КАН ТЕРВЕЛ

През 700 година Тервел, наследникът на основоположника на Дунавска България – кан Аспарух, поема в ръцете си властта в несигурната все още в своето положение, млада българска държава. С установяването си по тези земи, още от самото начало, българите имат за съсед могъщата и обширна Византийска империя, с чийто военен потенциал премерват сили много пъти през предстоящите столетия. Макар чe България получава значително по-голямо териториално разширение и икономическо и културно развитие при по-късни български владетели, Тервел е владетелят, чиято политика има пряко отражение върху света, в който живеем в момента.

I. Кан Тервел и Византия

Византия, считаща се за директен приемник на Римската империя, в най-добрия случай смята българите за временно пребиваващ на нейна територия варварски народ, който трябва да бъде облагороден от византийската култура, а в най-лошия използва значителния си военен и дипломатически потенциал, за да покори политически българите или да използва други да го направят в нейно име. В този смисъл, кан Тервел заема специално място в една ретроспекция на българо-византийските взаимоотношения през времето на съседството на двете държави.

Византийските василевси и помощта на Тервел

През неговото управление двама византийски василевси търсят помощта му, въпреки че не е необичайна практика, както за Рим, така и за Константинопол да използват „варварски” народи в изпълнението на своите политически цели. Тервел е единственият такъв владетел, в историята на същестуването на Константинопол, който влиза в столицата на Източната Римска империя не като покорител или покорен, а като уважаван съюзник, начело на своята войска.

Юстиниан II и благодарността му към Тервел

Заради военната помощ, която Тервел оказва на сваления от власт византийски император Юстиниан II Ринотмет, гражданската война във Византия завършва с възстановяването на безносия ромейски василевс. Благодарността на Юстиниан към Тервел приема формата на стандартните за онова време щедри подаръци и териториални отстъпки и удостояването на българския кан с една крайно нетипична за византийската държавна практика почест – кесарска титла. Преди да продължим, трябва да изясним, защо този, титул, дарен на Тервел е толкова важен.

II. Произход и значение на титлата „кесар“

Тази византийска титла води произхода си още от предимперските времена на Римската република и нейния първи пожизнен консул Гай Юлий Цезар. Считан несъмнено за основоположник на бъдещата Римската империя, фамилното име на Цезар става буквално синоним на държавна власт. Същото се случва и с фамилията на първия римски император Октавиан Август, като имената на двамата могъщи държавни мъже ги надживяват и се превръщат в титли, указващи държавния ранг на най-влиятелните управници в Римската империя. В периода, когато империята била управлявана от повече от един владетел, единият носел титула Август (Рим), докато другият бил известен като Цезар. „История на Рим” на римския хронист Тацит дава възможност да се предполага, че за пръв път подобно титулатурно разделение било въведено в „Годината на четиримата императори” през 68 – 69 година.

Официалната държавна практика отдавала, разбира се, върховенство на римския император, но след окончателното разпадане на Западната Римска империя през 471 година, единственият легитимен римски владетел остава Константинополският василевс. Така практиката се пренася във византийската държавна система, като титлата кесар (както е гръцкото произношение на Цезар) маркира втория човек в цялата империя след императора. Даването на такава титла на „варварски” владетел е абсолютно нечувано в дотогавашната или по-късната византийска дипломатическа практика. Най-голямата почест, на която е можел да се надява един чужд управник била титлата патриций, която стояла значително по-ниско във византийската държавна йерархия. Титлата Цезар, претърпява много разнообразни транскрипции в произношението при различните народи – „кайзер”, „кесар”, „цясар”, „тзар” или по-известната му българска версия – „цар”.

Тези данни ни дават възможността да направим едно любопитно заключение за статута, който заема кан Тервел след удостояването му с тази почест. Както бе споменато, византийската държавна практика счита българите за своеобразни наематели, на които империята е отдала за „временно ползване” свои изконни земи. Но в същото време, признавайки българския кан Тервел за византийски кесар, Византия му предоставя легитимна власт над управляваните от него територии в качеството му на висш чиновник във византийската йерархична система. Това признание за легитимна власт е нещо, към което цар Симеон се стреми през целия си живот и едва неговият наследник цар Петър получава официално потвърждение за владетелския си титул от Византия.

Но в същото време, две столетия преди тях, Тервел се сдобива с тъкмо този титул, за признаването на който Симеон полага такива усилия и то с изразходването на много по-малко ресурси от тези, които Тервел влага за реализирането на тази цел. Разбира се, едно подобно заключение веднага може да бъде оборено със становището, че Тервел става византийски кесар, а не български цар. И все пак, от византийска гледна точка, поне в този конкретен момент двете понятия могат да бъдат разглеждани като тъждествени. Поради факта, че византийците никога не оттеглят претенциите си към българските територии и считат българите за част от византийското ойкумене, то в качеството си на византийски висш държавник, Тервел би могъл да бъде считан и за първия български цар (кесар).

III. Светът и възходът на исляма

В края на VI и началото на VII век, светът става свидетел на създаването на една нова религия – ислямът. Инкорпорирайки в себе си елементи от християнството, юдаизма и други религии, тази доктрина постига това, което нейните монотеистични предшественици са създадени да вършат най-добре – консолидиране на разпокъсани племена под флага на единна държава и идеология, използвайки религиятa като политическа идеология за световно господство и съединяващ агент. За период от около два века това арабско държавно обединение е силно централизирано и изградено около личността на халифа – едновременно светски и религиозен ръководител или както е известен сред поданиците си – „сянката на Аллах“ и негов наместник на земята.

Арабският халифат и Европа

Подчинявайки през следващото столетие значителен териториален, военен и икономически потенциал под своята власт, Арабският халифат обръща поглед към противник, чиято идеология смята да антагонизира, създавайки в лицето на християнска Европа изконен враг и вечен антипод на своята доктрина през следващите столетия. Съмнително е подобен избор да е случаен, тъй като в арабското езиково семейство думата за „Запад” – „gharb” и терминът за „чужд”, „непознат” – „gharib”, споделят един и същ корен. Както човечеството многократно е доказвало в кръвопролитната си хилядолетна история, думата „чужденец” бързо придобива значението на „враждебен” и съответно „опасен”. И действително историята е показала, че най-лесният начин да консолидираш един народ е чрез единна религия и общ външен враг.

Мюсюлманската експанзия в Европа

Мобилизирайки значителни по своята численост армии и флот, арабите насочват експанзията си към запада в две противоположни посоки. Едната от мюсюлманските войски стъпва на европейска територия на Пиринейския полуостров, надвивайки с лекота Вестготското кралство, ситуирано там. Другата арабска армия има за задача да съкруши столицата на Византийската империя, създавайки плацдарм за ислямска експанзия към Балканите и оттам към Европа. Целта на арабите очевидно е да създадат два фронта, чрез които в крайна сметка да изтощят и покорят европейските държави, затваряйки ги в клещите на ислямската експанзия.

Обсадите на Константинопол

В действителност това не е първият опит, който Умайадския халифат предприема за подчиняването на столицата на Византийската империя. През 668 и 674 година арабски военни контингенти предприемат неколкократни нахлувания във византийска Мала Азия и дори веднъж поставят под заплаха самия Константинопол. Никоя от тези експанзии обаче няма размаха на кампанията по Втората обсада на византийската столица. Все пак, логично излиза на преден план въпросът как е възможно арабската армия, пък макар и с големи размери, просто да реши и да постави под обсада столицата на една от най-могъщите империи съществували някога? Отговорът е прост – не е възможно.

Често забравяме, че в разглеждания период на Втората Константинополска обсада, Източната римска империя е далеч по-обширна, отколкото сме свикнали да си представяме в по-познатите периоди на късното балканско средновековие. Налагайки й се да защитава територии в Южна Италия, Северна Африка, Арабския полуостров, Мала Азия, Балканите и прочее, Византия отделя значителни флотски и сухопътни формирования за отбраната на граничните си региони. Това налага оголването на определени територии в сърцето на нейната администрация, от което арабите нееднократно се възползват. В действителност, византийската военна мощ бива ерозирана не в продължение на години, а на десетилетия и дори столетия, първо от Сасанидски Иран, а впоследствие и от мюсюлманските нашествия. Още от самото си създаване Византия се оказва вкопчена в непрекъсната борба с източните си съседи и както красноречиво се изказва професор Георги Бакалов „изпълнява историческата си роля за да съхрани Европа за зараждането на нови цивилизации.”

IV. Втората обсада на Константинопол и ролята на Тервел

Арабското навлизане и планът на Маслама (715–717)

Нахлуването на войските на Умайадския халифат на византийска територия започва още през късната 715 г. на териториите на днешна Анталия и Киликия. Използвайки династичните борби в Константинопол и слабостта на ромейската централна власт, арабският командир Маслама нарежда армейски авангард да си проправи път през планините Таурус, разделящи егейското крайбрежие на Мала Азия от централното анатолийско плато и да установи предмостие за главните арабски сили, делегирани за превземането на византийската столица.

Маслама ибн Абд ал-Малик

Командир на тази респектираща военна сила е опитния военачалник Маслама ибн Абд ал-Малик. Закален в битките командир, Маслама ръководел кампании срещу Византийската империя още от началото на VIII век и бил добре запознат с ромейските способи за водене на сухопътен бой, което и наложило избирането му за предводител на това стратегическо направление от брат му, умайадския халиф Сюлейман. Арабските хроники придават и своеобразен мистицизъм около значението на името на Маслама – „Отдаден на Аллах”, което се приемало като знак за успех от неговите подчинени, имащи пълна вяра в своя ръководител.

Полевата база в Тракисия и придвижването към обсадата (716–717)

В изпълнение на този план, през пролетта на 716 г., войските на Маслама установяват полевата си база в темата Тракисия и прекарват следващата година в стълкновения с византийските войски, намиращи се в региона, и в консолидиране на силите си. Маслама пристъпва към първостепенната задача на военната си кампания едва през лятото на 717 г., когато след успешно форсиране на Дарданелите обсажда Константинопол по суша и откъм Мраморно море. Макар да не се коментира от изворите, не е изключено арабският главнокомандващ да е разположил военни части и откъм малоазийския бряг, за да предотврати присъединяването на ромейски военни формирования останали в Мала Азия към константонополския гарнизон.

Император Лъв III Исавър и тактическото съперничество с Маслама

Ромейски император по това време е наскоро възцарилият се победител от византийската гражданска война Лъв III Исавър. Възвеличаван от поддръжниците си като талатнлив военачалник и стратег, византийският василевс, още в хода на династичните междуособици, влиза на няколко пъти в единоборство с арабския главнокомандващ в сблъсък на тактически усет и предводителски умения. Историографските изследвания на взаимоотношенията между бъдещия император Лъв и арабския военачалник в хода на 715 – 716 г., дават основание за предположения, че Маслама е хранел надежди превземането на византийската столица да се осъществи именно чрез съдействието на Лъв Исавър.

Надявайки се, че ако подкрепи стратегът на анатолийската тема в домогванията му към константинополския престол, той от своя страна ще поеме васални задължения към Умаядите, отваряйки за арабите портите към Европа.

Очакванията на арабите и реалните намерения на Лъв

В полза на това твърдение говори леката обсадна екипировка, която арабската армия носи със себе си – крайно недостатъчна за ефективното преодоляване на масивните стени на византийската столица. В действителност обаче, едва ли в плановете на Лъв някога е влизало изпълнението на договорките, които е имал с Маслама. Използвайки арабския военачалник, като средство за реализирането на собствените си амбиции, Лъв III излиза победител в конфронтациите си с Маслама и се превръща в логичния избор, който да изведе Византия от държавната криза и да предотврати арабското нахлуване в Константинопол.

V. Участието на Тервел във войната срещу арабите

Призивът за съюз към Тервел

Мобилизирайки наличните сили на империята за предстоящата атака обаче, византийският император осъзнава, че този път Византия е изправена пред по-голяма заплаха, отколкото е в състояние да надвие сама. Главните сили на арабската армия надхвърлят многократно няколкото десетки хиляди ромейски бойци, с които Лъв III разполага в малоазийските и балкански византийски владения. Преди арабите да са стегнали в смъртен обръч Константинопол, владетелят на Източната римска империя отправя отчаян призив за помощ към единствения владетел, който би могъл да откликне навреме – византийският кесар и български кан Тервел.

Дискусии за мотивите на Тервел и въпросът за покръстването

Причините, стоящи зад положителния отговор на владетеля на българите към византийската молба е плод на дългогодишни дебати. Впечатлени от факта, че обикновен „варварски владетел“ се е отзовал на помощ на един от градовете, считани за световни християнски столици, някои извори отиват дотам, че дори спекулират с идеята, че самият Тервел в действителност е бил покръстен и действията му не могат да бъдат обяснени с нищо друго, освен с религиозна солидарност. Макар да няма никакви доказателства, че българският владетел е приемал христово кръщение, когато и да било в живота си, тази теза се радва на своите поддръжници сред някои западни хронисти.

И макар че на историческата наука е известно, че дядото на Тервел – Кубрат е бил покръстен при пребиваването си в Константинопол след приемането на сана патриций, това не е задължително непременно да означава, че Тервел е бил подложен на същото при приемането на собствената си кесарска титла във византийската столица. Разбира се, предвид отдалечеността на тези исторически събития от нас, е неимоверно трудно да се каже какво в действителност е ръководело българския кан във взетото решение.

Рационалните съображения на Тервел

Не е изключено владетелят да е прозирал намеренията на арабите, които след овладяването на Константинопол и подчиняването на Византийската империя са щели да се окажат непосредствен враг за неговата държава. Също толкова вероятно е Тервел да е оказал помощ на византийците, защото те са били противникът, който е познавал, с който е израснал. В добри или лоши държавни взаимоотношения с българите, за Тервел ромеите са били ясна величина, чийто движещи мотиви и стратегии е разбирал и съответно контрирал, когато е необходимо. Арабите от друга страна са неизвестнен опонент, който българският кан не е можел да допусне да се установи до все още укрепващата българска държава.

Българската помощ: сили, удари и първи успехи

На помощ на ромейската столица, Тервел изпраща около 20 000-на българска конна и пехотна армия. Макар тези войски да не са достатъчни, за да неутрализират численото превъзходство на арабите, те принуждават войските на Маслама да се сражават на няколко фронта едновременно, което оказва напрежение върху арабската бойна линия. Маслама придобива лични впечатления за това колко опасен противник са българите, когато според Михаил Сирийски, при прехвърлянето на главните арабски сили, посредством кораби през Дарданелите, български отряд извършил светкавично нападение, избивайки арабски авангард от около 4000 души.

Самият Маслама бил в предните линии и едва се спасил. Това принуждава арабският главнокомандващ да приеме българите за сериозна заплаха и да заповяда направата на ровове около арабския стан – един между него и Константинопол и друг, който да пази арабския тил от български нападения. Това начинание само по себе си говори за огромната численост на арабските сили, тъй като изворите изрично ни споменават, че от двете си страни арабският стан граничел с морето. Знаейки това, достигаме бързо до заключението, че за да е коректно едно подобно изказване на хрониките, арабите е трябвало да покрият обща площ от около 25 – 30 км сухопътна линия, за да поставят византийската столица под пълна блокада по земя. Охраната на тиловия ров била поверена на Убайда, известен арабски предводител, който разполагал с двадесетхилядна войска под свое командване за целта.

Сражението с Убайда

В опит да неутрализира българската заплаха в арабския тил, Убайда преустановява отбранителните си задължения и повежда ариегарда си в атака, търсейки решително сражение с войските на Тервел. Съумявайки да подлъжат арабите в преследване, симулирайки отстъпление, българите обкръжават силите на Убайда и му нанасят съкрушително поражение, като според Анонимната сирийска хроника от 846 г. „голяма част от неговата (на Убайда) армия бе унищожена от българите“.

Така, принудени да защитават собствения си стан от атаките на българските войски и от разположените в Константинопол ромейски бойци, арабите се превръщат от обсаждащи в обсадени. На подобно заключение навежда и арабският източник „Аноним на Гуе“, който ни казва, че арабите „обсаждайки града от запад откъм сушата, трябвало да се бият с бурджаните (българите). Те (арабите) дори били обкръжени от тях.“

Зимата на 717 г.: глад, болести и натиск от всички страни

Зимата на 717 г. идва като поредното доказателство за това, колко често времето оказва своето влияние върху хода на историята. Продължителните и сурови студове утежняват положението, както за арабите, така и за защитниците. Няма как да знаем, доколко снабдени с продоволствия са били българските войски и защитниците на Константинопол, но изворите изобилстват от информация за тежкото положение в арабския стан. Според Михаил Сирийски, хората на Маслама не можели да изминат повече от две мили около лагера си в опит да открият храна, без да бъдат атакувани от български войски. Загубили по-голямата част от припасите си, след ловък маньовър на Лъв Исавър, арабите били принудени според някои източници да се борят с глада, като консумирали „сметта от корабите си, дребни камъни и дори труповете на загиналите си съратници.“ Болести и премръзване станали част от ежедневието на войската на Маслама, но както заявява Михаил Сирийски, „те се бояли да се оттеглят: първо, от техния цар, второ от морето и трето от българите. Вихърът на смъртта ги грабнал.“

Морският обрат: византийският флот и гръцкият огън

Без надеждни изворни данни е невъзможно да знаем какво е ставало по същото време във византийска Мала Азия, но по-късните действия на ромейски военни сили на нейна територия дават възможност да се заключи, че въпреки блокадата на Константинопол, Лъв III все пак е поддържал определена комуникация с войските на империята и е отзовал византийски легиони, които тепърва се включвали в битката за съдбата на Европа. Снабдяването на арабската армия по море също ставало невъзможно. Излизайки иззад преградения с верига още в началото на обсадата Босфор, имперският флот на Византия, разчупва линията на арабската марина край Галата. Тежките ромейски дромони, екипирани със сифони за изхвърляне на гръцки огън, потапяли с лекота арабските шини, възвръщайки византийската доминация по море.

Макар арабите и много други народи по това време да използват разнообразни аналози на сместа, известна като гръцки огън, изворите ни говорят, че никой не е успял да възпроизведе с точност нейния ефект, поради което и способът за нейното приготвяне остава старателно пазена византийска тайна за много столетия. Гръцкият огън намира широко приложение в ромейското военно дело, приемайки разнообразни форми – от сифони, изхвърлящи нажежената смес срещу вражески кораби, проектили, поставени в специални делви, ръчни гранати и дори преносими версии на корабните оръжейни установки, които били употребявани от подразделение от византийски войници, наричани сифонари.

Пролет–лято 718 г.: последната арабска офанзива и тежките загуби

Въпреки всичко, тласкани от силната си вяра в своя предводител, арабите преживяват зимата на 717 г. и подновяват бойните действия през пролетта и лятото на 718 г. В опит да се измъкнат от критичното положение, в което се намирали, те решават да атакуват българските позиции с надеждата, че една решителна победа над ромейските съюзници, ще обезвери защитниците на града и това ще доведе до падането на Константинопол. Така, въпреки че според Михаил Сирийски „арабите се страхували от българите повече от ромеите“, войските на Маслама правят последно усилие за офанзива в хода на бойната си кампания. В завързалото се сражение арабите дали огромни жертви вариращи според различните изворни данни в рамките на 20 – 32 000 души.

Междувременно малоазийските византийски войски надвиват арабска армия в провинцията Витиния, изпратена от Умайадския халифат в помощ на войските на Маслама, а ромейският флот осуетява на два пъти включването на свежи арабски подкрепления откъм морето. Изходът на кампанията на Маслама през лятото на 718 г., в крайна сметка решава съдбата на втория и последен опит, който арабите правят за превземането на византийската столица. Новият арабски халиф Омар II, с цел предотвратяване даването на още жертви за очевидно обречена кауза, нарежда на Маслама да отстъпи с оцелелите си войски и флот, оставяйки на българските и ромейските съюзници да направят равносметка за собствените си загуби в хода на едногодишната обсада на Константинопол.

Решителните действия на българите и ромеите през 718 г. довели до разгрома на армиите на Маслама и не позволили създаването на арабско предмостие към сърцето на Европа. Около десетилетие по-късно през 732 г. арабската армия, настъпваща през Пиринейския полуостров е отблъсната при Поатие от франкския военачалник Шарл Мартел. Макар тези две победи да не възпират напълно експанзионистичната доктрина на исляма, непосредствената заплаха, идваща от нея, вече е сериозно ограничена. Това позволява на европейските държави да продължат политическото и културното си развитие, много от тях без да осъзнават колко близо е бил възможният край на тяхното суверенно съществуване.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК