УБИЙСТВОТО НА СТЕФАН СТАМБОЛОВ

В годините след Освобождението българският политически живот се развива изключително динамично. Това проличава от честата смяна на кабинети, които рядко успяват да довършат своя мандат, от появата на нови партии или отцепването на крила от вече изградени формации, както и от ожесточеното противопоставяне на личности, стоящи в центъра на политическата сцена.

Първите десетилетия на възстановената българска държава са не само динамични, но и изпълнени с дълбоки конфликти, преврати и дори убийства. Те са особено интересни за историците, защото разкриват процеса на изграждане на държавност в условията на тежки външнополитически зависимости и вътрешнополитическа борба.

Макар публично осъждани от цивилизованите хора на епохата, политическите убийства стават неизменна част от българската история. Те свидетелстват за остротата на противопоставянията и за липсата на устойчив политически модел.

Примери:

• Христо Белчев (1891 г.) – министър на финансите, убит на ул. „Съборна“ в София.
• Алеко Константинов (1897 г.) – сатирик и общественик, станал жертва на атентат, насочен срещу неговия съпартиец Михаил Такев.
• По-късно: Димитър Петков (1907 г.), Райко Даскалов (1923 г.), Никола Генадиев (1923 г.) – всички ликвидирани по политически причини.

Но убийството на Стефан Стамболов през 1895 г. остава емблематично – не само заради жестокостта, но и заради неговото значение за бъдещето на България.

I. Стефан Стамболов – обичан и мразен държавник

Революционер и политик

Роден през 1854 г., Стамболов участва активно в революционното движение, близък е до Васил Левски и Христо Ботев. След Освобождението става депутат, а през 1887 г., в условията на тежка политическа криза след абдикацията на княз Александър Батенберг, поема управлението като министър-председател.

Управление с „желязна ръка“

По време на своето управление (1887–1894 г.) той концентрира огромна власт. Опозицията е обезсилена, изборите често са съпътствани с насилие, а политическите противници – с арести и екзекуции.

Примери:

• Коста Паница – осъден на смърт за заговор срещу княза и правителството.
• Петко Каравелов – хвърлен в затвора заради подозрения в заговор.
• Олимпий Панов и Тома Кърджиев – убити след русофилските бунтове.

За едни това управление е авторитарно и безмилостно; за други – необходимо за стабилизиране на младата държава и за отстояване на независимостта ѝ от Русия.

II. Опитът за убийство от 1891 г.

На 15 март 1891 г. е извършен първият атентат срещу Стамболов. Целта е самият министър-председател, но той оцелява. Убит е Христо Белчев, министър на финансите – близък негов сътрудник и един от най-обещаващите млади политици.

в центъра на столицата пред кафе-сладкарница „Панах“. Той е насочен основно срещу премиера Стефан Стамболов, който обаче се спасява по чудо. Застрелян е неговият финансов министър и земляк Христо Белчев. Този комплот има фатални последици за министър-председателя. Той разбира, че зли сили искат да го ликвидират и отстранят от властта. Неслучайно в кабинета на Стефан Стамболов до смъртта му стои зловеща по своя реализъм картина, обвита в черен мрак, със светлеещите изстрели и две неясни петна – лицата на Белчев и Стамболов.

След този пролетен ден известията за заговори и убийства се превръщат за Стамболов в страшна и непосредствена реалност. На всесилния премиер веднага става ясно, че атентатът е реакция към осуетения заговор на майор Коста Паница, арестуван на 20 януари 1890 г. и екзекутиран на 16 юни с.г., но той не знае, че в дъното на заговора е небезизвестният Димитър Ризов, шурей на първия му приятел и наследник Димитър Петков, емигрант в Белград и действащ по руско внушение. Ризов се свързва с оръжейника от Ресен Наум Тюфекчиев и в Белград оформя ядрото на заговорниците в състав Наум Тюфекчиев, братята му Никола и Денчо (Димитър), бившият офицер Кръстьо Ножаров и Михаил Ставрев (Халю).

Именно Денчо Тюфекчиев съобщава на заговорниците важната подробност, че след излизане от Министерския съвет (помещаващ се в днешната сграда на БДЖ) Стамболов се отбива в близкото кафене „Панах“, на бул. „Цар Освободител“ (на мястото на хотел „България“). Убийците знаят, че Стамболов ходи въоръжен с револвер и охрана в лицето на бившия хайдутин Спас Антонов. И Антонов е спечелен за каузата на атентаторите. Неговата задача е в решителния момент да изостане от премиера, да даде възможност убийците да го ликвидират, „да хукне“ без излишни усилия да ги преследва, за да могат те да се укрият и по никакъв начин да не издава връзката си с тях.

На 15 март 1891 г. четиримата терористи, групирани по двойки – Халю и Никола Тюфекчиеви, определени за извършители, и Кръстьо Ножаров и Денчо Тюфекчиеви, които ги подсигуряват, тръгват след Стамболов и Белчев, които към 20 часа вечерта излизат от сладкарницата и тръгват покрай Градската градина по ул. „Левски“. В момента, в който се разминават по зле осветената улица, Халю сграбчва дясната ръка на Стамболов, пречейки му да извади револвера и тъй като знае, че Стамболов носи ризница, с другата си ръка стреля в главата му.

В този миг премиерът успява да го отблъсне, а куршумът улучва Никола Тюфекчиев. На свой ред Никола Тюфекчиев стреля по Стамболов, но той предвидливо мигом заляга, Халю е ранен в дясната ръка и изтърва пистолета си. Финансовият министър прави фатална грешка, побягвайки към Градската градина.

Денчо Тюфекчиев го обърква със Стамболов и го застрелва. Атентаторите смятат, че са изпълнили задачата си и побягват. Спас Антонов бавно ги подгонва, стреляйки във въздуха, но според уговорката ги „загубва“ в градината. Разтрепераният Стамболов побягва по ул. „Васил Левски“ към „Граф Игнатиев“, влиза в изпречилата му се месарница, за да се успокои, а след това нахлува в полицейския участък на ъгъла с ул. „Раковски“, взема наличните стражари и се връща на местопрестъплението. Тогава разбира, че Белчев е издъхнал. Телохранителят Антонов остава неразкрит, въпреки подозренията на княжеския учител по български език Добри Ганчев, очевидец на инцидента, че е съпричастен към злодеянието. Антонов обаче извършва убийство две години по-късно и умира в затвора. Ножаров избягва в Сърбия, а Халю и Никола Тюфекчиев поемат към Румъния. В София остава само Денчо Тюфекчиев.

Стамболов предприема крути мерки за разкриването на заговора. Столицата е блокирана, заловени са 250 души, образувана е следствена комисия, начело с главния секретар на вътрешното министерство Илия Луканов. От събраните веществени и писмени доказателства става ясно, че организатор на покушението е фамозния аферист и оръжеен търговец Наум Тюфекчиев. Това е може би най-зловещата фигура в новата ни история. Той е поръчителят и на убийството на Стамболов на 3 юли 1895 г. и пак той е в основата на атентата в столичното казино на 31 януари 1915 г., след който България се включва в Първата световна война на страната на Централните сили на 1 октомври 1915 г.

Тюфекчиев обаче е недосегаем за официалните ни власти. Логично Стамболов насочва усилията си към брат му Денчо, заловен в гостилница „Балкан“ и откаран в III полицейски участък. С „обработката“ му се заемат Ченко Мирковчевец и синът на Филип Тотю – Тодор Тотев. Въпреки зверските мъчения, на които е подложен Денчо Тюфекчиев, фактическият убиец на министър Белчев, той не се признава за виновен и не издава брат си. Подложен на жестоки изтезания, той умира в Александровска болница на 6 септември 1891 г.

Въпреки усилията на Стамболов да бъдат съдени в България, Ризов и Ножаров, под силен дипломатически натиск, са приютени в Русия, където вече се намира и Никола Тюфекчиев. За премиера е ясна руската връзка в това злокобно дело, но на него му трябват изкупителни жертви. Така, след старателно подготвен съдебен процес, който днес бихме нарекли фарс, „пешкира опират“ Светослав Миларов, Тома Георгиев, Петко Каравелов и Трайко Китанчев.

На 15 юли 1892 г. Петко Каравелов, бивш Стамболов съратник, бивш премиер, някогашен лидер на Народнолибералната партия и отявлен русофил, е вкаран в Черната джамия с издадена петгодишна ефективна присъда за мнима съпричастност към убийството на Христо Белчев и опит за ликвидиране на Стефан Стамболов.

Трайко Китанчев получава тригодишна присъда, Тома Георгиев и Светослав Миларов са осъдени на смърт въпреки усилията на адвоката на Петко Каравелов Алеко Константинов и застъпничеството пред Стамболов от Димитър Петков специално за талантливия публицист и мемоарист Миларов, съученик на Белчев в Загреб, където Христо Белчев прави превода на най-известното произведение на Светослав Миларов „Спомени от цариградските тъмници“, излязло на български през 1881 г.

Премиерът е непреклонен и не се поддава на внушението да бъде милостив. В ръцете си държи важен компромат – дневникът на Миларов, в който той с хлапашка откровеност твърди, че ще убие княз Фердинанд срещу платени му 33 наполеона, дадени от одеското славянско благотворително дружество, и че ще вдига бунт. Компроматът е продаден за 4000 лева от Величко Хаджипенчович, син на Иванчо Хаджипенчович, българският участник в процеса срещу Левски, на агентите на Стамболов.

В действията на Стамболов вече властва параноята, страхът от физическата разправа с него, паническият ужас от смъртта. Тази душевна криза за някогашния апостол и хъш ще продължи четири години.

Този случай убеждава Стамболов, че е мишена на добре организирани заговори. Оттогава той се движи с охрана – включително прочутия хайдутин Гунчо Димитров, и винаги носи револвер.

На 16 март 1895 г. той ще напише на Рихард фон Мах прочутото си откровение „Кроежът по моето убивание“, в което ще посочи и намеренията на Наум Тюфекчиев и Григор Начович, и дори имената на убийците си. Тогава именно той ще претръпне, ще възстанови равновесието си, ще възвърне храбростта от младежките си години и с достойнството на непримирил се герой ще посрещне ударите от ножовете на Халю и Талю (Боне Георгиев) на 3 юли 1895 г. на улица „Раковски“ срещу сегашната къща-музей „Иван Вазов“.

А след падането на Стамболовото правителство на 18 май 1894 г. Илия Луканов, ексглавният секретар на МВР ще бъде съден за смъртта на Денчо Тюфекчиев…

III. 1894 г. – падането от власт и общественото разделение

Трудно е да си представим с колко голяма власт на практика е разполагал Стамболов по време на управлението си. Ролята на опозицията е била сведена до минимум, а често пък тя е наричана от държавника „куци кончета“. Малко ще бъде, ако кажем, че министър-председателят е управлявал с твърда ръка. Често е ликвидирал както опоненти, така и доскорошни приятели. Пример за това е смъртната присъда на Коста Паница, който е уличен в заговор срещу княза и Стамболов. По подобни обвинения бива осъден на 5 години и големият политик Петко Каравелов. Олимпий Панов и Тома Кърджиев намират смъртта си след като Стамболов нарежда това заради русофилски бунтове. Защо пишем всичко това? За да разберем в детайли причините за атентата срещу Стамболов, е редно да се запитаме кога е извършен той, а именно година след края на управлението му.

На 18 май 1894 година управлението на Стамболов приключва. За 7-годишното си стоене начело на държавата държавникът успява да си осигури наистина много врагове. След падането му от власт пред дома му се събират множество разгневени тълпи, някои от тях дори жадуващи смъртта му. За тях той е диктатор и убиец. За други пък той остава велик политик, от когото България се нуждае. Народът буквално се разделя на две така, както никога досега не го е правил. Въпрос на време е някой да посегне на живота на бившия министър-председател.

След управлението си Стефан Стамболов е подложен на атаки от последвалото го правителство и от княза. Сформирана е анкетна комисия, която да разглежда решенията, взети по време на мандата му. През август 1894 година Фердинанд I го обвинява за обида. Стамболов е даден на съд, но плаща гаранцията си. Примката около врата му започва постепенно да се стяга.

На 18 май 1894 г. управлението на Стамболов приключва.

• Противници: за тях той е диктатор, тиранин, убиец.
• Привърженици: виждат в него велик държавник, който издига България в Европа.

Разделението е толкова дълбоко, че пред дома му се събират тълпи, жадуващи смъртта му.

След падането от власт:

• Сформирана е парламентарна анкетна комисия за преглед на управлението му.
• През август 1894 г. княз Фердинанд го дава под съд за обида – Стамболов плаща гаранция, но репресиите продължават.

IV. 1895 г. – предупреждения и „Кроежа за убиването ми“

В началото на 1895 той се среща с бившия главен секретар на МВР Илия Луканов, който му разкрива подготвения заговор за убийството му. На другия ден доскорошният премиер разказва за конспирацията на кореспондент на водещ немски вестник. На 14 април 1895 г. той му поверява запечатано писмо с дата 16 март 1895 г., наречено „Кроежа за убиването ми”, с молба да го отвори и публикува след смъртта му.

Стамболов разбира, че хората, които стоят зад подготвянето на предстоящия атентат, не са случайни. Един от тях е Наум Тюфекчиев, който стои в дъното и на първия атентат (1891г.) и иска да отмъсти за смъртта на брат си Денчо, пребит в полицията след убийството на Белчев. Според Стамболов другата бележита личност, която стои в центъра на готвения атентат, е Григор Начович – министър на външните работи в правителството на Константин Стоилов и политически противник на бившия министър председател. Той трябвало да осигури леки присъди на убийците, ако ги заловят. Това била версията на Стамболов.

През май 1895 година Стамболов иска да излезе от страната, за да се лекува в чужбина. Неговите оплаквания са диабет в начален стадий. Той се притеснява, че не може да срещне нужната професионална помощ в България, а на запад ще бъде посрещнат с нужното уважение и лекуван с грижи. За негово съжаление това няма как да се случи, защото разследващата парламентарна комисия искала присъствието му в страната поне до началото на юли. Има сведения, че Никола Обретенов (дългогодишен съратник на Стамболов) му предлага помощта си за преминаване нелегално през границата. Бившият министър-председател категорично отказва, тъй като не счита това за достойно.

Има сведения, че са кроени много планове за покушение над българския политик през този период. В края на юни (когато наближава срока за изтичане на забраната за напускане на страната) враговете му се активизират. Стамболов получава писмо, в което се твърди, че ще бъде убит със същия нож, с който е отнет живота на д-р Вълкович. Това очевидно не го притеснява, тъй като той отива на лов в Искърското дефиле. Говори се, че чиста случайност го спасява, защото след него тръгват въоръжени мъже, които в село Богров разпитват накъде е тръгнал, но кръчмарят, който му е приятел, ги праща в погрешна посока. Този случай не е официален.

На 14 април 1895 г. той поверява на германски журналист запечатано писмо, озаглавено „Кроежа за убиването ми“ (дата: 16 март 1895 г.), с молба да бъде публикувано след смъртта му.

Кои са заговорниците?

• Наум Тюфекчиев – известен атентатор, замесен и в убийството на Христо Белчев, търсещ отмъщение за смъртта на брат си Денчо.
• Григор Начович – министър на външните работи, политически противник на Стамболов. Според него именно Начович гарантира, че убийците ще получат леки присъди.

V. Юни 1895 г. – последните предупреждения

Стамболов получава писмо със заплаха: ще бъде убит със същия нож, с който е посечен д-р Георги Вълкович, дипломатически агент в Цариград, убит през 1892 г.

Въпреки това той проявява смелост и дори отива на лов в Искърското дефиле. Според свидетелства, случайност го спасява – местен кръчмар подвежда въоръжени мъже, изпратени да го ликвидират.

VI. 3 юли 1895 г. – атентатът

И така стигаме до драматичния момент. На 3 юли 1895 година Стамболов се среща със свои приятели в любимия му „Юнион клуб“ – намиращ се на не повече от половин километър от дома му (на ул. „Раковска“ и ул. „Иван Вазов). Там той вечеря с небезизвестните Димитър Греков, Димитър Петков и Иван Салабашев, с които е в добри отношения. Разбира се, до него неотлъчно е и телохранителят му Гунчо. Около 19:45 Стамболов си тръгва от заведението. Има сведения, че файтонът, на който се качва, не е случаен, а е нает от атентаторите. Дълго време водачът му Мирчо Ацев стоял пред „Юнион клуб“ и отхвърлял клиенти, казвайки, че е зает.

На файтона, освен експремиера и телохранителя му, се качва и Димитър Петков. Тези от вас, които познават центъра на София, ще си представят колко кратко е било пътуването им, тъй като превозното средство спира рязко на пресечката на ул. Раковски и ул. Стефан Караджа, тоест на не повече от 100 метра. Тогава от улицата изскачат двама въоръжени мъже, единият от които стреля срещу файтона. Водачът спира рязко. По-късно Петков пише, че в този момент Стамболов казал „Изгубени сме!“ и скочил от файтона.

Мирчо Ацев подкарва бързо файтона, за да отдели жертвата от телохранителя. Стамболов тръгва да бяга назад по ул. „Раковски“ сам, тъй като едноръкият Димитър Петков пада на пода на файтона при рязкото потегляне. Атентаторите подгонват целта си и я настигат. Твърди се, че това са македонският комита Михаил Ставрев от Ресен, с прякор Халю, и Боне Георгиев. Към тях се присъединява Атанас Цветков, наричан Талю. За секунди Стамболов е посечен в опит да насочи револвера си към нападателите. Телохранителят му Гунчо ги настига, но е твърде късно. След него тича Димитър Петков, а убийците бягат.

Спътниците на жертвата виждат ужасяваща и жестока гледка. Двете му ръце, с които се е мъчил да запази главата си, са почти отрязани и висят на кожата. Показалецът на лявата ръка и два пръста на дясната остават отсечени на улицата, а по главата му има 12 рани, като дясното му око е съсечено. Oще същата нощ Стамболов е опериран, като ръцете му са ампутирани. В началото се вижда подобрение в състоянието му, но една от раните на главата му предизвиква възпаление на мозъка, което се оказва фатално. В 4 часа сутринта на 6 юли един от най-изявените българи си отива.

6 юли 1895 г. – смъртта

В болницата ръцете му са ампутирани. Първоначално има надежди, но инфекция в раните предизвиква възпаление на мозъка. На 6 юли 1895 г., 4:00 сутринта, Стефан Стамболов умира.

Убийството предизвиква силен отзвук в Европа. Вестниците пишат за България като за страна на политическо насилие и кръвопролития. За България загубата е огромна – страната остава без един от най-силните си държавници, а вътрешнополитическите борби продължават.

VII. Разследването и съдебният процес (1895–1896 г.)

Разследването около смъртта му се оказва пълен провал. Знае се, че оръжията на убийците са ятаган и щик от пушка „Бердана”, която е масово използвана. Първоначално полицията арестува Гунчо, защото си мисли, че той е атентаторът. Един от истинските убийци успява да се укрие в горите на Борисовата градина, а дирите на другия се загубват около Народното събрание.  Григор Начович, тогава министър на външните работи, не е разпитан, макар че според вдовицата на Стамболов съществуват доказателства, че е замесен, тъй като само той е знаел, че бившият премиер носи ризница под дрехите си. Това обяснява защо убийците се целели единствено в главата. След известно време полицията арестува Наум Тюфекчиев, файтонджията Мирчо Ацев и един от убийците – Боне Георгиев. Халю и Талю успяват да се укрият. Самият Тюфекчиев обаче има алиби за времето на убийството и на другия ден излиза от ареста срещу 25 000 лева гаранция.

В крайна сметка се стига до дело, но едва през декември 1896 година, когато малко или много настроенията са отминали. Халю и Талю не присъстват, тъй като са се укрили, а Тюфекчиев и Ацев са осъдени на три години затвор. Боне Георгиев, за когото се счита, че е нанесъл фаталният удар, е оправдан. Адвокат на предполагаемия инициатор Тюфекчиев е Стоян Данев – бъдещ министър-председател. Той обжалва присъдата пред друг бъдещ премиер – Александър Малинов. Жалбата е приета и Тюфекчиев е оправдан, като основният довод е, че той се занимава с внос на оръжия, така че попадането на негови оръжия в македонски комити не би следвало да е нещо чудно.

Впрочем, Наум Тюфекчиев е наричан „професионален атентатор“, тъй като има сведения, че стои зад много от покушенията в България от края на XIX и началото на XXв. Убийствата на Белчев, Стамболов, атентатът в градското Казино от 1915г. и взривяването на Отоман Банк в Цариград са само малка част от събитията, в които той е замесен. Съвсем скоро случаят е потулен, а единствената ефективна присъда е на водача на файтона Ацев, който след излежаването на присъдата губи живота си като четник в Македония.

VIII. Погребението – позорен финал

Ужасът около смъртта на Стамболов не е свързан само с убийството му. По време на погребението му се случват меко казано отвратителни и недостойни сцени. Гробът му е взривен, а има сведения, че мразещи го танцували хоро над мястото, над което щял да спи вечния си сън. Говори се, че трудно бил и намерен свещеник, който да е съгласен да води траурния акт. Цар Фердинанд I забранил с телеграма на всички високопоставени офицери да присъстват на опелото, което било прецедент за времето си.

Въпросът „Кой стои зад атентата?“ остава отворен. Вероятно съучастници има както сред българската опозиция, така и сред Русия, а може би и сред широки кръгове от политическата класа.

Стамболов е обичан и мразен. За едни е диктатор, за други – спасител на България.

Самият той казва: „Аз не съм убивал, освен неприятели и врагове на моето Отечество.“

Така завършва животът на един от най-ярките и противоречиви български държавници – посред бял ден, в сърцето на София, при обстоятелства, които и до днес носят белега на позор.

Ето и един от първите репортажи, които Джеймс Баучер пише от България за „Таймс“. В него журналистът разказва за смъртта на българския революционер и държавник Стефан Стамболов.

След атентата, раните по главата на г-н Стамболов, наброяващи близо 20, са особено сериозни, като черепът е повреден на няколко места. Както съобщих снощи, бе сметнато за необходимо да се ампутират и двете ръце. Операцията, на която присъствах, се извърши в 10 ч вечерта. На пациента не бяха дадени болкоуспокояващи поради голямата му слабост. Г-н Стамболов, който бе в пълно съзнание, понесе операцията с голяма смелост и разговаряше с хората около него. Неговото състояние късно снощи бе особено критично и силите му, изглежда, го напускаха.

Г-н Стамболов издъхна в 3 и 30 сутринта. До 8 часа миналата вечер той бе в полусъзнание и дотогава температурата му продължи да се вдига, но след това настъпи внезапна промяна. Към полунощ се смяташе, че може да живее шест или осем часа, но краят дойде по-рано от очакваното. За щастие, страданията приключиха бързо, тъй като получените рани бяха от такова тежко естество, че ако бе оживял, неговото съществуване щеше да бъде едно продължително мъчение.

Лишен от двете си ръце и едното око, със счупен на няколко места череп и безвъзвратно съсипано здраве, той щеше да е обект на всеобщо съжаление. Краят му, изглежда, е бил безболезнен. Така си отиде най-ярката фигура в историята на възродена България. Колкото и големи да са били недостатъците на г-н Стамболов, той ще остане известен като един от най-големите патриоти на своето време и дори най-отявлените му врагове трудно ще отрекат величината на неговата служба и искрената му любов към родината.

Тленните останки на г-н Стамболов бяха изложени тази сутрин в ковчег в дома му и голям брой хора, включително всички дипломатически представители в София, дойдоха да видят за последен път чертите на лицето му и да предадат своите съболезнования на неговата покрусена съпруга. Тялото бе облечено в черно, ръкави прикриваха обезобразените ръце, а раните на главата бяха покрити с превръзки. Лицето изразяваше спокойствие и по него нямаше следи от страдание. Г-жа Стамболова, която от понеделник вечерта не се отдели нито веднъж от своя съпруг, е все още до него.

Кралица Виктория телеграфира снощи, за да изрази загрижеността си от новината за ужасното престъпление, на което жертва стана г-н Стамболов. Съдържанието на телеграмата на Нейно Величество бе предадено на г-жа Стамболова от сър Артър Никълсън. Сходна телеграма бе получена от принца на Уелс. Кралят на Румъния също изпрати съобщение, в което изрази съболезнованията си. Правителството е предложило награда от 10 000 франка за залавянето на убийците. 

Странно съвпадение е, че приемането на българската делегация от царя (става дума за руския цар – б. пр.) стана едновременно с последните мигове на г-н Стамболов. По-войнствената фракция на русофилската партия, изглежда, е придобила увереност покрай последните събития и в писмо, отправено до г-н Радославов, който сега може да се счита за водач на русофобската партия, заплашва, че къщата му ще бъде взривена, ако не престане с опозицията си срещу помирението с Русия. 

Харесайте Facebook страницата ни ТУК