РАЗПИТ НА НАЦИСТКИ ДИПЛОМАТ С ПЛАНОВЕТЕ НА ХИТЛЕР ЗА БЪЛГАРИЯ

Сред най-ценните свидетелства за последните дни на нацистката външна политика по Балканите стои протоколът от разпит на бившия германски посланик в София Адолф-Хайнц Бекерле – документ, завеждан в архива на ФСБ (ЦА ФСБ России. Н-20808. Л. 167–175), разсекретен през 2011 г., с удостоверена машинописна копия и дата на съставяне 2 ноември 1950 г., Москва. В него Бекерле описва подробно последната си среща с Адолф Хитлер и указанията, които получава – пряко от фюрера и чрез министъра на външните работи Йоахим фон Рибентроп – относно България в критичния момент след румънския преврат от 23 август 1944 г. Разпитът, започнал в 12 ч. и приключил в 18 ч., е воден от майор Копелянски от МГБ, а самият Бекерле удостоверява, че протоколът точно възпроизвежда неговите думи и му е преведен на немски език. Преводът на български е дело на доц. Борис Попиванов (Катедра „Политология“, Софийски университет).

I. Разпита

Източник: ЦА ФСБ России. Н-20808. Л. 167—175. Заверенная машинописная копия.
2 ноември 1950 г.
Москва
Бекерле, Адолф, роден през 1902 г., жител на гр. Франкфурт-на-Майн (Германия), германец, германски поданик, член на НСДАП, бивш германски посланик в България, обергрупенфюрер от СА.
Разпитът е започнат в 12 ч.

Въпрос: Разкажете за своето последно посещение в главната квартира на Хитлер.

Отговор: На 23 август 1944 г. научих за държавния преврат в Румъния и самоубийството на германския посланик в Букурещ Манфред фон Килингер. Още преди да се случи това, бях повикан от Рибентроп в главната квартира на Хитлер да докладвам лично на последния за положението в България. Свалянето на Антонеску правеше посещението ми изключително необходимо, тъй като в българското правителство се забелязваха известни колебания, насочени към излизане на България от войната.

И така, на 23 август 1944 г. отлетях от София към главната квартира на Хитлер в Източна Прусия. На 24 август бях в Берлин, а оттам специален влак ме отведе към главната квартира, която се намираше в гората Мауервалд близо до Растенбург.
На 25 август пристигнах в местността Щайнрот в същия район, където в замъка на граф Лендорф, екзекутиран за участието си в заговора срещу Хитлер, беше отседнал Рибентроп. За почивка ми беше определена стая в хотел „Егерхее“ на брега на езерото Мауерзее. Скоро бях приет от Рибентроп.

Йоахим фон Рибентроп както винаги изглеждаше спокоен, и само мъртвешката му бледост издаваше объркването, което му причиняваше разгромът на германската армия в южната част на Източния фронт.

Той разсеяно изслуша краткия ми доклад за положението в България. По вида му личеше, че добри новини от мен не е очаквал. След като направи няколко незначителни забележки от типа на това, че трябва да се избегне поголовното бягство на немци от България, защото ще предизвика паника в прогерманските кръгове, Рибентроп внезапно махна безнадеждно с ръка и каза: „Впрочем, решението на въпроса за България е изцяло в компетенциите на фюрера. Ние всички се уповаваме на провидението му“.

Разбрах, че положението е катастрофално. Рибентроп веднага се свърза по телефона със своя представител при Хитлер, посланик Хевел, и чрез последния се договори за аудиенция точно в 11 ч. вечерта. Точно в 11 ч. Рибентроп и аз пристигнахме в главната квартира „Волфшанце“.

С голямо вълнение прекрачих прага на наново построената дървена барака, където само преди месец Щауфенберг бе извършил покушение срещу Хитлер. Това беше благоустроена сграда с голям брой стаи, приемни, където се тълпяха адютанти и представители на всички родове войски, и голяма продълговата зала, където Хитлер и военните му съветници, Кайтел и Йодл, обсъждаха положението по фронтовете.
Рибентроп влезе в залата, оставяйки ме в приемната. Някъде след половин час адютантът ме покани и мен в залата. Влизайки, видях следната картина: до стената, с гръб към мен, на един стол седеше Хитлер, вперил поглед във висящата на стената огромна карта на Русия, а на почтително разстояние от него стояха Кайтел и Йодл, които отвреме-навреме отдаваха шепнешком указания на адютантите.
Зад дългата маса, отрупана с карти, седяха трима офицери от Генералния щаб и няколко висши офицери от войските на СС начело с Фегелайн. Отстрани, изолиран, седеше шефът ми Рибентроп. Аз седнах до него.

В продължение на 8-10 минути Хитлер не ми обърна никакво внимание. Той диктуваше на висок глас разпореждания на Кайтел, като понякога се обръщаше с въпроси към седящите на масата офицери, а те му даваха необходимите справки. Порази ме това, че в главната квартира на Хитлер се обсъжда въпросът, дали да се даде на един или друг командващ на Източния фронт батальон от резерва. По-късно разбрах, че без разрешение от Хитлер нито един фронтови генерал няма правото да използва батальон или полк от резервните войски. Признавам, че това обстоятелство ми направи тежко впечатление.

Внезапно влезе един от адютантите и доложи на Хитлер, че е обявена въздушна тревога. Тогава Хитлер прикани всички присъстващи да отидат в бункера.
Напуснахме дървената барака, изминахме около 20 крачки по алеята, покрита отгоре с маскировъчни мрежи, и влязохме в бункера, който на вид беше като огромен конгломерат с яйцевидна форма. Вътре имаше ярко осветено кръгло помещение с бюро и кресло за Хитлер и няколко неголеми кръгли масички и обикновени столове за останалите.

Хитлер се обърна към Рибентроп с въпроса какво има да доложи. Рибентроп ме представи и каза, че посланик Бекерле лично ще доложи за положението в България. Едва тогава за първи път можах да разгледам Хитлер както трябва.

Той седеше прегърбен, опрял треперещи ръце на коленете си и вперил съвършено неподвижен взор през мен в пространството.

Успях да кажа само няколко изречения и тъкмо преминавах по същество към доклада си, когато Хитлер ме прекъсна и се обърна към адютанта: „Донесете писмото, което изпратиха българските регенти. Посланик Бекерле ще им отнесе отговор“.

По изражението на Рибентроп разбрах, че за първи път чува за съществуването на такова писмо. Адютантът се върна с писмото и Хитлер разпореди на Рибентроп да го прочете на глас.

Съдържанието на писмото, подписано от регентите княз Кирил, Филов и Михов, имаше следния характер. Регентите уверяваха Хитлер в своите верноподанически чувства, но заедно с това посочваха, че България вече не е в състояние да носи тежестите на войната. Регентите молеха Хитлер да им разреши България да излезе от войната и посочваха, че една такава стъпка ще им даде възможност да се разправят с недоволните елементи в самата страна и по такъв начин да „оздравят България“.

Веднага след прочита на писмото Хитлер продиктува на стенографа отговор.
Отговорът беше пълен с обичайните за фюрера демагогски твърдения за мощта на Третия райх, който ще се сражава до пълна победа. Заедно с това Хитлер плашеше регентите, че предават себе си и своите довереници в ръцете на руските болшевики.
Стенографът излезе и Хитлер се обърна към мен. Повишавайки неприятно предрезгавелия си глас, той поиска от мен да осъществя натиск върху регентите, а ако това не помогне, да извърша метеж и да установя военна диктатура.

Тук той даде указание на Фегелайн да прехвърли в района на Скопие една дивизия от войските на СС. После подписа донесеното от адютанта писмо и ми го връчи.
Две-три минути преминаха в мълчание. След това, докато гледаше с тежкия неподвижен поглед на изпъкналите си очи, Хитлер започна да говори с монотонен глас. Той говори без прекъсване повече от два часа. Това беше несвързан монолог, по време на който Хитлер ту се оплакваше, че генералите крият истината от него, ту заплашваше всички недоволни с разправа.

Отвреме навреме той извикваше стандартните си фрази за бъдещата победа, а в други моменти, понижавайки глас, разправяше, че притежава самолети-ракети, с помощта на които ще унищожи противника. Двучасовото изстъпление биваше внезапно прекъсвано от дълги цифрови пресмятания за снаряжението на дивизии, запасите от гориво и т.н.

Йодл се поклащаше на стола си; Кайтел седеше неподвижно и само често примигваше с почервенели клепки, а Хитлер все така говореше.

В два и половина Хитлер явно забеляза, че вниманието на събралите се видимо е намаляло. Той рязко сложи край на речта си, стана и, вземайки ръкавиците и фуражката си, даде да се разбере, че приемът е приключен.

Всички присъстващи се изправиха.

Хитлер мълчаливо ми подаде ръка, изгледа ме в упор още за миг и без да каже нито дума излезе от бункера.

След него излязохме Рибентроп и аз. Рибентроп ме покани в своята кола и се отправихме към резиденцията му.

Това беше последната ми среща с Хитлер.

Въпрос: Какви указания получихте от Рибентроп?

Отговор: Когато слязохме от колата в двора на замъка, Рибентроп, без да ме покани да вляза, още в колата заяви: „И така, сега най-важното е незабавно да излетите за София. Указанията са ви дадени от фюрера“.

Възразих, че собствено никакви конкретни указания не съм получил. „Как да не сте получили?“, продължи недоволно Рибентроп, „ако не успеете да повлияете на регентите, организирайте преврат и поставете за диктатор Цанков. Той няма да ни подведе.“

После Рибентроп ме попита имам ли достатъчно бойни части за провеждане на метеж. Отговорих, че с такива части не разполагам. Тогава Рибентроп ме посъветва да маневрирам, да трупам сили и, главното, да не губя контрол над правителството, както това се е случило, по думите му, в Румъния.

От заключителните думи на Рибентроп разбрах, че окончателни указания ще последват.

Рибентроп също добави, че трябва да поддържам тесен контакт с германското командване на Балканите и че последната дума в крайна сметка ще имат военните, които най-добре ще определят срока и плана за метежа.

Разпитът е приключен в 18 ч.
Протоколът на разпита съдържа точно моите думи и ми беше преведен на немски език.
БЕКЕРЛЕ
Провел разпита: Ст[арши] оперативен пълномощник на Следотдела на 2-о Гл[авно] Управление на МГБ на СССР майор КОПЕЛЯНСКИ
Вярно: КОПЕЛЯНСКИ

Текстът подчертава драматичната спешност, с която Берлин се опитва да удържи българския фронт през последните недели на Третия райх: на 23 август 1944 г. Бекерле научава за преврата в Букурещ и самоубийството на германския посланик там Манфред фон Килингер; вече повикан от Рибентроп за доклад пред Хитлер, той излита от София на 23 август, пристига в Берлин на 24 август и със специален влак е прехвърлен в главната квартира, разположена в Мауервалд, близо до Растенбург. На 25 август е в местността Щайнрот, при замъка на граф Лендорф, където е отседнал Рибентроп; за почивка Бекерле е настанен в хотел „Егерхее“ до езерото Мауерзее, след което следва прием в „Волфшанце“. В бункера, след въздушна тревога, той слуша двучасов монолог на Хитлер, а междувременно се появява и ключовият документ: писмо от българските регенти княз Кирил, проф. Богдан Филов и ген. Никола Михов с прошение България да бъде освободена от тежестта на войната. Хитлер диктува суров отговор и възлага на Бекерле курс на натиск – ако е необходимо, метеж и установяване на военна диктатура с проф. Александър Цанков, подплатен с прехвърляне на дивизия на СС към района на Скопие. След аудиенцията Рибентроп „приземява“ политическите инструкции в конкретика: незабавно връщане в София, маневриране, натрупване на сили, координация с германското командване на Балканите, като „последната дума“ принадлежи на военните.

Следващият анализ разглежда този разпит като ключ към реконструкцията на „плановете на Хитлер за България“ в края на август 1944 г.: как идеята за метеж, диктатура и силово възпиране на българското излизане от войната се ражда, какви инструменти се предвиждат и доколко те са реалистични пред лицето на лавинообразно променящия се стратегически контекст.

II. Лято 1944: геополитическа свръхкриза и българската дилема

Геополитическият разлом след 23 август 1944

Румънският преврат на 23 август 1944 г. представлява внезапно разместване на стратегическите пластове на Балканите. Германия губи ключов партньор и буфер; фронтовата линия се „пречупва“ не само военно, но и политически. Бекерле научава за събитията и за самоубийството на Манфред фон Килингер още в София, като изтъква, че е бил предварително повикан от Рибентроп за личен доклад пред Хитлер – самият факт е красноречив за тежестта на българското направление в замислите на Берлин. Свалянето на Антонеску демонстрира пред българските управляващи онова, от което се боят: възможността страната да бъде въвлечена в тотален срив, ако задържи оставащата си лоялност към Райха, или да понесе удар от Червената армия, ако закъснее с курс към мир. Така превратът в Букурещ действа като ускорител на процеси, които вече тлеят в София – готовността на влиятелни кръгове да търсят изход от войната и да „оздравят България“ чрез дистанциране от Берлин.

Българската дилема за излизане от войната

В разпита Бекерле свидетелства, че в българското правителство „се забелязват известни колебания, насочени към излизане на България от войната“. Регентите княз Кирил, проф. Богдан Филов и ген. Никола Михов изпращат писмо до Хитлер, което, прочетено на глас в бункера, комбинира лоялни уверения с недвусмисленото признание, че България „вече не е в състояние да носи тежестите на войната“ и моли за разрешение да излезе от нея. Формулировката, че тази стъпка би позволила вътрешно „оздравяване“, показва, че София вижда в прекратяването на участието си във войната не просто тактически ход, а средство за реформа на политическото тяло преди неизбежни трусове. Това е отправната точка, на която Хитлер отговаря със смесица от демагогия за бъдеща победа, заплахи от „болшевишката опасност“ и оперативни разпореждания за силово възпиране на българския завой.

III. Спешната мисия на Бекерле: маршрут, контекст, първите сигнали

Логистиката на спешната мисия

Хронологията, която Бекерле изрежда, е хирургически точна и показва темпото на криза мениджмънта на Берлин. На 23 август 1944 г. той излита от София; на 24 август е в Берлин; оттам специален влак го отвежда в главната квартира, ситуирана в гората Мауервалд близо до Растенбург. На 25 август пристига в местността Щайнрот, в същия район, където – в замъка на граф Лендорф – се намира Рибентроп. Тази логистика подчертава „червеното ниво“ на тревога: дипломатическият канал „София–Берлин–Главна квартира“ е приведен в максимална готовност, а приемът на Бекерле при Рибентроп следва почти веднага. Самият посланик е настанен в хотел „Егерхее“ на брега на езерото Мауерзее – топография, която ситуира действието непосредствено до оперативния център на върховното командване.

Рибентроп между рутината и разпада

Портретът на Рибентроп, който Бекерле рисува, е на човек с „мъртвешка бледост“, външно спокоен, но вътрешно разколебан от разгрома на южния участък на Източния фронт. Той изслушва разсеяно доклада за България и подхвърля технически препоръки от дребномащабен тип – да не се допуска поголовно бягство на германци от България, за да не се създава паника в прогерманските кръгове. Това дребнотемие контрастира на жеста, с който Рибентроп фактически абдикира от собствената си роля: „решението за България е изцяло в компетенциите на фюрера“. Организацията на аудиенцията в 23:00 ч. във „Волфшанце“ свидетелства, че дипломатическото поле е изцяло подчинено на волята на върховния вожд. В това подреждане личи и друга системна особеност, която впечатлява Бекерле – микромениджмънтът на Хитлер до ниво „батальон от резерва“, който фронтовите генерали не могат да използват без неговото разрешение; симптом на стратегическа парализа, която прераства в принуда за импровизирани, но категорични политически решения.

IV. Аудиенцията във „Волфшанце“: писмото на регентите, монологът на фюрера и „планът за България“

Бункерът като сцена на власт и разпад

Сценографията, която Бекерле описва, е многозначителна: нова дървена барака след атентата на Щауфенберг месец по-рано; приемна, претъпкана с адютанти и представители на всички родове войски; продълговата зала с карти; Хитлер, седнал с гръб към входа, вперил поглед в огромна карта на Русия; на почтително разстояние – Кайтел и Йодл; зад масата – офицери от Генералния щаб и висши есесовци начело с Фегелайн; встрани и изолиран – самият Рибентроп. След обявена въздушна тревога всички слизат в бункера – ярко осветено кръгло помещение с бюро и кресло за Хитлер и малки кръгли масички за останалите. Тук фюрерът е описан като физически разклатен: прегърбен, с треперещи ръце, поглед „съвършено неподвижен“. Тази театрална и в същото време болезнено реална сцена е рамката, в която се вземат решенията за България.

Писмото на регентите и отговорът на Хитлер

Повикването: „Донесете писмото, което изпратиха българските регенти. Посланик Бекерле ще им отнесе отговор“, изненадва дори Рибентроп – намек, че каналът към София е държан в тесен кръг. Чете се писмо, подписано от княз Кирил, проф. Богдан Филов и ген. Никола Михов: декларирана лоялност към Хитлер, но признание за невъзможност България да носи повече тежестите на войната; искане за „разрешение“ страната да излезе от войната, за да се „оздрави“ вътрешно чрез разправа с „недоволните елементи“. Отговорът, който Хитлер диктува на стенограф: клиширана демагогия за мощта на Райха и война „до пълна победа“, примесена с откровено заплашително предупреждение, че регентите самопредават себе си и своите довереници в ръцете на „руските болшевики“. Този отговор е не толкова дипломатически акт, колкото инструмент за натиск – документ, който Бекерле трябва да върне в София като знак, че изходът е затворен и че следват принудителни мерки.

Импровизираният план: натиск, метеж, диктатура, СС в района на Скопие

Същинските „планове за България“ се артикулират в няколко кратки, но съдържателни указания: първо, Хитлер изисква от Бекерле „да осъществи натиск върху регентите“, а ако това не помогне – „да извърши метеж и да установи военна диктатура“. Имената са конкретни: за диктатор да бъде поставен проф. Александър Цанков – фигура, възприемана в Берлин като безусловно предвидима и лоялна. Второ, Хитлер дава указание на Фегелайн да прехвърли „в района на Скопие“ една дивизия от войските на СС – сигнал за съчетаване на политическа принуда с силова подкрепа по критичния македонски вектор, от който зависи контролът върху комуникации, отстъпление и натиск върху София. Трето, следват два часа „несвързан монолог“, в който фюрерът редува оплаквания към генералите, заплахи към „недоволни“, обещания за „самолети-ракети“ и сухи аритметики на боеприпаси и горива. Тази риторична матрица показва нервен срив на стратегическата рационалност: волята за действие остава, но средствата са оредели, а реалността – необратима.

IV. След аудиенцията: инструкцията на Рибентроп и реалната архитектура на принудата

От „обща линия“ към оперативни указания

След излизането от бункера Рибентроп сведва политическия импулс на фюрера до конкретен план за действие. В двора на замъка – без дори да кани Бекерле вътре – той подчертава спешността: „незабавно да излетите за София. Указанията са ви дадени от фюрера“. Когато Бекерле възразява, че не е получил конкретика, Рибентроп реагира: „Как да не сте получили?“ – и формулира линията без заобикалки: ако натискът не успее, да се организира преврат и за диктатор да бъде поставен Цанков – „той няма да ни подведе“. Следва ключов въпрос за ресурсите: има ли Бекерле достатъчно „бойни части“ за провеждане на метеж? Отговорът е отрицателен. Затова Рибентроп препоръчва „маневриране“, „трупане на сили“ и, най-важното, „да не се губи контрол над правителството, както в Румъния“. Фразата „последната дума ще имат военните“ позиционира решението не в ръцете на дипломата, а в координацията с германското командване на Балканите, което да определи „срока и плана на метежа“.

Реалистичност, ограничения и потенциални последици

Конструкцията на плана – натиск → метеж → диктатура, подкрепена от прехвърляне на есесовска дивизия към Скопие – е опит за повторение на румънския сценарий „в огледало“, но с обратен знак: предотвратяване на излизане от войната чрез вътрешен преврат, благоприятен за Берлин. Този план се сблъсква с три ограничителя, които личат дори в разпита. Първо, ресурсният: самият Бекерле не разполага с бойни части; прехвърлянето на СС в Македония е символен акт на твърдост, но географията и темпът на фронтовото отстъпление правят ефекта му съмнителен. Второ, времевият: хронологията 23–25 август е твърде сгъстена, а политическите процеси в София вече са завъртели собствена динамика, която не се свежда до волята на регентите и германския посланик. Трето, легитимността: идеята за поставяне на Цанков като диктатор е политически токсична в момент, когато общественото очакване е за изход от войната и деескалация, а не за нова проосева мобилизация. В този смисъл „плановете на Хитлер за България“, колкото и решителни на хартия, са късни, дефицитни и зависими от външни фактори, които ги правят практически невъзпроизводими.

V. „Скопие“ като оперативен символ и логистичен възел

Географската опорна точка и стратегическата логика на СС дивизията

Скопие в края на август 1944 функционира като възлова координата на германския опит да удържи остатъчния контрол над южния Балкански полуостров. Прехвърлянето на СС дивизия „в района на Скопие“, което Хитлер нарежда чрез Фегелайн, няма тактически смисъл в тесния разрез на фронтовите операции; то има политическа стойност – сигнал за потенциално физическо гарантиране на една бъдеща диктаторска конструкция в София. Оста Белград–Ниш–Скопие–Солун е жизнена в германските представи за „контролирано отстъпление“ и за евентуален коридор за маневриране на сили. В този режим Скопие не е просто град, а символен възел: твърда опора на германската военна интеграция, от която може да се проектира натиск към столицата и към линиите на вътрешна комуникация. Тази проекция се стреми да подскаже, че германското присъствие няма да се разтвори мигновено; че има все още „твърдо ядро“ на сила, на което политическият проект Цанков може да се опре. Но като фактическа реалност подобно действие е твърде късно, твърде ограничено и твърде закъсняло: германските сили на Балканите са в режим на ускорен разпад и поради това „Скопие“ остава повече символичен маркер, отколкото оперативен ресурс.

Скопие като психодинамичен гарант за волята на Хитлер

Хитлер не мисли в категорията на конкретен оперативен успех; той мисли в категорията „сигнална сила“ – проекция на воля. Прехвърлянето на СС дивизия в района на Скопие е стратегем в полето на политическата психология: демонстрация, че Берлин е все още в играта; че „наказателно-решителната воля“ е налична; че превратът в София е реалистичен само ако бъде „разчетен“ като съпроводен от сила. Проблемът е, че този „психооперативен“ план се крепи на вътрешна невярна презумпция – че българската държавна конструкция през август 1944 може да бъде преоформена чрез шокова интервенция „отвън“ и „отгоре“. Реалната динамика вече не го позволява.

VI. Дипломатическият канал „Бекерле–регенти“ и вътрешнополитическата устойчивост на София

Посланикът като политически механизъм, а не като дипломат

Бекерле в последната седмица на август 1944 не е дипломат в класическия смисъл; той е координатор на политическа операция. Той се връща не с аргументи, а с инструкция: натиск → преврат → диктатура. Каналът „Бекерле–регенти“ е трансформиран в инструмент за принуда, а не за съгласуване. Така на практика германската външна политика в София се превръща във функция от военното неизбежно – не се търси формула за маневри, а се търси спиране на политически процес, който вече не може да бъде спрян. Писмото на регентите, с ключово изречение, че България „вече не е в състояние да носи тежестите на войната“, е официалният знак, че България вече е преминала праг на вътрешно политическо късане. Бекерле носи обратно не отговор – а отрицание; Хитлер настоява за политическа преграда, а не за преговор.

Вътрешнополитическата устойчивост на София като фактор, който Берлин не оценява правилно

Берлин вижда София като податливата, оптично по-слаба, по-зависима част от германския югоизточен театър. Но през август 1944 България се движи в друга логика: тя има вътрешна политическа инерция, когато решенията идват не от вътрешна воля за „лоялност“, а от логиката на държавно оцеляване. Затова каналът „Бекерле–регенти“ е вече не инструмент за форматиране, а остатъчен канал на комуникация в пропадане. Именно това Берлин не разчита.

VII. Съпоставяне с румънския прецедент и германската идея за „контролиран преврат“

Румъния като отрицателен шаблон

23 август 1944 в Букурещ е травматичен удар за Берлин: Антонеску е свален; германската мисия рухва; Килингер се самоубива. Този прецедент е „черният екран“, на който Хитлер проектира „неповторимост“ за България. Рибентроп го казва пряко: „да не се загуби контрол над правителството, както в Румъния“. Идеята за преврат в София е огледален отрицателен образ на румънския преврат. Но германският план тръгва срещу течение, което вече е решително ускорено. Ако в Букурещ превратът идва отвътре, в София планираният преврат е външно имплантиран. Това го прави невъзможен по дефиниция.

„Контролираният преврат“ като недееспособна схема

Германия иска „контролиран преврат“ в страна, където балансите вече са в критична промяна, където армейският вертикал не е „германски“, и където общественото очакване вече сочи „изходи, а не репресии“. Това прави схемата „Цанков + СС дивизия“ политически несъстоятелна. Въпросът не е дали Германия има воля – въпросът е дали има носител. През 25 август 1944 тя няма такъв.

Разпитът на Адолф-Хайнц Бекерле от 2 ноември 1950 г. е едно от най-прецизните „вътрешни“ свидетелства за начина, по който Третият райх мисли България през последната десетдневка на август 1944. Хронологичната последователност 23–25 август 1944 – превратът в Румъния, самоубийството на Килингер, пътуването на Бекерле към Мауервалд, аудиенцията във „Волфшанце“, писмото на регентите, диктованият от Хитлер отговор, инструкциите на Рибентроп – реконструира политическа логика, в която вече липсва стратегическо равновесие: има само воля за задържане, без наличен инструмент за реализиране.

В центъра на тази логика стои едно единствено „решение“ – да бъде попречено на България да напусне войната чрез силово действие, ако е необходимо чрез метеж и инсталиране на диктатура под фигурата на Александър Цанков, подсигурена от СС дивизия в района на Скопие.

Този „план“ е исторически важен не защото е бил изпълним, а точно защото е бил неизпълним – и така свидетелства за последния стадий на германската пропаст: политическа воля без ресурс, идеология без носител, илюзия без реалност.

Затова документът не описва потенциал, а предел – край на германската способност да форматира Балканите.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК