ГЕРОИЧНАТА СМЪРТ НА СТАРШИ ПОДОФИЦЕР СПАС ЗЛАТКОВ

Войните за национално обединение на България (1912–1918 г.) са пропити с истории за безпримерна лична и колективна храброст. Хиляди български войници и офицери оставят живота си по бойните полета в името на „Целокупна България“ – мечтата за обединение на всички български земи. Днес, с малки изключения, гробовете на тези герои се намират извън пределите на съвременната българска държава, а безмилостното течение на времето заплашва да заличи паметта за техните подвизи. И все пак, докато съществува споменът, докато се разказват техните истории, те остават живи в националната памет. Един от тези забравени, но изключително достойни за почит воини е старши подофицер Спас Златков от картечния ескадрон на Първи конен полк – един от смелите кавалеристи на легендарния генерал Иван Колев, „бащата на българската конница“.

Спас Златков е родом от село Гурмазово, Софийско (днес в община Божурище). Селото, разположено в плодородната Софийска котловина, в началото на XX век дава десетки свои синове в редиците на армията. Златков расте в патриархална среда, в която воинската чест, родолюбието и паметта за Освободителната война са дълбоко вкоренени в съзнанието на мъжете.

I. Пътят към войната

След катастрофата в Междусъюзническата война през 1913 г., която оставя дълбоки рани в българското общество, Спас Златков, вече младши подофицер от запаса, изпитва силно желание за възмездие. Той жадува да защити честта на България и да поправи националната несправедливост.

Вестта за мобилизацията през есента на 1915 г. достига до него чрез кмета на селото. С присъщия си темперамент, Златков се отбива в местната кръчма, изпива „половинка“ ракия, сбогува се със съпругата и децата си, и на следващия ден се явява в полка. Въпреки че вече е от по-старите набори, той с усмивка нарича младите войници „децата“ и се готви да тръгне на фронта заедно с тях.

II. Първите боеве – Сърбия, 1915 г.

Назначен в един от саблените ескадрони като командир на отделение, Спас Златков бързо печели уважението на командира си. На 4 октомври 1915 г., при сраженията при Панчин гроб, ескадронът му обхожда сръбските позиции. В момент на неустоим боен плам, Златков изпреварва своите другари, нахвърля се с коня си срещу сръбски пехотен взвод и започва да сече с шашката, викайки:

Дръж се сега! На ти за Сливница! На ти за Брегалница!

Тази дръзка и самостоятелна атака, макар и рискова, се оказва успешна. За проявената храброст Златков е произведен в чин старши подофицер и получава първия си войнишки кръст „За храброст“.

III. Македонският фронт

Следващите му подвизи са на Македонския фронт, където Първи конен полк участва в ожесточени боеве. Златков винаги е в първите редици и се включва доброволно в разузнавателни мисии, често навлизайки дълбоко в противниковия тил. След поредните победи в Македония, той шеговито споделя пред своите другари:

Море, сърбино че да помним 1 конен полк, ама сега да видим кой че обере парсата!

IV. Добруджанската кампания, 1916 г.

През лятото на 1916 г., след включването на България в настъплението срещу Румъния, Златков е прехвърлен във втория картечен ескадрон на полка като взводен подофицер. Там той усвоява всички тънкости на боравенето с картечница „Максим“. След кратко завръщане в родното Гурмазово, той се връща на фронта, изпълнен с гордост.

По време на Добруджанската епопея Златков участва в редица ключови боеве, като умело използва картечниците си за разбиване на противникови атаки. За нови прояви на храброст получава втори кръст „За храброст“. Понякога, когато разпръсва вражеска колона, той подмята с иронично пренебрежение:

Тю, бре! И това ми били войници! И с тия че се справим, що тражат у нашата земя?

V. Последният бой – Туркойа, 21 декември 1916 г.

Съдбовният ден настъпва в края на кампанията. На 21 декември 1916 г., близо до село Туркойа в Мачинско, след ожесточен бой с две руски роти, Златков и хората му са обкръжени. Прислугата на двете картечници пада убита или тежко ранена.

За Спас Златков мисълта да предаде оръжието без бой е равносилна на позор – пред себе си, пред семейството и пред родното си село. Той се прекръства и се хвърля в ръкопашен бой. Първо стреля с револвера си, докато не изразходва и последния патрон, а после се сражава с нож и с голи ръце, опитвайки се да запази картечниците. Успява да ги изтръгва от ръцете на руснаците, но накрая е прободен и вдигнат на щиковете на противника.

Минутите по-късно един ескадрон от Четвърти конен полк пристига и прогонва врага, прибирайки тялото на падналия герой.

Днес подвигът на Спас Златков е познат на малцина. Неговата съдба напомня съдбата на много български войници, чиито гробове са останали в чужди земи. Стихотворението на Любомир Бобевски „Пред един безимен гроб“, макар и не специално написано за него, звучи като епитафия за подвига му – за смелостта, саможертвата и непретенциозната слава на българския войник.

ПРЕД ЕДИН БЕЗИМЕН ГРОБ,

НА КОЙТО ПИШЕ „ТУК ПОЧИВА

БЪЛГАРСКИ ВОЙНИК“

Не ще над теб кандилце да блещука,

не ще тамян над теб да се кади,

ни поп с молитвеник ще идва тука,

ни цвете ще мома над теб сади!

Свещица никой няма теб да пали –

такъв, юнако, бил е твоят ждреб,

един – ветреца само, ще ти гали

тревата, що би никнала над теб!

За теб небето ще ридай горчиво,

ще капе сутрин гробът ти с роса

и ще целува слънцето парливо

духът ти смел от ведри небеса.

Мачин, 1917 г.

Историята на старши подофицер Спас Златков е пример за безкомпромисна смелост и вярност към дълга. Тя ни напомня, че националната памет не трябва да се крепи само на имената от учебниците, а и на съдбите на онези „тихи герои“, чиито подвизи са потънали в забрава.
Той остава символ на българската конна слава и на честта на Първи конен полк – редом с имената на генерал Колев и стотиците кавалеристи, изписали с кръв страниците на нашата история.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК