ИСТОРИЯТА НА СТАРА ВЕЛИКА БЪЛГАРИЯ

Сред степите на северното Черноморие, там, където днес се простират Украйна, южна Русия и част от Кавказ, през VII век възниква една от най-важните държави в европейската история – Стара Велика България. Макар съществуването ѝ да е кратко – само около три десетилетия – нейното значение е изключително. Тя е първата голяма обединена държава на прабългарите, дала началото на бъдещите им политически центрове: Дунавска България, Волжка България и редица по-малки български формирования из Евразия.

Стара Велика България е своеобразен мост между Изтока и Запада – между тюркските империи на Азия и византийската цивилизация на Балканите. Тя представлява връхната точка на хилядолетния процес на движение, адаптация и културна трансформация на прабългарите, започнал далеч на изток в Централна Азия.

I. Произходът на прабългарите: от Азия към Европа

Прабългарите са древен народ с смесен етнически произход, който включва елементи от ирански, тюркски и угро-фински племена, обитавали зоната между Алтай, Кавказ и северното Причерноморие. Най-ранните сведения за тях идват от китайските хроники, които споменават народите булга или пу-гу в западните части на Централна Азия през IV–V век.

Те принадлежат към т.нар. степна цивилизация – конен, воински, подвижен народ, чиято икономика се основава на скотовъдство, лов и търговия по Пътя на коприната. Прабългарите се отличават със силна военна организация и изградено чувство за политическа общност, обединена около рода и вожда – кан.

Още през V–VI век прабългарите създават няколко държавни обединения в степите между Волга и Азовско море, сред които оногундурите, кутригурите и утригурите. Тези групи често влизат в контакт и конфликт с Византия, с аварите и с хазарите. Именно от тях ще произлезе и народът, обединил се по-късно под властта на хан Кубрат.

II. Възходът на хан Кубрат и обединението на българите

Хан Кубрат (ок. 605–665) е фигурата, която поставя основите на Стара Велика България. Според Именника на българските ханове и сведенията на византийския хронист Теофан Изповедник, Кубрат е от рода Дуло – династия, от която произхождат и по-късните владетели Аспарух, Тервел, Крум и Омуртаг.

Кубрат израства във Византия, където получава образование и дори става християнин, но след завръщането си в степите се заема да обедини разпокъсаните прабългарски племена. Между 630 и 632 г. той успява да създаде могъща държава, която византийските извори наричат Παλαιά Μεγάλη Βουλγαρία – „Стара Велика България“.

Територията ѝ обхваща огромни пространства – от устието на Дунав и Азовско море до река Кубан и долината на Дон, а центърът ѝ вероятно е бил при Полтавския регион или около днешния Харков. Това е първото голямо обединение на българите, признато от Византия като равностоен политически партньор.

III. Устройство и управление

Стара Велика България е организирана по държавно-племенен модел, характерен за номадските империи на степта, но със силно централизирана власт. Върховен владетел е ханът, който съчетава военна, политическа и духовна власт. Той е смятан за избраник на Небето (Тангра), а легитимността му се основава на рода Дуло.

Държавата е разделена на племенни области, управлявани от приближени на хана – боили и таркани. Съществуват военни и административни съвети, а законите се предават устно и се спазват строго. Прабългарите са известни със своята дисциплина, воинска етика и верност към ханската власт.

Религията им е тенгрианска – почит към върховното божество Тангра, господар на небето и вселената. Наред с това се почитат и духове-покровители на предците, природните сили и бойните коне. Тази духовност придава на прабългарите усещане за божествена мисия и историческа съдба.

IV. Общество, култура и бит

Макар често да се описват като номади, прабългарите в епохата на Кубрат вече водят смесен начин на живот – част от населението е уседнало и се занимава със земеделие, а други продължават скотовъдния модел. Около големите реки и степни оазиси възникват укрепени селища с глинени и каменни постройки, наричани от византийците „аули“.

Прабългарската култура съчетава азиатски, ирански и местни скитско-сарматски елементи. Оръжията им – саби, лъкове, бойни брадви – са изработени с висока прецизност, а конската сбруя често е богато украсена. Прабългарите развиват и руническа писменост, близка до орхонската, която вероятно е използвана за култови надписи и владетелски символи.

Езикът на прабългарите е бил тюркски по структура, но с особености, които го отличават от западнотюркските диалекти. В контакт с славяни и византийци той постепенно се променя, а в Дунавска България по-късно се слива с южнославянския езиков пласт.

V. Международни отношения и съюзи

По времето на Кубрат Стара Велика България заема стратегическо положение между три сили – Византия, Хазарския хаганат и западните тюрки. Кубрат успява да лавира умело между тях, поддържайки съюзнически отношения с Византия. Император Ираклий дори му изпраща дарове и го признава за приятел и съюзник на империята.

От друга страна, хазарите – нов възходящ тюркски народ в севернокавказките степи – представляват сериозна заплаха. След смъртта на Кубрат през около 665 г. те предприемат настъпление срещу западните прабългари, довеждайки до разпадането на единството.

VI. Разпадането на Стара Велика България

След смъртта на хан Кубрат държавата не успява да запази своето единство. Според Бревиариума на Никифор и Хрониката на Теофан, петимата синове на Кубрат повеждат своите орди в различни посоки, опитвайки се да запазят властта и народа си.

1. Батбаян остава в земите на старата столица и приема хазарска власт. Неговите потомци вероятно се асимилират в рамките на Хазарския хаганат.
2. Котраг се отправя на север по течението на Волга и основава Волжка България, държава, просъществувала до XIII век.
3. Аспарух, третият син, се насочва на запад, преминава Днепър и Днестър и стига до делтата на Дунав, където поставя основите на Дунавска България.
4. Алцек тръгва към Панония и Италия, където се заселва с народа си в земите на лангобардите (днешна Кампания, Италия).
5. Кубер се установява в Македония, в района на Битоля, и известно време управлява там автономна българска област под византийски протекторат.

Така, след Кубрат, българският народ се разпръсква из огромно пространство от Волга до Адриатика, но навсякъде запазва своята идентичност, организация и държавническа традиция.

VII. Археологически следи и доказателства

Археологическите открития в днешна Украйна, Южна Русия и Кавказ потвърждават съществуването на развита прабългарска култура през VII век.
Сред най-значимите паметници са:

• селището при Перещепино край Полтава, където е открито златното съкровище на хан Кубрат, съдържащо над 800 предмета – византийски съдове, пръстени, златни накити, мечове и колани с монограм на Кубрат;
• погребални комплекси при река Кубан и долината на Дон, свидетелстващи за йерархично общество и култ към предците;
• рунически знаци, сходни с българските символи от Мадара и Плиска.

Тези находки показват, че прабългарите не са били просто номадски конници, а държавно организиран народ с висока материална и духовна култура.

VIII. Символи и наследство

Стара Велика България е първата държава, която въвежда символите на българската власт – знаци като конникът, розетата, соларният кръг и руническите надписи. Част от тях се срещат и по-късно в Плиска и Преслав, доказвайки пряка приемственост.

Прабългарският лъв като символ на сила и царственост се утвърждава още от тази епоха, а понятието „велик“ (могол, магна) свидетелства за самосъзнание на държава с висока мисия и историческо значение.

IX. Значението на Стара Велика България за българската държавност

Историческата роля на Стара Велика България далеч надхвърля нейните кратки географски граници. Тя е първият държавен организъм на българите, създал традиции, институции и модели на управление, които по-късно ще бъдат пренесени на Балканите.

Когато Аспарух основава Дунавска България през 681 г., той не започва от нулата. Той пренася институционалния и културен опит на Велика България: титулатурата (хан, кавхан, ичиргу-боил), военната организация, религиозните вярвания и символите на властта. Дори византийците възприемат новата държава като наследница на „Старата България“, признавайки я за легитимен продължител.

Така линията на приемственост е ясна:

• Кубрат създава първата Велика България;
• Аспарух създава втората – Дунавска България;
• Борис и Симеон превръщат тази традиция в европейска християнска империя.

X. Геополитическо и културно значение

Стара Велика България бележи момента, в който евразийският свят на степите се свързва с Европа. Тя стои в основата на нов тип държавност – военно-племенна, но с ясна централизация и дипломатическа визия.

Българите на Кубрат успяват да съчетаят:

• организационния дух на тюркските хаганати,
• културната пластичност на иранските и скитските традиции,
• и политическата зрялост, заимствана от контактите с Византия.

Тази уникална синтеза ражда българския модел на държава, който по-късно ще стане характерен за цяла Югоизточна Европа.

XI. Наследството във времето

След разпадането ѝ, Велика България не изчезва безследно. Тя оставя:

• етническо наследство – множество български групи се вливат в новите държави на Балканите, Поволжието и Кавказ;
• политическо наследство – идеята за силна, централизирана власт, която вдъхновява владетелите от Аспарух до Симеон;
• културно и духовно наследство – символите на държавата, вярванията и традициите, които оформят облика на средновековна България.

Дори във Волжка България през X–XIII век се запазва споменът за Кубрат и неговата Велика България, почитан като митичен „баща на народа“.

XII. Историческата памет и съвременният образ

В съвременна България името на Стара Велика България се възприема като корен на националната държавност. То символизира началото на една дълга история на непрекъсната идентичност и устойчивост.
В художествената литература, живописта и историческите изследвания Кубрат често е изобразяван като мъдър обединител, който дава завет на синовете си:

Ако сте заедно, ще сте силни; ако се разделите – ще паднете.

Тази притча, макар и легендарна, обобщава философията на българското оцеляване през вековете.

Стара Велика България е люлката на българската държавност – първата стъпка към оформянето на народ, който ще играе решаваща роля в историята на Европа. Тя показва, че още в ранното Средновековие българите са имали съзнание за единство, държавна организация и политическа мисия.

Нейното наследство продължава в Дунавска България, където под Аспарух, Тервел, Крум и Симеон Велики идеята за Велика България получава своя нов, християнски и цивилизационен облик. Символите на Кубратовата епоха – лъвът, мечът, конникът – остават живи и до днес в герба и съзнанието на българския народ.

Стара Велика България не е просто забравена степна държава. Тя е началото на историческия път на България – от Кубратовия лагер край Черно море до Златния век на Преслав, и оттам до съвременната българска държава, която носи в себе си духа на Велика България – единство, независимост и достойнство.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК