ПЛАНОВЕТЕ НА ЦАР ФЕРДИНАНД ЗА ЛИЧНА УНИЯ С АЛБАНИЯ

Албанският въпрос се превръща в лакмус за съперничествата на Великите сили и регионалните амбиции на Балканите веднага щом Османската империя губи хватката си в западната половина на полуострова. Българската политика при цар Фердинанд реагира прагматично и едновременно честолюбиво: стреми се да не допусне неблагоприятна ревизия на балканското равновесие, но и да капитализира геополитическа възможност, като поставя на масата проект за лична уния между България и новородената албанска държава. Личната уния, мислена като съвместяване на корона при запазен суверенитет на двете държави, се появява и угасва стремително в рамките на няколко месеца през 1915 г., но нейният кратък живот издава логиката, страховете и възможностите на епохата: тревогата от сръбски излаз на Адриатическо море, конкуренцията между Виена и Рим, германското желание да стабилизира югоизточния фронт и неизменната българска цел да предотврати стратегическо обкръжение.

I. Балканският разлом и раждането на албанския въпрос (1912–1914)

От самопровъзгласяване към международно признание

В началото на Балканската война през 1912 г. албанците обявяват независимост от Османската империя, но това не стабилизира автоматично държавността им; тъкмо обратното – албанската територия се превръща в обект на активни претенции. Сърбия настоява за излаз на Адриатика, Гърция издига претенции към Северен Епир, а Италия и Австро-Унгария виждат в албанското крайбрежие брънка на собствената си адриатическа сигурност. На 30 май 1913 г. Лондонският мир признава de jure новата държава, но оставя нейните граници неопределени – детайл, който подхранва конкурентни трактовки за естествения етно-исторически и стратегически периметър на Албания. България, концентрирана върху македонския въпрос и ревизионизма след Междусъюзническата война, настоява да се избегне западно изместване на бъдещата албанска граница, което би засегнало най-западните точки на Вардарска Македония. Тази позиция се нарежда сред постоянните елементи на българската дипломатическа геометрия към 1913–1914 г., когато София търси ограничаване на сръбското настъпление на югозапад и минимизиране на гръцката експанзия на север.

Между Виена и Рим: адриатическата дилема

Албанската независимост се формира не само като резултат от национално-политически процес, но и като компромис между Австро-Унгария и Италия. И двете сили споделят интерес Албания да съществува, за да блокира сръбския излаз на море и да ограничи гръцко настъпление. Но едновременно се съревновават за влияние в Дурацо и Валона, за контрол върху протекторати, концесии и „консулски“ опори. В този двоен бариерен дизайн новата държава се мисли като буфер срещу славянска и елинистична експанзия, а вътрешната ѝ нестабилност – като управляем риск, стига да не наклонява към Белград или Атина.

Краткото князуване на Вилхелм цу Вид и институционалният вакуум

На 21 февруари 1914 г. германският принц Вилхелм цу Вид приема албанския престол – решение, което цели да обезличи претенциите на съседите чрез „неутрален“ западен монарх. Проектът се разпада за по-малко от половин година: Северен Епир обявява автономия само седмица след коронацията, вътрешните кланови и конфесионални разломи се задълбочават, а през октомври, в хода на разрастващата се световна война, гръцката окупация в югозападните области добавя нов пласт сложност. Абдикацията на Вилхелм оголва институционалната рамка, в която всяка външна сила може да търси опора за свои планове; точно тук българската политика започва да моделира идеята за лична уния като отговор на сръбското проникване и като възможност за излизане на българската корона към Адриатика през символичен, но стратегически значим престол.

II. Българската концепция за уния: от идея към преговорна позиция (пролет–лято 1915)

Монархическият инструментариум на Фердинанд

Цар Фердинанд мисли короната като динамичен инструмент на териториална и престижна политика. Личната уния – добре познат европейски механизъм – дава възможност да се съчетае суверенитетът на две държави под един монарх, без формална анексия. Във въображаемата карта на Фердинанд унията служи едновременно три цели: възстановява ореола на династията след българските катастрофи на 1913 г.; блокира сръбския излаз и гръцката експанзия в Северен Епир; пристяга съюзната коалиция на Централните сили на Балканите чрез българо-албански мост към Адриатика. В този замисъл личната уния е по-малко „албанистки“ проект и по-скоро антитеза на сръбско-гръцкия тандем, подкрепен епизодично от Рим и Петербург (по-късно – от Париж и Лондон), и конкурент на виенско-италианската игра на буфери.

Радославов между Берлин и Виена

Министър-председателят Васил Радославов навигира между двата стожера на Централните сили. Очаквайки по-силна съпротива във Виена заради балканските интереси на Дуалната монархия, той започва с „тестване“ на Берлин. Първоначалната германска реакция е внимателно позитивна: пълномощният министър Георг фон Михаелис подкрепя по принцип проекта при две условия – Австро-Унгария да няма възражения и албанците да приемат Фердинанд за свой монарх. Този германски прагматизъм цели да спечели България за Централните сили, да не разсърди Виена и да избегне допълнителни огнища на нестабилност в Албания. Така унията се превръща в преговорен чип: София я издига като водещо условие в българския проектодоговор за присъединяване към съюза, докато Берлин се стреми да я „вгради“ без да руши собствената архитектура с Австро-Унгария.

Виенският скептицизъм и логиката на страх

Австро-Унгария първоначално не отхвърля на висок глас идеята, но стратегическите ѝ рефлекси работят срещу нея. Началникът на генералния щаб Конрад фон Хьотцендорф предупреждава, че „голяма България“, опряна на три морета (при все че достъпът до Бяло море съществува в интервала между войните), ще се превърне в дългосрочна пречка за виенската политика на Балканите. Допълнително, Виена гледа на Албания като на свой естествен протекторат, призван да възпира Сърбия; прехвърлянето на корона или ефективен протекторат към София би разхлабило австро-унгарските лостове и би създало опасен прецедент в адриатическата зона на конкуренция с Италия. Затова, когато Берлин чрез държавния секретар Готлиб фон Ягов изработва собствена редакция на договора, в която унията се „запазва“ повече на хартия, Виена настоява въпросът за Албания изобщо да отпадне от официалния текст.

III. Дипломатическа динамика и колапс на клаузата (лято–есен 1915)

Гръцкият фактор и северноепирският възел

Германската враждебност към Сърбия не противоречи на унията, но обещанията към Гърция – да запази окупирания Северен Епир срещу неутралитет – влизат в директен конфликт с българските интереси и логиката на един „албански проект“ под българска корона. С други думи, всяка стабилизация на гръцката позиция в Епир намалява пространството за легитимна българска роля в Албания, а всяка отстъпка към Атина взривява идеята за уния отвътре: монарх на държава с разполовена южна територия би изглеждал по-скоро номинален.

От редакции към оттегляне

Когато Ягов нарежда българският проект да бъде отхвърлен като неприемлив и подава германска контрапредложение, София получава ясно послание: унията може да фигурира като жест към българските претенции, но без механизъм за реализация. Михаелис връчва на Радославов на 28 август 1915 г. официалния проектодоговор, от който албанската клауза отсъства. На пръв поглед това изглежда като отстъпление на България; в действителност София конвертира „символна“ загуба в „териториален“ потенциал – разширява исканията към Вардарска Македония, Поморавието, Югоизточна Албания (в смисъл на гранични корекции), Северна Добруджа и зоната между Шар и Черна гора. Тук унията отстъпва място на по-класически ревизионизъм, вграден в оперативната логика на предстоящата кампания срещу Сърбия.

Албанци, българи и „каналите“ на легитимация

Софийската дипломация тества неофициално албанските първенци за приемливостта на български принц – предимно княз Кирил Преславски – като бъдещ монарх или регентска фигура. Тези сондажи стъпват върху реални исторически допирания: традиционно добри контакти между българи и албанци в западните македонски райони; кооперация между ВМРО и албански чети при Охридско-Дебърското въстание от 1913 г.; общ антисръбски импулс в пограничните зони. Но липсва институционален канал, способен да превърне благосклонност на първенци в международна легитимност; а и самата албанска политическа тъкан е твърде разнородна, за да кристализира бързо около кандидат, предложен от външна сила.

IV. От уния към протекторат: войната като арбитър (1915–1916)

Оперативно настъпление и изкушението на „фактическата легитимност“

Стартирането на кампанията срещу Сърбия през есента на 1915 г. променя параметрите. Българските и австро-унгарските войски бързо напредват през Косово и Северна Албания. Във военната география на Балканите окупацията често предшества дипломатическата формула; затова София се стреми да държи позиции в Елбасан и Дяково, докато Виена настоява да освободи тези точки в полза на австро-унгарската зона. Цар Фердинанд отказва незабавно изтегляне, превръщайки контролa на място в инструмент за бъдещо договаряне. Тук унията се трансформира в по-гъвкава опция – протекторат: под формата на българска „покровителствена“ функция, която при благоприятно развитие може да отвори път към коронацията на български принц.

Зонално уреждане и крехък компромис

Под германско посредничество на 1 април 1916 г. се постига практическа сделка: България се съгласява да изтегли войските си от Елбасан и Дяково, а Австро-Унгария – от Прищина и Призрен. На картата това изглежда като „квадратно“ разплитане на локален спор; стратегически то е признание, че Виена няма да търпи българска институционална роля в Албания, надхвърляща временни военни удобства. Компромисът снижава напрежението между съюзници, но фактически изпарява перспективата за уния: без териториален контрол и без съгласие на Виена няма път за превръщане на българското присъствие в конституционна надстройка.

Отказът като декларация и последен отблясък

С напредването на войната и обръщането на тенденцията на Балканския фронт в полза на Антантата фокусът в съюзническите разговори се измества от дележ на територии към минимизиране на неизбежните отстъпки при мир. Радославов формулира официално българската позиция: София не предявява претенции към Албания; кандидатурата на принц Кирил се сваля от дневен ред; Австро-Унгария може да държи Албания в зависимост. Това е не просто тактически маньовър, а признание за структурната невъзможност на унията в наличната конфигурация. И все пак, дори през 1918 г., когато Брест-Литовск временно пренарежда източноевропейската шахматна дъска и българската дипломация е погълната от спора за Северна Добруджа, албанският задграничен комитет в Лозана продължава да сондира идеята за княз Кирил като албански монарх – последен отблясък на проект, който вече е изгубил своите геополитически опори.

V. Вътрешнополитическият капацитет на България и границите на възможното (1914–1916)

Фердинандовата монархия между престиж и ресурс

Когато София формулира албанската уния като реалистичен дипломатически проект, тя де факто мисли отвъд своите материални възможности. България през 1914–1916 г. е държава, която мобилизира последната си демографска еластичност заради войната и която внася почти всичко, което воюващата ѝ икономика не може да произведе. Фердинанд обаче структурира своята амбиция като „монархически капитал“ – като символна добавена стойност, която да компенсира травмата от 1913 г. В тази рамка унията се мисли не като тежест, а като престижна дивидентна маневра. Тълкуванието е логично в културата на високо монархическо самосъзнание, което Кобургите наследяват от средноевропейското аристократично пространство, но абстрактно спрямо българската ресурсна реалност. Така вътрешната риторическа функция на унията не е по-малко важна от дипломатическата: тя предлага на Фердинанд възможност да се „реинсталира“ в ранга на династии, които правят история, а не реагират на чужда.

Радославов като администратор на граници

Радославов е принуден да превърне монархическия импулс в дипломатическа функция. Той балансира между волята на короната и реалностите на бюрокрацията. Министерският кабинет през 1915 г. знае пределно ясно, че България може да управлява една фронтова линия, но не два геополитически проекта едновременно. Ако албанската уния стане реална, Министерският съвет трябва да работи за мрежа от инфраструктурни, финансови и полицейски механизми, които София не разполага. Така една от най-големите вътрешни бариери се оказва проста: България няма капацитет да „интегрира“ в институционален смисъл дори собственото си войсково настъпление в Косово и Северна Албания, камо ли да „институционализира“ протекторат в Дурацо.

Функцията на унията като преговорен чип

Следователно унията функционира като тактически аргумент – не само като цел. Точно затова, когато тя отпада от договора, България използва момента да увеличи материалните си претенции в Македония и Поморавието. Монархическата визия е заменена от по-прозаична ревизия. България признава пред себе си – мълчаливо – че материалната територия е по-реализируема валута от символен престиж върху албанска корона.

VI. Италия, Румъния и опасните регионални „трети променливи“

Италия като фактор на адриатическата невъзможност

Всяка уния с Албания предполага адриатически излаз на България. Това автоматично влиза в конфликт с Италия. Нито един италиански кабинет от епохата – Джолити, Саландра, Паолети – няма да допусне български монархически дом в Драч. Това е структурен, а не ситуационен принцип. Италия възприема Албания като „етажна собственост“ на своето континентално продължение и толерира само такива решения, които блокират славянска експанзия. Следователно – българска корона в Драч е антиизточна за Рим. Този фактор е подценен в българските дипломатически сондажи, но е определящ.

Румъния като североизточен ограничител

Румъния през 1915–1916 г. е балансираща сила. Всяко българско разширение на запад поражда румънски въпрос на изток. Това е геополитическа симетрия. Всяка българска идея за албански престол провокира в Букурещ опасение за българско надхвърляне. В епохата, в която румънската държавност се мисли през Добруджа и през черноморския коридор, всяко балканско „надхвърляне“ на София се чете като потенциална заплаха. Така България не разполага със „стратегически резерв“ по отношение на северното си съседство, който да използва като буфер за албанската идея.

VII. Европейската сравнителна рамка: защо унията е твърде късна

Унията като дипломатическа технология от XIX век

Европейските унии – Дания–Исландия, Австро-Унгария, Нидерландия–Люксембург (до 1890) – са продукт на XIX век. Те предполагат дълги, макар и асиметрични институционални процеси. Унията на Фердинанд е късна. Тя се опитва да приложи XIX век вътре в тоталноконтинентална война на XX век. Невъзможността не е национална, а цивилизационна. Войната през 1915 г. изисква незабавност. Унията е бавна конструкция.

Промяната на международната среда

Логиката на 1912–1913 г. – конфигурации на буфери и търпими съседни протектори – се заменя през 1915 г. от логика на фронтова тоталност. Това прави личната уния не само политически неосъществима – а методологически неадекватна. Тя е конструкция от мирно време, предложена в логика на тотална война.

VIII. Заключение: значението на един нереализиран проект

Фердинандовата уния с Албания е неосъществена, но не и незначителна. Тя е лабораторен прозорец към българската геополитическа мисъл на ръба между две епохи – между последната аристократична Европа и първата тотална война на XX век. България иска да бъде „династическа сила“ – не просто държава. Но историческият момент вече не допуска такива архитектури.

Проектът показва пределите на българския ресурс, на балканската таблица и на монархическата технология на властта. И това е неговата висока стойност за историческия анализ: той е точката, в която традицията на европейската монархия се сблъсква с модерните закони на глобалната война – и губи.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК