РАЗМЕР НА АРМИИТЕ НА ПЪРВОТО БЪЛГАРСКО ЦАРСТВО

Дебатът за реалния размер на българските средновековни армии е един от най-устойчивите и същевременно най-спекулативните въпроси в нашата историческа наука. Той отразява не само трудностите при интерпретацията на оскъдните извори, но и склонността на част от историографията да възприема безкритично традиции, установени още през XIX век. Проблемът с числеността на войските не е чисто статистически; той има дълбоки последствия за начина, по който се разбира икономическият и социалният потенциал на средновековна България, както и реалните ѝ възможности да води продължителни и мащабни войни. Митът за „десетки хиляди“ войници при Ахелой или Плиска е в действителност отражение на романтични национални нагласи от по-късни епохи, несъответстващи на действителните реалности на средновековното военно дело.

Настоящата предлага една аналитична и фактологично аргументирана картина на числеността на българските армии между VII и XI век, като съпостави българските данни с реалните мащаби на военните сили в съвременните на България държави – от Византия до Франкската империя. Само чрез подобна сравнителна перспектива може да се достигне до обосновани изводи за обхвата на мобилизационните възможности, логистичните лимити и организационните структури на Първото българско царство. Историческата прецизност в този контекст не е просто академично изискване, а предпоставка за обективно разбиране на един от най-значимите феномени на българското средновековие – способността на държава с относително ограничен демографски и икономически ресурс да се наложи като водеща сила на Балканите в продължение на почти три века.

I. Историографски контекст и проблематика на числеността

Историографията по въпроса за числеността на средновековните армии се сблъсква с основен методологически проблем: липсата на точни количествени сведения в изворите. Византийските и западноевропейските хроники често съдържат числа, които очевидно са продукт на риторични преувеличения или литературни конвенции, целящи да придадат мащаб на описваните събития. Българската историческа наука, особено в първата половина на XX век, приема тези данни буквално, като се опира на национално-романтични представи за „могъщата армия на Симеон“ или „свръхчовешкия подвиг на Крум“. Това води до създаване на устойчиви митологеми, които трудно се коригират дори при наличие на по-точни сравнителни изследвания.

Съвременните методи на военно-исторически анализ изискват не буквално възприемане на цифрите в изворите, а критична преценка за тяхната правдоподобност чрез съпоставка с икономическия, демографския и логистичния потенциал на съответната държава. В този смисъл, изказвания като това, че при Ахелой Симеон води 60 000 души, или че Никифор I навлиза в България с 80 000 войници, следва да се разглеждат като литературни хиперболи. В действителност, както показват паралелните данни за византийските и западните армии, пределната численост на една полева армия от IX–X век рядко надхвърля 20–25 хиляди души, дори за най-мощните европейски държави.

Ревизията на тези митове е не просто технически въпрос, а част от по-широката задача на българската медиевистика – да възстанови обективните мащаби на българската държава в контекста на средновековна Европа. Тази обективност не омаловажава постиженията на българската военна организация, напротив – тя показва, че българите успяват да постигнат изключителни резултати именно с ограничени ресурси, благодарение на дисциплина, стратегическа мисъл и ефективна мобилизация. В този смисъл, рационалната реконструкция на числеността на българските армии е и средство за разбиране на тяхното качество и боеспособност, които стоят далеч над количествените параметри, внушавани от по-ранната литература.

II. Европейските мащаби на средновековните армии и техният логистичен таван

За да се разбере реалният мащаб на българските армии, необходимо е те да бъдат разгледани в контекста на общоевропейските възможности за военна мобилизация през ранното и високото Средновековие. Емпиричните данни, извлечени от съвременни на България сражения, демонстрират пределно ниски числености в сравнение с популярните митове. При Едингтън (878), например, общият брой на викингите и англосаксонците не надхвърля три хиляди души, докато в Хейстингс (1066) – една от най-решаващите битки в западната история – двете армии заедно достигат максимум двадесет хиляди. Дори при Креси (1346), когато френската монархия разполага с най-мощния военен апарат в Европа, мобилизираните сили не надхвърлят тридесет хиляди войници при население от почти двадесет милиона.

Сходни мащаби се наблюдават и в Италия и Испания. При Чивитате (1053) норманите побеждават коалиция от ломбардски и германски контингенти, общо шест хиляди души. При Лас Навас де Толоса (1212), в апогея на Реконкистата, четирите обединени християнски кралства на Иберия събират приблизително четиринадесет хиляди войници, докато маврите имат най-много двадесет и две хиляди. Тези примери показват пределния логистичен таван на средновековните общества: ограничените транспортни средства, трудностите при снабдяването с храна и фураж, както и сезонните ограничения на земеделските цикли, правят невъзможно поддържането на по-големи армии в полеви условия.

Този сравнителен поглед показва, че всяка държава, независимо от степента ѝ на централизация, може да изведе в бой само малка част от своя мъжки потенциал. Полевите армии са компактни, мобилни и съставени основно от елитни контингенти, докато масовите опълчения, когато се свикват, имат предимно отбранителен и временен характер. Прилагането на тези реалистични стандарти към българските данни позволява по-обосновано изчисление на възможната численост на войските от периода на Аспарух до Самуил, като се изключат хиперболите, натрупани в традиционната литература.

III. Организационната структура и военният капацитет на България при създаването на държавата (VII–VIII век)

Първите сведения за български военни формирования след основаването на държавата през 680 година показват ясно изразена степен на централизация и постоянен военен контингент, какъвто липсва при повечето съседни народи. Според реконструкцията на Дейвид Хъпчик, Аспарух разполага с около десет хиляди бойци – достатъчно, за да осъществи контрол върху земите между Карпатите и Дунав, както и да провежда ограничени офанзиви на юг. Това число изглежда напълно правдоподобно в сравнение с византийската армия на Константин IV, която не надхвърля двадесет и пет хиляди души, макар да представлява основната имперска полева сила.

Постоянната войска при Аспарух е съставена от професионални воини – най-вероятно прабългарски по етнически състав – с ясно разграничена структура между тежковъоръжена конница и леко въоръжени помощни части. Славянското население, което все още няма пълноценна военна организация, вероятно участва предимно като спомагателен контингент в отбранителни операции. С течение на времето, особено при Тервел, българската армия придобива по-комплексен характер: появяват се отделни формирования, подчинени на териториалния принцип, което предполага началото на процеса на феодализация на военната служба. Данните за петнадесет хиляди войници при помощта за Юстиниян II през 705 година са в пълно съответствие с мащабите на тогавашните армии в Европа.

Тази структура остава относително стабилна през VIII век, когато българите продължават да разчитат на ядро от професионални бойци, допълнени при нужда от временно мобилизирано опълчение. При Телериг (774) византийските хронисти отбелязват дванадесет хиляди български войници – число, което съответства на действителните възможности на държавата. В този период, по данните на Тредголд, византийската империя разполага с едва тридесет и четири хиляди бойци в своите тагми, което означава, че българската мобилизационна способност е съпоставима с тази на един от най-силно организираните държавни апарати на епохата. Това е показателно за зрелостта на българската военна организация още в ранния ѝ стадий.

IV. Еволюцията на военния потенциал при Крум и Кардам (края на VIII – началото на IX век)

При Кардам и особено при Крум българската армия достига първия си пик в числен и организационен аспект. Този процес се дължи както на стабилизирането на вътрешната структура на държавата, така и на постепенното интегриране на славянските племена в единна военна система. Изворите за този период, макар и противоречиви, позволяват относително точна реконструкция на военния капацитет на България. При Маркели (792) българите разполагат с около дванадесет хиляди души, срещу византийска армия от двадесет и четири до тридесет хиляди. Победата на Кардам се дължи не на числено превъзходство, а на превъзходна координация и използване на терена – фактор, който ще стане характерен белег на българската военна традиция през следващите десетилетия.

Крум наследява тази система и я разширява, като въвежда постоянна мобилизационна готовност и използва наемни контингенти от авари и славяни. Въпреки това, твърденията на Ватиканската хроника за 62 000 българи при отбраната на Плиска са исторически неправдоподобни. Реалният размер на редовните сили не надхвърля 12 000 души, като допълнителното опълчение вероятно достига 8–10 хиляди. Дори при най-висока степен на мобилизация, каквато се постига в навечерието на похода срещу Константинопол през 813 година, българската армия едва ли надвишава тридесет хиляди души – приблизително равна на византийската тагма, но изцяло концентрирана върху един фронт.

Битката във Върбишкия проход (811) и разгромът на Никифор I потвърждават, че успехът на Крум не се дължи на масовост, а на стратегическо използване на ограничени ресурси. Тактиката на засади, изборът на терен и синхронизираните действия между конница и пехота показват професионализъм, несъвместим с представата за импровизирано народно въстание. Тази армия представлява интегриран апарат от постоянни войници и временни контингенти, способен да реагира бързо и ефективно. Победата при Версиникия (813), при която българите са между шест и дванадесет хиляди срещу поне двадесет и четири хиляди византийци, е последното потвърждение, че силата на българската армия през този период не е количествена, а качествена – резултат от добре изградена командна система и висока мобилност.

V. Военният потенциал при Симеон I и битката при Ахелой (893–927)

Мобилизационна рамка и стратегически контекст (913–917)

Симеоновата България излиза от дългите войни с Византия с подчертано централизирана военна система, която комбинира ядро от професионални бойци с териториално обвързани контингенти и наемни ядра при нужда. Стратегическата рамка между 913 и 917 година е двуфронтова: на юг – постоянна конфронтация с ромеите, а на север и северозапад – променлива заплаха от маджари и печенеги, която налага отделяне на наблюдателни и отбранителни сили. Вътрешната логистика се организира около крупни опорни центрове – Преслав, Преславец и дунавските крепости – които редуцират времето за съсредоточаване на конния елит, но не отменят ограниченията на предмодерното снабдяване. Мобилизационният потенциал се калибрира към поддържане на „маневрена маса“ за полеви операции, докато опълчението се мисли като гарнизонно-отбранителен ресурс, пригоден да задържа време и пространство. Българската дипломация също функционира като „мека мобилизация“, обезвреждайки или забавяйки съседни номадски фактори, за да не се разпиляват полеви сили преди решаващ сблъсък на юг. Византия синхронизира антибългарски съюзи (сърби, маджари, печенеги), което принуждава Симеон да разпредели рисковете и да държи стратегически резерв зад Дунав. Всичко това прави невъзможно едновременното извеждане на „максимална“ армия на повече от един театър на военни действия. Така оперативната матрица преди Ахелой предопределя умерена численост на ударното ядро, но с висок дял на елитна конница и команден капацитет. Към лятото на 917 година Симеон приоритизира южния фронт, но оставя достатъчно сили за покритие на Преславец срещу печенежки натиск, което обективно сваля тавана на числеността на неговата главна полева групировка. Наличната кадрова армия е тренирана за маневрен бой и флангово действие, което се вписва в традиционните за ПБЦ оперативни процедури от предходния век. Тази съзнателна ориентация към качество над количество не е идеологически избор, а отговор на ресурсните ограничения на една средновековна балканска държава. В резултат дори амбициозните политически цели – имперска титулатура и контрол над Константинопол – се преследват с компактни, но технологично и тактически компетентни сили. Систематичното управление на риска чрез разслояване на силите по направления и държане на стратегически резерв показва висока зрялост на командването. В крайна сметка логистичната реалност, а не реторичният патос на по-късни хронисти, диктува рамките на числеността.

Числеността при Ахелой: реконструкция, състав и маневра

Армията на Лъв Фока при Ахелой, дори в максималистките оценки, трудно надхвърля 25–30 хиляди души, тъй като империята пази анатолийския фронт и не може да оголи темите изцяло; по-реалистичен е диапазонът около 18–22 хиляди. На този фон Симеоновите сили вероятно са от порядъка на 12–15 хиляди бойци полево ядро, доминирано от тежка и средна конница, с ограничен пехотен дял за фиксиране на противника и защита на обоз. Изваждането от сметката на преувеличените арабски съобщения и погрешни идентификации на битки (напр. Уаландр) позволява вътрешно консистентна картина: компактна българска армия с висока тактическа дисциплина и мощно флангово крило. Самият ход на сражението – контролирано тактическо отстъпление, прегрупиране и решителен флангов удар – е практически невъзможен за изпълнение от хетерогенна маса опълченци без продължителна подготовка и твърдо командване. Маневрената компонента на българската конница принуждава ромеите да разтеглят фронта, откривайки междини за експлоатация; така се трансформира равен в начален баланс сблъсък в решително разгромяване на имперската линия. Аргументът за „шестдесет хиляди българи“ противоречи на собствената логиката на действията: толкова голяма маса би изисквала снабдителна инфраструктура и фронт, които не се наблюдават в описанията. Допълнителен индикатор е липсата на сведени до минимум следоперативни ромейски преследвания – типични при числено смазващо превъзходство на победителя. Реалният извод е, че качеството на командването и съставът на ударното ядро компенсират малобройността, а не обратното. Така Ахелой не е митологически парад на „безкрайни полкове“, а учебникарски пример за маневрена победа на стройно организирана, но умерено числена армия. В този смисъл събитието кристализира модела на ПБЦ: ограничен числен ресурс, превърнат чрез оперативна майсторска техника в стратегически ефект. Икономиката на силата, а не количеството, е същината на симеоновия военен успех. Същият модел се повтаря и в следващите кампании, където решителното ядро остава компактно. Следователно „реалистичният“ диапазон за полевата българска групировка при Ахелой е 12–15 хиляди, като изключения нагоре са методологично необосновани. Въобще, пределът на ПБЦ за еднотеатрална концентрация в „пиков режим“ остава под тридесет хиляди, включително второстепенни прикачени сили. Съобразяването с този таван обяснява и внимателните дипломатически ходове срещу номадския северен натиск. Така битката се вписва не в митологически, а в структурен разказ за капацитета на държавата.

VI. От мирния договор на Петър до експедициите на Светослав и Цимисхий (927–971)

Демилитаризация, гарнизонна логика и свиване на полевата маса

Мирът от 927 година пренастройва българската военна система от настъпателен към отбранително-гарнизонен режим, в който постоянните разходи се оптимизират, а полевата маса умишлено се свива. Финансовата рационализация и религиозно-политическата стабилизация водят до частично „разпускане“ на скъпите маневрени ядра, заменени от по-евтина крепостна инфраструктура и регионални контингенти с ограничена оперативна подвижност. Това не означава липса на боеспособност, а промяна в доктрината: вместо стратегически офанзиви в Тракия се поддържа мрежа от гранични опори, която изисква по-малко подвижни конни части и повече местна пехота. Резултатът е редукция на тавана за бърза еднотеатрална концентрация – в спокойно десетилетие ПБЦ вече няма инструмент да изведе над 15–18 хиляди качествена полева сила в кратък срок. Тази „икономия на армията“ е разбираема при липса на директна ромейска заплаха, но прави системата уязвима при внезапно появили се високоподвижни противници. Именно по тази линия Киевска Рус, маджарите и печенегите форсират криза, при която гарнизонното мислене се оказва недостатъчно. Вътрешната социална структура, придвижила се към по-твърди феодални зависимости, също затруднява бързата общодържавна мобилизация в „ударно ядро“. Следователно във втората четвърт на X век България поддържа военен капацитет, съпоставим с ранния Симеонов, но с по-нисък темп на събираемост и по-оскъдно ядро конен елит. Стабилността става добродетел и риск едновременно. Това структурно свиване не се „вижда“ в хрониките, но проличава в реакциите при първите руски рейдове. В тази логика митове за „масови армии“ са още по-несъстоятелни за периода. Ограничената мобилност и бюджетната дисциплина определят реалния таван, а не анекдотни цифри в по-късни компилации. Така се задава сцената за катастрофичното разместване от 968–971 година, когато темпът на заплахата надминава темпа на мобилизацията.

Кампаниите 968–971: руска интервенция и византийска реорганизация

Интервенцията на княз Светослав с композитна армия (варяги, руси, маджари, печенеги, местни) създава оперативен натиск, който гарнизонното ядро на България трудно абсорбира. Дори при максималистки оценки руският корпус не надхвърля 30–40 хиляди, но ключът е в темпа и дълбочината на ударите, а не в абсолютната численост. Българските полеви сили, вероятно под 12–15 хиляди в първата фаза, са принудени да маневрират фрагментарно, което понижава шансовете за решаващ сблъсък при благоприятни условия. Реорганизацията на ромейската армия от Йоан Цимисхий (969–971) – с по-добра интеграция на тагмите и наемни ядра и с ефективно снабдяване – поставя нов стандарт на оперативна устойчивост в региона. В този контекст общите полеви маси на всяка страна рядко надхвърлят 20–25 хиляди в едно време и място, а „тотални“ концентрирания са изключение. В крайния етап (971) византийските сили за кампанийно действие в Тракия и Мизия вероятно оперират около 20 хиляди „в ядро“, с добавъчни гарнизонни и помощни части по направление. България в този момент е лишена от стратегическия лукс на маневрен елит, способен да обърне хода на операциите. Числеността като такава не е драматично по-ниска от ранния X век, но структурата и темпът на съсредоточаване са неблагоприятни. Загубата на Преслав е следствие на тази структурна асиметрия, а не на „липса на хора“. След 971 година военната география на българската власт се преначертава към Македония, което ще обуславя численостите при Самуил. В извод – в този блок от войни реалистичният таван на българската еднотеатрална полева сила пада под симеоновия, а противниците оптимизират своите оперативни цикли. Това, а не митични „десетки хиляди“, решава изхода.

VII. Самуиловата държава: пикът и пределът на мобилизационния капацитет (971–1018)

Организация и численост между Траянови врата и Сперхей

Самуил изгражда динамична, но икономична военна машина, която заменя мащабните полеви сблъсъци с сериен натиск, засади и маневри в труден терен. Успехът при Траянови врата (986) е продукт на прецизна пространствена математика: разделяне на собствените сили, фиксиране на ромейската колона в проход и концентриране на удар в кратък прозорец. Тази процедура предполага компактно ядро – вероятно около 8–10 хиляди бойци, с по-малки прикачени групи за затваряне на изходи и пресичане на линии за отстъпление. Случаят изключва масова бавна армия, защото теснините наказват свръхчислеността. В последвалите години Самуил поддържа подобни размери на „ударните групи“, които избягват фронтални решителни битки на открито с големи ромейски корпуси. При Сперхей (997) конфигурацията на терена и ударът на Никифор Уран разкриват ограничеността на българския числен таван – вероятно 10–13 хиляди в полево ядро, уязвимо при внезапно пресичане на водна преграда и нощен маньовър. Тук не става дума за „малодушие“, а за границите на една армия, която е оптимизирана за дълги маршове и удари в хълмист терен, а не за статично стоене на открита равнина. В този модел масовото опълчение има ниска оперативна стойност и не се извежда далеч от домицила си. Така устойчивата численост на самуиловите полеви групировки остава в диапазона 8–15 хиляди, като временни локални повишения са възможни, но краткотрайни. Това не пречи на държавата да провежда многогодишна война на изтощение, защото българската стратегия разпределя натиска във времето и пространството. Численият таван не е присъда, а рамка за избор на тактика.

Последната мобилизация: 1014 година, Ключ и общият военен капацитет

Кампанията от 1014 година демонстрира едновременно амбицията и лимитите на българската мобилизация. Концентрацията при прохода Ключ създава впечатление за значителен сбор, но реалната полева групировка вероятно е около 12–15 хиляди бойци в контактната зона, със съществени сили извън капана, включително мобилен конен елемент, който се изплъзва и действа веднага след поражението. Византийските известия за 14–15 хиляди пленени/ослепени не бива да се четат като „обща“ численост – това е част от съприкосновението, а не пълният български ресурс. Съвременната реконструкция, която допуска около 30–33 хиляди общ наличен военен потенциал към 1014 година, не противоречи на по-ниската численост в контактната точка: различавайте „общ капацитет“ от „полево ядро“. В логистичен план България не може да храни и маневрира едновременно целия наличен ресурс на едно място; това важи и за ромеите, които рядко концентрират повече от 25–30 хиляди в един театър без да оголят други направления. Потерята при Ключ е тежка, но не фатална – наличието на боеспособни кавалерийски части след битката показва, че „гръбнакът“ не е изцяло пречупен на терена. Фатални се оказват последвалите системни отнемания на крепости, прекъснати комуникационни линии и уморителната стратегия на Василий II да износва поетапно периферията, докато ядрата се обезкървяват. В този смисъл краят през 1018 година е следствие от кумулативна ерозия на ресурсите, а не от еднократна „тотална гибел“ на армията. Поетапната византийска логистика – складове, мостове, гарнизони – превъзмогва маневрената гъвкавост на българите. Финалният извод е, че „максимумът“ на българската еднотеатрална полева мобилизация в самуиловата епоха остава около 12–15 хиляди, с общ капацитет приблизително двойно по-голям, но разпръснат и трудно концентрируем. Това съответства на европейските норми и потвърждава, че България не е изключение от логистическата аритметика на Средновековието.

VIII. Количествена синтеза: параметри, диапазони и методологичен минимум

Полево ядро, общ капацитет и сезонност

Синтетичният прочит на изворите и сравнителната европеистика налагат три ключови параметъра: полево ядро, общ военен капацитет и сезонно-логистичен коефициент. Полевото ядро на Първото българско царство в „нормален режим“ колебае между 10 и 15 хиляди бойци от VII до XI век, рядко преминавайки над тази граница без сериозен риск за друг фронт. Общият капацитет – сборът от кадри, резерв, гарнизони и мобилизируемо опълчение – достига 25–33 хиляди в „пикови“ моменти (Крум 813; Самуил ок. 1014), но не се концентрира едновременно в една точка поради снабдителни, теренни и политически ограничения. Сезонността намалява ефективната наличност: жътвени и есенни цикли изтеглят част от човешкия ресурс, а фуражната криза при дълги операции свива кавалерийния потенциал. При включване на второстепенни съюзни/наемни ядра (авари, славяни, печенеги) се получават временни „скокове“, но кратки и скъпи, неподходящи за продължителни кампании. Византийският таван за еднотеатрална концентрация, валиден ориентир за региона, също рядко надхвърля 20–25 хиляди в ранния и 25–30 хиляди във високия период, което поставя българските стойности в напълно реалистична рамка. Така митове за „60–80 хиляди“ полеви българи попадат извън допустимите логистични коридори на епохата.

Състав, тактика и икономика на силата

Качеството на българската армия произтича от състава: висок дял на маневрена конница, командни ядра с устойчиви процедури и способност за интеграция на наемни/съюзни групи. Тактиката – контролирани отстъпления, флангови удари, опиране на терен, употреба на теснини и водни прегради – компенсира малобройността и превръща числения дефицит в оперативно предимство. Икономиката на силата, видима при Крум, Симеон и Самуил, показва как държава с умерена демография може да изтръгва стратегически резултати от ограничени, но концентрирани ресурси. Това изисква дисциплина в логистиката: кратки комуникационни линии, складове при крепостите, бързо разпределяне на фураж и храна, ротации на гарнизони. В тази рамка „големите числа“ са не просто погрешни – те са аналитично вредни, защото скриват истинската причина за успехите: организационно майсторство и точен избор на време и място. Ето защо коригираните диапазони не намаляват величието на българските победи, а го обясняват. В заключение количествената реалност на ПБЦ е компактна и маневрена, а не масова и тромава; силата ѝ е функция на структура и доктрина, а не на хиперболизирани мобилизации. Именно това я прави сравнима – и често по-успешна – от далеч по-богати и населени съседни държави. И тъкмо затова устойчивостта ѝ в три века непрестанен натиск е интелигентен, а не числен подвиг.

Историческият анализ на размерите на българските армии през епохата на Първото царство показва, че тяхната реална численост никога не достига мащабите, описвани в по-късните патриотични или византийски извори. От Аспарух до Самуил, българската полева армия варира между десет и петнадесет хиляди бойци, като дори в периоди на пълна мобилизация — при Крум или Симеон — общият военен капацитет на държавата рядко надхвърля тридесет хиляди души. Тази умерена численост е напълно съизмерима с европейските стандарти на епохата и не представлява слабост, а рационално съобразяване с демографските, икономическите и логистичните реалности на Средновековието. Българските владетели постигат превъзходство не чрез маса, а чрез организация, дисциплина и прецизно планиране на маневрите, което превръща всяка операция в израз на стратегическа зрялост и военна култура, съпоставима с най-добрите европейски практики.

Отказът от митологизираните числа и връщането към логически и сравнително обосновани стойности не намалява, а изостря усещането за величие на българските постижения. Победите при Маркели, Върбишкия проход, Версиникия, Ахелой и Траянови врата свидетелстват, че силата на България не се корени в количеството, а в интелекта на държавното и военното ръководство. Истинската мощ на Първото българско царство е в способността му да поддържа устойчива военна система, която в продължение на три века успешно балансира между ограничен ресурс и огромни политически амбиции. В този смисъл, числеността на българските армии не е мерило за тяхната слабост, а доказателство за зрелостта на един народ, превърнал ограничените си възможности в инструмент на историческо надмощие.

Таблица: Приблизителен размер и структура на българската армия (681–1018)

Период / Владетел	Приблизителен размер на полевата армия	Общ мобилизационен капацитет	Основен състав и структура	Военни особености и характеристики
Аспарух (681–700)	~10 000 бойци	~15 000	Ядро от тежковъоръжена прабългарска конница; славянски пехотни контингенти	Висока мобилност; малка, но дисциплинирана постоянна войска; силен конен компонент
Тервел (700–721)	~12–15 000	~20 000	Професионална конница и спомагателна пехота; първи признаци на териториална организация	Съзнателно участие в византийски кампании; способност за офанзивни действия далеч от Дунав
Телериг (768–777)	~12 000	~18 000	Конница (прабългарска), славянски опълчения	Укрепена командна структура; ограничен, но боеспособен корпус
Кардам (777–803)	~10–12 000	~20 000	Конница и смесени формирования	Тактическа ефективност при Маркели; усъвършенстван контрол на терена
Крум (803–814)	~12–15 000	до ~30 000	Редовна армия + аварски и славянски наемници	Висока бойна подготовка; централизирано командване; логистично осигуряване чрез крепости
Омуртаг (814–831)	~10–12 000	~20 000	Професионална конница, пехота, гарнизони	Умерен военен капацитет, стабилност и строителна политика
Пресиан (836–852)	~10–14 000	~22 000	Смесени сили; усилено участие на славянски контингенти	Активна експанзия в Македония; добър теренен контрол
Борис I (852–889)	~8–10 000	~18 000	Конница и локални гарнизони	Стабилизираща и отбранителна доктрина; религиозни и административни реформи влияят на военната организация
Симеон I (893–927)	~12–15 000	до ~30 000	Елитна конница, дисциплинирана пехота, наемници	Висока стратегическа култура; маневрена тактика; професионална организация; връх в бойната готовност
Петър I (927–969)	~8–10 000	~18 000	Гарнизонна пехота и ограничена конница	Мирна политика; преориентация към отбрана; намаляване на постоянния военен контингент
Светослав и византийският период (969–971)	~10–12 000 (български корпус)	~20 000	Остатъчни сили, включени в коалиционни операции	Намалена автономност; временна интеграция в чужди армии
Самуил (971–1014)	~10–15 000	~25–33 000	Маневрена конница, планинска пехота, опълчения	Гъвкава стратегия; операции в планински терен; засадни действия; децентрализирана структура
Гаврил Радомир и Иван Владислав (1014–1018)	~8–12 000	~20 000	Остатъчни мобилни сили; локални гарнизони	Изтощени ресурси; отбранителна тактика; постепенен срив на системата

Таблица: Структура и функции на армията на Първото българско царство

Категория / Елемент	Описание	Произход и социален статус	Функции и роля в бойните действия	Числен дял в армията (приблизителен %)
Канска и боилска гвардия (елитна дружина)	Постоянен корпус от тежковъоръжени конници, охраняващи хана (по-късно царя). Организирана по десетична система (десетки, стотици, хиляди).	Потомствени боили, прабългарска и смесена (българо-славянска) аристокрация.	Ударно ядро в битка; команден център; защита на владетеля и военния лагер.	5–10%
Комитатска войска (провинциални сили)	Войски, събирани от отделните комитати (области), под командването на комити и таркани.	Местна военно-административна аристокрация; селяни със земска повинност.	Основна полева сила; провеждане на походи; участие в обсади и отбрана.	30–40%
Славянски опълчения (племенни контингенти)	Съюзнически сили на славянските племена в началото, по-късно интегрирани в държавната армия.	Свободни селяни и племенна аристокрация.	Масова пехота; гарнизони по крепости и реки; помощни сили в кампании.	20–25%
Конница на прабългарите (постоянна армия)	Основна бойна сила в ранния период (VII–IX в.); изключително мобилна и дисциплинирана.	Потомствени воини от прабългарски произход, свързани с родовите общности.	Маневрена война, засади, стратегическо обкръжение, разузнаване.	25–30%
Граничари (капхани, комитопули, стратиоти)	Постоянно разположени защитници на границите и крепостите по Дунав, Балкана и Македония.	Наследствени воини със земски привилегии; смесено население от българи и славяни.	Отбрана на проходи и крепости; сигнализация и набези срещу противника.	10–15%
Наемни контингенти (авари, маджари, печенеги, руси)	Временни съюзни или платени отряди, използвани при кампании на Крум, Симеон, Самуил.	Външни племена, привлечени чрез дарове или договори.	Конница и стрелци; помощ при обсади; бързи удари по фланговете.	10–20% (варира по епохи)
Обсадна и инженерна служба	Построена по византийски модел; използва пленници и местни занаятчии.	Пленени ромеи и български техници.	Строеж на катапулти, обсадни кули, укрепления; ремонт на крепости.	3–5%
Духовенство и бойни монаси (след 865 г.)	Духовни лица, придружаващи армията след покръстването; поддържат морала и идеологическата кауза.	Клирици от Преславската и Охридската архиепископия.	Благославяне на походите, морална подкрепа, опазване на трофеи.	<1%
Разузнаване и съобщителна служба	Куриѐри, вестоносци и разузнавачи на коне, действащи по родов и териториален принцип.	Потомствени воини и специализирани пратеници.	Наблюдение, известяване, връзка между владетеля и комитите.	2–4%

IX. Аналитичен преглед на структурата

Прабългарският модел на военна организация

В ранния период (VII–IX век) армията е изградена върху номадско-държавен модел, близък до тюркските каганати. Организацията по десетична система (десетки, стотици, хиляди) и съществуването на строго подчинена йерархия (багатур, боил, таркан, кавхан) осигуряват стабилна структура и оперативна дисциплина. Командването е централно – канът е върховен военачалник, а кавханът е негов заместник на бойното поле.

Интеграция на славяните и формиране на смесена армия

След IX век, при хан Омуртаг и княз Борис I, славянските племена са напълно интегрирани в държавната военна система. Те осигуряват масовата пехота и гарнизонните сили, докато прабългарската конница остава елитната част. Този синтез между подвижна степна тактика и славянска пехотна устойчивост придава уникален характер на българската военна мощ и стои в основата на успехите при Плиска, Варбитра и Преслав.

Симеоновата и Самуиловата армия – феодално-мобилен тип

При Симеон Велики (893–927) армията достига своята зрялост като раннофеодална институция. Централната власт контролира както столичната дружина, така и провинциалните контингенти. При Самуил (976–1014) вече се наблюдава тежка децентрализация – всеки комит (като Арон, Давид, Моисей) поддържа собствена армия. Общият числен потенциал при висока мобилизация достига 30–40 хиляди души, но това е сбор от множество местни сили без пълна централизация.

Тактика и бойна доктрина

Първото царство прилага комбинация от маневрена степна конница и позиционна славянска пехота. Българите избягват открити полеви сражения срещу византийската тежка конница и предпочитат тактиката на изтощение, засада и флангови удари (Плиска 811, Версиникия 813, Ахелой 917). Пехотата укрепва лагери и проходи, докато конницата преследва и унищожава разбития противник.

Логистика и икономическа база

Военната издръжка е основана върху натурална повинност – селяни и комити осигуряват храна, добитък и оръжие. След християнизацията се развива и централизирано оръжейно производство в Преслав, Девол, Средец и Скопие. В късния период (X–XI в.) се появяват първи следи от постоянни гарнизони и укрепителна система по византийски образец.

Сравнителна таблица: Размер на армиите на Първото и Второто българско царство

Показател	Първо българско царство (681–1018)	Второ българско царство (1185–1396)	Коментар и анализ
Среден размер на полевата армия	10 000 – 15 000 бойци	15 000 – 25 000 бойци	Умерен ръст поради демографско възстановяване и по-голяма територия, но все още в рамките на средновековния логистичен максимум
Максимален мобилизационен капацитет	25 000 – 33 000 души	40 000 – 50 000 души (в редки случаи до 60 000)	Второто царство разполага с по-широка социална база и феодална йерархия, позволяваща частично разширяване на числеността
Състав и структура	Постоянна конница (прабългарско ядро), славянски пехотни контингенти, наемни групи (авари, печенеги)	Болярска феодална конница, васални дружини, наемници (кумани, алани, татари), градско опълчение	Преход от етноцентрирана към феодално-композитна армия; разнообразие от типове войски
Тип въоръжение и тактика	Тежка и средна конница, мобилна пехота, лъкове и копия	Тежка кавалерия, лека конница (куманска), укрепителна и обсадна техника, арбалети	Тактическата доктрина се разширява; увеличава се обсадната и инженерна способност
Логистична база	Централизирана около Плиска и Преслав, крепости с гарнизони и складове	Мрежа от регионални центрове (Търново, Ловеч, Видин, Преслав, Карвун), мобилна феодална логистика	Преход от централизирано към децентрализирано снабдяване с регионален контрол
Ключови победи	Върбишки проход (811), Версиникия (813), Ахелой (917), Траянови врата (986)	Одрин (1205), Клокотница (1230), Шумен (1279), Видин (1365 – отбранителна)	И в двата периода се наблюдава превъзходство на качеството и тактиката над количеството
Основен тип войска	Постоянна професионална армия с етническо ядро и временни попълнения	Феодално-васална войска с регионални дружини и наемни контингенти	Първото царство – професионален модел; Второто – феодален модел с по-широка социална мобилизация
Социална база	Централизирана държавна йерархия, зависими славянски племена	Болярска аристокрация, васални владетели, градско опълчение	Разширение на военния елит и частна военна инициатива във Второто царство
Средна продължителност на кампаниите	2–3 месеца (ограничени от снабдяването и сезона)	3–5 месеца, при по-добра логистика и по-дълбока мобилизация	По-късните кампании позволяват по-продължително действие благодарение на по-големи запаси и васални ресурси
Тактическа доктрина	Засади, флангови удари, използване на терена и теснини	Маневрена конна война, комбинирани операции, обсади и изтощение	Еволюция от тактика на терена към стратегия на изчерпване и обкръжение
Сравнение с Византия	Съпоставими сили (20–30 хил. в пикови кампании)	Почти равностойни при Йоаница и Калоян; по-слаби при края на XIV в.	Върхът на военната мощ на Второто царство е между 1205–1241 г.
Обща оценка	Централизирана, дисциплинирана, компактна армия с висока ефективност	По-многочислена, но по-дезорганизирана в късния период; зависима от съюзници и наемници	Еволюция от малка професионална армия към широка, но хетерогенна феодална войска

Първото българско царство притежава по-компактна, професионално организирана и централно командвана армия, докато Второто царство развива по-многочислена, но социално и етнически разнородна феодална войска. Средновековните реалности не позволяват на нито един български владетел да разполага с масови армии в съвременния смисъл на думата; успехите на България и в двата периода се дължат на високата стратегическа култура, дисциплина и адаптивност, а не на числено превъзходство.

Армията на Първото българско царство е едновременно инструмент на държавността и символ на културния синтез между степен и балкански свят. От подвижната конница на Аспарух и Крум до организираната войска на Симеон и Самуил, тя преминава през процес на постепенна седентаризация, християнизация и феодализация.

България без всякакво съмнение трябва да се числи сред значимите „военни нации“ на Средновековна Европа. Постигнатите блестящи тактически успехи срещу някои от най-качествените въоръжени сили в тогавашния Стар свят не оставят съмнение, че българите са били страшен и уважаван противник, който никой не си е позволявал да пренебрегва или подценява.

Тази армия създава основата на българската военна традиция, наследена и адаптирана от Второто царство: централна дружина, провинциални контингенти, зависими земевладелци и наемни съюзници. Именно нейната ефективна структура позволява на България да се превърне в равностоен конкурент на Византия в продължение на три века – факт, който определя Първото българско царство като една от най-устойчивите военнополитически сили в средновековна Европа.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК