АФЕРАТА ВАРДАРАСИ

Македонският въпрос се превръща в лаборатория на балканските национализми още в края на XIX век и прераства в ескалираща надпревара от пропаганди, чети и дипломатически кризи. След Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. регионът влиза в режим на постоянна мобилизация: селата се политизират, църквите и училищата се превръщат в институционални арени, а насилието се легитимира като инструмент на държавна политика чрез „въоръжени пропаганди“. В този контекст гръцките андартски акции срещу българското население в Македония, достигнали апогей с клането в Загоричани през март 1905 г., активират вълна от възмущение в Княжество България, която се канализира в антилегитимно действие срещу гръцките консулски структури, патриаршески мрежи и местни общини. Разкритата през 1906 г. схема за набиране и въоръжаване на доброволци, финансирана и чрез нерегламентирани лотарийни продажби за „гръцкия флот“, влиза в българската политическа история като „Аферата Вардараси“ и става пряка спойка между въоръжения конфликт в Македония и вътрешнополитическата радикализация в ред градове на Княжеството. Подобна синхронизация на фронтовете – дипломатически, полицейски, църковно-училищни и улични – показва как македонската борба структурира мисленето за сигурност, суверенитет и „народно достойнство“ в България, но и как транснационалните мрежи на патриаршистката йерархия и гръцката държава конвертират символен капитал в реална бойна мобилизация.

I. Политическият контекст на въоръжените пропаганди в Македония (края на XIX – началото на XX век)

Геополитическата рамка след Берлинския конгрес

Берлинският конгрес през 1878 г. оставя Македония в рамките на Османската империя и по този начин институционализира конкуренцията между Българската екзархия и Вселенската патриаршия като парадипломатически играчи. Екзархийските училища и енории легитимират българската идентичност чрез езика, богослужението и местния самоуправленски елит, докато патриаршистките структури се стремят да поддържат гръцката културна хегемония и визията за „ромейското“ пространство. Сърбия от своя страна изработва собствена образователна и чето-политическа стратегия, която цели да „усърбява“ погранични райони чрез стипендии, учебници и мрежи от доверени свещеници и учители. Тази плътна институционална конкуренция произвежда зона на постоянна фрикция, в която селото се оказва основна сцена, а духовникът и даскалът – ключови агенти на идентичността. В края на века нелегалните структури на ВМОРО координират въстанически планове, докато соперниците – гръцки и сръбски комитети – консолидират свои канали за влияние и въоръжено присъствие, което постепенно нормализира насилието като допустим инструмент на „правата кауза“.

Илинденско-Преображенското въстание като ускорител на радикализацията

Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г. не постига автономия, но променя необратимо политическия терен. Османската репресия, бежанските вълни и разрушената инфраструктура създават вакуум на власт и сигурност, в който легитимността се измерва с ефективност в защита на общността. ВМОРО се опитва да възстанови мрежите си, но гръцката въоръжена пропаганда – андартите – стъпва именно върху постилинденската разруха, за да дискредитира „българщината“ като политическа алтернатива. Появява се целенасочена тактика на демонстративни наказателни акции срещу български села и активисти, която има двоен ефект: тероризира населението и изпраща сигнал към европейските наблюдатели, че гръцкото влияние е „фактор“. В този режим на „конкурентна жестокост“ насилието се използва като комуникативен жест – за окуражаване на „своите“, за парализиране на „чуждите“ и за принуда към патриаршистка лоялност. Подобна логика на конфронтация конвертира локални трагедии в дипломатически аргументи и в медийни разкази, които мобилизират обществената енергия в самите национални държави.

Екзархийско-патриаршистката дилема и пренасянето на конфликта вътре в България

С нарастването на напрежението в Македония линията на разлом преминава границата и влиза в българските градове като политико-емоционална тема. Гръцките общини в България – с техните църкви, училища и благотворителни дружества – живеят в правов ред и се ползват от пълни граждански права, но при ескалация всяка символна проява (като назначаването на нов патриаршистки владика) се възприема като „продължение на фронта“. Именно поради това след 1903–1905 г. споровете за храма, училищното настоятелство, дори за етикета на обществено поведение, започват да придобиват характер на кризисни събития, способни да прераснат в масови протести. Когато държавата реагира колебливо или прагматично, общественият натиск се канализира чрез граждански комитети и чрез медии, които изграждат наративи за морална асиметрия: „нашите“ в Македония са избивани, „техните“ у нас живеят необезпокоявано. Тази морална сметка отваря път към извънправни действия – бойкот, демонстрации, атаки срещу имоти – и към политическо изкушение да се втвърдят мерките срещу гръцката инфраструктура в България.

II. Гръцката въоръжена пропаганда и насилията в Егейска и Вардарска Македония (1904–1906)

Идеологията на андартите и ролята на духовно-политическите посредници

Гръцките чети навлизат в Македония с ясно формулирана политическа задача: да минимизират екзархийското влияние и да произведат критична маса от население, което да се самоопише като „ромейско“. Водачи като Павлос Мелас символизират тази решителност, а местни духовници от ранга на Германос Каравангелис действат като логистични и идейни координатори – те осигуряват убежища, легитимационни наративи и канали за финансиране. Отделен инструмент се оказва „примерното наказание“: ликвидиране на екзархийски свещеници, учители и кметове, със заплашително публично послание към селата, които отказват да отстъпят. Поддържането на постоянна военна динамика – преследвания, засада, нощни акции – прави сигурността зависима от принадлежността: в села, където патриаршистката фракция взема надмощие, се затваря кръгът на принудителната лоялност чрез страх. Това е общовалиден механизъм в зоните на споделен суверенитет и той усилва политическото въздействие на всяка единична акция.

Загоричанското клане като сигнал към България и Европа

На 25 март 1905 г. андартска чета атакува българското село Загоричани в Костурско, опожарява къщи и убива 62 мирни жители в деня на Благовещение. Събитието получава широка публичност и се превръща в „казус-школа“ за разчитане на гръцката тактика: удар срещу емблематично българско село в Костурско (наричано „Малката София“), в момент на религиозен празник, с цел да се подкопае моралът и да се внуши безнаказаност. Новината за клането циркулира в българската преса, в емигрантските и македонските среди, достигайки до европейските консулски доклади. Резонансът е двоен: вътре в България кристализира убеждението, че „гръцкото“ насилие е системно и политически санкционирано, а навън – че гръцкото лоби успява да поддържа образ на „освободителна борба“, несъразмерен с фактите на терен. В логиката на колективната памет Загоричани се установява като морален маркер: то кондензира усещането, че българската кауза не получава справедливо внимание, и легитимира по-твърди реакции срещу гръцките институции вътре в страната. Този „мост на гнева“ между Костурско и българските градове се оказва решаващ за еволюцията на 1906 г. и подготовката на последвалите антигръцки вълнения.

Нормализация на екстралегалното насилие и възход на реториката „Българин да не остане!“

Паралелно с конкретните акции се мултиплицира речникът на омразата. Приписваната на Мелас формула „Българин да не остане!“ циркулира в печата и памфлетите като синтез на стратегията за етнорелигиозна „очистка“ на българското присъствие в югозападна Македония. Нейната ефективност не е само психологическа: тя нормализира пред „своите“ употребата на крайни средства и по този начин „военизира“ цивилното въображение. В резултат, всеки локален инцидент – нападение над чети на ВМОРО, убийство на учител, палеж – се чете през голямата схема. Така дори там, където има смесени села и изтънчени локални баланси, се ускорява процесът на поляризация. Ниската османска капацитетност за гарантиране на реда позволява на такива реторики да се превърнат в реалности на терена, а Омразата „отвъд границата“ да се претвори в антилегитимно действие „вътре в държавата“.

III. „Аферата Вардараси“: механика на скандала, гражданска мобилизация и институционалният отговор (1904–1906)

Нерегламентирани лотарии, дипломатическа фасилитация и финансиране на „сухопътния флот“

В началото на 1906 г. българската общественост научава, че в Княжеството се продават нерегламентирани билети от гръцка държавна лотария „в полза на флота“, организирани чрез гръцките дипломатически мисии. Продажбата не е регистрирана от финансовото министерство, поради което дейността е незаконна. В публичния наратив събраните средства не отиват към военноморска модернизация, а към „сухопътния флот“ – евфемизъм за андартските формирования в Македония. С тази информация скандалът променя качеството си: той вече не е абстрактно възмущение от далечни зверства, а разкритие, че в столицата и провинциалните центрове функционира финансова тръбопроводна мрежа за насилие срещу българи. Ефектът е електризиращ – антагонизмът към гръцката пропаганда се превръща в претенция за държавна реакция по фискална, полицейска и дипломатическа линия.

Консулският вектор: Коромилас, Драгумис и инфраструктурата на набора

Паралелно се идентифицира активна роля на гръцките дипломати – Ламброс Коромилас и Йон Драгумис – в Пловдив и Бургас, свързана с набиране на доброволци, снабдяване и изпращане към македонския театър на действията. Идеолозите на гръцката въоръжена линия срещу ВМОРО използват дипломатическите си позиции за логистика, комуникации и имунитет. Именно тази конверсия на консулската функция в паравоенна поддръжка радикализира обществените настроения: в масовото съзнание „консулство“ започва да означава „щаб“. Властите се оказват в деликатно равновесие между необходимостта да спазят международните конвенции за защита на дипломатически имунитет и нарастващия натиск от гражданите за санкции срещу мрежа, която де факто подкопава националната сигурност. Така възниква институционалният парадокс: за да се отговори на незаконната дейност, трябва да се избере между правова умереност и политическа демонстрация – избор, който българските правителства от периода се опитват да отлагат или заместват с частични мерки като забрана за разпространение на гръцки вестници.

Варна като сцена: владишкият въпрос, уличната ескалация и „Български родолюбец“

Чисто процедурен акт – назначаването на нов гръцки митрополит на Варна (Неофит) – се превръща в искра. На 3 юни 1906 г. хиляди граждани блокират пристанището и не допускат владишкия десант. Стига се до вербални сблъсъци пред гръцкото консулство, последвани от щети по сградата. При повторни опити напрежението се пренасочва към символи на гръцката общност – църквата „Св. Никола“ и дарителските институции, включително болницата „Парашкев Николов“. По модела на Варна движението се мултиплицира в други градове. Появява се организацията „Български родолюбец“, която координира завземането на църкви и училища там, където гръцките настоятелства се възприемат като „продължения“ на андартската кауза. В Пловдив се стига до тежък инцидент с жертва сред протестиращите и линч над въоръжен нападател, който стреля по множеството. Уличната динамика придобива собствени правила: слухове за владишко пристигане предизвикват мигновена концентрация на маси, полиция и армия се намесват късно и точково, а властта излъчва колебливи сигнали. Този „урок“ на Варна показва как религиозно-църковният въпрос се секуларизира като проблем на сигурността и става катализатор за разгръщане на аферата извън кабинетите.

Анхиало 1906: апогей и предел на уличната конфронтация

През лятото на 1906 г. в Анхиало (дн. Поморие) се достига до кървав апогей: в хода на междуобщностни сблъсъци загиват 14 души – 10 гърци и 4 българи, а градската тъкан понася тежки щети. Случаят материализира най-лошия сценарий: шоков удар върху съжителството, който компрометира и двете страни, но в българския обществен наратив остава обяснен като неизбежна кулминация на гръцката въоръжена политика в Македония и на вътрешната ѝ логистична база. Инцидентът принуждава правителството да преформулира приоритетите: от символична реторика към план за реставрация на реда, ограничаване на гръцките институционални ресурси и дипломатически маневри, които да намалят международния риск. Същевременно събитието фиксира в паметта на обществото усещането, че държавата е реагирала късно и че гражданската инициатива е била „нежелан, но необходим“ заместител на официалната политика.

IV. Държавата между умереност и мобилизация: княз Фердинанд, правителствените мерки и регионалните проекции

Монархът, символите и стратегическата двусмисленост

На фона на общественото кипене княз Фердинанд демонстрира жестове на близост към гръцката общност – богослужение в гръцка църква в Италия и дарение – които се четат от масите като дисонанс спрямо трагедиите в Македония. Тази символна асиметрия се интерпретира не толкова като израз на лично отношение, колкото като индикатор за външнополитически прагматизъм: монархът балансира между нуждата от европейски симпатии, династически контакти и местна чувствителност. Политическата цена обаче е висока – неговата репутация сред широки слоеве на обществото търпи щети, а опозиционният дискурс използва момента, за да изобличи „мекушавост“. Така се създава двойна криза на доверие: външнополитическата поставя България в деликатна позиция спрямо Атина и Патриаршията, а вътрешнополитическата засилва легитимността на комитския и граждански активизъм като коректив на държавната сдържаност.

Минимални мерки и максимални очаквания: забрани, проверки и дипломатически разчети

Правителството отговаря с ограничители – забрани за разпространение на гръцки вестници, финансови и полицейски проверки, действия срещу нерегламентираните лотарийни продажби – но избягва радикални санкции, които биха предизвикали международен скандал по линия на дипломатическата защита. Тази политика на „минимална достатъчност“ цели да намали съпротивителните точки без да отвори фронт с Великите сили. В същото време общественият натиск настоява за криминализиране на мрежи, свързани с набиране и снабдяване на андарти, и за отговорност на лица с дипломатически статут. Колебанието между реалполитиката и моралната логика на обществото поражда нов кръг от мобилизация на комитети като „Български родолюбец“, които на практика се превръщат в параинституционални посредници между гнева и търпението. Паралелна референция към Румъния, където властите също вземат мерки срещу гръцките структури, се използва в публичния дебат като аргумент, че българската реакция е легитимна и съизмерима.

От „Аферата Вардараси“ към балканската дипломация: парадоксът на съюзите

Парадоксът на последващите години е, че въпреки паметта за 1905–1906 г., България влиза в преговори за Балкански съюз с кабинета на Венизелос, в който участва и добре познатият Коромилас. Това решение изразява реалистична преценка за общия противник – Османската империя – и за възможността чрез съюзнически договор да се постигне териториален ревизионен максимум. Но съюзът не заличава травмите; той само ги замита под килима на „висшата цел“, оставяйки ги да рефлектират в процеса на подялба на Македония след победите от 1912 г. Именно тук се вижда дългата сянка на „Вардараси“: тя консолидира вътрешната българска чувствителност към гръцката политика, а после – при кризата между бивши съюзници – се връща като аргумент за недоверие и предателство. В този смисъл аферата не е самостоятелен епизод, а важен модул от по-големия механизъм, чрез който насилието и пропагандата оформят не само събития, но и колективните сценарии за „възможно бъдеще“.

V. Градската микродинамика: локални морфологии на конфликта и институционални трансформации

Пловдив, Бургас, Варна като „вътрешни предни постове“ на македонската война

Градската тъкан на Източна Румелия / Южна България в началото на XX век вече е структурирана от динамиката на модерността: железници, пристанища, печатници, партийни клубове, читалища, търговски камари, учителски дружества, болници. Това е среда, в която символите имат същата оперативна стойност както материалните ресурси. Пловдив е пример за това. Гръцките църкви там не са просто храмове – те функционират като възли на културна трансмисия, центрове на обучение, мрежи за рекрутиране на ресурси. Когато през юни–юли 1906 г. пловдивчани превземат пет гръцки църкви, сцената не е само „завземане на недвижима собственост“, а радикална политическа стъпка към деконструкция на инфраструктурата за легитимация на гръцкия национализъм в рамките на българската държава. Именно затова в Пловдив се стига до първия фатален изстрел, след което линчът става неизбежен механизъм на масова възмездност. Гневът вече не е абстрактен. Печатницата, учителският клуб, кафенето – всичко се превръща в политически ускорител на местно ниво. Така градът се вписва в макромодела на „вътрешно предно поле“ на македонската война.

Бургас като фронт на морската логистика и дипломатическата фасилитация

Бургас в началото на ХХ век е твърде млад град, но именно младостта му създава проблем. Той е без старите институционални буфери на Пловдив и Варна. Когато Коромилас и Драгумис използват консулския апарат там като канал за набиране на доброволци, Бургас се превръща в логистичен възел на тайните гръцки операции: кораби, пристанищна циркулация, търговски агенти – всичко това може да скрие „човек“, както и „товар“. Тази среда улеснява превръщането на лотарийните операции в инструмент на финансиране на „сухопътния флот“. Разследването през 1906 г. постепенно разкрива, че морският град е фактически „портал към Македония“. Бургас става лаборатория на скрития обмен, която демонстрира как слабостта на държавата в периферията произвежда структурни рискове за сигурността.

Варна: психологическият епицентър и символният срив на „гръцкото право на присъствие“

Варна не е просто сцена – тя е завръзката. Варна е „столицата“ на гражданската мобилизация. В момента, в който гражданите блокират слизането на владиката Неофит, границата между религиозната йерархия и политическата интервенция се заличава тотално. Варна създава модела: символите могат да бъдат спрени физически, ако се прочетат като продължение на чужда въоръжена пропаганда. По този начин Варна преформулира парадигмата на действие: тя налага нов тип публично право – това на „народния морал“ над „дипломатическата форма“. Именно там се ражда аргументът, който след това обикаля страната: щом патриаршистки владика може да стане логистичен възел на македонския антагонизъм, то той е политически агент, а не „невинна духовна фигура“.

VI. Медийните наративи, правната рамка и ролята на печата

Пресата като „квази-разузнаване“ и производител на опциите за действие

Българската преса от 1904–1906 г. не е описателна – тя е интервенционистка. Тя не просто отразява, а произвежда поле за действие. Листът превръща фрагмента в система, отделния факт – в доказателство, слуха – в потенциална версия. Пресата е „квази-разузнаване“. Именно чрез вестниците българското общество научава за нерегламентираните лотарийни продажби. Така печатът става инструмент за конверсия на информация в обществен натиск.

Правната неадекватност: защо 1906 е криза на държавността, а не само етнополитически сблъсък

Правната рамка е неадекватна на риска. Българското наказателно право от периода не предвижда инструмент за санкциониране на паравоенни дейности, които се крият зад дипломатически имунитет. „Аферата Вардараси“ изважда на повърхността структурен дефект: ако заплахата е консулски маскирана, държавата няма правна capabilities за реакция. Затова гражданската мобилизация не е „моб“ – тя е „духовен референт на безсилието на институциите“. Тя заема мястото, което правото няма.

VII. Сравнителната перспектива: сръбският вектор, румънският прецедент и балканската архитектура на двойните стандарти

Сърбия: сходният модел – без обществен взрив

Сърбия извършва аналогични действия (училища, чети, финансиране), но българските обществени реакции срещу сръбски институции не достигат мащаба на антигръцката вълна. Причината: това е психологическо. Гърция се възприема като „елитен конкурент“ – културно престижна, дипломатически силна, символно опасна. Следователно: „гръцкото“ поражда комплекси и гняв. „Сръбското“ – не.

Румъния: държавата действа – и става аргумент за София

В Румъния мерките срещу гръцките мрежи са по-твърди. Българският печат използва това като аргумент: „ако румънците могат – защо ние не можем?“

VIII. Паметта, историографията и дългосрочните ефекти

Колективната памет: „Вардараси“ като архетип на предателството

След 1912–1913 г. аферата става прецедент, използван като исторически аргумент в дебата „защо гръцката дипломация е невярна“. Тя става архетип. Дори когато България е в съюз, сенката на 1906 стои като предупреждение.

Историографията след 1944 г. не развива темата, защото тя е неудобна за идеологическия наратив: тя показва как гражданите могат да коригират държавата „отдолу“. Тази линия не е удобна за „партията-гарант“.

„Аферата Вардараси“ не е епизод. Това е матрица. Тя е доказателството, че в модерна България понякога street-level sovereignty е единственото средство за защита на историческата кауза.

В края на периода 1904–1906 г. „Аферата Вардараси“ показва, че македонският въпрос е не само стратегическа ос на въоръжените пропаганди, но и механизъм, който трансформира вътрешното българско общество – превръщайки гражданския морал в оперативен политически фактор. Тя доказва, че политическите битки в Македония не са периферни, а централни за българската модерност: те преструктурират градските публични пространства, пренаписват логиката на легитимността, превръщат печата в квази-служба за сигурност и създават първия значим исторически пример, в който обществото налага политическа корекция на държавата чрез улична мобилизация. Това е моментът, в който българите осъзнават, че „външната война“ може да има вътрешни канали, и че елиминирането им е част от собствената им отбрана.

Дългосрочно „Вардараси“ поставя въпроса за устойчивостта на балканските съюзи: дори когато дипломацията временно изисква сближение, паметта за паравоенни мрежи, консулски злоупотреби и целенасочени кланета оставя твърдо ядро от скептицизъм. Затова тази афера остава не само исторически факт, а аналитичен ключ – чрез нея може да се разбере защо отношенията България–Гърция винаги носят скрит резерв от недоверие и защо македонският въпрос никога не е само спомен. Той е архива, чрез която се чете бъдещето.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК