ДЕЙНОСТТА НА СЕКРЕТНАТА ТРЕТА СЕКЦИЯ СЛЕД ПЪРВАТА СВЕТОВНА ВОЙНА

След поражението в Първата световна война и подписването на Ньойския договор през 1919 г. България преживява не просто национална катастрофа, а дълбока духовна и институционална криза. Новите политически и военни реалности превръщат страната в обект на международен контрол и унижение. Националният идеал за обединение е окончателно разбит, а армията – гръбнакът на българската държавност – е сведена до минимални размери. Разпускането на военните структури и отнемането на огромно количество оръжие не просто разоръжава България физически, но и унищожава нейния престиж в собствените ѝ очи. Тъкмо в този контекст възниква необходимостта от създаването на нова, тайна, полулегална организация, способна да съхрани възможностите на държавата за самоотбрана и да противодейства на чуждия контрол. Тази организация е секретната Трета секция – уникална по своята структура, функции и историческа роля служба, която комбинира разузнавателна, контраразузнавателна и паравоенна дейност под прякото ръководство на висшето военно командване.

Дейността на Трета секция е белязана от парадокс: тя възниква като патриотичен акт в защита на националната сигурност, но същевременно функционира извън закона и без отчетност. Тя не съществува официално в административните документи, няма деловодство, няма архив, а служителите ѝ се водят фиктивно в своите полкове. Именно това я превръща в едно от най-интересните и сложни явления в историята на българското военно разузнаване. Настоящото изследване проследява възникването, структурата, механизмите на действие и историческите последици от дейността на Третата секция, като поставя акцент върху нейното значение за опазването на военния потенциал на България в условията на чужд диктат и национално унижение.

I. Контекстът на Ньойския договор и необходимостта от тайна военна структура

Разоръжаването като средство за политическо подчинение

След края на Първата световна война България се оказва в положението на държава без право на защита. Ньойският договор налага на страната едни от най-тежките рестрикции в Европа: армията и полицията са ограничени до общо 33 000 души, а България трябва да предаде на представителите на Антантата над 1,2 милиона пушки, 5000 картечници, 6 милиона снаряда и 300 милиона патрона. Формално тези мерки целят „гарантиране на мира“, но реално представляват инструмент за трайно отслабване на българската държавност и лишаване на страната от всякакъв отбранителен капацитет. Контролът върху изпълнението на договора се осъществява чрез специална международна комисия от офицери на победителите, чиито действия навлизат дълбоко във вътрешния живот на страната.

За българското общество и армейския елит този акт е равнозначен на национално обезглавяване. Разоръжаването не е просто физическо лишаване от оръжие, а унижение и демонстрация на зависимост. В съзнанието на мнозина българи се заражда усещането, че единственият начин да бъде спасена честта на армията е чрез съхраняване на част от въоръжението в тайна. Именно в тази атмосфера на отчаяние и решителност възниква идеята за масово укриване на оръжието, което да позволи възстановяването на бойната готовност при благоприятни обстоятелства.

Организацията на укриването и раждането на Третата секция

Процесът на укриване на оръжието се превръща в една от най-мащабните нелегални операции в историята на България. В нея участват хиляди офицери, подофицери, войници и цивилни граждани. Оръжие се скрива в манастири, църкви, изоставени сгради, пещери и дори в земята под нивите. Самолети се разглобяват и се пренасят по части в тайни складове. За координация и контрол на тази гигантска мрежа възниква необходимост от централен орган, който да обедини усилията и да предотвратява изтичането на информация.

Именно тогава, по време на управлението на Александър Стамболийски, се създава секретната Трета секция – формално звено към Инспектората на артилерията, но фактически подчинено пряко на военния министър. Макар и замислена първоначално като охранителна структура, задачата ѝ бързо се разширява: тя трябва не само да пази скритото оръжие, но и да следи действията на международната контролна комисия, да неутрализира шпиони и информатори, да поддържа мрежа от доверени лица във военните части и да предотвратява изтичане на държавни тайни.

Така Третата секция се превръща в неофициален контраразузнавателен орган, който комбинира елементи от армейска дисциплина, полицейска дейност и разузнавателна тактика. Финансирането ѝ се осигурява чрез безотчетни фондове, а пълната липса на документи я прави практически невидима за чуждите комисари. Тази двойна природа – едновременно патриотична и извънзаконна – определя и нейната противоречива роля в следващите години.

II. Структура, организация и методи на действие

Секретност и неформална йерархия

Третата секция функционира като самостоятелна мрежа в рамките на Министерството на войната. Официално нейните членове се водят на служба в различни полкове, но реално действат като цивилни. Тя няма канцелария, няма архив и не оставя следи в деловодството – особеност, която ѝ осигурява пълна оперативна анонимност. Формално начело стои инспекторът на артилерията, но фактическото ръководство се осъществява пряко от военния министър, което поставя секцията в уникално положение на непосредствен инструмент на държавната воля.

В първите си години Третата секция се състои от ограничен брой офицери – внимателно подбрани по критерии за лоялност, дисциплина и готовност за крайни действия. Те са опитни фронтови ветерани, които възприемат мисията си като дълг към родината, а не като служебна кариера. Служителите ѝ се движат в цивилно облекло, използват псевдоними и нямат постоянни помещения. Това не е служба в традиционния смисъл, а патриотична конспирация в рамките на държавата – съчетание от военна строгост и нелегална структура.

Контролът над международната комисия

Една от основните задачи на Третата секция е наблюдението и неутрализирането на международната контролна комисия на Антантата, която пребивава постоянно в България. Тази комисия включва офицери от Франция, Великобритания, Япония и други държави, чиято мисия е да следят за унищожаването на оръжието и за спазването на военните клаузи на договора. Начело стои френският полковник Армази, придружаван от майор Нит (Великобритания) и майор Язуи (Япония).

Българската страна възприема комисията като форма на окупация, а нейното финансиране – което се поема изцяло от правителството в София – се превръща в постоянен източник на унижение. Членовете на комисията водят разкошен живот, демонстрират високомерие и нерядко злоупотребяват със служебното си положение. За да се противопостави на тяхната дейност, Третата секция създава сложна мрежа от наблюдатели и агенти, които следят всеки техен ход. Всеки чужд офицер има своя „сянка“ – цивилно облечен български офицер, който докладва за контактите, навиците и слабостите му.

Постепенно секцията открива, че някои от чуждите представители са податливи на корупция или имат зависимости, които могат да бъдат използвани. Англичанинът майор Нит, например, проявява страст към хазарта и жените. Чрез комбинация от финансови стимули, компромати и контролирани интриги, българската страна успява да ограничи ефективността на комисията, без да предизвика открит дипломатически конфликт.

III. Командването на майор Димитър Порков и утвърждаването на „Порковата команда“

Промяната след преврата от 9 юни 1923 г.

Превратът от 9 юни 1923 г., който сваля правителството на Александър Стамболийски, бележи нов етап в развитието на Третата секция. Начело застава майор Димитър Порков от 6 конен полк – офицер с висока дисциплина и твърд характер, който превръща структурата в мощен контраразузнавателен апарат. Под негово ръководство Третата секция приема по-твърд и централизиращ модел, а подчинените му офицери – капитан Иван Кефсизов, поручиците Прендов, Тошев, Куцаров и Савов – се превръщат в ядрото на т.нар. „Поркова команда“.

Порков не просто запазва мисията за опазване на оръжието, но я разширява. Секцията започва активно да ликвидира шпионски мрежи, да следи подозрителни лица, да провежда разпити и дори физически елиминации на предатели. По този начин тя надхвърля първоначалния си замисъл и се превръща в своеобразна военна полиция със специални правомощия, действала паралелно с органите на обществената безопасност.

Тактика и методи на неутрализиране на шпионската дейност

Методите, използвани от Третата секция при Порков, са комбинация от класическо разузнаване, психологическа манипулация и физическа репресия. Офицерите работят по ясно изградена система: при подозрение за издайничество следва наблюдение, засичане на контактите, разпит и – при потвърждение – незабавно ликвидиране. Всичко се извършва без съд и присъда, тъй като открит процес би разкрил пред чуждите комисари, че България нарушава Ньойските клаузи.

В множество случаи наказанията се извършват нощем, извън населените места. Телата на убитите се оставят с бележка: „Такава е съдбата на всеки предател.“ Тази практика има не само наказателен, но и превантивен ефект – тя внушава страх сред потенциалните информатори и създава ореол на неуязвимост около Третата секция.

Съществуват документирани случаи на самоубийства на офицери, заподозрени в измяна, на които е предоставена възможност „да запазят честта си“, като се застрелят сами. Тази сурова етика, характерна за военния морал на епохата, отразява представата, че предателството към армията е непростим грях, заслужаващ само един вид правосъдие – незабавно.

IV. Международни интриги и вътрешна консолидация на секцията

Майор Нит, хазартът и двойната агентура

Сред членовете на международната комисия най-голяма активност проявява британският майор Нит – офицер амбициозен, но лесно манипулируем. Българските контраразузнавачи бързо откриват неговите слабости – пристрастеността към хазарта и привързаността му към женското общество. С помощта на генерал Иван Вълков и Пане Бичев около него се изгражда внимателно подготвена среда от „приятели“ и „познати“, които го въвличат в контролирани ситуации.

Нит губи големи суми на карти, които често му се „покриват“ от българската страна – понякога дори със средства, предоставени от министри. Когато дълговете му растат, неговата ревност към оръжейните проверки нараства; когато получава нови пари, интересът му рязко спада. Секцията използва и друг инструмент: младата рускиня, сервитьорка в любимия му ресторант, се оказва агент на генерал Вълков. Чрез нея се получава ценна информация за плановете на комисията и за следващите проверки. Тази комбинация от финансови, психологически и емоционални средства демонстрира високото ниво на оперативна култура, която Третата секция развива през 20-те години.

Връзките със сръбското посолство и ВМРО

Паралелно с борбата срещу чуждите комисари, Третата секция следи и активността на сръбското посолство в София, което води мащабна шпионска дейност. Посланик Джорджевич разполага с бюджет от 30 милиона динара годишно за разузнавателни цели – колосална сума за времето си. Благодарение на агентурата на Пане Бичев, който има контакт с жена му, Третата секция научава подробности за схемите на финансиране и за конкретни информатори.

Секцията ликвидира редица агенти, включително варненеца Касабов, който продава данни за въоръжението едновременно на сърбите и гърците. През 1927 г. е неутрализиран още един информатор на Белград. Паралелно с това Третата секция поддържа тесни контакти с ВМРО, а самият Иван Михайлов няколко пъти посещава генерал Вълков. Тази координация показва, че въпреки вътрешните политически различия, българските националистически и военни структури споделят обща цел – запазването на държавната независимост чрез оръжие и решителност.

V. Етичните противоречия и границите на държавната лоялност

Легитимност и нелегалност на патриотизма

Съществуването на Третата секция поставя един от най-сложните морални и правни въпроси в новата българска история – може ли държавата да защитава своите интереси чрез структура, която формално нарушава международното право. Секцията е създадена именно защото България няма право да има контраразузнаване. Тя действа в пълна секретност, извън рамките на закона, и не се отчита пред нито една институция, освен пред военния министър. Така се създава парадоксална ситуация: държавата нарушава собствените си международни задължения, за да гарантира своето оцеляване.

От етична гледна точка офицерите от Третата секция се възприемат като патриоти, действащи по дълг, а не като извършители на престъпления. В тяхното съзнание защитата на българската армия и опазването на оръжието имат по-висша легитимност от подписания договор, наложен от победителите. Тази логика на „висшата необходимост“ се споделя от голяма част от офицерския корпус и от обществеността, която усеща унижението от Ньой. Но от гледна точка на международните норми секцията представлява нарушение на договора и на дипломатическите принципи.

Така Третата секция се превръща в символ на моралната двойственост на следньойска България – страна, поставена между дълга към народа и подчинението на външния диктат. Историческата оценка на нейната дейност винаги е обвързана с този морален сблъсък, който остава дълбоко вкоренен в националното съзнание през цялото междубеломорско десетилетие.

Принципът на „вътрешното правосъдие“

Поради невъзможността да бъдат изправени пред съд шпионите, които разкриват тайни на чуждите комисари, Третата секция създава собствена система на наказание – вътрешно правосъдие, основано върху военния кодекс на честта. Наказанията се изпълняват незабавно и без формални процедури. За офицерите, участвали в тези акции, това не е акт на жестокост, а неизбежно средство за предотвратяване на по-голямо зло – загубата на националната сигурност.

В контекста на 20-те години подобни действия не се възприемат като изключение. Много държави, преживели поражение, развиват тайни структури с аналогични функции – германският „Версайски рейхсвер“, унгарските и австрийските нелегални мрежи, които запазват части от въоръжението си. България не е изолирано явление, а част от по-широка тенденция на „самозащита чрез нелегалност“, характерна за държавите, унизени от следвоенните договори.

Етичната амбивалентност на Третата секция се засилва допълнително от факта, че същите тези офицери, които пазят оръжието от чужди посегателства, впоследствие участват в потушаването на вътрешни бунтове и репресии, особено след Септемврийското въстание и атентата в „Света Неделя“. Това съчетание на патриотична мисия и вътрешна жестокост превръща секцията в обект на исторически противоречия, които продължават да се обсъждат и днес.

VI. Секретната заповед №226 от 20 декември 1927 г. и стратегическите резултати

Възстановяването на бойния потенциал

До 1927 г. мисията на Третата секция постига своя стратегически резултат. Благодарение на мащабното укриване и системното опазване на оръжието, България разполага със скрити резерви, достатъчни за пълното възстановяване на армейските структури. На 20 декември 1927 г. военният министър генерал Иван Вълков подписва секретна заповед №226, с която се предвижда развръщането на въоръжените сили на Царството в 24 пехотни, 12 артилерийски, 10 конни и 4 инженерни полка.

Това не е просто административен акт, а реабилитация на българската армия, осъществена в условия на пълна международна забрана. По своята същност тази заповед е вътрешен документ, но тя отразява реалността: България вече отново притежава боеспособна войска. Основният източник на въоръжението е именно онова оръжие, което е било укрито и съхранено благодарение на Третата секция. Така нелегалната дейност на структурата се превръща в основа за възраждането на националната отбрана.

Тактическото унищожаване на заловеното оръжие

Паралелно с възстановяването на армията, българската страна предприема действия за унищожаване на оръжието, заловено от съглашенската комисия. В периода между 1928 и 1931 г. хиляди единици въоръжение са потопени в морето край Бургас. Това има двоен ефект: от една страна се изпълнява формално изискването за унищожаване, а от друга – се прикрива реалното количество запазено оръжие.

Членовете на международната комисия, усещайки постепенното обезсмисляне на мисията си, напускат България през 1931 г. Така приключва един 12-годишен период на контрол, в който Третата секция успява да съхрани военната инфраструктура на държавата, без да предизвика открита дипломатическа криза. Това е рядък пример за ефективно национално саботиране на международна система за контрол, осъществено чрез комбинация от организация, лоялност и стратегическо прикритие.

VII. Репресивната роля и процесите след 1944 г.

От контраразузнаване към вътрешна репресия

С укрепването на вътрешния ред и стабилизацията на режима през втората половина на 20-те години, Третата секция постепенно пренасочва част от своята дейност към вътрешни задачи. Офицерите ѝ участват в потушаването на Септемврийското въстание през 1923 г., в издирването и ликвидирането на комунистически и земеделски активисти, както и в репресиите след атентата в катедралата „Света Неделя“ през 1925 г.. Тези действия поставят върху структурата траен отпечатък на жестокост и политическа инструментализация.

Макар първоначалната ѝ мисия да е национална и отбранителна, Третата секция се превръща и в инструмент на правителствената власт, използван срещу вътрешни противници. Това засилва общественото недоверие и поражда легенди за „ескадрони на смъртта“, които действат без съд. След 9 септември 1944 г., когато в България се установява нова власт, тази репутация се превръща в основен аргумент за провеждането на съдебни процеси срещу офицерите от секцията.

Процесът от 1954 г. и историческата отговорност

През 1954 г., десет години след края на войната и разпускането на старите военни структури, офицерите от Третата секция са изправени пред съд. Сред обвиняемите е и самият Димитър Порков. Обвиненията включват убийства без съд и присъда, участие в репресии и нарушаване на международни договори. В хода на процеса Порков произнася знаменателните думи пред съда:

По това време шпионите, които бяха по оръжието, не ги даваха под съд, гражданино съдия, защото не можеше при наличността на реквизиционния орган да се водят подобни дела и беше възприета такава тактика.

Тези думи обобщават философията на Третата секция – тактика на неизбежността, родена от историческо принуждение. Макар някои от подсъдимите да са осъдени на смърт, впоследствие присъдите са заменени с дългогодишен затвор. Делото обаче не води до пълна историческа яснота. Новата власт се стреми да представи Третата секция единствено като инструмент на „фашисткия режим“, игнорирайки нейния първоначален патриотичен мотив.

Така историческата памет за нея остава разкъсана между две противоположни интерпретации – героична и обвинителна.

VIII. Историческа оценка и значение на Третата секция

Между митология и реална ефективност

В историческата перспектива Третата секция заема уникално място между легендата и документа. От една страна, тя е символ на национална устойчивост, доказателство, че дори победена и унизена, България намира начин да съхрани своята армия и чест. От друга страна, тя въплъщава мрачната страна на държавната тайна – насилие, прикритие и извънсъдебни убийства. Тази двойственост е неизбежна последица от контекста, в който се ражда – свят, в който моралните категории са подчинени на инстинкта за оцеляване на държавата.

Историческите резултати обаче са недвусмислени: оръжието е запазено, армията – възстановена, а България – предпазена от пълна демилитаризация. Без Третата секция българската военна система би била унищожена и възстановяването ѝ след 1930 г. би било невъзможно. Това постижение превръща секцията в скрит архитект на бъдещата национална отбрана.

Мястото ѝ в традицията на българското военно разузнаване

В дългосрочен план Третата секция поставя основите на модерното българско контраразузнаване. Нейните методи – наблюдение, агентурен контрол, психологическо въздействие, прикритие и дезинформация – се усъвършенстват по-късно от официалните служби. Макар и действаща в незаконен контекст, тя изгражда професионален модел, който впоследствие ще бъде институционализиран.

Историческият ѝ парадокс е, че служба, родена от забраната, създава традиция на защита. В този смисъл Третата секция не е просто епизод от следньойската епоха, а отражение на една по-дълбока закономерност: малките държави, поставени в условия на външен диктат, оцеляват чрез тайна организация, дисциплина и жертви.

Третата секция възниква като отговор на екзистенциална криза и се утвърждава като инструмент за стратегическо саботиране на следньойския контрол, чрез който държавата съхранява ядрото на своя отбранителен потенциал. Тя действа в сянката на правото, но в логиката на държавното оцеляване: организира масовото укриване на оръжие, прониква в средите на международната комисия, неутрализира шпионски мрежи и възстановява практическата бойна готовност на армията, валидирана със заповед №226 от 20 декември 1927 г. Методите ѝ – агентурен контрол, психологически операции, корупционно отклоняване на противника и крайни репресивни мерки – очертават професионална матрица, която по-късно се институционализира в официалните служби. В историческата равносметка това е служба-парадокс: тя нарушава международни клаузи, но предотвратява национално беззащитие; тя крие, за да запази; тя лъже, за да съхрани истинския капацитет на държавата да се защити. В този смисъл Третата секция е фокусна точка на политическата антропология на малката държава, която, поставена под външен диктат, мобилизира нелегална рационалност, за да защити легитимни интереси. Тя показва как институционалната невидимост може да се превърне в държавническа стратегия, когато официалната видимост означава капитулация.

Същевременно Третата секция оставя етична сянка, която историкът не може да подмине: извънсъдебните ликвидации, вътрешнополитическата употреба срещу опоненти и трайната стигма на „ескадрони на смъртта“ усложняват моралния баланс на нейното наследство. Процесите след 1944 г. политизират оценката – редуцират я до обвинение – но не отменят факта, че без нейната дейност възстановяването на армията би било невъзможно в обозрим хоризонт. Коректната историческа преценка държи едновременно двата пласта: стратегическата ефективност и етичната проблематичност. Така Третата секция остава урок по пределите на държавната лоялност: когато правото е инструмент на победителя, малката държава оцелява чрез нелегална компетентност, но плаща цена в сферата на вътрешната справедливост и публичната памет. Това двойно наследство – спасител и репресор – е част от зрелостта на историческото съзнание, което признава, че във времена на принуда политическата рационалност рядко съвпада с моралния комфорт.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК