БОЙНОТО КРЪЩЕНИЕ НА БЪЛГАРСКОТО ОПЪЛЧЕНИЕ В БИТКАТА ПРИ СТАРА ЗАГОРА (1877)

Годината е 1877. Европейската карта изглежда стабилна на повърхността, но под нея непрекъснато тлеят национални, религиозни и политически конфликти. „Болният човек на Босфора“ – Османската империя – продължава да владее обширни територии в Европа, но силата ѝ видимо отслабва, а националните движения вътре в империята се засилват.

Българският въпрос вече е изкаран на преден план. Априлското въстание от 1876 г. и кланетата, които го следват, разтърсват европейското обществено мнение. Вестници, парламентарни речи, доклади на консули и пътешественици рисуват пред Европа картина на едно население, подложено на системна жестокост и произвол. Великите сили се събират на Цариградската конференция, опитват се да наложат реформи, но султанът и неговото правителство отхвърлят всякакви предложения, които ограничават имперския суверенитет.

Русия използва този момент – и от морални, и от геополитически мотиви. В Петербург се осъзнава, че военна намеса в защита на християнските народи на Балканите може да укрепи руското влияние, да отвори пътя към Проливите, но същевременно да бъде представена като справедлива война за освобождение. Българите виждат в това исторически шанс и започват да насочват всичките си надежди към „руския цар-освободител“.

На този фон се ражда идеята не освобождението да бъде извършено „от името на българите“, а в него да участват самите българи – организирани, въоръжени, строени, носещи свое знаме. Това вече не е само въпрос на дипломатически решения, а на военна и политическа символика: един народ преминава от статут на поданици към статут на субект – народ с войска.

I. Планът на Милютин и създаването на Българското опълчение

Руското военно министерство, оглавявано от Дмитрий Милютин, изработва цялостния план за войната срещу Османската империя. В него е включен ключов елемент – формиране на Българско опълчение. Милютин не мисли опълченците като „декор“ за пропаганда, а като реална бойна сила, която трябва да бъде обучена по руски образец и да изпълнява конкретни задачи в оперативния план.

Заповедта за създаване на Опълчението предвижда:

• формиране на доброволчески дружини от български емигранти и бежанци в Румъния и Русия,
• осигуряване на руски офицери и подофицери като кадрово ядро,
• снабдяване с униформи, въоръжение и знаме,
• ускорено обучение и тактическа подготовка.

В лагера край Плоещ се събират стотици и после хиляди българи – бивши хайдути, „четници“, ученици, занаятчии, селяни, хора с различно социално положение, обединени от една дума – свободата. Там те полагат клетва, обличат униформи, получават руски офицери командири, учат се да строяват, да стрелят, да маневрират в строй.

Сред тях особено място заема фигурата на генерал Николай Столетов – руски командир с богат военен опит и силно изразено чувство за мисия. Той приема Опълчението не просто като временно формирование, а като морално задължение – към Русия, към България и към идеята за славянско братство.

Паралелно с това се разработва стратегическият план за настъпление. След форсирането на Дунав на 27 юни 1877 г. руската армия се разделя на три отряда:

• Западен отряд – около 35 000 войници, който трябва да действа към западните части на Балканите;
• Източен отряд – около 80 000, насочен към силните османски позиции в Североизточна България;
• Преден отряд – едва около 12 000 войници под командването на генерал Йосиф Владимирович Гурко.

В този Преден отряд е включено и Българското опълчение – 4 дружини (1-ва, 2-ра, 3-та и 5-та). Още с това решение съдбата на опълченците се свързва с най-рисковата, най-напред изнесена групировка – онази, която първа ще посрещне ударите на противника.

II. Походът на Предния отряд и освобождението на Стара Загора

Предният отряд на Гурко настъпва бързо и решително. Тактиката е ясна: да се завземат ключови градове и проходи преди османското командване да прехвърли значителни сили в района.

На 7 юли части от отряда влизат във Велико Търново. За българите това е огромно духовно събитие – старата столица отново става център на политическа и военна активност. Възрожденските дейци посрещат освободителите със сълзи, камбаните бият, службите в църквите се превръщат в патриотични манифестации.

На 16 юли отрядът преминава Стара планина през Хаинбоазкия проход – труден, но стратегически важен маршрут. Наличието на опитни кавалерийски части, подкрепени от опълченците, позволява бързо преодоляване на планинския масив.

На 19 юли е овладян Шипченският проход. Това има огромно оперативно значение – северната и южната част на България вече могат да бъдат свързани под контрола на съюзните сили. Освен това Шипка се превръща в естествен „портал“, през който може да се излее настъпление към Тракия.

Пътят към южните равнини е отворен и Предният отряд се спуска към полето. Овладяват се редица селища. В тази динамика Стара Загора заема важно място – като значим икономически, административен и духовен център на района.

На 11 юли (23 юли нов стил) генерал Гурко и генерал Столетов са тържествено посрещнати в вече освободена Стара Загора. Атмосферата е възторжена. За населението присъствието на български опълченци, строени редом с руските части, символизира не просто „дошлите руси“, а възкръсналата българска мъжка сила.

На 24 юли в църквата „Свети Димитър“ Петко Р. Славейков произнася емоционална реч в присъствието на хиляди граждани, духовенството и командването. Отслужва се молебен. Създава се Привременна управителна комисия с председател П. Р. Славейков – първата гражданска власт в освободена Стара Загора.

Всичко това дава на хората усещането, че робството е вече в миналото, че градът е завинаги откъснат от османската власт. Но военната реалност е много по-трезва: Предният отряд е твърде напред, тилът му е несигурен, а Османската империя бързо концентрира сили за контраудар.

III. Сюлейман паша и походът на терора към Тракия

Османското командване е шокирано от скоростта и смелостта на настъплението на Гурко. Става ясно, че ако не бъде предприета решителна контраофанзива, руско-българските сили могат да се закрепят дълбоко в Тракия и да заплашат самите жизнени интереси на империята.

От Албания към Южна България се прехвърля огромната армия на Сюлейман Хюсни паша. Той не е типичен „анадолски“ офицер – има европейско образование, преподавал е литература в Сорбоната, пише поезия. Но именно тази фигура, която би могла да бъде символ на културно приближаване към Европа, се превръща в лице на една безмилостна, почти изтребителна политика.

Сюлейман организира своите войски по класически модел – редовна армия, подкрепена от авангардни нередовни части. Тези „авангардни отряди“ са съставени от черкези и албански башибозук – нередовна, слабо контролирана войска, използвана за всяване на страх, терор и разрушение. Към тях се присъединяват и части от местното мюсюлманско население.

Според различните данни, в навечерието на битката при Стара Загора Сюлейман разполага с:

• около 20 000–27 000 войници от редовната османска армия;
• 1200–2000 башибозуци и други нередовни формирования.

Придвижването на тази войскова част на север е съпроводено от насилие над българското население, като това не е случайно. Както по-късно самият Сюлейман ще потвърди в показанията си по време на делото, водено срещу него от турския съд, той заповядва да бъдат заличени от лицето на земята всички български селища на юг от Стара планина. Първите сведения за кланетата на българи в селата южно от Стара Загора започват да пристигат към средата на месец юли:

На 12-ти започнали да пристигат от селата мъже, жени и деца, голи и боси, между които имало пълни коли с ранени. Те разказвали, че башибозуци и черкези нападнали селата, убивайки кой където сварят; грабили, безчестили и селата на огън предавали. А пък самите граждани от височините на града започнали да виждат дима и пламъка от горящите села.Скръбни и неприятни слухове започнали да се носят този ден из града…

Насилията не са „страничен продукт“ на войната – те са средство. Целта е да се разруши моралът на българското население, да се предизвика паника, да се обезлюди районът пред фронта на османската армия. В този смисъл Сюлейман води и „военно“, и демографско настъпление.

Важно е да отбележим, че ден преди това – 11 юли (23 юли нов стил), командирите на Предния отряд и Българското опълчение (1-ва, 2-ра, 3-та и 5-та дружини) – ген. Гурко и ген. Столетов са посрещнати в освободената Стара Загора. На 24 юли Петко Р. Славейков привества освободителните войски в църквата „Свети Димитър“ и в условията на изключителна тържественост, пред събралите се хиляди граждани и цялото духовенство, е отслужен молебен. Славейков произнася на „един славяно-руски език” реч към генерал Гурко, която е толкова трогателна, че изпълва с умиление всички събрали се в божия храм. Това свидетелства възрожденският старозагорски деец и учител Атанас Илиев. Основана е Привременна управителна комисия с председател П.Р. Славейков – организатор на първата гражданска власт в Стара Загора.

Междувременно армията на Сюлейман продължава да настъпва към града, като три дни преди битката той е задръстен от безкрайните колони бежанци, търсещи убежище в Стара Загора:

На 16-ти градът започнал да се пълни още повече със селяни. Слухът за ужасното клане в село Гюнелийска махала още на сутринта се разнесъл из целия град…

Стара Загора постепенно се превръща в огромен бежански лагер, в който стотици и хиляди хора търсят последно убежище.

IV. Стара Загора между надеждата и страха

Докато армията на Сюлейман се приближава, в Стара Загора настъпва странен, напрегнат баланс между надежда и ужас.

От една страна, градът вече е преживял момента на освобождението, молебена в „Свети Димитър“, речта на Славейков, създаването на Привременната комисия. Много жители вярват, че присъствието на руски войски и български опълченци означава трайна защита. Опълченците са не само войници – те са „свои момчета“, хора от народа, говорещи същия език и носещи същите болки.

От друга страна, непрестанният поток от бежанци, историите за кланета и пожари, преселението на цели села, заедно с добитъка и покъщнината, засилват усещането, че над града се задава страшна буря. Улиците се пълнят, площадите – също.

Привременната комисия и военните власти се опитват да въведат някакъв ред – да настаняват бежанци, да организират снабдяване с храна и вода, да укрепят отбранителните позиции. Генерал Столетов и командирите на дружините имат ясното съзнание, че ако Сюлейман успее да нахлуе без сериозна съпротива, Стара Загора може да бъде унищожена.

В навечерието на битката в района около града са разположени:

• 4 опълченски дружини (1-ва, 2-ра, 3-та и 5-та),
• 4 планински оръдия,
• 3 кавалерийски полка,
• 2 казашки стотни,
• 8 конни оръдия.

Общо – около 4500 души. Те заемат отбранителна линия с дължина около 4 километра под формата на дъга, на около 1,5 километра южно от града.

Планът е отбранителен, но с ясно съзнание, че целта не е „да се държи Стара Загора на всяка цена“, а да се задържи настъплението на Сюлейман достатъчно дълго, за да успее основната съюзническа групировка да се прегрупира и укрепи Шипченския проход.

В града се усеща нажежаване. Част от хората се надяват, че битката няма да се доближи „чак толкова“. Други вече разбират, че те самите, домовете им, семейства им ще бъдат буквално на една крачка от фронтовата линия.

V. 31 юли 1877 г. – битката се разгаря час по час

Сутринта на 31 юли 1877 г. Стара Загора се събужда в напрежение. Още по тъмно наблюдателите виждат движение в южна посока – османската армия на Сюлейман паша, пренощувала на около 7 км от града, продължава своя поход в три колони.

Около 7 часа сутринта започва първата атака – топовни гърмежи разтърсват въздуха, пушечни залпове се изсипват по българските и руските позиции. Опълченците и руските войници отговарят с организиран огън. Първоначално турците опипват отбраната, опитват да разкрият разположението на силите, да проверят здравината на линията.

С напредване на времето атаките се засилват. По шосето от Симеоновград прииждат нови табори, артилерията се развръща в по-изгодни позиции, огънят става по-точен и по-силен.

Около 10 часа генерал Столетов изпраща до полковник де Прерадович съобщение, с което му поверява защитата на града, като му изпраща подкрепление от две оръдия и Казанския драгунски полк. Това е признание, че непосредствена опасност за самия град вече съществува – отбраната не се води „някъде в полето“, а буквално на южните подстъпи към Стара Загора.

Към обяд положението на защитниците се изостря до краен предел. Всички резерви са хвърлени в боя. Няма кой да дойде „отзад“, няма допълнителни части, които да запълнят пробоите. Отделни участъци на линията са подложени на особено силен натиск.

И тогава се случва нещо, което превръща битката при Стара Загора от просто „бой между армии“ в общонародно сражение.

Граждани на Стара Загора, както и бежанци, които до този момент се намират в относителната „задна зона“, започват да се придвижват към фронтовата линия. Те вземат оръжията на убитите и ранените, влизат в строя, стрелят, помагат за пренасяне на боеприпаси и ранени.

По свидетелствата на участници, героизмът на тези цивилни доброволци по нищо не се различава от този на опълченците. Те също са готови да загинат, защото разбират, че падне ли линията, техните домове, семейства и целият град са обречени.

С напредването на часа боят се разгаря все повече. Опълченските дружини „се топят като пролетен сняг“ – загубите растат, редиците се разредяват, много офицери и подофицери са убити или тежко ранени. В същото време от юг към тях настъпват нови и нови турски подразделения. Численото превъзходство на врага започва да натежава.

VI. Калитин, Трета дружина и епопеята на Самарското знаме

Един от най-критичните моменти настъпва, когато османските части успяват да се вклинят между 3-та и 5-та опълченска дружина. Възниква опасност фронтът да бъде разсечен, а част от защитниците – обкръжени и унищожени.

Подполковник Павел Калитин, командир на 3-та дружина, реагира решително. Той повежда дружината в контраатака, за да запуши пробива. Врагът не очаква този ход и за кратко положение е стабилизирано.

Паралелно с това щаб-капитан Попов, командир на 3-а рота, макар и ранен, повежда своята войскова част. Има свидетелства, че малобройни групи опълченци успяват да обърнат в бягство цели османски роти – показател за огромно морално превъзходство и за силата на духа, когато се защитава родна земя.

Но Сюлейман паша разполага с почти неизчерпаем ресурс от живи сили. В 13 часа той хвърля всичките си налични войски в решителна атака. Отбраната на Опълчението вече е изпълнила своята основна задача – задържала е врага достатъчно дълго, за да може да започне прегрупиране към Шипченския проход.

За да не бъдат напълно обкръжени и унищожени, защитниците трябва да пристъпят към отстъпление. Това отстъпление обаче трябва да бъде прикрито. Именно тук 3-та и 1-ва дружина получават задача да осигурят задния заслон – да задържат врага, докато останалите части и цивилното население успеят да се измъкнат през пролома и улиците на града.

Центърът на драмата се фокусира около Самарското знаме – светинята на Опълчението, подарена от руските сестри от Самара, украсена с икони на света Богородица и светите братя Кирил и Методий. Това е първото българско бойно знаме след пет века османско владичество, знаме, зад което стоят молитвите и надеждите на цял един народ.

Опълченецът Мито Анков описва ужаса и величието на този момент:

Тази касапница стана все за Самарското знаме… То няколко пъти минава в неприятелски ръце и пак си го взимаха нашите. Загинаха мнозина за него, но го спасиха. Всеки опълченец съзнаваше, че след 500-годишно робство, то беше първото знаме, което развя Българското опълчение, ядката на българската млада войска, и че ако то паднеше в плен, убиваше се куражът на българите и се зачерняше честта на България. Подполковник Калитин се закле в Плоещ, че ще умре, но няма да даде знамето в неприятелски ръце и наистина той честно устоя на думата си.

Калитин организира последен опит за пробив със щик – „или си отваряме път, или измрем“. Когато около него се събират остатъците от дружината, врагът концентрира огъня си. Опълченците „като снопи започват да падат“.

След като успяват да се изтеглят през тесните и криви улици на Стара Загора и обкръжени от десетки хиляди бежанци, изморените опълченци, с обгорени от барут лица, поемат пътя към Казанлък. Чувайки писъците на жертвите от горящия град, те вървят със стиснати юмруци и зъби. Много от тях изостават от колоната, за да подканват бежанците да се движат преди тях, като взимат децата на ръце.

В решаващия момент подполковник Калитин грабва знамето от ръцете на последния убит знаменосец С. Минков, пришпорва коня си и извиква: „Следъ мене – напредъ!“

Това са последните му думи и последната му команда. Миг по-късно два куршума го поразяват. Той пада, но Самарското знаме остава живо – опълченците го спасяват, вземат го от тялото на своя командир и продължават отстъплението, без да позволят светинята да попадне в ръцете на врага.

Старозагорският отряд се изтегля през пролома. Османците, макар да имат числено превъзходство, почти не се решават да преследват организирано – изгубили са твърде много хора в този ден и добре знаят на какво са способни опълченците, когато се бият за знамето и за народа си.

Стефан Кисов подробно допълва събитията, описвайки страховития и героичен бой за защитата на светинята:

Силна пушечна и артилерийска стрелба продължаваше по цялата линия…Знаменосецът Марчин ранен, асистента му Булаич също. Знамето се предаде на старшия унтерофицер Цимбалюк, обаче и него раниха; но той не напусна строя и не остави знамето…

… храбрия и доблестен дружинен командир [Калитин] беше решил с щик да си отворим път, или да измрем. Това се виждаше от направеното му разпореждане. Аз затръбих сбор и опълченците започнаха да се събират при дружинния командир.

– Тук, тук, юнаци, при мене, строй се! – викаше подполковник Калитин на опълченците. Но щом опълченците се сгрупираха на едно место, изведнъж се почувствува лошия резултат от заповедта: те като снопи започнаха да падат. Под знамето вече паднаха пет човека, на самото знаме дръвцето се бе пречупило, а турците продължаваха да настъпват. Докато около знамето се събираха остатъците от 3-а дружина, противникът се бе опомнил и отново се б хвърлил в атака, кой знае коя вече по ред. Пет нови знаменосци един след друг паднаха убити под Самарското знаме. Тогава подполковник Калитин грабна знамето от последния убит опълченец-знаменосец С. Минков, пришпори коня си и изкомандува: „Следъ мене напредъ!” … Сетни думи, сетна команда на истински герой! … Точно в този миг достойният водач на 3-а дружина и най-храбрият офицер от Опълчението загина, пронизан от два куршума. Знамето бе спасено от опълченците. Старозагорският отряд отстъпи по пролома. Изплашените турци почти не преследваха. Безсилни пред редиците на опълченците, те отмъстиха за жертвите си, като опожариха Стара Загора и извършиха масово клане на населението в околностите и из града.

VII. Пожарът на Стара Загора и историческото значение на бойното кръщение

Когато защитниците започват отстъпление, защитната линия се изтегля през улиците на Стара Загора. Градът е пълен с бежанци, плач, товарни коли, паника. Опълченците, изтощени, с обгорени от барут лица, вървят заедно с колоните от хора. Мнозина изостават от строя, за да помогнат на бежанците да се придвижат по-бързо, да вземат децата им на ръце, да показват пътища към север.

Отзад – в града – се чува все по-близо и по-ясно ревът на пламъците, хаотичните изстрели, писъците на жертвите. За мнозина този звук остава завинаги запечатан в паметта им.

С навлизането си в Стара Загора войските на Сюлейман паша започват масово клане и грабеж. Градът е подпален систематично – къща след къща, квартал след квартал. Избити са хиляди българи от града и от селата южно от него, десетки хиляди са отвлечени и продадени в робските пазари на империята.

Стара Загора е практически унищожена – изгорена до основи, обезлюдена, превърната в руини. Малцината оцелели бягат в Северна България и остават там до пролетта на 1878 г. Много от тях никога не се връщат – нямат дом, нямат средства, нямат сили да изживеят отново спомена за унищожения град. Съвременници дори смятат, че на това място повече няма да има град.

Но в чисто военен смисъл битката при Стара Загора изпълнява своята стратегическа функция. Героичната отбрана на опълченците и войските на Гурко, макар да завършва с отстъпление, задържа настъплението на Сюлейман достатъчно дълго, за да успеят съюзните сили да заемат позиции на Шипченския проход.

След разформироването на Предния отряд генерал Гурко издава прощална заповед към опълченците. В нея той пише:

Това беше първото сражение, в което вие влязохте в бой с врага, и в него веднага се показахте такива герои, с които цялата руска армия може да се гордее… Вие сте ядката на бъдещата българска армия. Ще минат години, и тази бъдеща българска армия ще каже: „Ние сме потомци на славнитѣ защитници на Стара Загора.“

Тези думи са не само висока оценка, но и пророчество. Историята го потвърждава – в следващите десетилетия българската войска действително се гордее с Опълчението при Стара Загора и Шипка като свое духовно и бойно начало.

След героичната битка при Стара Загора на българските опълченци и войниците на ген. Гурко с десетократно превъзхождащия ги противник, освободителните войски се оттеглят към връх Свети Никола в прохода Шипка, където заемат отбранителни позиции.

Бойното кръщение на Българското опълчение при Стара Загора на 31 юли 1877 г. е едновременно трагедия и възкресение. Трагедия – защото завършва с изгарянето и почти пълното унищожение на един от най-живите български градове, с кланета, робство и безмерни страдания за десетки хиляди хора. Възкресение – защото в този огнен ден българите за пръв път в новата си история се сражават като организирана национална войска, под свое знаме, със свои командири, със своя ясна цел – свободата на родината.

Тъкмо затова битката при Стара Загора не остава просто „първо сражение“ в хронологията на Руско-турската война, а се превръща в символ на новото българско войнство. От Самарското знаме, окървавено в боя и спасено от ръцете на падналия Калитин, тръгва нишка, която стига до всички бъдещи поколения български войници. Когато по-късно историята говори за „опълченците на Шипка“, в тази дума се крият и сенките на защитниците на Стара Загора – онези, които първи доказват, че българинът вече не е само страдалец и роб, а и воин, готов „да жертва себе си до последната капка кръв“ за честта и свободата на България.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК