РЕФЕРЕНДУМЪТ ЗА ОТМЯНА НА МОНАРХИЯТА (1946)

Референдумът за премахване на монархията в България на 8 септември 1946 г. се превръща в концентрат на следвоенното пренареждане на властта, на сблъсъка между революционна идеология и конституционен формализъм, както и на колективните надежди и страхове на едно общество, преминало през война, окупация и политически преврат. Спорът дали плебисцитът е законен не стихва и днес: едни виждат в него нарушение на Търновската конституция и инструмент за плавно, но сигурно установяване на диктатура; други настояват, че резултатът изразява доминиращо обществено настроение, което в онзи момент отдава приоритет на републиканската форма. Историческият анализ не може да се ограничи до формулата „легално срещу нелегално“ или „автентично срещу фалшифицирано“ – той следва да реконструира контекста, механизмите, актьорите и очакванията, които водят до това събитие, и да проследи как числата от урните се превръщат в нов конституционен ред, а после в еднопартийна държавност. В следващите раздели се разглеждат геополитическата рамка, правната дилема, организационната архитектура на референдума и непосредствените му последици, като се държи на аналитична дистанция, историческа прецизност и систематична логика на аргументите.

I. Геополитическият контекст 1944–1946 г.

Съветската окупация и Отечественият фронт

В края на Втората световна война България попада в съветската сфера на влияние и е под контрола на Червената армия, което не е само военна, но и дълбоко политическа констелация, преначертаваща възможния спектър на вътрешни решения. След 9 септември 1944 г. Отечественият фронт изземва инициативата и задава ритъма на институционалната трансформация: той се позиционира като надпартийна коалиция, но реално концентрира властта около Българската работническа партия (к), която философски отрича монархическия принцип като „буржоазен остатък“. През 1945–1946 г. това идеологическо ядро все по-ясно съвпада с геополитическия вектор: Москва очаква „народнодемократически“ режими в сателитните държави, а самото присъствие на съветски войски дисциплинира местните елити и сигнализира на обществото къде минава линията на допустимото. В тази среда монархията изглежда исторически изчерпана не само поради вътрешната делегитимация след националните катастрофи, но и защото следвоенната архитектура на сигурността не оставя пространство за автономни конституционни пътеки. Дори когато формално се съхранява регентството, това е преходен етап, чиито решения се вземат под нарастващия натиск на фронтовата коалиция и с оглед на прехвърляне на легитимността към нови институции. Така политическата хронология между 9 септември 1944 г. и 8 септември 1946 г. оформя предрешен контекст: плебисцитът е не толкова въпрос „дали“, колкото „как“ – чрез кои правни формули и при какви международни сигнали монархията ще бъде заменена.

Крахът на имперските монархии и идеологическият фронт

След Първата световна война европейските монархии в Русия, Австро-Унгария и Германия рухват, а малко по-късно и Османската империя се републиканизира – тази последователност изгражда символния капитал на републиканската идея като модернизационна алтернатива на „стария режим“. През 1945–1946 г. тази перспектива се засилва от победата над нацизма и от преструктурирането на континента по оста Вашингтон–Москва–Лондон, като в източната му половина сталинизмът предлага идеологически завършен проект, несъвместим с монархически форми. В България антифашистката реторика органично се преплита с антицарска: монархията се представя като исторически компромисен режим, съучастен в войните и отговорен за националните провали. В публичното пространство се налага тезата, че „народната република“ е не просто нова държавна форма, а социален договор за законност, социална справедливост и спасение от репресивни практики – обещание, което привлича широки слоеве, изтощени от нестабилност и бедност. Паралелно се канализира страх: присъствието на окупационна армия, чистките в администрацията и съдебните процеси срещу „враговете“ задават асиметрични стимули – да подкрепиш промяната е безопасно и перспективно, да ѝ се противопоставиш е рисковано и морално стигматизирано. Така идеология и сила конвергират в общ натиск, предрешаващ републиканския изход.

II. Правната рамка и спорът за легитимността

Търновската конституция и границите на промяната

Действащата Търновска конституция установява България като наследствена конституционна монархия с народно представителство и не предвижда механизъм за преход към република чрез пряк плебисцит. В този смисъл референдумът обективно излиза извън буквалния текст на основния закон и поражда аргумента, че промяна на формата на държавно устройство може да се извърши единствено чрез Велико народно събрание, свикано по надлежния ред. Правната топика се усложнява от факта, че монархът Симеон II е малолетен, а регентството след 9 септември 1944 г. е съставено в противоречие с традиционните конституционни процедури. Ако се държи на абсолютизирана легалистка логика, следва да се изчака пълнолетието на монарха, за да се премине през предписаната конституционна пътека; но ако се отчита революционно-правният момент, действителната суверенност вече се разпределя от нов политически център, който използва плебисцита като „легитимационен мост“. Точно тук се ражда дългият спор: дали народният вот може да „коригира“ конституцията ex post чрез последващо ВНС и нов основен закон, или всяка стъпка, предхождаща такава ревизия, остава неизлечимо порочна. Историческият изход показва надмощие на революционната легалност над традиционната: резултатът от 8 септември се превръща в политически факт, който системата признава и институционализира.

Регентството, Великото народно събрание и плебисцитът като инструмент

В класическата конституционна схема регентството е временен пазител на монархическия принцип; в следвоенна България то се превръща в преходен механизъм за делегитимация на самата монархия. Правителството на Отечествения фронт използва регентската форма, за да управлява до момента, в който плебисцитът ще „прехвърли“ суверенитета към републиката, а последващите избори за VI Велико народно събрание ще закрепят този резултат чрез нова конституция. От гледна точка на правната техника това е последователност „факт – право“: първо се създава фактът на народната воля, после се оформя правният корпус, който го обосновава. В този подход Върховният съд на 14 септември 1946 г. обявява официалните резултати, а на следващия ден страната се провъзгласява за народна република – административно-конституционна компресия, която минимизира риска от междувластие. Международната среда – с доминираща роля на СССР в Източна Европа и с прагматичното признание на западните съюзници – обезпечава външната валидност на прехода. Така плебисцитът функционира не само като вътрешнополитически инструмент, но и като външнополитически сигнал: България синхронизира формата си на управление с блоковата архитектура.

Международноправният фон и доктрината за „народната демокрация”

Следвоенните споразумения не диктуват изрично вътрешната конституционна форма на България, но рамкират допустимото поле на действие. Доктрината за „народната демокрация“, наложена от Москва и възприета от местните комунистически ръководства, предлага имунитет срещу обвинения в нелегитимност: когато „народът“ е субект на властта, плебисцитът се представя като пряка изява на суверенитета, а класическият парламентаризъм – като формалистичен анахронизъм. В тази логика референдумът е не просто разрешен, той е идеологически предписан акт на конституиране на нова властова вертикала. Последвалото превръщане на „народната демокрация“ в „диктатура на пролетариата“ през 1948 г. ретроспективно осветява двойното лице на доктрината: тя е мост между легитимирания от урната плебисцит и еднопартийната държава, в която разделението на властите се отхвърля като буржоазен остатък. По този начин правният спор за референдума днес неминуемо стъпва върху политическата икономия на режима, който той прави възможен.

III. Организацията на референдума: кампания, механизми, емоции

Кампания, агитация и контрол на публичната сфера

Кампанията за референдума се разгръща в среда, в която средствата за масова информация, професионалните организации и местната администрация вече са в значителна степен под влиянието на Отечествения фронт. Още преди самото допитване се артикулира ясна визия: България не се превръща в съветска република, а става „народна република“, при която суверенитетът се приписва на трудовите маси, а държавата обещава законност, социална справедливост и модернизация. Тази позитивна програма е съчетана с негативна реторика, свързваща монархията с войните, репресиите и класовите привилегии. На местно равнище комитети на ОФ мобилизират обществените мрежи – читалища, кооперации, браншови съюзи – и задават висока социална норма за участие. Подкрепата за републиката се превръща в маркер за политическа благонадеждност; несъгласието – в повод за подозрение. Въпреки това кампанията не е лишена от автентични очаквания: много хора виждат в републиката моралното наследство на възрожденците и проект за разкъсване на цикъла „война – катастрофа – реставрация“. Обществото влиза в плебисцита с амбивалентен афект: надежда за нов старт и страх от санкция, ако този старт бъде оспорен.

Механика на гласуването и преброяването

Административната машина на плебисцита е организирана с впечатляваща скорост и обхват. Избирателните списъци се обновяват, урните се разполагат широко, наблюдението е формално осигурено, но доминацията на ОФ в комисиите редуцира ефективността на контрол. В изборния ден – 8 септември 1946 г. – участието достига над 90%, което придава на събитието статут на почти общонароден ритуал. Преброяването е бързо, публичното обявяване – централизирано и ритуализирано: Върховният съд на 14 септември утвърждава резултатите, а на 15 септември България се провъзгласява за Народна република. Тази компресия на процедурите минимизира възможностите за институционално оспорване. Аргументите за фалшификация съпътстват историческата памет – от натиск върху администрацията до манипулации на броенето – но дори критични изследователи признават, че мащабът на републиканското мнозинство е такъв, че дори без намеси резултатът вероятно би бил положителен. Важното за анализа е друго: машината на плебисцита не просто измерва предпочитания; тя ги оформя, усилва и легитимира, превръщайки ги в правно-символичен капитал за следващите институционални стъпки.

Обществените настроения: страх, надежда и конформизъм

В масовата психология през 1946 г. доминират три нишки. Първата е умората от война, бедност и политическа нестабилност; републиката се проектирa като мирен ред и социална перспектива. Втората е страхът – от нови репресии, от обвинения в „враждебност“, от несигурния статут на собствеността и професионалната позиция; в такава среда най-сигурният избор е подчинението на доминиращия дискурс. Третата е конформизмът, разбран не като морален порок, а като рационална адаптация към новите властови матрици: хората искат да живеят спокойно и да „съвпаднат“ с посоката на времето. Тези три нишки заедно не обясняват всичко, но дават ключ: републиканският вот съчетава автентична надежда за справедливост и модернизация с прагматичен рефлекс за оцеляване и интеграция. И когато по-късно „народната демокрация“ се изродява в еднопартийна диктатура, мнозина преживяват когнитивен разрив между обещаната „чиста и свята република“ и практиката на цензура, политически процеси и насилствена трансформация на собствеността.

IV. Резултатите и тяхното тълкуване

Числата от 8 септември 1946 г. и административната валидизация

На референдума гласуват малко над четири милиона избиратели; отчетената активност е около 91,6%, действителните бюлетини – приблизително 97%, а гласовете „за“ република – около 95,6%. Тези проценти конструират образа на категорично мнозинство и се превръщат в политически аргумент сами по себе си: когато почти всички „са за“, оспорването изглежда маргинално или антинационално. Върховният съд на 14 септември обявява резултата, а на 15 септември новият държавен статус е формализиран. Регентите приемат изхода, и макар да липсва формален акт на абдикация, монархът – още дете – напуска страната заедно с майка си. В международен план големите сили – в рамките на поствоенната конфигурация – приемат факта на българската република, а вътрешнополитическите партии официално не оспорват резултатите. Административно-правната машина действа без пауза: легитимността от урните моментално се превръща в правоспособност за дълбока институционална промяна.

Реакции на вътрешните актьори: надежди, илюзии и репресивен завой

Опозицията извън комунистическото ядро възприема резултата като шанс за конституционна република с гарантирани права и състезателна политика. Лидери като Никола Петков публично артикулират визията за република „чиста, свята и народна“, в която законността, свободата на печата, забраната на мъчения и конфискации, асоциативната свобода и политическият плурализъм са неотменими. Тази речева рамка отразява европейските либерални стандарти и надеждата, че републиката е синоним на правов ред, а не на партиен монопол. Никола Петков е заблуден, че републиката и пълната неприкосновеност вървят ръка за ръка, както и голяма част от народите по това време. Лидерът на БЗНС казва на 17 септември 1946г.:

От вчера българската република влезе с гордо чело в историята, защото България стана република по волята на целия български народ. Тая воля е републиката да бъде такава, каквато я мечтаеха Левски, Бенковски и Ботев – чиста, свята и народна. За възрожденците и за целия български народ републиката значи законност, свобода и социална правда. Затвори и претърсвания по къщите могат да станат само според законите. Мъчения, при каквото и да е обвинение, също и конфискации на имотите се запрещават. Печатът е свободен. Никаква цензура не се допуска. Българските граждани имат право да съставляват дружества без всякакво предварително разрешение. Българската република трябва да е основана върху идеята: „Недостоен за свободата е онзи, който не я желае за противниците си така, както я желае за себе си“. Пълна политическа и икономическа свобода…

Опозицията извън комунистическото ядро възприема резултата като шанс за конституционна република с гарантирани права и състезателна политика. Лидери като Никола Петков публично артикулират визията за република „чиста, свята и народна“, в която законността, свободата на печата, забраната на мъчения и конфискации, асоциативната свобода и политическият плурализъм са неотменими. Тази речева рамка отразява европейските либерални стандарти и надеждата, че републиката е синоним на правов ред, а не на партиен монопол. Само че още през есента на 1946 г. механизмите на силата започват да се сгъстяват: на 27 октомври се избират депутати за VI Велико народно събрание, където Отечественият фронт получава над 70% от гласовете, а комунистите де факто доминират; през 1947 г. се съставя правителство на Георги Димитров.

След референдума и преди разпускането на Великото Народно събрание за временен председател на страната е избран Васил Коларов, една от ключовите комунистически фигури в състава на Отечествения фронт. По негово нареждане Никола Петков е отстранен от ВНС, арестуван и по-късно осъден на смърт.

Символният разрив е явен: идеята за „народна“ република като гаранция срещу произвола се замества от практика, при която съдебната независимост ерозира, милицията получава широки правомощия за задържане, а политическата конкуренция се криминализира. В този смисъл плебисцитът се оказва вход към различна република от мечтаната от либералните и земеделски опозиционери – република на централизирания партиен контрол.

Международната легитимация и блоковата логика

Външната реакция към българския референдум е определена от логиката на Ялта и Потсдам: зоните на влияние са очертани, а западните съюзници се фокусират предимно върху „груби“ нарушения, не върху деликатни конституционни спорове. Признанието на новия статут на България се вписва в по-общата картина на източноевропейската републиканизация под съветски патронаж – последователност, която включва Унгария, Румъния, Албания, Югославия (с особен статут), Чехословакия и Полша, всяка със своя вариант на „народна демокрация“. Така референдумът не е изолиран акт, а елемент от континентална трансформация, при която националните процеси се ускоряват или забавят в зависимост от ударната вълна, идваща от Москва. Българският случай се отличава с бързината на правно-институционалната последователност – от вота до републиката, от ВНС до новата конституция – което създава впечатление за историческа неизбежност и минимизира времевия прозорец за алтернативи. Именно това впечатление след десетилетия подхранва както апологията, така и критиката: едни виждат ефективност и демократична санкция, други – насилствена компресия на плурализма.

От референдум към институционална трансформация: VI ВНС и „Димитровската“ конституция

VI Велико народно събрание, избрано на 27 октомври 1946 г., се заема да легализира резултатите от референдума чрез нов основен закон. Първоначалните концепции включват елементи от съвременния европейски конституционализъм, но в работата на комисията начело с д-р Минчо Нейчев проектът постепенно се консолидара около съветския модел: върховен орган е Народното събрание; разделението на властите се отменя като „буржоазен остатък“; Президиум на НС замества едноличното държавно председателство; държавата получава широки правомощия в стопанското и социалното планиране. На 14 декември 1947 г. „Димитровската“ конституция е приета, с което републиката придобива не само форма, а и съдържание, подчинено на идеята за „народна демокрация“, която скоро е дефинирана като диктатура на пролетариата. Законодателната хиперактивност през 1947–1949 г. – национализация, отчуждаване на едрата градска собственост, кооперативизация, реформа на образованието – трансформира собствеността, социалните отношения и публичното пространство. От гледна точка на конституционната теория референдумът от 1946 г. се явява учредителен акт на ред, който не просто сменя формата на държавата, а пренаписва матрицата на властта: от плуралистично представителство към монолитна партийна вертикала.

Управлението на България все повече заприличва като на държава-сателит на Съветския съюз, макар и неявно. Целта на обявената „народна демокрация“ е да подготви държавата за тоталитарно управление по чужд модел. Все още присъствието на опозиция към датата на новата конституция не подсказва за тоталитаризъм, но властта стремглаво върви към съветизация на страната.

През 1948 г., по време на V конгрес на БРП (к), „народната демокрация“ се обявява за диктатура на пролетариата. Това се налага от Сталин при срещата му с Георги Димитров, Трайчо Костов и Вълко Червенков в Москва. Така България започва промяната си към еднопартийна държава по съветски образец.

V. Правно-историческата оценка на „незаконността”

Конституционната ортодоксия срещу революционната легалност

Правният спор за референдума се концентрира около напрежението между позитивистката ортодоксия на Търновската конституция и т.нар. революционна легалност, която се оформя след 9 септември 1944 г. Ортодоксалният прочит настоява, че формата на държавно устройство е фиксирана в основния закон и може да се ревизира единствено чрез Велико народно събрание, свикано по реда на същата конституция; плебисцит, който не е предвиден, не може валидно да заобикаля процедурата. Революционната легалност, обратно, поставя акцент върху суверенитета като жив факт – върху това, че носителят на върховната власт се изразява пряко, а институциите „догонват“ историческия избор, кодифицирайки го впоследствие. Така референдумът функционира като учредителен акт, който изпреварва формалната ревизия. Правната наука днес го разчита като нарушение на буквата на Търновската конституция, но в същото време го вписва в по-широката типология на следвоенните конституционни преходи, където де факто властта изпреварва де юре процедурата, особено при присъствие на окупационна армия и блокова логика. Затова съвременната оценка се движи по диагонал: юридическият дефект е реален, но е неотделим от политическата конюнктура, която прави дефекта практически необратим.

Съдебната валидизация и „затварянето“ на спора

Обявяването на резултатите от Върховния съд на 14 септември 1946 г. придава процесуална завършеност на референдума и „заклещва“ възможните правни възражения. Съдът действа в контекст, в който политическата воля е кристално ясна, а международната среда – предопределена; актът му е не просто техническа заверка, а конституиращ момент на новата легитимност. Правно-догматично погледнато, това е слабата точка на аргумента за строга конституционност: органът, който удостоверява, вече се намира под решаващо влияние на новата властова конфигурация. Исторически погледнато, обаче, валидизацията от върховната съдебна инстанция постига целта си: затваря спора в институционален план и прехвърля дебата в сферата на политическата философия и паметта. След приемането на „Димитровската“ конституция през 1947 г. въпросът за законността се транслира в въпрос за правомерност на режима като цяло – дали конституционният текст е щит на правата или инструмент на централизирана власт. По този начин „незаконността“ на референдума се оказва важна, но вече нецентрална тема в сянката на новия конституционен ред.

VI. Сравнителната перспектива: източноевропейски пътища към републиката

Общи механизми: плебисцит, избори, конституция

Българският случай се подрежда до сходни сценарии в Унгария, Румъния и Албания, където републиканизацията се осъществява чрез триходов механизъм: масова легитимация (често плебисцитарна или изборна), концентрация на институционална власт (преоформяне на парламент, правителство, държавен глава) и кодификация (нова конституция по съветски модел). Общото ядро е доктрината за „народната демокрация“, която първоначално допуска коалиционност и спектър от партии, но бързо тласка системата към монопол на комунистическата партия. Във всички случаи реториката обещава законност, социална справедливост и модернизация, а практиката реализира ускорена национализация, контрол върху печата и службите, изместване на съдебната независимост. Българската специфичност е темпото: компресията от референдума (септември 1946) през VI ВНС (октомври 1946) до „Димитровската“ конституция (декември 1947) е изключително висока, минимизираща прозорците за контра-протекции и алтернативни коалиции. Този „ускорен конституционализъм“ засилва усещането за историческа неизбежност и намалява видимостта на либералните опции.

Контрастни траектории и степен на конфликтност

Сравнението с Чехословакия и Полша показва по-сложни, по-конфликтни и на моменти по-продължителни преходи, където има периоди на относителна политическа конкуренция преди консолидирането на комунистическото управление. Югославия, от своя страна, реализира републиканизацията в рамките на партизанската революционна легитимност, която намалява нуждата от формализирани плебисцити, но не променя крайната идеологическа конфигурация. На този фон българският референдум представлява класически плебисцитарен ход: масов, символен и еднозначен. Степента на насилие и открита конфликтност при репресията на опозицията след вота у нас е съпоставима с румънската и унгарската динамика: лидери с либерално-земеделски профил са криминализирани, съдебните процеси са политизирани, а медиите – нормализирани към една доминираща линия. Разликата е в по-малкия „шум“: българската държава усвоява бързо ритуалите на законност, което прави прехода по-гладък на повърхността, но не и по-плуралистичен по същество.

VII. Социално-икономическите последици (1947–1949): законодателен цикъл и трансформация

Национализация, собственост и класова архитектура

След „Димитровската“ конституция започва законодателен цикъл, който преоформя икономическата база: национализация на индустрията и мините, отчуждаване на едрата градска покрита недвижима собственост, кооперативизация и реформа на кооперациите. Тези мерки демонтира т приватната капиталистическа структура и прехвърля т собствеността към държавата и кооперативите, като промен я т класовата архитектура на обществото. На микроравнище последиците са драматични: преразпределение на активи, промяна на професионални биографии, нови канали за социална мобилност през партийна лоялност и образователни квоти. Трансформацията се легитимира като социална справедливост – разпад на „експлоататорски“ отношения – и като инструмент на планираната модернизация. Икономическата рационалност на този курс се разчита през индустриализацията и инфраструктурната експанзия, но цената е ерозия на предприемаческата инициатива и зависимост на иновацията от административни решения. В правен план национализацията се представя като „надкласова“ необходимост за ускорено развитие; в социален план тя генерира едновременно ентусиазъм у новите бенефициенти и травма у загубилите.

Административно-полицейска рамка и публични свободи

Паралелно с икономическите мерки върви пренастройка на институциите на реда и правосъдието. Съдебната независимост е ограничена, а милицията получава разширени правомощия за задържане без съдебен контрол. Печатът преминава под ефективен политически надзор, гражданските асоциации се поставят в режим на разрешителна зависимост, а университетите и училищата – в коридори на идеологическа лоялност. Така обещаната от опозиционните лидери „република на законността и свободата“ се трансформира в република на нормативно обоснована, но фактически монополизирана публична сфера. От гледна точка на конституционната теория става дума за преминаване от либералното към „материалното“ разбиране за право, при което справедливостта се измерва не чрез процедурна неутралност, а чрез класов резултат. На практика това означава, че правата са условни спрямо социално-политическата цел; правото „служи“ на строя, а не го ограничава. Плебисцитният източник на легитимност от 1946 г. се превръща в реторична опора на тази трансформация: „народът“ вече е казал „да“, следователно конкретните ограничения се мислят като имплементация на неговата воля.

VIII. Памет, интерпретации и посткомунистически дебати (след 1989 г.)

Референдумът като огледало на преходите

След 1989 г. референдумът от 1946 г. се връща като спорен символ в публичния дебат. Една линия настоява, че той е фундаментално незаконен акт, чрез който се извършва узурпация, маскирана като народна воля; друга подчертава историческата реалност на републиканските настроения и вижда в плебисцита – независимо от процедурните дефекти – автентична санкция за края на монархията. Дебатът се превръща в огледало на собствените колебания на посткомунистическия преход между правов формализъм и политическа ефективност: докъде миналото може да се „препише“ с обратно действие и кога трябва да се признае необратимостта на историческите факти. В този контекст се появяват и опити за морална реабилитация на монархическата традиция, както и за отделяне на въпроса за формата на управление от оценката на тоталитарния режим: възможно е да се отрече еднопартийната диктатура, без непременно да се реабилитира монархията като съвременна опция. С други думи, паметта за 1946 г. се поляризира, но и се нормализира като част от по-широк разговор за легитимността в условията на исторически разломи.

Научни реконструкции и граници на знанието

Историографията след 1989 г. се стреми към по-строга реконструкция на процедурите, мащаба на натиска и потенциалните фалшификации, без винаги да разполага с изчерпателен архивен корпус. Установява се съгласие, че кампанията протича в силно асиметрична среда – доминирана от Отечествения фронт, под сянката на съветската окупация – и че механизмите на контрол върху администрация и медии са реални. По въпроса „колко“ са фалшификациите обаче работи зона на неопределеност: наличните данни позволяват да се твърди, че натискът и манипулациите усилват вече съществуващо мнозинство, но не докрай да се квантифицира ефектът им. Затова аналитичният извод се стабилизира около двойна истина: юридически референдумът не следва буквата на Търновската конституция и се провежда в небалансирана политическа среда; политически обаче той отразява силно републиканско настроение, което – дори без натиск – вероятно би дало положителен резултат, макар и с по-скромни проценти. Тази двойна истина изисква зрелост: да се пази правната чувствителност, без да се абсолютизира юридизмът; да се признава историческата конюнктура, без да се романтизира.

Референдумът от 8 септември 1946 г. не е просто епизод от конституционната история, а точка на сгъстяване между право, власт и общество. Той нарушава буквата на Търновската конституция, но фиксира политическа реалност; обещава „народна“ законност, но отваря път към еднопартийна държава; изразява автентично желание за нова форма, но се превръща в инструмент за концентриране на властта. В рамките на две години – от плебисцита до „Димитровската“ конституция – България преминава от монархическа конституционност към социалистически конституционализъм, където върховенството на правото е подчинено на целите на планираното общество. Днешната зряла оценка обединява две перспективи: юридическата, която вижда дефект и предупреждава срещу смесването на „волята“ с правото, и историческата, която разбира защо – в онзи свят и под онзи натиск – плебисцитът се случва така и дава такъв резултат. Именно съчетанието на тези перспективи позволява да се изговори без патос, но и без забрава едно събитие, което продължава да оформя политическата ни чувствителност към формите, процедурите и съдържанието на легитимната власт.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК