ТАТАРИНЪТ ЧАКА

След смъртта на Иван Асен II (1218–1241) България постепенно навлиза в период на отслабване на централната власт. В последната четвърт на XIII век кризата се задълбочава. Територията на царството е разкъсана от сепаратизъм, а монархът вече не е върховен владетел, а по-скоро „пръв между равни”.

За по-малко от половин век България преминава от държава на три морета до значително стеснени граници:

• на юг – до Източна Стара планина и Подбалканската област;
• на север – до р. Дунав, като само отделни крепости отвъд реката остават под българска власт;
• на северозапад – до Браничевската и Видинската области;
• на югозапад – до районите Велбъжд, Средец и Струмица.

В този момент страната е обградена от силни съседи – Византия, Сърбия и Унгария. На север от Дунав, в непосредствена близост, се издига татарската „Златна орда”, която често се намесва във вътрешните работи на България.

I. България и татарската зависимост

Най-голямото падение през този период е възкачването на престола в Търново на татарина Чака през 1299 – 1300. Големият български историк Петър Мутафчиев пише за това:

„„…след много десетилетия на безначалие, раздори, престъпления и кървави междуособици, държавно разпокъсаният български народ трябвало да преживее и най-голямото унижение, каквото съдбата могла да му поднесе: да види на престола на Асеневци един татарин.„

Бил ли е той наистина цар? За да се отговори на този въпрос, е нужен кратък хронологически очерк на събитията довели до това.

През  1285 година 10 000 татарска конница навлиза в България и подлага територията й на опустошение. За да спаси държавата от по-сериозно татарско нашествие, цар Георги  I Тертер е принуден да се признае за пълен и безусловен васал на хан Ногай. За да гарантира договора Теодор Светослав, престолонаследник на българския цар, е изпратен като заложник в „Златната орда” , а дъщерята на царя Елена е омъжена за Ногаевия син Чака. Следствие от васалитета е и това, че на монетите, изсечени от българския цар, са изобразени полумесец, звезда и човек – символи на татарите и татарския хан.

В условията на този васалитет:

• престолонаследникът Теодор Светослав е изпратен като заложник в „Златната орда”;
• дъщерята на Георги I Тертер – Елена – е омъжена за сина на Ногай, Чака;
• върху българските монети се появяват символите на татарската власт – полумесец, звезда и образ на хан Ногай.

II. Ногай и неговата гибел

Бащата на Чака – Ногай се издига до пръв военачалник и велик везир на „Златната орда”. Господството му продължава до 1299 г., когато срещу него се изправя хан Токту, върховен ръководител на татарите. Ногай е победен и убит. Чака опитва да запази бащиното имущество и власт, но голяма част от поддръжниците му застават на страната на Токту. Това го принуждава да избяга първо в Бесарабия, а след това и в България.

Синът му Чака се опитва да защити бащиното си наследство, но губи подкрепата на мнозина от съюзниците си. Принуден да търси убежище, първо се установява в Бесарабия, а след това се отправя към България.

III. Влизането на Чака в Търново

Заедно с малобройна войска Чака, придружен от Теодор Светослав достига стените на Търново. Болярите отказват да пуснат татарина в града. Благодарение на богатството си придобито чрез женитбата с дъщерята на богатия венециански търговец Панталеоне, Теодор Светослав успява да спечели доверието им. Така Чака се озовава в Търново. Управляващият в това време непълнолетен цар Иван IV Смилец и майка му Смилцена Палеологина (племенница на византийския император Андроник II Палеолог), която действително упражнява властта, напускат столицата. Чака не е коронясан, тъй като е мюсюлманин. Той обаче е признат за „господар” в следствие на васалната зависимост на българското царство. Теодор Светослав влиза отново в ролята съвладетел, какъвто е бил и при управлението на баща си.

Част от болярите и патриарх Йоаким се противопоставят на това управление и обявяват Чака и Теодор Светослав за натрапници. Това е и причината патриархът да бъде обвинен в предателство (за съглашение с татарите) и екзекутиран. Според една легенда той е обезглавен на така наречената „Лобна скала” на хълма Царевец.

Чака никога не е коронясан за български цар, тъй като е мюсюлманин. Въпреки това е признат за „господар” по силата на васалната зависимост на България от татарите. Теодор Светослав отново заема позицията на съвладетел, какъвто е бил и при управлението на баща си Георги I Тертер.

IV. Краят на Чака

През 1300 година, за да предпази от ново татарско нашествие България, Теодор Светослав залавя Чака и няколко дни по-късно заповядва да бъде удушен от юдейски палачи. Главата му е посолена и изпратена на хан Токту. С този ход той не само отстранява татарина, но и успява да прекъсне татарската намеса в управлението на страната. В знак на благодарност, хан Токту връща в пределите на България старите български земи до устието на р. Днестър, включващи крепостта Белград-Монкастро (дн. Белгород Днепровски в Украйна).

С този ход Теодор Светослав:

• премахва татарското влияние от управлението на България;
• получава обратно от хан Токту старите български земи до устието на р. Днестър, включително крепостта Белград-Монкастро (днешен Белгород Днепровски, Украйна).

V. Историографски спорове

Традиционната гледна точка

Според класическата българска историография Чака се възкачва на престола през 1299 г., тъй като е подкрепен от Теодор Светослав. За доказателство се използва разказът на византийския историк Георги Пахимер, който описва как Чака, заедно със зет си Светослав, завладява Търново и се установява като „господар”. За този извод служат думите на византийския историк Георги Пахимер:

„Туктаис [Токту] стана господар на земите и на татарското племе мина под негова власт. А малцина останаха с Чака, сина на Ногай, роден от Алака. Доверявайки се на тях той нападна земята на българите (…)И тъй след смъртта на Ногай, неговият син Чака, осланяйки се на тези около себе си, нападна българите, и не без основание, защото имаше за жена дъщерята на [Георги I] Тертер. Той взе със себе си и брат ѝ Светослав и заедно с него пожела да подчини българите.(…)Той [Светослав Тертер] спечели с дарове симпатиите на българите, и като имаше Чака за господар, с него заедно завладя Търново. След това Светослав замалко остана спокоен и като реши, че е много по-близък на българите от Чака, защото беше българин по майка (баща му Тертер беше от куманите), нахвърли се върху зет си и като го нападна коварно, предаде го на сигурните стражи. По- късно го удуши в затвора с помощта на юдейските палачи…”

Разказът на Георги Пахимер внушава възможността Чака да е станал, макар и за кратко, български цар. Същевременно византийският историк не се чувства сигурен при представянето на промяната в Търново. Нещо повече, той се опитва да обясни (както на читателя, така навярно и на самия себе си?) неочакваната поява на Чака в българската столица. Разсъжденията му на тема „близост до българите“ между Чака и Теодор Светослав са плод на умозрителни разсъждения. Наистина Чака е бил царски зет, но Теодор Светослав не само е българин по майка и български царски син, но още от около 1284 г. официално е коронясан в Търново като „цар“ и съвладетел на своя баща.

Слабата информираност на Пахимер за събитията в Търново през последното десетилетие на XIII в. е забелязана отдавна. Показателно е, че за византийския историк остава непозната съдбата на цар Смилец (1292-1298), когото той кара „да изчезне“ („…след Чака изчезна и Смилец„), и то след смъртта на Чака. В действителност цар Смилец умира преди тези събития, най-вероятно през 1298 г. Пахимер не знае нищо и за наследника на Смилец – малолетният цар Иван „Смилец“ (1298-1300), наречен така от Ив. Божилов въз основа на сведенията в един византийски документ.

Главната фигура в българския политически живот по онова време е царицата-майка, съпругата на Смилец. Колко са несигурни познанията на Георги Пахимер за ситуацията в Търново личи и от обстоятелството, че той нарича тази българска царица просто „Смилцена“ (т.е. „Смилецовица“), макар тя да е племенница на управляващия тогава византийски император Андроник II Палеолог. Нещо повече, в началото на ХІV в. и до края на живота си „височайшата господарка на българите“ живее в Константинопол. За Георги Пахимер надали е представлявало особена трудност да научи нейното име и той вероятно го е знаел, но не е сметнал за нужно да го посочи в своята „История“. Очевидно, че за византийския историк събитията в България не са приоритетна тема, поради което той волно или неволно допуска посочените грешки и пропуски.

Разказът на Георги Пахимер, и без това твърде объркан и несигурен в частта си за търновските събития в края на XIII – началото на XIV в., не дава реални доказателства татаринът Чака да е ставал български цар. Прави впечатление, че за византийския историк движещата фигура на събитията не е Чака, а Теодор Светослав. Това, че българският престолонаследник „има Чака като господар„, по-скоро отразява запазващия своето действие своеобразен васалитет на новия български цар към новия татарски хан. Както Георги Тертер е признавал върховенството на Ногай, така Теодор Светослав потвърждава запазването на тази „рамка“ на отношения към Ногаевия син и наследник Чака. Казано накратко, след Иван „Смилец“ (1298-1300) българският престол е зает от Теодор Светослав.

Така дори и оскъдните данни от друг произход опровергават наложената в историографията представа за ролята на Чака като „…един татарин на трона на Асеневци“

Алтернативната теза на Пламен Павлов

В последните години историкът Пламен Павлов предлага друг поглед върху нещата. Той поддържа тезата, че Чака не е бил български цар и излага за това своите аргументи. Според него интерпретацията на събитията описани от Георги Пахимер е спорна. Слабата информираност на византийския историк е забелязана отдавна. Той кара цар Смилец (управлявал през 1292-1298) „да изчезне” едва след смъртта на Чака, а  в действителност Смилец умира две години преди тези събития. Отделно Пахимер не споменава и неговия наследник – Иван Смилец. Очевидно събитията в България в края на XIII – началото на XIV не са особен приоритет за византийския историк и поради това неговият разказ не може да бъде доказателство, че Чака е български цар.

В допълнение на това Пламен Павлов излага и още един силен аргумент. Според него Чака дори да е имал възможността да се възкачи на българския престол, не би го направил. Той има далеч по-големи претенции като наследник на хан Ногай още преди смъртта на баща си, Чака е признат за съвладетел и титулуван като „хан” и „султан”. Това изключва намерението му да става български цар. Целта му е да използва България като изходна база за реванш против Токту и да управлява „Златната орда”. Изглежда, че по-скоро Чака влиза в ролята на „господар” на Теодор Светослав по силата на васалитета на българската корона спрямо татарите.

Татарската „Златна Орда“, източноевропейската „суперсила“ през онази епоха, е обект на повишен интерес както във Византия и България, така и в „презморския“ Египет. Арабската страна, в чиито граници тогава влизат Сирия и Палестина, след 1259 г. е управлявана от т.нар. мамелюци, по произход главно кумани от южноруските степи. След завладяването на куманските земи от татарите (1236-1243 г.) старите български познайници и съюзници стават основен източник за „жива стока“, а куманските роби намират много добър пазар именно в Египет. В „един прекрасен ден“ робите-гвардейци на султана (мамелюците) извършват преврат и започват да ръководят арабската държава. Те още по-усилено купуват свои сънародници от татарите, като ги превръщат във въоръжената опора на своята власт в чуждата страна.

От друга страна, Египет търси и намира в лицето на „Златната Орда“ стратегически съюзник срещу монголо-татарската империя на илхан Хулагу в Иран. „Оста“ Кайро-Сарай (татарската столица на Волга) същестува близо едно столетие, тъй като спорните въпроси за Кавказ и Азербайджан (между хановете на „Ордата“ и иранските им роднини) и за Сирия (между татарски Иран и Египет) формират една от главните линии в международните отношения в тази част на света през XIII-XIV в. По тази причина египетските историци и хронисти следят внимателно политическите процеси и събития в „Златната Орда“, познават отлично Ногай (изпращал на няколко пъти собствени дипломатически мисии в Кайро), неговия съперник хан Токту, Ногаевите синове Чака, Тага и Турай, също така Каракишек (внук на Ногай и син на Чака), както и редица татарски пълководци, хански роднини и т.н. Ето какво разказват летописците Рукнаддин Байбарс и ан-Нувайри, съвременници на интересуващите ни събития:

„Джека [Чака] започнал да управлява държавата на баща си Ногай (…), но неговите привърженици се отделили от него… (Следва подробен разказ за борбата на хан Чака с неговите вътрешни противници – брат му Тага, сестра му Тугулджа, нейният съпруг Таз, военачалника Тунгуз и свързването им в крайна сметка с върховния хан Токту)… Той [Токту] им помогнал с войска начело с брат му Бурлюк. Когато дошла помощта и те [Таз, Тунгуз и Бурлюк] влезли в бой, то Джека не бил в състояние да им се противопостави и избягал в земята на българите. Нейният цар и владетел бил женен за една родственица на Джека. Той [Чака] се укрил при него, но неговите [на българския цар] приближени се събрали и казали: „Този е враг на Токту и ние се опасяваме, че онзи [Токту], научавайки, че този е избягал при нас, ще ни нападне със своите войски, а ние не сме в състояние да му се противопоставим.“ Тогава той [царят, т.е. Теодор Светослав] го затворил в своята крепост, неречена Терново, и съобщил за това на Токту. Този [Токту] заповядал да го убият и той [българският цар] го умъртвил в годината 700 от Хиждра“ (16 септември 1300 – 5 септември 1301 г.).

Още едно обстоятелство, станало известно наскоро, допълнително изяснява истинския смисъл на събитията в Търново през 1300/1301 г. Румънският нумизмат Е. Оберлендер-Търновяну показа, че метежният татарски сепаратист Ногай е сякъл свои монети – и с арабски мюсюлмански, и с гръцки надписи. Върху една от гръкоезичните си монети Ногай и синът му Чака са представени като съвладетели, а върху арабоезични екземпляри Чака е титулуван като „хан“ и „султан“. Последното показва съвсем категорично, че Чака, макар и за кратко време, поема „бащиното си наследство“ с всички произтичащи от това последици.

Друг момент, неразтълкуван от изследователите, е самото политическо кредо на хан Чака, което изключва по принцип намерението той да става „цар“ не само на България, но и на която и да било друга съседна страна. Подобно на своя баща Ногай (внук на Чингис хан по линия на незаконородения Бувал), и то, както изглежда, в по-агресивна форма, Чака се е стремил не към българската корона, а към върховната власт в „Златната Орда“. През 1302 г. към същото се насочва и по-малкият му брат Турай, третият син на Ногай, вдигайки бунт срещу Токту. Главната цел на метежа е завладяването на „Итил (Волга) и Яик (Урал)„, т.е. на цялата „Златна Орда“! Този бунт, разбира се, е потушен, но централната власт в татарската „степна империя“ продължава да смята Ногаидите за свои смъртни врагове, а споменатият по-горе Ногаев малолетен внук Каракишек трябва да търси убежище при българския болярин Шишман във Видин.

Нека направим своеобразна рекапитулация на казаното дотук. През 1299/1300 г. престарелият хан Ногай е предишен темник (военачалник) и беклярибег (пръв помощник на хана, „везир“) на „Ордата“. Ногай подчинява редица съседни страни, но в крайна сметка влиза в непримирим конфликт с върховния татарски хан Токту. Привикнал да превръща хановете в свои марионетки, качил на престола в Сарай и самия Токту (1290 г.), сега Ногай среща решителното противодействие на укрепилия позициите си владетел. Бидейки човек с големи заслуги, удостоен на времето (около 1265 г.) от могъщия Берке с правото да носи ханска титла (като потомък на Чингис хан), Ногай играе много опасна за Токту „двойна игра“. От една страна, той създава в земите на днешна Украйна, Молдова и част от Северна Добруджа свой „улус“ именно като „държава в държавата“, като се опитва да създаде своя династия, води собствена външна политика и т.н. От друга страна обаче, Ногай търси удобен момент и подходящ начин при възможност да овладее цялата татарска империя.

Войната с Токту започва с няколко победи на Ногай, но към края на 1299 г. близо до днешния град Одеса метежният хан е разгромен и умира от раните си (според други данни е убит от един руски наемник, служещ при Токту). Неговият син и наследник Чака се стреми да запази бащиното си наследство, но влиза в конфликт с най-близките си роднини и мнозина военачалници, които в крайна сметка преминават на страната на Токту. Чака е разбиван от тях на два пъти, като при първото си поражение бяга при аланите. По принцип земята на аланите е в Северен Кавказ, но е напълно възможно да става дума за аланската общност, преселена от татарите в днешна румънска Молдова край Яш. Чака успява да събере верните си сили и да предприеме контранастъпление. След намесата на темника Тунгуз, изпратен срещу него от Токту, Чака е победен отново. Този път, вземайки със себе си своя шурей Теодор Светослав, заложник в двора на Ногай от около 1285 г., наследникът на Ногай търси убежище в България.

Идването на „неканените гости“ поставя българските власти в трудно положение. Царица „Смилцена“ и малолетният цар Иван „Смилец“ бягат от столицата Търново, търсейки закрилата на деспот Алдимир (у Пахимер „Елтимир“) в Средногорието. Макар да е чичо на Теодор Светослав, Алдимир е зет на „Смилцена“ и, както изглежда, също таи претенции към царския трон. Столичното болярство, сред което изпъква авторитетният и властен патриарх Йоаким III, отказва да пусне хората на Чака в града. Златото на Теодор Светослав обаче осигурява „ключа“ на българската столица.

Татаринът Чака, който при това е мюсюлманин, разбира се, не е коронясван за български цар. Такъв съвсем естествено става Теодор Светослав, син и съвладетел на абдикиралия някога под натиска на Ногай Георги I Тертер. Арабските хронисти объркват единствено родството между Чака и „царя“ – не „царят“ е зет на татарина, а обратното. Отначало част от болярството, вкл. патриархът, схващат Теодор Светослав като опасен за държавата авантюрист и марионетка на Чака. И наистина присъствието на татарския бунтовник изправя България пред угрозата от наказателните действия на хан Токту. Отслабената страна няма сили да се бори с тази заплаха и поради това действията на Теодор Светослав са схващани като „татарско насилие“. Младият български цар се разправя безпощадно с опозицията, а патриарх Йоаким е обвинен в предателство („съглашателство с татарите“, т.е. с хан Токту) и екзекутиран – както знаем, той е „хвърлен от крепостната стена“. Според легендата, сътворена вероятно през ХІХ в., място на екзекуцията е т.нар. Лобна скала на хълма Царевец.

В създалата се крайно напрегната ситуация енергичният Теодор Светослав намира начин да се освободи от нежелателната опека и присъствието на Чака. Метежният син на Ногай е заловен и убит, а хан Токту, който остава доволен от станалото в Търново, дори възнаграждава териториално българския цар. Както личи от някои извори, България получава отдавна загубените си земи до устието на Днестър, вкл. крепостта Белград/Монкастро (тур. Акерман, дн. Белгород Днестровски в Украйна).

Така според изворите и нашите разсъждения изглежда въпросът за „царуването“ на татарина Чака. Наистина през 1300/1301 г. в Търново се разразяват драматични събития, при които Теодор Светослав много ловко, поемайки опасен за себе си и за страната политически риск, възвръща бащиния си трон. Това той прави, „имайки за господар Чака“, както пише Пахимер. Татарският принц обаче вече е приел (от гледна точка на официалните власти в „Ордата“ – узурпирал) положението на хан и „султан“.

Дори и да е можел, Чака не би завзел „трона на Асеневци“, тъй като има претенции за нещо много по-голямо, особено според собствените му разбирания на потомък на Чингиз хан. Както година по-рано опитва от земята на аланите, така година по-късно Чака смята да използва България като изходна база за реванш против своя родов и личен враг Токту. За щастие, младият Теодор Светослав овладява положението. Така цар Теодор Светослав не само отстранява опасния татарски сепаратист, но и успява да укрепи положението на държавата и да постави края на бруталната татарска намеса във вътрешните работи и международната политика на Второто българско царство.

Въпросът дали Чака е бил действителен български цар остава спорен. От една страна, хрониките на византийските автори и традиционната историография го нареждат сред владетелите на България. От друга страна, съвременни интерпретации подчертават, че той не е коронясан, не е приел титлата „цар на българите” и вероятно никога не е целял да я носи.

Историята оставя този въпрос открит. Единствено бъдещи изследвания и нови находки могат да дадат по-категоричен отговор.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК