ГЕРОИЧНАТА СМЪРТ НА МЕРАЧА НИКОЛА МИХАЙЛОВ
Есента на 1916 година е белязана от ожесточени сражения в Добруджа – плодородната българска земя, загубена след Междусъюзническата война през 1913 година и предадена на Румъния. След включването на България в Първата световна война на страната на Централните сили, основна задача на Трета българска армия е освобождението на Добруджа. В състава ѝ влизат български, германски и турски части, които трябва да се изправят срещу многократно превъзхождащ ги по численост противник – румънци, руснаци, сърби, хървати и други съюзни на Антантата подразделения.
От началото на септември 1916 г. до края на октомври полковете на Трета армия участват в серия непрекъснати и тежки боеве – при Добрич, по линията на старата граница отпреди 1913 г., и при укрепената Кубадинска позиция. Първият опит на противника да пробие е осуетен, но на 4 октомври той започва мощна контраофанзива с цел да отхвърли българо-турските сили назад.
I. Противостоенето при село Енгез – ролята на артилерията
В този ден, около 7:30 сутринта, руската 61-а пехотна дивизия започва масирана атака по целия фронт. Центърът на участъка е държан от турския 74-и полк, а вдясно от него, при село Енгез, е разположена шеста батарея от пети артилерийски полк. Там служи и мерачът Никола Михайлов – роден в село Градинарово, Провадийско. Здрав, широкоплещест и мълчалив, той е човек, който живее с оръдието си – трето в батареята – като с най-верен другар. С него е участвал в редица сражения, и двамата – войник и оръдие – са покосили немалко врагове.
Противниковата артилерия открива мощен огън, който силно деморализира турските войници. Българските батареи, разположени в съседните участъци, отговарят със същата ярост, но турците започват да отстъпват. Опитите на българска пехотна дружина да ги спре са безуспешни, а руснаците, виждайки намалелия огън, засилват натиска.
II. Заповедите на батарейния командир и началото на драмата
Никола Михайлов пръв забелязва масовото отстъпление на турците и докладва на командира си. Бързо следват корекции в мерниците и заповеди за огън. Шрапнелите косят редиците на настъпващия противник, но те продължават да напират. Веригите им започват да обхващат българските оръдия, които променят фронта и водят пряк огън по тях.
Сражението е ожесточено – враговете падат десетки, но и батареята започва да търпи тежки загуби. Вражески куршум пронизва батарейния командир, който умира на място. След него загиват командирите на първо и второ оръдие. Снарядите привършват и се налага оцелелите артилеристи да демонтират затворите на оръдията, за да не попаднат в ръцете на врага, и да се изтеглят в резервните окопи. Оръдията са пленени.
III. Контраударът и саможертвата на мерача
В този критичен момент генерал Стефан Кантарджиев изпраща две роти от 3-а дружина на 11-и маршеви полк. Те успяват да прогонят противника и да си върнат позициите, включително пленените оръдия. Между тях е и третото оръдие на Никола Михайлов.
Малко встрани от него, тежко ранен на няколко места, лежи самият мерач. Въпреки загубата на кръв и силите, първите му думи към новия батареен командир са въпрос дали оръдията са отново в български ръце. Едва след това, с последни усилия, съобщава, че е заровил затвора на своето оръдие, за да не попадне в неприятелски ръце, и настоява то да бъде извадено. Поручикът го изравя и го показва – и лицето на умиращия войник просветва.
Никола отказва помощ от санитарите. Иска да остане на позицията си, за да погледа още малко своето оръдие, с което е споделил толкова битки. С усмивка споменава за своята годеница и малкия си син, поверявайки ги на Божията закрила. Последните му думи, изречени като вик към небето, са: „Господи, детето ми!…“
IV. Памет и признателност
Канонир Никола Михайлов умира на 4 октомври 1916 година, като изпълнява докрай своя дълг към Родината, оръдието и бойните другари. Погребан е в отделен гроб във Военното гробище в Добрич. През 1942 г. е произведен посмъртно в чин младши подофицер.
Подвигът му е запазен за поколенията благодарение на разказа на капитан Никола Агънски (Капитан Енгезки) – един от най-известните военни писатели в България между двете световни войни. Офицерите от един артилерийски полк казват за творбите му, че „не са литература, защото този, който пише под крилата на смъртта, създава нещо друго – пише с кръвта си“.
Историята на Никола Михайлов е част от вечния летопис на българския войнишки героизъм – спомен за един човек, който поставя честта и дълга над живота си.
Харесайте Facebook страницата ни ТУК
