ДЖЕЙМС БАУЧЕР

Джеймс Баучер се ражда през 1850 г. в Ирландия, в семейството на заможни земевладелци. Този произход му осигурява достъп до висококачествено образование – той учи в престижния университет в Кеймбридж. Още от младини проявява интерес към музиката, но частична загуба на слуха го принуждава да изостави това поприще. Насочва се към журналистиката и езикознанието – области, които ще го превърнат в едно от най-разпознаваемите лица на европейската публицистика от края на XIX и началото на XX век.

Първоначално започва работа като преподавател в елитния колеж Итън, където същевременно публикува редица статии, привличайки вниманието на редакторите на авторитетния вестник „Таймс“. Скоро изоставя преподаването и се посвещава изцяло на журналистическата професия.

I. Журналистически път из „барутното буре на Европа“

Благодарение на своята прецизност и задълбочени анализи, Баучер бързо се утвърждава като уважаван журналист и през 1887 г. получава назначение за кореспондент на „Таймс“ в Югоизточна Европа – регион, често наричан „барутното буре на Европа“. Първата му командировка е в Румъния, но съвсем скоро пътуванията му обхващат целия Балкански полуостров. До началото на XX век вече е добре познат във всички балкански столици, а анализите му по въпросите на региона се възприемат като експертни от европейските правителства.

През 1892 г. Баучер се установява за постоянно в София – решение, което само по себе си показва значението, което той отдава на България като политически и културен център в региона. През следващите 23 години той живее и работи в страната, като пише от мястото на събитията – не по телеграфни сведения, а по лични наблюдения и разговори с политици, селяни и интелектуалци.

II. Един ирландец, влюбен в България

Привързаността му към българския народ прераства в истинска обич. Баучер не просто се интересува от България – той живее като българин. Облича се в народни носии, завива се с ямурлук, пие ракия и дори играе български народни танци. Завързва приятелства с хора от всички социални слоеве – от обикновени селяни до висши офицери и политици. Един от най-емблематичните моменти от тази негова връзка с българската култура е увековечен в картината на Иван Мърквичка „Ръченица“. Сцената се разиграва в кръчма в село Бистрица край София, а сред танцуващите в шопска носия е самият Джеймс Баучер.

Смята се, че художникът и журналистът се запознават именно чрез файтонджията на Баучер, който е родом от Бистрица. Двамата стават близки приятели, обединени от любовта към България и нейния народ.

III. Глас на България пред света

Джеймс Баучер е не просто свидетел на исторически събития – той е участник в тях чрез думите си. Във време, когато България се бори за национално обединение и за място в международната политика, неговите статии във вестник „Таймс“ са мост между страната и Западна Европа. Неговата позиция не се ръководи от интереси или сензации, а от морал, принципи и стремеж към справедливост.

В една от статиите си Баучер пише с възхищение за устойчивостта на българите след подписването на Берлинския договор:

Наистина българите направиха чудеса. (…) Те се справиха с тези трудности с тиха смелост и упорство – черти, с които всеки народ би се гордял.

Този неподправен патос и емпатия често водят до обвинения в пристрастие към българската кауза, особено от страна на гърци и сърби. Много изследователи виждат паралел между борбата на македонските българи и тази на самата Ирландия, която по това време все още е под британско управление – факт, който вероятно подсилва личната му съпричастност.

В следващите редове ще прочетете откъс от две статии на Баучер, публикувани в Times непосредствено след избухването на войната (8 и 9 октомври 1912 г.). Статиите носят заглавията „Подготовката на България напредва“ и „Видът на българите“.

ПОДГОТОВКАТА НА БЪЛГАРИЯ НАПРЕДВА

Съсредоточаването на българските войски към границата напредва и вече е възможно да се направят някои преценки за неговата организация. Запасните чинове се свикваха чрез обявления по селата. Индивидуални пропуски не бяха издавани. Броят на тези, които откликнаха, далеч надхвърляше очакванията и изискванията. Влаковете, композирани от покрити товарни вагони, бяха препълнени; имаше хора по покривите. Само доброто настроение и истинското желание на хората да помогнат на железопътната администрация предотвратиха пълната дезорганизация.

Напрежението продължи два дни и половина. През това време пътищата бяха изпълнени със селяни и каруци от близките села. Доколкото може да се съди, подготовката, извършена от щаба, спомогна за изключително бързото и спокойно протичане на мобилизацията. От датата на издаването на повиквателните до вчера, когато софийският гарнизон бе в бойна готовност, изминаха само 6 дни. През този период мирновременните части се увеличиха 8 пъти.

Очевидно намерението на българския щаб е да придвижи армиите си към границата по шосе и с влак. Това групиране на войските ще отнеме поне 14 дни. Не трябва да се забравя, че жп линиите тук са еднопосочни и не е възможно на ден да се придвижват повече от 8 влака с войници към фронта.

Научавам, че по преценка на българския щаб пехотата е в състояние да осъществява ежедневно преходи от 20 км. Доставката на продоволствия е съобразена с тези изчисления и ще позволи армията да покрие разстоянието в 8-дневен поход, без да се наложи да бъде снабдена с нови запаси.

Най-слабото звено във военната верига изглежда е транспортът. Каруците, които формират главното транспортно звено, са по държавен стандарт; те са с 4 колела, доста леки и понасят товар средно от 1200 фунта. Втората и третата транспортни линии се състоят от обикновени каруци, теглени от волове или биволи. Те приличат на онези, използвани в Далечния Изток, но конструкцията им не е така стабилна. Скоростта, с която се движат, е най-много 2 мили в час. Без съмнение, походната дисциплина на транспорта бързо ще се подобри. Въпреки недостатъците на артилерията и транспорта тази армия несъмнено представлява ефективно средство за водене на война. Тя се опира на един решителен дух, а в крайна сметка това е най-важният фактор, който води към победа.

Бързината, с която се съсредоточават войските, надхвърля всички очаквания. Става ясно, че други части са изпреварили тукашните. Събитията много бързо ще последват. Групирането се извършва при извънредно спокойствие. В Министерството на войната няма никакви неуредици; всичко там протича с точността на автомат.

ВИДЪТ НА БЪЛГАРИТЕ

Впечатлението, което направиха мобилизираните части, които вчера напуснаха София по шосе, общо взето е благоприятно. Пехотата е силна и добре сформирана, а походната дисциплина е добра. Някои от мъжете изглеждаха твърде възрастни, за да могат да понесат изтощителната зимна офанзива, но настроението на всички бе прекрасно.

Артилерията не направи такова благоприятно впечатление, както пехотата. Средната височина на конете е 130 см. Напрежението от войната ще бъде силно почувствувано от артилерията и загубите ще бъдат големи. Информираха ме, че конете в Източна България са много по-добри от тукашните.

IV. Балкански дипломат и критик на Великите сили

Първоначално отношенията на Баучер с българския политически елит не са безоблачни – той остро критикува княз Фердинанд и министър-председателя Константин Стоилов за предполагаемата им роля в убийството на Стефан Стамболов. Тази критика обаче не му пречи по-късно да стане доверено лице на българския монарх и дори посредник между България и Гърция при създаването на Балканския съюз през 1912 г.

Разочарован от Междусъюзническата война и последвалия Букурещки мир, който открито критикува като несправедлив към България, Баучер продължава да защитава страната и по време на Първата световна война. Призивите му към Антантата за по-благосклонно отношение към София предизвикват сериозно напрежение в британските правителствени среди и почти му струват работата във „Таймс“.

След като България влиза във войната на страната на Централните сили през 1915 г., Баучер напуска страната и заминава за Руската империя, откъдето продължава да пише. Пенсионира се през 1918 г., но остава активен публицист. Открито осъжда клаузите на Ньойския договор от 1919 г., които счита за жестоки и несправедливи спрямо България, и апелира за по-човешко отношение към бежанците и жертвите на насилието на Балканите.

Въпреки че живее над две десетилетия в България, Джеймс Баучер така и не си изгражда собствен дом тук. Сред любимите му места е Рилският манастир, който посещава често и за който казва, че носи душевен покой. Желанието му да бъде погребан именно там е уважено след смъртта му през 1920 г. По изключение и с лично разрешение от цар Борис III, ирландецът е положен в гроб, намиращ се недалеч от манастира – чест, оказана само на един чужденец в цялата история на светата обител.

V. Преподавателската кариера на Джеймс Баучер в „Итън“

Преподавателската дейност на Джеймс Баучер в легендарния колеж „Итън“ представлява необикновена смесица от талант, личен чар, слабости в дисциплината и дълбоко уважение от колеги и ученици. Най-доброто свидетелство за неговата преподавателска личност дава д-р А. К. Бенсън в възхвалата си, публикувана през февруари 1923 г. в Cornhill Magazine, където Баучер е описан не просто като учител, а като силно запомняща се фигура – обичана, почитана, често неразбрана, но винаги истинска.

Назначен в „Итън“ в края на 1870-те години от д-р Хорнби, Баучер още от самото начало се отличава със своя нестандартен стил и поведение. Млад, подвижен, светлокос и синеок, той се обличал с вкус, но и с артистично въображение – дори носел вталено синьо сако, излязло от мода десетилетия по-рано. Движел се бързо, почти подскачайки, и винаги бил учтив, естествен и сдържан. Учениците първоначално го възприемали със снизходителна симпатия: не го мразели, но инстинктивно чувствали, че той не владее дисциплината в класната стая и не умее да налага авторитет над „горните класове“. Въпреки това, всички го харесвали – защото беше откровен, добродушен и без всякаква показност.

Характерът му съчетава детска непосредственост и неподправена искреност с борбеност и сила на духа. Интелектът му бил безспорен, чувството за мярка – изразено, а стилът на изразяване – впечатляващ. Бенсън подчертава неговата „келтска мощ“, която го карала да преследва висок идеал – привидно недостижим, но следван с несъкрушима упоритост. Въпреки това, Баучер бил разсеян до крайност: забравял задължения, грешал часовете, и било почти шега сред учениците, че ако учител не се яви, „със сигурност това е Баучер“. Те дори ходели до дома му на Слау Роуд, за да му правят овации под прозорците – сцена, която говори едновременно за липсата му на административен ред и за необикновената обич, която будел.

До 1885 г., когато Бенсън се завръща в „Итън“ като преподавател при новия директор д-р Уеър, положението в класната стая не се е подобрило – дотогава Баучер вече е почти напълно оглушал, което прави преподаването още по-трудно и още по-изморително за него. Но именно тогава колегите откриват истинската му стойност: като събеседник той бил блестящ – остроумен, информативен, дружелюбен, с дълбоко чувство за хумор и доброжелателен поглед към слабостите на другите. Говорел ясно и точно, често с лек просторечив оттенък, а гласът му – дълбок баритон с мекота – пленявал слушателите. Умеел да се смее заразително и най-много се забавлявал от собствените си грешки и недоразумения, породени от глухотата му.

Баучер не се стремял да доминира в разговор – напротив, слушал внимателно и с уважение, готов да обсъди всяка тема. В училищния живот участвал малко, а спортните му изяви били комично несполучливи. Учениците му били малко и той не ги познавал добре, но в частни срещи и вечерни събирания изгрявала истинската му природа – благородна, лишена от всякаква подозрителност или претенция. Бил „очевиден благородник“ по дух, не по титла.

Паралелно с преподаването, Баучер започва да пише – неговата първа публикувана статия описва Бекънсфилд с изключителна точност и лекота. Интересувал се жадно от политика и социални въпроси и често се впускал в пламенни тиради, разкриващи широките му познания и практическо мислене. Той не търсел литературна слава, а реални решения на конкретни проблеми. В същото време обичал природата, разходките с велосипед в околните гори и дори нощни приключения сред чаплите на Блак Парк – проявявайки детска любознателност и свободолюбив дух.

Извън класната стая той блестял и в музиката. Страстен певец с диапазон от няколко октави, участва в училищния хор и една незабравима случка по време на репетиция на оратория на Хендел го превръща в легенда: когато всички гласове се провалили в трудна част, останали само два тенора – Баучер и едно момче, бъдещ лорд. Те продължили с пълна сила, диригентът спрял хора и оставил „дуета на двамата“, докато залата избухнала в смях и аплодисменти. Баучер приел овациите с благороден поклон – щастлив от абсурдната сцена.

В заключение, макар да не е идеален учител в административния и дисциплинарния смисъл, Джеймс Баучер оставя дълбока следа в „Итън“ не чрез учебни резултати, а чрез личността си. Той е пример за преподавател, който вдъхновява не със строгост, а с човечност, интелект, чар и искреност. Учениците може да не са ставали по-дисциплинирани от него – но със сигурност са ставали по-добри хора.

Наследството на Джеймс Баучер надхвърля журналистиката. Той е символ на моралната сила на словото, на смелостта да се застане на страната на правдата, дори когато това не е удобно. България изразява своята признателност чрез не само погребението му край Рилския манастир, но и чрез паметника му в Борисовата градина в София, обърнат символично на изток – към планината, която той толкова е обичал.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК