БЪЛГАРСКИЯТ ТЕРОРИСТ НА РУСКА И ТУРСКА СЛУЖБА НАУМ ТЮФЕКЧИЕВ

На 25 февруари 1916 година, в 19:30 ч., на улица „Регентска“ в София проехтяват четири изстрела и повалят човека, който повече от четвърт век произвежда и разпределя бомби, организира заговoри и цинично се намесва в българската политика и дипломатически отношения – Наум Тюфекчиев. Той е роден в Ресен през 1864 година, обучава се като оръжейник в Лиеж, издига се до майстор на адските машини и от 1891 година насетне името му неизменно се появява при всяко голямо политическо убийство или атентат. След заговора от 15 март 1891 година, когато при неуспешен опит срещу Стефан Стамболов загива финансовият министър Христо Белчев, Тюфекчиев бяга в Русия, преминава на действителна служба към политическата агентура на руското имперско Външно министерство, връща се под прикритие в Цариград и подготвя убийството на българския дипломат д-р Георги Вълкович, извършено на 12 февруари 1892 година. След падането на Стамболов през 1894 година той се завръща в София, присъства като невидим диригент в „Кроежа за убиванието ми“ и на 3 юли 1895 година неговата шайка прерязва живота на човека, който до вчера държи кормилото на държавата, а на 6 юли жертвата умира. През следващите години бомболеярната му снабдява революционни среди, после се ориентира към младотурските мрежи след 1908 година, а през май 1912 година посредничи в осуетен заговор срещу руския император Николай II и българския цар Фердинанд. На 1 февруари 1915 година, точно в 1 часа след полунощ, адска машина избухва в столичното Градско казино, убива четирима и ранява осем души; сред загиналите са поручик Никола Бояджиев, син на генерал Климент Бояджиев, и една от дъщерите на генерал Иван Фичев. За този атентат Тюфекчиев получава 10 000 турски лири, а цинизмът стига дотам, че се явява и „експерт“ по взривовете в самото разследване. Година по-късно, на 25 февруари 1916 година, той пада пред дома си, застрелян от Туше Скачков по нареждане на Тодор Александров – и така завършва биографията на най-последователния политически насилник на Третата българска държава, човек на две чужди служби, за когото терорът е професия, а измамата – метод.

I. Произход, обучение и занаятът на бомбата

Ресенската среда и ранното оформяне на занаята

Наум Тюфекчиев се ражда в Ресен през 1864 година и израства в общество, в което оръжието не е само инструмент за лов или самоотбрана, а културен маркер на чест, възможност за препитание и път за социална мобилност в късноосманската провинция. Семейната среда, свързана с оръжейничество и търговия, му дава практическа грамотност, умение да борави с метал, барут и механизми, но и нагласа да възприема насилието като нормализиран език на политиката. В тази гранична зона между занаят и престъпление той рано усвоява рационалността на технологичната хватка: всеки механизъм се конструира, изпитва и усъвършенства, а ефективността се измерва в предсказуемостта на разрушението. Така на прага на зрелостта му се оформя вид светоглед, в който личната инициатива се преплита с могъщи външни влияния – османската власт, набиращото сила национално движение, чуждите консулски канали, комитски мрежи – и всичко това превръща Ресен не в периферия, а в кръстовище на политическа енергия и агентурни интереси. Затова когато той поема към Лиеж, изборът не изглежда екзотичен: отива там, където индустрията на оръжията е концентрирана, стандартите са високи, а технологията – последна дума. Тази ранна траектория подготвя сцената за по-късната му универсалност: той ще може да продава, да снабдява, да изработва и да организира, без да се привързва към кауза, защото каузата е най-често маска на възложителя, а възложителят е този, който плаща.

Лиежката школа и техническата компетентност като капитал

Лиеж в края на XIX век е европейска столица на оръжийната индустрия, където технологията на взривовете се развива с темпото на модерната фабрична организация и научните пробиви в химията. Тюфекчиев се обучава именно в тази среда и превръща техниката на „адската машина“ в личен капитал, който не изисква публична легитимация, а мрежи, компоненти и прикритие. В Лиеж той усвоява не просто материалознание, а и артикулацията на взрива като „събитие“ с определена кинематика – контрол на времето чрез часовникови механизми, капсул-детонатори, изчисляване на разсейването на шрапнела, ординиране на верижни ефекти. Тази школа създава у него професионална самоувереност, от която по-късно се ражда и арогантността му да играе ролята на експерт при разследвания на атентати, включително след взрива в Градското казино на 1 февруари 1915 година. В този технологичен арсенал особено място заема умението да осигурява „логистика“ – доставката на барут, капсули, фитили, корпуса на бомбата, тайници за складиране и мултиплициране на производството през доверени лица. Лиежката компетентност се превръща в професионален паспорт, който отваря врати към революционни комитети, а по-късно – и към държавни служби, които търсят „външни изпълнители“ за мръсни задачи. Така техническото знание се капитализира политически, а оръжейникът се превръща в посредник между идея, пари и разрушение, който диктува условия, определя цени и поддържа привилегията на дефицита.

Първите мрежи, политизацията и изместването към наемническа рационалност

Още преди 1891 година около Тюфекчиев се оформя кръг, в който се събират изгнаници, амбициозни политици, комитски емисари и хора, готови да извършват мокри поръчки. Тези мрежи не са стабилни по идеология; те са стабилни по интерес. В тях идеята за „национално дело“ лесно се огъва пред нуждата да се неутрализира противник, да се промени кабинет, да се постигне дипломатически ефект чрез насилие. В този възел от контакти Наум заема ролята на доставчик и организатор, но постъпателно и на координатор, който знае кой, кога и как да действа. Именно така логиката на конспирацията го извежда на първа линия при заговора от 15 март 1891 година срещу министър-председателя Стамболов, когато шепа хора решават, че политическият курс на държавата може да се извие с куршуми на улица „Левски“. Когато по-късно заговорът излиза извън контрол и убива Христо Белчев, Тюфекчиев не губи рефлексите на оцеляване: той бяга, сменя имена и покровители и се интегрира в структурата на руската политическа агентура. Именно там се затваря цикълът на неговата политизация: от човек на революционна периферия той се превръща в наемник на имперска дипломация, който изпълнява задачите си без оглед на тяхната съвместимост с българския интерес, защото българският интерес за него е функция от офертата, а офертата се измерва в пари, защита и възможност за влияние.

II. Заговорът срещу Стамболов и убийството на Христо Белчев (1891)

Замисълът, провалът на покушението и смъртта на Белчев

На 15 март 1891 година София се превръща в арена на политически терор. Заговорници, сред които изгоненият от България Димитър Ризов, Наум Тюфекчиев, Кръстьо Ножаров и братята на Наум – Никола и Димитър (Денчо) – подготвят убийството на министър-председателя Стефан Стамболов, а като непосредствен изпълнител е привлечен Михаил Ставрев, известен като Халю. Планът е прост и дързък: да се дебне Стамболов при обичайното му посещение в кафе-сладкарница „Панах“ и да се удари на улицата, където придвижването е предсказуемо. Вечерта около 20 часа Стамболов излиза заедно с финансовия министър Христо Белчев и се отправя по улица „Левски“. Последвалата схватка е кратка, но решаваща: Халю и Никола Тюфекчиев атакуват, Стамболов се съпротивлява и се измъква, Белчев побягва, а Денчо, заблуден, че стреля по министър-председателя, поваля с куршуми беглеца министър. Така заговорът не успява да постигне първоначалната цел, но удря държавата в сърцето, защото ликвидира действащ министър и показва, че уличният терор може да бъде използван като инструмент за промяна на политическия баланс. Психологията на атаката разкрива и нещо друго: заговорниците разчитат на моментната изненада и върху предпоставката, че режимът не може да предвиди ударите в градска среда, където всички са видими и никой не е защитен. Именно тази гъвкавост на терора – да избере време и място – ще стане по-късно запазен знак на Тюфекчиев и неговите хора.

Бягството, международните протекции и руският натиск

След убийството групата се разпилява: Денчо остава в София и е заловен, измъчван до смърт, но не издава нищо; Наум успява да се изтегли към Русия, където намира убежище и впоследствие – кариера в политическата агентура. Българските власти настояват за екстрадиция на Ризов и Ножаров от Сърбия, но искането не е уважено, а Белград дори се опитва да им осигури алиби. Междувременно двамата търсят коридор към Русия през Румъния, където са арестувани, но след силен натиск от Петербург и подкуп от 4000 златни франка те са освободени и се отправят към руската столица. Този епизод показва как терорът се вписва в геополитическия инструментариум на имперските сили: Русия не просто дава закрила на извършители на политическо убийство в София, а активно ги изтегля и интегрира в свои мрежи, като по този начин създава лоялност и изграден дълг. Задочната присъда, която българският съд налага на Наум, остава празен жест в условията на асиметрия на сила и интерес. Пренасянето на основния актьор в руското пространство променя играта и отваря нова фаза: сега Тюфекчиев вече не е просто „български“ терорист; той е човек на империя, който ще бъде използван там, където политическата целесъобразност изисква комбинация от насилие, отрицание и дипломатическо прикриване.

Правосъдието и пределът на държавния капацитет

Реакцията на българската държава след 15 март 1891 година е смесица от решителност и безсилие. Разследването напредва до точката на залавяне и физическо сломяване на Денчо, но мрежите, които включват чужди територии и посолски покровителства, надхвърлят реалния оперативен обхват на службите в една млада държава. Стамболов разбира това и реагира с гняв и дипломатически натиск, но в крайна сметка възпиране на терора не се постига, защото липсва стратегическа възможност да се атакуват логистиката, финансирането и прикритието в чужбина. Така убийството на Белчев остава симптом и предвестник: оттук нататък терорът ще бъде амбивалентен – и вътрешнополитически лост, и външнополитически сигнал, чрез който се създава шум, пренастройват се коалиции и се разклащат кабинети. В тази рамка Наум Тюфекчиев укрепва профила си на „доставчик на резултат“ – човек, който не само има технически ресурси, но и знае как да ги съчетае с човешки ресурс и дипломатическо чадъроносене.

III. Цариградската афера и убийството на д-р Георги Вълкович (1892)

Подготовката под чуждо име и оперативната география

Още през ноември 1891 година Тюфекчиев се премества в Цариград, снабден с паспорт на името на Иван Христов, и започва подготовка за елиминирането на българския дипломатически агент д-р Георги Вълкович. Тук оперативната география се променя: не е София, където властта има повече сетива, а османската столица – многослойна среда от консулства, полиция, тайни служби и международни маршрути. Тюфекчиев въвлича изпълнители – Дражев и Орловски – които на 8 февруари 1892 година пристигат в града. Орловски търси съдействие от руското посолство, но официално не го получава; неофициално обаче машината вече е подготвена. В този етап Тюфекчиев действа като офицер за свръзка: той обхожда пътищата за отстъпление, каналите за документи, потенциалните посредници в консулските канцеларии и най-важното – синхронизира времевия прозорец на нападението с възможността за мигновено „изчезване“. Този професионализъм на подготовката – избор на прикритие, синхронизация на екип, осигуряване на коридор – показва еволюцията от уличен заговорник към композитор на международна операция, при която куршумът е само една нота в партитурата, а основната трудност е логистиката след него.

Атаката на 12 февруари и дипломатическото прикриване

На 12 февруари 1892 година Дражев и Орловски прострелват смъртоносно д-р Георги Вълкович; жертвата умира след няколко дни от раните си. Веднага след това се задейства вторият етап – дипломатическото прикриване. На следващия ден убийците се явяват при руския посланик Нелидов, който им осигурява документи, издадени „като че ли“ на 12 февруари, и така те се качват на руския параход „Цар“. Посланикът докладва до външния министър Гирс на 20 февруари 1892 година, че „се надява с прикриването на това дело да избегне ужасна неприятност за държавата“, като обяснява и телеграмата до капитана на парахода: „Пуснете Орловски и Дражев“, датирана от предишния ден. Тук става видимо как се пресича линията между тайна операция и официална дипломатическа отговорност: посолството се превръща в оперативен център за легитимация на бягството, а документът – в оръжие със сила, равна на пистолет. Дражев и Орловски са възнаградени с по 100 рубли, а за да се намали дипломатическият натиск, Наум е изпратен в Симбирск (днешен Уляновск) с държавна издръжка. Съдебната динамика в Османската империя произвежда задочна присъда за него от 15 години затвор, която султанът не потвърждава – пореден знак, че международната политика на силите и слабият интерес на Портата към наказателно преследване на убийци, обслужили чуждо посолство, оставят правосъдието без зъби.

Ефектът върху българо-руските отношения и нормализирането на насилието като дипломатически инструмент

Убийството на д-р Вълкович не е само българска трагедия; то е и училище по цинизъм в международните отношения. Наличието на документална следа, която показва как чуждо посолство фактически подпомага извеждането на убийци, сигнализира на българските елити, че животът на техните представители в чужбина може да бъде разменна монета в игрите на великите сили. Това не просто деморализира част от чиновниците и дипломатите; то създава очакване, че всяка криза може да бъде „решена“ с доза насилие, стига то да бъде достатъчно добре прикрито и рационализирано като „мярка за предотвратяване на неприятност“. За Наум този случай е утвърждаване на професионалния му профил: след Цариград той вече не е само оръжейник и организатор; той е фигура, способна да се включи в проект, при който разстрелът е върхът на айсберга, а истинската операция се случва в подводните слоеве на дипломатическата кореспонденция и консулската практика. Парадоксално, точно този тип операции стабилизират кариерата му: всяка успешно прикрита акция увеличава зависимостта на възложителя от него и редуцира риска от изоставяне, защото прекалено много хора са видели, знаят и подписват.

IV. Завръщане в София, „Кроежът за убиванието ми“ и гибелта на Стамболов (1895)

Политическата сцена след 1894 година и репозиционирането на Наум

След падането на Стамболов от власт през 1894 година политическата система в София се пренарежда, а атмосферата на реванш и разчистване на сметки отваря прозорец за завръщането на хора като Наум Тюфекчиев. Въпреки османската задочна присъда от 15 години затвор за Цариградската афера никой не го търси, и той спокойно обхожда столичните улици, възстановява контактите си и реорганизира своята „работилница“. В тези условия неговата бомболеярна отново се утвърждава като ключов доставчик за македонските комитети до 1896 година, а монополното му положение създава напрежение: Христо Силянов отбелязва, че Наум спекулира с цените и условията, поради което Гоце Делчев и Гьорче Петров прекратяват отношенията с него. Точно тук личната му рационалност, която приравнява каузата към поръчката, влиза в конфликт с революционери, които искат предсказуемо снабдяване без неприлични надценки. Но докато комитската среда започва да го оттласква, други политически кръгове продължават да виждат в него полезен инструмент: той знае как се планира удар, как се избира момент, как се покриват следите, а това е валута в контекста на остра вътрешнополитическа конкуренция.

Писмото „Кроежът за убиванието ми“ и предвидимостта на покушението

На 14 април 1895 година Стамболов връчва на германския журналист Рихард фон Мах запечатан плик с указание да бъде отворен след смъртта му. Вътре се съдържа написаният на 16 март 1895 година текст, известен като „Кроежа за убиванието ми“, в който името на Наум Тюфекчиев е споменато осем пъти. Стамболов назовава него и политика Григор Начович като двигатели на готвеното убийство, твърди, че полк. Рачо Петров е в течение, и че столичната полиция знае за заговора, а над всичко – че княз Фердинанд вдига „кръстоносен поход“ за ликвидирането му. Този документ, освен че предлага конкретни имена, показва още нещо: предвидимостта на покушението. Стамболов посочва, че шайката, събрана в квартал „Ючбунар“, ще го нападне привечер на 3 юли, и назовава физическите извършители – Боне Георгиев, Халю и Талю. Така „кроежът“ не е просто жалба; това е аналитичен доклад за архитектурата на атентата, съставен от човек, който познава логиката на насилието и хората, които я прилагат. Че името на Наум е там, не е случайност: той е координаторът, който държи нишките между изпълнители, покровители и прикриващи. По-късният развой на събитията потвърждава тази диагноза: на 3 юли 1895 година бруталната засада разкъсва Стамболов, а на 6 юли той умира от раните си – и веднага след това българската делегация в Петербург е приета от новия император Николай II, което маркира началото на възстановяването на българо-руските отношения.

Процесът, оправданието и циничната нормализация на безнаказаността

След убийството на Стамболов Наум Тюфекчиев е арестуван, но физическите извършители успяват да се изплъзнат. Процесът се движи към предизвестен край: липсата на „достатъчно доказателства“ води до оправдаване, въпреки че структурата на заговора е разкрита предварително от самия Стамболов. Адвокат на Наум е д-р Стоян Данев – бъдещ няколкократен министър-председател – докато прокурор е Александър Малинов, също бъдещ премиер. Това процесуално разположение само по себе си е диагноза на времето: политическият елит се преплита с громките дела, в които насилието срещу държавника е дело на хора, чиито покровители днес ще бъдат в кабинета, а утре – в залата на съда. Така безнаказаността се нормализира не като случайност, а като система, в която доказателството е зашеметено от авторитета на защитата, а свидетелствата се разпадат под натиск, страх и умора. Оттук нататък Наум продължава да се движи в полусенките на столицата – достатъчно известен, за да бъде търсен, и достатъчно покрит, за да не бъде осъден. Тази ерозия на отговорността има дълъг опашен ефект: тя внушава, че насилието може да бъде печеливша стратегия, стига да се инвестира в правилните адвокати, в правилните мрежи и в правилните дипломатически канали. В краткосрочен план това „печели“ на Наум още години кариера, в дългосрочен – подкопава усещането за държавност и оставя обществото заложник на професионалния терор.

V. Бомболеярната, комитските мрежи и монополът на снабдяването (1894–1896)

Занаятът като инфраструктура на терора и комитските зависимости

След завръщането си в София след 1894 година Наум Тюфекчиев не просто възобновява оръжейната си дейност, а систематично превръща бомболеярната в инфраструктура, без която значителна част от градските покушения и комитските акции не може да функционира. Той изработва корпуси, смесва зарядите, изпитва капсулите-детонатори и стандартизира временните запалки, така че да предлага продукт, който прехвърля индивидуалното майсторство към повторяемост и предсказуемост на разрушението. Неговата работилница се превръща в полу-легална „фабрика“ с доверени носачи, тайници и мрежа от посредници, които осигуряват както суровини, така и пазари – комитети, групи за политически натиск и отделни поръчители на мокри поръчки. Именно тази повторяемост – способността да се достави „същото още утре“ – прави Наум не просто майстор, а логистичен център, който елиминира случайността и гарантира оперативна готовност. Така комитските звена, особено в първата половина на 90-те години, разчитат на него за бързо въоръжаване, а градските заговорници – за специфични решения като плоски бомби за скриване, гилзови шрапнели и часовникови механизми за отложена детонация. Занаятът преминава от героична импровизация към индустриална дисциплина, а дисциплината – към зависимост: който контролира детонатора, контролира ритъма на насилието. Наум умее да монетизира тази зависимост – не само чрез цена, а и чрез условия: отстъпки за редовни клиенти, „пакети“ с пълна конфигурация, както и приоритетни доставки, когато операцията изисква кратки срокове. Неговата бомболеярна започва да диктува стандартите, а стандартите създават монопол, който в политическа среда със слаб контрол и много подизпълнители се оказва по-ценен от официалните длъжности.

Kонфликтът с революционната етика и прекратяването на отношенията

Монополът има цена и тя се плаща не само с пари, а и с доверие. До 1896 година бомболеярната на Тюфекчиев е основен доставчик на македонските комитети, но постепенно в революционната среда се натрупва раздразнение от неговата търговска политикa. Христо Силянов отбелязва категорично, че Наум спекулира с почти монополното си положение; в разказите на съвременниците прозира усещането, че той третира „делото“ като пазар на висока печалба, а организацията – като клиент, който трябва да приеме диктата на доставчика. За Гоце Делчев и Гьорче Петров това е неприемливо, защото подкопава моралната рамка на борбата и превръща снабдяването в инструмент за натиск, несъвместим с дисциплината и саможертвата, които те очакват от участниците. Затова те прекратяват отношенията с него, търсейки други канали и майстори, дори с цената на по-голям риск. Този разрив означава не просто бизнес загуба за Наум; той осветява процеса, при който занаятът – щом се откачи от споделената кауза – започва да работи за онзи, който плаща повече и защитава по-добре. Именно това изтласкване от комитския център подтиква Тюфекчиев към още по-активно търсене на покровители в държавни и чуждестранни среди, където платецът не спори за цена, а изисква дискреция, резултат и готовност да се поеме моралният риск. Така се оформя траекторията към младотурските мрежи след 1908 година, където неговият прагматизъм, скроен според интереса на възложителя, намира естествена ниша. В ретроспекция конфликтът със Силянов, Делчев и Петров е моментът, в който Наум окончателно изоставя претенцията да е „революционен занаятчия“ и се намества в ролята на професионален посредник на насилие в полза на чужда политика.

Разширяване на каналите и културата на прикритие

Един майстор на бомби оцелява толкова дълго, колкото е стабилна културата му на прикритие – и Наум систематично инвестира в нея. Той се грижи за двойни и тройни легенди, придвижва се с документи на различни имена, поддържа контакти в полицейските среди и в адвокатското съсловие, и се старае да бъде полезен, когато държавата има нужда от „експертиза“. Именно това му позволява години по-късно да се яви като експерт по взривовете при разследването на атентата в Градското казино, което не е парадокс, а следствие от култивираното двусмислие: ако познаваш най-добре разрушението, защо да не познаваш най-добре и следите му. Културата на прикритие включва и публична тактика: Наум не се стреми към сцена; той живее „в междините“ на градското пространство, където слухът работи по-ефективно от афиша. Тази невидима видимост – всички знаят, никой не доказва – е най-ценният актив на един дългогодишен заговорник. Тя изхабява търпението на правосъдието и работи за хроничната безнаказаност, която е условието за кариера в сенките.

VI. От комитски доставчик към младотурски посредник (1908–1912)

Младотурската революция, преподреждането на покровителствата и смяната на клиента

Младотурската революция от 1908 година прекроява региона: мрежите на власт и влияние в Османската империя се разместват, а на сцената излизат офицери и конспиратори, които мислят политиката през дисциплина, централизъм и употреба на силови инструменти за „национално спасение“ на империята. За Наум това е нов пазар – и той влиза в него с предимство: вече е доказан организатор, с умение да доставя взривни средства, да управлява вериги от посредници и да поддържа тайна кореспонденция между разнородни структури. Сведенията за сближаването му с водачи на Младотурския комитет подсказват, че след 1908 година той намира там точно тази комбинация от пари, протекция и оперативна свобода, която революционните среди в България вече не са готови да му дадат. Смяната на клиента означава и смяна на езика: докато комитетите говорят за „дело“, младотурците говорят за „държава“; докато комитите искат оръжие за кауза, младотурците искат инструмент за операция. За Наум това е семантична подробност – неговият продукт и компетентност си остават същите, а новите покровители са по-щедри и по-решителни. Именно тук се вижда как един занаят, освободен от идеология, става универсален – и как универсалното насилие естествено се влива в най-големите политически реки на времето.

Май 1912: осуетеният заговор срещу Николай II и цар Фердинанд

През май 1912 година Тюфекчиев съдейства на група атентатори, изпратени от османската тайна полиция, с цел елиминиране на руския император Николай II и българския цар Фердинанд. Залогът е колосален: удар по върховете на две монархии едновременно би разклатил дипломатическите вектори точно в навечерието на Балканските войни и би създал условия за хаос, от който младотурските кръгове очакват дивиденти. Операцията обаче се проваля – именно благодарение на офицера от тайната полиция Исмаил Хакъ бей, зад чието име стои българинът Георги Парталев. Фактът, че провалът идва отвътре, а не отвън, показва пределите на конспиративната мрежа: в модернизираща се империя, където службите се надпреварват за лоялност и влияние, всяка операция може да бъде компрометирана от съперничещи структури. За Наум последицата е двойствена: от една страна, той запазва ролята си на доверен посредник за снабдяване и консултиране; от друга – провалът увеличава риска, защото вниманието към каналите му расте и му се налага да работи с още повече „възглавници“ между себе си и изпълнителите. В оперативен план май 1912 укрепва у него рефлекса да разделя задачите, да не държи всички нишки в една ръка и да създава правдоподобни линии за отказ. В политически план обаче това е предупреждение, че събитията отиват към голям сблъсък, в който насилието ще бъде употребено не за елиминиране на отделни фигури, а за символични удари с масов ефект – какъвто ще бъде и взривът в Градското казино през 1915 година.

Прагматиката на двойната агентура и цената на лоялността

Когато един посредник работи за имперска дипломация и за османски тайни служби, въпросът за лоялността не е морален, а счетоводен – кому, кога и срещу какво служи. При Тюфекчиев „двойната“ служба се легитимира от резултатите: той доставя, организира и минимизира риска за възложителя, а възложителят гарантира защита и възнаграждение. Тази прагматика е устойчива, докато плащането и покровителството са сигурни; щом се появи съмнение или конкуриращ се център, посредникът рискува да се превърне в разменна монета. Именно затова Наум упорито поддържа канали към повече от един патрон, а личната му легенда се състои от множество „възможни истини“, които могат да бъдат поднесени според това кой пита. В тази „смесена икономика“ на лоялността той остава ценен дотогава, докато е полезен; след това става опасен за всички, защото знае твърде много и може да говори твърде убедително. Това е логиката, която ще предопредели и финала през 1916 година: когато балансът на полза и риск се наклони, най-безопасното решение за поръчителите е окончателно.

VII. Атентатът в Градското казино: механизъм, цели и скандалът с „експерта“ (1 февруари 1915)

Механика на „адската машина“ и избора на мястото

В 1 часа след полунощ на 1 февруари 1915 година в столичното Градско казино избухва адска машина и разкъсва благотворителен бал, предназначен да събира средства, а не жертви. Изборът на мястото е изключително точен от гледна точка на терористичната рационалност: салон с висока плътност на елитно присъствие, контролирана среда с предсказуемо движение и символен капитал, който гарантира обществен резонанс. Технически бомбата вероятно комбинира корпус за шрапнелно действие с достатъчно мощен основен заряд и надеждна система за инициране, която да осигури детонация без нужда от присъствие на извършител. Именно в подобни конфигурации личи лиежката школа на Наум: чиста работа, малко движещи се части, солидна вероятност за пълна детонация, а оттам – максимален ефект върху пространство, пълно с хора. Резултатът е ужасяващо конкретен: четирима загиват на място, осем са ранени; сред мъртвите е поручик Никола Бояджиев, син на генерал Климент Бояджиев, както и една от дъщерите на генерал Иван Фичев. Бомбата не просто убива; тя убива така, че да остави незаличим отпечатък в офицерските фамилии и върховете на обществото – послание, че никой не е недосегаем. В оперативен план атентатът демонстрира и друго качество: времето – 1:00 – осигурява максимално присъствие и минимална вероятност за своевременно обезвреждане, а структурата на салона усилва шрапнелния ефект. Това е подпис на човек, който изчислява не само силата, а и акустиката, плътността и психологическата сцена на удара.

Политическата цел: манипулиране на българския избор и насочване на вината

Атентатът има стратегическа цел: България се намира на ръба на решение за войната, а насочването на вината към Сърбия би трябвало да тласне общественото мнение и политическите елити към присъединяване към Централните сили. В тази логика ударът върху елита на бал, потопен в символи на благотворителност и тила, трябва да произведе морално възмущение, което лесно да се канализира срещу предварително обозначения „враг“. Наум Тюфекчиев е централна фигура в подготовката: той получава за услугите си 10 000 турски лири – сума, която в съвременни параметри отговаря на 227 000 златни лева – и избира сам мястото на атентата, което показва, че поръчителят му гласува не само доверие, а и оперативна автономия. Това изважда случая от регистъра на „наивните“ атентати и го поставя в категорията на стратегическите провокации: целта не е просто да се убие, а да се предизвика определена реакция на държавата. Задействаните наративи за „сръбска вина“ са предвидени в плана, но политическата реалност е по-сложна – в София има достатъчно хора, които разбират колко лесно се продуцират следи и колко често те водят до там, където някой е искал да ги видят. Това напрежение между замисъла и приемането му от публиката е най-рисковият компонент на операцията; когато публиката не повярва, ударът остава „само“ престъпление, а не геополитически инструмент.

„Експертът“ по взривове и институционалното унижение

Кулминацията на цинизма настъпва, когато Наум се явява като „експерт по бомби“ в хода на самото разследване. Този жест е не само лична арогантност; той е институционално унижение – държавата допитва за „професионално мнение“ човек, за когото полупублично се знае, че стои зад операцията. Тук не става дума за непознаване на фактите, а за култура на страх, зависимост и процесуална безпомощност, която допуска авторът на разрушението да бъде и негов тълкувател. За Наум това е двойна печалба: той едновременно изпълнява поръчката и прибира хонорар за „експертиза“, а присъствието му в центъра на разследването му позволява да напътства анализа далеч от истинските канали и да контролира публичния наратив за механизма на взрива. Това е момент, в който става ясно, че кариерата му е достигнала предел – не защото е непобедим, а защото се е виждал твърде често на места, където не би трябвало да бъде. Именно видимостта – не вината – прави професионалния заговорник опасен за всички страни. Оттук насетне се скъсява дистанцията до последния изстрел на улица „Регентска“.

VIII. Последният акт: „Регентска“, 25 февруари 1916, и историческата оценка

Екзекуцията на посредника и логиката на самоочистващото се подпочвено поле

На 25 февруари 1916 година, в 19:30 ч., на улица „Регентска“ прозвучават четири изстрела и Наум Тюфекчиев пада мъртъв. Изпълнител е Туше Скачков; нареждането идва от Тодор Александров. Присъдата е изпълнена кратко и без шум, така както се изпълняват дела, за които не се пишат протоколи. Всяка конспиративна екосистема има собствена хигиена: когато посредникът знае твърде много, когато каналите му са станали видими и когато присъствието му започва да компрометира поръчителите, най-сигурното средство е окончателно. В случая с Наум този механизъм е особено прозрачен – той е служил на руска политическа агентура, кооптиран е от османски тайни служби, манипулирал е българското вътрешнополитическо пространство и е превърнал взрива в език на влияние. В подобна конфигурация никой не е „негов“ и никой не го „държи“ завинаги; който плати следващ, купува и правото да прекрати договора без обяснения. Четирите изстрела заключват биография, която започва със занаят и завършва с реакция на пазара на насилие: когато стоката е станала опасна, тя се унищожава. Този прагматичен финал подчертава, че в дългата крива на неговата дейност моралът отсъства; има само функции, а функцията е употребена до изчерпване.

Историческият баланс: технология на насилието, държавен капацитет и политическа култура

Оценката на Наум Тюфекчиев не е нито в апологията на майсторството, нито в демонизацията заради самата демонизация; тя е в разбирането как техническият капитал на един оръжейник се превръща в политически капитал в държава с крехки институции и в регион, където великите сили боравят с подизпълнители. Той показва как от Лиеж до София технологията на взривовете мигрира като знание и се имплантира в политическата тъкан, където запълва вакууми: там, където съдът е бавен, идва експертът; там, където парламентът е слаб, идва заговорът; там, където дипломацията е беззъба, идва куриерът с паспорт на чуждо име. Убийството на Христо Белчев през 1891 година, ликвидирането на д-р Георги Вълкович през 1892 година, разкъсването на Стамболов през юли 1895 година и взривът в Градското казино на 1 февруари 1915 година са възли на една и съща мрежа: насилието като рационален инструмент на политика. Това не е „болест на характера“, а симптом на институционална незавършеност: когато държавата не може да санкционира убедително, тя толерира посредника; когато обществото не може да различи истината от удобния наратив, то приема „експерта“ за съдия по собственото си разрушение. Затова финалът на 25 февруари 1916 година е и урок: в полето на професионалния терор няма трайни съюзници, а само временни клиенти; няма идеологии, а само ефекти; няма справедливост, а само баланс на страх. В историческа перспектива Наум Тюфекчиев остава най-ярката фигура на този тип политическа технология в Третата българска държава – не защото е единствен, а защото събира в себе си всички нейни елементи: знание, мрежи, покровителства, цинизъм и, накрая, предвидимия куршум, който затваря цикъла. Тъкмо затова разказът за него не свършва с биографията, а продължава като предупреждение за всеки режим, който допуска техниката на разрушението да стане език на управление: веднъж зададен, този език започва да говори сам, а когато заговори, е трудно да бъде заставен да млъкне.

Хронологията (1891–1916):

Дата / период	Събитие
15 март 1891	Покушението в София, насочено срещу Стефан Стамболов; е убит финансовият министър Христо Белчев. В организацията е Наум Тюфекчиев.
март–април 1891	Разпадане на групата заговорници; Наум Тюфекчиев заминава за Русия. Денчо Тюфекчиев умира след разпити в София.
ноември 1891	Наум се установява в Одеса, преминава на руска служба (политическа агентура), изпращан е към Цариград под името „Иван Христов“.
8 февруари 1892	Пристигане на убийците Дражев и Орловски в Цариград за атаката срещу д-р Георги Вълкович.
12 февруари 1892	Извършено е покушението срещу д-р Георги Вълкович; той умира след няколко дни.
13 февруари 1892	Руският посланик Нелидов осигурява документи за бягството на Дражев и Орловски на параход „Цар“.
20 февруари 1892	Посланик Нелидов докладва на министъра Гирс за прикриването на убийците.
1894	Падане на Стамболов от власт; Наум Тюфекчиев се завръща свободно в София.
14 април 1895	Стамболов дава на Рихард фон Мах плика „Кроежа за убиванието ми“.
3 юли 1895	Атентатът срещу Стамболов; бруталното нападение на улицата.
6 юли 1895	Стефан Стамболов умира от раните си.
7 юли 1895	Българската делегация е приета от Николай II – символичен старт на реставрацията на българо-руските отношения.
1895–1896	Бомболеярната на Наум е основен доставчик на бомби за македонските комитети.
след 1896	Делчев и Гьорче Петров се отказват от неговите услуги поради спекула с монопол.
1908	Сближаване с младотурците след Младотурската революция.
май 1912	Наум помага на група атентатори, изпратени да убият Николай II и цар Фердинанд; заговорът е осуетен от Исмаил Хакъ бей (Георги Парталев).
1 февруари 1915 (1:00 ч.)	Взрив в Градското казино в София; 4 убити, 8 ранени. Наум получава 10 000 турски лири; сам той определя мястото.
1915	Наум се явява като „експерт“ в разследването на атентата.
25 февруари 1916 (19:30 ч.)	На улица „Регентска“ е застрелян Наум Тюфекчиев; извършител – Туше Скачков по нареждане на Тодор Александров.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК