планинските области на Костурско и Корчанско, където силно присъстват албански чети и властници. В земите на днешна България по това време терминът „Македония“ почти не се използва в административен и всекидневен смисъл; хората от Костурско и Корчанско се обозначават просто според региона, от който идват – „арнаути“, а техните родни места – „Арнаутлук“. Езикът им е чисто български, с бърз и отсечен говор, носещ следи от старобългарските носови гласни, а в антропонимията им личат специфични сокращения: „Доле“ вместо Тодор, „Анго“ вместо Ангел, „Циле“ вместо Васил. Тези форми не са екзотична архаика, а живи говорни навици, които се запазват в Брацигово и околните села до наши дни. Самото обозначение „арнаути“ в Пазарджишко и Брациговско е своеобразно огледало: местните го използват за пришълците, а преселниците, от своя страна, носят със себе си паметта за „Арнаутлука“ като сурова, опасна, но и високо трудова планинска родина.

Когато се говори за „арнаутските преселения“, не става дума за единичен бяг или мигновено обезлюдяване на няколко села. Това е процес, който се развива на няколко вълни между около 1760 и 1791 година и включва цели родови групи от селата Слимница, Орешче, Омоцко, Долно и Горно Куманичево, Горни и Долни Несрам, Загоричане и други селища в Костурско и Корчанско. Първите отделни семейства тръгват още след първите тежки нападения и разоряване на по-големи градски центрове като Москополе, а най-голямата вълна е през пролетта на 1791 година, когато от родните места се откъсват около 150 семейства. Този мащаб показва не случайна паника, а формирана вече колективна стратегия за спасение – хората знаят за предишни преселници, търсят ги, следват като по невидима карта пътищата, отъпкани от землаци, и изграждат нови общности на стотици километри от стария дом.

Арнаутските преселения като част от балканските миграционни вълни

Арнаутските преселения към Брацигово и Пазарджишко не са изолирано явление в рамките на Османската империя, а част от по-широка картина на балкански миграции, породени от комбинация от икономически фактори, военни конфликти и разпад на традиционните форми на власт. През XVIII век в различни райони на Балканите се наблюдават сходни движения: власи и гърци напускат разорени търговски центрове и градове; православни албанци и аромани се разпръскват след разрушаването на Москополе; българи от Родопите, Македония и Тракия търсят по-сигурни земи във вътрешността на Балканския полуостров и към Дунав. Понякога преселенията имат предимно икономически характер – търси се по-плодородна земя или по-добри пазари; друг път двигателят е чист физически страх – постоянни чети, изнудване, грабежи, отвличания, насилие над жени. В случая с арнаутите от Костурско и Корчанско и двата мотива се преплитат: планинският район е беден на земя, но богат на занаяти; хората са дюлгери, дърводелци, шарланджии и сапунджии, които по традиция пътуват далеч да работят. Те вече имат мобилни професионални мрежи и когато се налага да бягат, не тръгват към напълно непознато, а към места, за които са слушали по дюлгерските пътеки.

В този смисъл арнаутските преселения могат да се видят като „насилена модернизация“ на традиционната подвижност на балканските майстори: вместо да се връщат всяка зима по домовете си, те превръщат самото преселение в трайна промяна на центъра на живота. Строителните им дружини, вече познаващи Брацигово, Кричим, Пещера, Пазарджик и по-далечни градове, се превръщат в гръбнак на новото селище и новата общност. Така насилието над тях в Арнаутлука, колкото и разрушително да е, не прекъсва социалната им тъкан, а я пренася и преосновава в нови условия. Оттук идва и особената сила на паметта за 1791 година: тя маркира не само бягство, но и раждане – на една общност, която от преследвана става двигател на стопански и духовен възход в новата си родина.

II. Османската империя през XVIII век – отслабване на централната власт и възход на аяните

Кризата на султанската власт и появата на местни силови центрове

За да се разбере защо арнаутските села в Костурско и Корчанско стават обект на толкова системно насилие, е нужно да се разгледа по-широкият фон – кризата на Османската империя през XVIII век. Централната власт в Истанбул отслабва, армията губи част от боеспособността си, финансите се разклащат, а провинциалните управители и местни първенци – аяните – придобиват все по-голяма самостоятелност. „Аян“ на арабски означава „очи“ – хората, които „виждат“ и „наблюдават“ от името на султана. На практика те се превръщат в полуфеодални владетели на цели околии, събиращи данъци и поддържащи собствени въоръжени отряди. Някои от тях формално остават лоялни на султана, но реално действат според собствения си интерес, а други постепенно се отцепват почти напълно.

В тази разколебана среда пространството между официалната власт и местните силови центрове се запълва от разбойнически банди – кърджалии, даалии и различни чети, които номинално служат на някого, но на практика живеят от рекет, грабеж и наемничество. Те често са етнически смесени – турци, помаци, албанци, българи, но в районите на Епир, Албания и Македония в края на XVIII век ключова роля играят именно въоръжени албански групи. Там, където централната власт е най-слаба, те се превръщат в реални господари на пътищата и селата. За българското население в Костурско и Корчанско това означава несигурност не само по време на война, но и в „нормални“ години: отвличания, грабежи, изнасилвания и палежи стават част от ежедневния хоризонт на страха.

Али паша от Тепеделен като символ на новия провинциален деспотизъм

В този контекст кариерата на Али от Тепеделен е емблематична. Роден през 40-те години на XVIII век в Тепелена, той започва като албански разбойник и постепенно, чрез комбинация от насилие, интриги и умело лавиране между различни фактори, се издига до позиция на паша на Янина през 1788 година. От този момент той изгражда почти самостоятелен пашалък, който обхваща големи части от Епир, Албания, западна Македония, Тесалия и дори навлиза към Пелопонес. В западното въображение Али паша влиза като „Балканския Наполеон“ – жесток, но енергичен владетел, който използва слабостта на Османската империя, за да изгради лична държава в държавата.

За българите в Костурско и Корчанско възходът на Али има друг, далеч по-мрачен смисъл. Той толерира своите сънародници албанци, позволява им да изграждат въоръжени чети, които „усмиряват“ селата, но и ги подлагат на рекет. Селата, населени с българи и други християни, стават източник на данъци, рекрути за тежкия труд и обект на насилие, когато се появи съмнение за „непослушание“. Положението се влошава още повече след разрушаването на градове като Москополе – там, където преди има развити занаятчийски центрове, сега се надигат безработни, въоръжени и отчаяни групи, за които нападението над съседните села е буквално единствен поминък. Така в годините между 1760 и 1790 г. арнаутските села живеят в постоянна несигурност, която постепенно прави делничния живот невъзможен.

III. Кървавият натиск в Костурско и Корчанско – от Москополе до селата на българите

Разоряването на Москополе и обедняването на региона

За да се разбере драматизмът на арнаутските преселения, важно е да се види съдбата на Москополе – близкия град, който дълго време е символ на благоденствие и културен разцвет. През XVIII век Москополе (днешно Воскопое в Албания) е многолюден търговски и духовен център, свързван най-вече с ароманската (влашка) общност, но и с гръцка и албанска култура. Там функционира първата печатница в османските Балкани извън Цариград, съществуват училища, множество църкви, активна търговия. Именно този просперитет го прави обект на завист и цел за разграбване. Още през 1769 година градът е нападнат от мюсюлмански албански банди, а окончателният му разгром идва в 1788 година, когато войските на Али паша Янински фактически го превръщат от културен център в малко планинско селище.

С рухването на Москополе целият регион влиза в спирала на нестабилност. От една страна, търговските мрежи се разпадат или преместват, което лишава дребните занаятчии от поръчки и пазар. От друга, разрушаването на богат град освобождава голям брой въоръжени хора, които вече нямат нито работодатели, нито легитимни източници на доходи. Част от тях се превръщат в кърджалийски банди, които превръщат райони като Костурско и Корчанско в постоянна зона на набези. Българските села, макар понякога да поддържат професионални връзки с градските средища, не разполагат със защитни механизми – те са разпокъсани, разпръснати по планинските склонове и предоставени на собствените си сили. Така събитие, което първоначално изглежда „градска катастрофа“, има тежки и дълготрайни последствия за околните села – и именно върху тях пада главният удар в следващите десетилетия.

Системното насилие над българските села и психологическият натиск

Селата Слимница, Орешче, Омоцко, Горни и Долни Куманичево, Горни и Долни Несрам, Загоричане и други български селища в Костурско и Корчанско живеят под непрекъснатия страх от появата на въоръжени албански чети. Тези банди не са просто „външни“ разбойници; често те действат с мълчаливото одобрение или откритото покровителство на местни аяни и на самия Али паша. Нападенията не са единични: малки групи въоръжени мъже слизат в селото, изискват „подаръци“, данък над данъка, храна, добитък, пари; при отказ или опит за съпротива следват палежи, отвличания, насилие над жени. Страхът не е абстрактен – хората виждат конкретно съседи, убити или ограбени, и знаят, че всяко по-сериозно оплакване към властта може да доведе до още по-жестоко отмъщение.

Икономическият натиск се вплита с психологическата травма. Районът е планински, със слаби земи; хората от тези села традиционно се препитават основно от занаяти – най-вече дюлгерство, но и дърводелство, шарланджийство, сапунджийство. Майсторите пътуват далеч, за да работят и издържат семействата си, а жените, старците и децата остават в селата, които са най-уязвими за набезите. Постепенно се формира усещането, че дори и да си сръчен майстор, дори да печелиш добре в чужди краища, няма как да осигуриш безопасност на близките си, докато те живеят там, където албанските чети разполагат с пълна свобода. Така се ражда идеята, че спасението не е в жалби и временни компромиси, а в радикална стъпка – напускане на родната земя и търсене на „по-мирно място“ за живеене.

IV. Пътят на преселението (1760–1791) – мъчителното пътуване към новата родина

Първите вълни на изселване и натрупването на опит

Още преди 1791 година отделни семейства и родови групи от Костурско и Корчанско тръгват на север и североизток, следвайки пътищата на дюлгерските тайфи. Тези ранни вълни имат особен смисъл – те са едновременно бягство и разузнаване. Преселниците търсят села с относително спокойствие, с налична земя или поне с възможност за развитие на занаяти; гледат къде властникът е по-предвидим, къде селото има традиции в строителството, къде местните са склонни да приемат пришълци. Така в Пазарджишко, в села като Брацигово, Кричим, Паталеница, Црънча, Козарско, Дебращица, както и в Родопите и по долината на Чепинска река, постепенно се появяват първите „арнаутски“ семейства.

С времето в самите костурски и корчански села се натрупва информация за тези преселници. Те изпращат писма, връщат се по работа, разказват какво са видели – „там има по-тихи бейове“, „има гора и вода за бичкиджийници“, „има работа за дюлгери“, „има и други наши“. Така когато насилието в родния край става непоносимо, общността вече има ориентири и не тръгва в пълна неизвестност. Пътят през Костур, Воден, Тиквеш, Петрич, Неврокоп (дн. Гоце Делчев) до Пазарджишко не е просто географски маршрут, а жива нишка от спомени, имена, роднински връзки. Затова и голямата вълна през 1791 година не е спонтанен хаос, а организирано движение на около 150 семейства, които знаят в общи линии къде отиват.

Голямата вълна от 1791 година – от Омоцко до Батак и Брацигово

Голямото изселване през пролетта на 1791 година остава в паметта като граница между два свята. Разказите на потомците, предавани от поколение на поколение, описват тръгването от село Омоцко почти като религиозен ритуал: хората товарят на коне и мулета най-необходимата покъщнина – икони, стари книги, инструменти, дрехи, малко посуда; оставят тежките неща, които не могат да носят; минават през нивите и гробищата, за да се простят с мъртвите; после бавно се изкачват по планината. Когато стигат първия хребет, спират, обръщат се назад, виждат селото за последен път и го „оставят“ в сърцето си. Този момент – „последният поглед“ – се повтаря в семейните спомени като символ на раздяла и като начало на ново, несигурно, но необходимо „преселение към живота“.

Пътят е дълъг и тежък. Маршрутът минава през Костур, по долината към Воден, през Тиквешките земи, през Петрич и Неврокоп, и се насочва към Родопите и Брациговско. Много от преселниците умират по пътя – от преумора, глад, болести, студ. Други губят деца или възрастни родители; трети са принудени да продават по-ценни вещи, за да купят храна и да подкупят местни властници или разбойници. Въпреки това движението не се разпада – родовите групи се подкрепят една друга, общата цел – да се стигне до по-мирни места – държи кервана цял. Когато в края на пролетта те достигат поляните над Батак, преселниците са на ръба на изтощението. Там се случва една от сцените, които трайно влизат в местната памет: гладните и изморени „арнаути“ молят батачаните за помощ, а местните ги приемат в къщите си, нахранват ги и се грижат за тях. В Батак остават десет рода, които по-късно стават част от местната общност, а останалите продължават към Пещера и по-нататък към Пазарджишко.

V. Заселването в Брацигово и Пазарджишко – договорът с местните бейове и раждането на ново средище

Престоят в Пещера и изборът на Брацигово

След Батак керванджиите се спускат към Пещера, където остават по-дълго, за да преценят къде да се установят трайно. Пещера е удобно междинно звено между Родопите и плодородните земи към Пазарджик; има гора, вода и вече развитие занаятчийско население. Там преселниците правят нещо много важно – изпращат пратеници да обходят околните села и да разберат къде условията са най-добри. Делегации отиват в Брацигово, Кричим, Козарско, Жребичко, Црънча, Паталеница, Дебращица и към Татар Пазарджик, за да проверят дали има свободни земи, добра вода, възможност за построяване на къщи и работилници, и до каква степен местните първенци са готови да ги приемат.

В резултат на тези „разузнавателни“ обиколки изборът пада върху Брацигово като основно място за заселване. Причините са няколко: селото се намира в подножието на планината, с достатъчно вода за мелници и бичкиджийници; наоколо има гори, които дават дървен материал за строители; земята е по-плодородна в сравнение с костурските планини; а близостта до Татар Пазарджик (днешния Пазарджик) осигурява достъп до по-голям пазар. В други села – Перущица, Козарско, Црънча, Паталеница, Дебращица – остават по-малки групи семейства, които по-късно частично се преселват към роднините си в Брацигово. Така още в първите години след 1791 г. в Пазарджишко и Родопите се оформя мрежа от „арнаутски“ ядра, свързани помежду си с роднински и професионални връзки.

Сделката с Каванозовци и основаването на „арнаутската махала“

Заселването в Брацигово обаче не е просто въпрос на свободна земя; то зависи от волята на местните феодални господари. В самото село Брацигово се разпорежда Скерлат Кьосеилия, а над широките земи на Татар Пазарджик властва мощният род на Каванозовците (Гаванозоглу). Без тяхното съгласие никой не може да се установи трайно, да строи къщи и да развива занаят. Поради това преселниците първоначално се разполагат в село Преврен (днес несъществуващо), близо до Брацигово, и чакат. За да наклонят везните в своя полза, те правят това, което умеят най-добре – предлагат труд. Делегация от първенците им отива в конака на Каванозовци в Пазарджик и сключва споразумение: няколко тайфи дюлгери ще поддържат седемте чифлика на бея в Пазарджишко, ще му доставят определено количество дървен материал, ще ремонтират и строят негови сгради, а в замяна той ще им позволи да се заселят трайно в Брацигово и околните земи.

Тази сделка е ключов момент в историята на арнаутските преселници. Тя показва, че те не отиват в новата земя като безпомощни бежанци, а като хора със силен занаят и самочувствие, които могат да предложат нещо ценно дори на най-властния бей. В продължение на няколко години те живеят в Преврен, изпълняват поетите ангажименти, доказват, че са надеждни майстори и лоялни поданици в рамките на възможното. Накрая получават разрешение да се настанят в Брацигово, където основават своята „арнаутска махала“. Паралелно с това десет рода остават в Ковачевица и формират там „арнаутска махала“ – още едно ядро на същата преселническа вълна. Така географията на арнаутските преселения обхваща не само Брацигово и Пазарджишко, а и Родопите – което по-късно ще има значение и за разпространението на брациговските строителни традиции.

VI. Социални разделения и културни контакти – „арнаути“ и „мърваци“

Различия в стопанския и социален профил на двете общности

След окончателното заселване на арнаутите в Брацигово селото се оказва разделено на две ясно различими общности. Местните жители са „мърваци“ – така по това време се нарича населението в Пазарджишко. Те се занимават предимно с примитивно въглищарство и коларство, работят тежък физически труд, но не разполагат със силно развита строителна или занаятчийска традиция. Новодошлите „арнаути“ идват от планински район със силно развита дюлгерска култура, свикнали са да пътуват, имат професионални контакти из цялата империя – от днешна Турция, през Македония, Гърция, Албания, та чак до Италия. Част от тях са вече прочути майстори, носещи със себе си умения, които надхвърлят местните стандарти.

Тази разлика в стопанския профил почти неизбежно поражда социален и психологически конфликт. Преселниците се чувстват по-опитни, по-находчиви, по-умели – и реално са такива в своята област. Те печелят добри пари от дюлгерство, строят здрави и красиви къщи, мелници, мостове. Местните мърваци виждат в тях хора, които се появяват „готови“, с изграден занаят и със самочувствие, докато те самите са по-бедни, по-зависими от земята и гората. Така взаимното недоверие бързо се превръща в надменност от едната страна и обида от другата. Когато се разминават по улиците, хората често извръщат глава и не се поздравяват; живеят в отделни махали; почти не се сродяват в първите десетилетия. Тази граница не е само икономическа, а и културна – облекло, говор, песен, дори жестове се възприемат като „наши“ и „чужди“.

Песни, шеги и първи стъпки към смесване

Социалното напрежение между „арнаути“ и „мърваци“ не остава без израз в народната култура. До средата на XX век в Брацигово е запазена закачлива песен, с която арнаутките „подкачат“ жените от мървашката махала: „Станте, станте, мървакини, мървакини ахмакини…“ От другата страна идва отговорът: „Станте, станте слимничанки, слимничанки, омоцчанки…“ В тези текстове има и подигравка, и признание – всяка страна отбелязва слабостите на другата, но едновременно с това признава, че тя е ясно различима и значима. Песента като че ли „канализира“ напрежението в игрова форма, която позволява на двете общности да „спорят“ в рима, вместо в нож.

Постепенно, особено през XIX век, строгата граница между махалите започва да се пропуква. Появяват се първите смесени бракове, които обаче пораждат любопитен спор – каква носия трябва да носи булката, когато отива в „другата“ махала. За арнаутите брачният костюм е важна част от идентичността; за мърваците – също. В опит да се избегнат сблъсъци, арнаутите предлагат компромис: момичетата, които се омъжват за момче от другата общност, да носят панагюрска носия – не „тяхна“, не „нашата“, а общо призната, престижна за времето си градска носия. Това решение е символично: то показва, че общността е готова да търси надлокална, общобългарска рамка за идентичността, в която разликата между „арнаути“ и „мърваци“ постепенно да се разтвори. Така през поколение-две емоционалната пропаст се превръща в нюанс, а потомците на двете групи започват да се възприемат преди всичко като брациговци и българи.

VII. Икономически подем и брациговската строителна школа

Къщите-крепости, мелниците и бичкиджийниците

Веднага след установяването си арнаутските преселници започват да правят това, което знаят най-добре – да строят. Но опитът от Костурско и Корчанско ги е научил, че дом без защита е лесна плячка. Затова къщите, които вдигат в Брацигово, не са просто жилища – те са малки крепости. Стените са дебели, от камък; дворните дувари са високи и здрави; в зидарията има вградени мазгали (бойници), от които може да се стреля при нападение; входовете са укрепени. Така къщата се превръща в отбранителен пункт, в който семейството може да издържи определено време срещу чета или башибозук. Тази архитектурна философия е пряко следствие от преселническата травма – хората не искат отново да бъдат застигнати беззащитни в собствения си дом.

Паралелно с жилищата се строят мелници и бичкиджийници по брациговската река и околните водни течения. Водата се впряга в служба на мелничарството и дървообработването; бичкиджийниците режат греди и дъски, които се ползват както за местно строителство, така и за поръчки из империята. Развиват се и други занаяти – шарланджийство (преработка на сусам за масло), сапунджийство, дърводелство. От 1831 година се въвежда и отглеждането на маслодайна роза – първо като допълнителен поминък, а по-късно и като значим източник на доходи. Всичко това превръща Брацигово от обикновено село в оживено икономическо средище, което привлича допълнителни заселници от околностите, желаещи да се учат на занаят от арнаутите.

Формирането на брациговската майсторска традиция и големите строежи

От пресечната точка между арнаутския дюлгерски опит и новите условия в Пазарджишко се ражда едно от най-значимите явления в българската архитектура на Възраждането – Брациговската строителна школа. Брациговските майстори, организирани в тайфи, започват да работят по големи строежи из целите български земи и извън тях. Те носят със себе си специфичен стил – съчетание на здравина и умерен декоративизъм, на рационална конструкция и внимание към детайла. В техните ръце се раждат не само укрепени къщи, но и църкви, камбанарии, мостове, обществени сгради.

Сред най-известните паметници, свързани с брациговските майстори, е възстановяването на Рилския манастир през първата половина на XIX век – и особено строежът на главната църква, завършена между 1834–1837 г., където работят водещи майстори от тогавашните български строителни центрове. Брациговските дюлгери са сред онези, които внасят в манастира типичната за епохата възрожденска пластика – пространствени решения, комбиниращи традиционни средновековни елементи с по-късни барокови влияния. В София те участват в строежи като църквата „Свети Крал“ („Света Неделя“) – важен градски храм на възрожденската столица. В самото Брацигово изграждат камбанарията на „Свети Йоан Предтеча“, която се превръща в символ на селото и на неговата занаятчийска гордост.

Тази строителна активност надхвърля чисто икономическия аспект. Чрез своите постройки брациговските майстори материализират възрожденския български дух – силен, устойчив, но и отворен към нови влияния. Строежът на големи манастири и църкви укрепва духовната инфраструктура на българската общност, дава пространство за развитие на просвета и училищно дело, създава „сцена“ за последващите революционни събития. Не е случайно, че потомците на тези строители са сред най-активните участници в Априлското въстание: те са наследници на хора, които са свикнали да градят – и в материален, и в духовен смисъл.

VIII. Образование, бунт и памет – арнаутските потомци в Априлското въстание и след него

Костурчани, училището и духовната подготовка за бунт

Арнаутските преселници от Костурско и Корчанско не се ограничават до стопански подем; те отдават изключително значение на образованието. Още когато са сравнително наскоро заселени, започват да изпращат децата си да учат в Кричимския манастир, а по-късно поддържат добро за времето си училище в самото Брацигово. До средата на XIX век в селото е трудно да се намери неграмотен човек – рядкост за селска среда в Османската империя. Част от уговорката им с Каванозовци включва и освобождаване от ангария в оризищата („чалтиците“) на бея – това дава на брациговци не само икономическа свобода, но и време за развитие на занаяти и учение. Селото става притегателна точка за недоволни българи от околността, които идват да живеят там и да се учат на занаят, а покрай това – и да влизат в орбитата на едно будно, самоуверено общество.

Тази духовна инфраструктура – училище, църкви, читалище – създава почва за поява на революционни дейци. В Брацигово се формира силна революционна организация; хора като Васил Петлешков, поп Никола Троянов – поп Сокол, Георги Ангелиев, учители и майстори, израстват в среда, където паметта за бягството от Арнаутлука и за насилието на аяните естествено се прелива в стремеж към национално освобождение. Травмата от преселението се превръща в аргумент: „няма да бягаме повече, ще се бием тук“.

Брацигово в Априлското въстание и следосвобожденската памет

През април 1876 година Брацигово е един от най-добре подготвените центрове на Априлското въстание в четвърти революционен окръг. Когато въстанието избухва, потомците на арнаутските преселници и мървашките семейства въстават „като един“. Под ръководството на Васил Петлешков и другите водачи селото издържа 16-дневна обсада от башибозук и редовна турска войска – събитие, което по-късно ще бъде отбелязано и в международни източници, включително в описанията на потушаването на въстанието. Къщите-крепости, строени със зазидани мазгали и високи дувари, в този момент оправдават замисъла си – селото успява да се защити достатъчно дълго, за да се превърне в символ на организирана съпротива. Накрая Брацигово се предава на редовната турска армия при условия, договорени с военните, и е едно от малкото въстанали селища, които не са напълно унищожени след погрома.

След Освобождението паметта за арнаутските преселения, за бунта и за строителната слава на брациговци не избледнява. В селото (днес град) улица „Костур“ напомня за стария дом на преселниците, а на нея се намира и историческият музей на Брацигово. Местни родолюбци изследват подробно родословията, проследяват от кое костурско село е дошла всяка фамилия, организират екскурзии до родните места в днешна Гърция. През 2015 г. общогражданският комитет „Памет“ в Брацигово, под ръководството на Владимир Батаклиев, издава фототипни издания на ключови книги като „Брациговските майстори – строители“ (арх. Пею Бербенлиев и Владимир Партъчев, 1963) и „История на брациговското въстание“ (Никола Петлешков и Иван Йеремиев, 1905) – жест на признателност към предците и към техния труд. Средствата са събрани чрез дарения на потомци на брациговци и други родолюбиви българи – още едно доказателство, че арнаутските преселения не са забравен епизод, а жив корен в колективната памет.

Арнаутските преселения от Костурско и Корчанско към Брацигово, Батак, Ковачевица и Пазарджишко са повече от драматичен епизод на бягство от насилие. Те показват как една общност, изтръгната насилствено от родната си земя, успява да превърне травмата в източник на сила. Преселниците тръгват по дългия път през Костур, Воден, Тиквеш, Петрич и Неврокоп не като безсловесни жертви, а като хора със занаят, организирани в родове и тайфи, с ясна цел – да намерят място, където трудът им ще бъде по-сигурен от сабята на поредния аян или разбойник. В новата си родина те не се затварят в носталгия; строят къщи-крепости, мелници, бичкиджийници, въвеждат нови занаяти, създават училище, развиват строителна традиция, която оставя дълбока следа в архитектурния облик на Българското възраждане.

В същото време арнаутската история е и урок за преодоляване на вътрешни разделения. Първоначалният конфликт между „арнаути“ и „мърваци“, песните с подигравки и отделните махали постепенно се разтварят в общото усилие за благополучие и свобода. Смесените бракове, компромисите в носията, общата работа по строежи и общата борба в Априлското въстание превръщат двете общности в един народ. Така в края на XVIII век българите бягат от Арнаутлука, за да спасят живота си; в края на XIX век техните потомци вече не бягат, а се вдигат на борба за свобода. Арнаутските преселения, разгледани в тази дълга перспектива, се оказват ключова стъпка в оформянето на онзи устойчив, образован и предприемчив български слой, който носи върху плещите си и стопанския подем, и националноосвободителното движение, и съвременната историческа памет.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК