ПОДПОРУЧИК ПЕТЪР ДОБРЕВ ПЕТРОВ

Историята на подпоручик Петър Добрев Петров е една от онези трагични, но възвишени страници в българската военна история, които олицетворяват безкомпромисната вярност към клетвата и честта на офицера. Неговата саможертва на 9 септември 1944 година в Шумен не е просто личен акт на протест – тя е символ на сблъсъка между стария идеал на българската армия и новата политическа реалност, наложена с идването на Отечествения фронт и съветската военна окупация.

I. Последните часове – 9 септември 1944 г.

Място: дежурната стая на 10-и допълващ ескадрон към 10-и конен полк в Шумен
Час: 18:30

В този съдбовен момент в помещението влизат няколко офицери и подофицери – както от Българската, така и от Червената армия. Начело е старши лейтенант Федоренко, съветски офицер. Те имат заповед да разоръжат дежурния офицер – подпоручик Петър Добрев Петров, тогава на 42 години.

– „Предайте оръжието си!“ – прозвучава командата на руски.
– „Български офицер никога не е предавал оръжието си!“ – отвръща гордо Петров, изправя се, изважда пистолета си „Валтер“ и с един изстрел в слепоочието слага край на живота си.

Тялото му се свлича на пода. Половин час по-късно е мъртъв.

Федоренко, потресен от случилото се, коленичи до него, прегръща го и със сълзи на очи се оправдава, че не е виновен за обезоръжаването – това е заповед. В полковата столова, по време на вечерята, командният състав на полка става на крака и почита паметта на своя другар с едноминутно мълчание. В 20:00 часа съпругата на подпоручика, Мара Петрова, е извикана да прибере тялото му. Двамата имат невръстна дъщеря – Юлияна. Градът е в траур, а бащата на подпоручика скоро умира от мъка.

II. Биография и ранни години

Петър Добрев Петров е роден през 1902 г. в Шумен в семейството на Добри Петров – опълченец, участвал в Освободителната война. Отраства като здрав, жизнен и буен младеж. Завършва гимназия през 1921 г. и по собствено желание постъпва във Военното училище в София.

Там е дълбоко впечатлен от моралните устои и офицерските принципи на генерал Иван Колев – легендарния командир на българската конница в Първата световна война – и на полковник Борис Дрангов, чиято школа по патриотизъм и офицерска чест става морален компас за много млади военни.

III. Конфликтът с Дамян Велчев и напускането на Военното училище

През 1923 г. Петров е принуден да напусне Военното училище след спречкване с подполковник Дамян Велчев – заместник-началник на училището и по-късно политическа фигура от Военния съюз. Според Петров, Велчев е проявил малодушие по време на Първата световна война, отказвайки да поведе юнкерите към фронта след катастрофата при Добро поле.

Това събитие бележи поврат в живота му – официално не завършва военното си образование, но остава дълбоко свързан с армията и военния дух.

IV. Образование, кариера и обществена дейност

След изключването си от Военното училище, Петров донаслужва в жандармерийска конна група. Прави многократни опити да бъде възстановен като юнкер, но без успех.

Изключително добре подготвен физически, през 1930–1934 г. учи в новосъздадената Академия за физическо възпитание в Будапеща. Завръща се в Шумен, където работи като преподавател по физическо възпитание в учителския институт, по-късно е областен училищен инспектор.

Активно се включва в обществения живот – член е на Шуменското гимнастическо дружество, а към края на 30-те години става негов председател.

Впечатлява дамите с изправената си стойка и елегантния си външен вид. През 1938 г. се жени за Мара Захариева, която е с 14 години по-млада от него. През 1939 г. се ражда дъщеря им Юлияна. Семейството често се разхожда из Шумен, будейки уважение и симпатии.

V. Военна служба през Втората световна война

През 1942 г. Петров, вече утвърден като отличен кавалерист, е произведен в чин „подпоручик“. Макар и „на разположение“, е мобилизиран в 10-и конен полк, където обучава войниците във волтижировка – гимнастически упражнения върху движещ се кон.

През февруари 1944 г. е прехвърлен в 10-и допълващ ескадрон, където остава в Шумен до трагичния септември.

VI. Септември 1944 – политическият и военен контекст

На 5 септември СССР обявява война на Царство България. Българската армия получава заповед да не оказва съпротива. На 8 септември съветските войски преминават границата без нито един изстрел и вечерта достигат Шумен.

На следващия ден започва разоръжаването на българските части. Артилеристите в града заплашват със стрелба, но до сблъсък не се стига. В 10-и конен полк процесът протича без съпротива… до момента с подпоручик Петров.

VII. Мотивите за саможертвата

Радиото съобщава за военния преврат в София и новото правителство на Отечествения фронт. Сред имената на властниците е и Дамян Велчев – човекът, когото Петров презира от младостта си.

За него това е краят на идеала, в който е вярвал – честта на пагона, свободата на България, девизът на полка „Непобедим е духът“. Обезоръжаването на неговата част е последната капка. Решава да умре, за да остане верен на клетвата си.

Дори съветските офицери, закалени във войната, са дълбоко впечатлени. Те събират пари за семейството му и поднасят венци на погребението.

Скоро след това Сталин лично издава заповед за прекратяване на разоръжаването на българските войски – мярка, която много историци свързват именно със саможертвата на Петров.

Животът и смъртта на подпоручик Петър Петров са въплъщение на мисълта на полковник Борис Дрангов:

Само оня е достоен да живее, който всякога е готов да умре.

Днес името му е почти забравено, но за онези, които помнят, той остава пример за безкомпромисна вярност към Отечеството и офицерската чест – ценности, които не умират, докато има кой да ги разказва.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК