БИТКАТА ПРИ НИКОПОЛ (1396)

Битката при Никопол се състои на 25 септември 1396 г. близо до град Никопол, България, в рамките на един от последните големи кръстоносни походи, организиран за спасяване на Видинското царство, Константинопол и Византия от османската заплаха. Походът е ръководен от унгарския крал Сигизмунд фон Люксембург, а вдъхновението идва от папа Бонифаций IX, който още през 1394 г. призовава за обединение на християнските сили срещу турците. Тази кампания, известна като Никополския кръстоносен поход, е предпоследният голям кръстоносен поход на Средновековието (следван само от Варненския кръстоносен поход през 1443–1444 г.).

Въпреки ожесточената съпротива, кръстоносците търпят катастрофално поражение поради подценяването на противника. Френските рицари, водени от Жан дьо Невер (по-късно известен като Жан Безстрашни), са разгромени, а западноевропейските надежди за спасяването на Константинопол са угасени. Поражението при Никопол слага край на Второто българско царство и бележи началото на османската доминация на Балканите.

I. Предистория

След победата си в Косовската битка (1389 г.) османците завладяват почти целия Балкански полуостров. Търновското царство е покорено, а Византия е сведена до малка територия около обсадения Константинопол. През 1395 г. цар Иван Шишман е убит по заповед на султан Баязид I, а брат му Иван Срацимир, който управлява Видин, става османски васал.

За балканските владетели западният кръстоносен поход изглежда като последен шанс за спиране на турците и възстановяване на християнската власт. Османците вече са на границите на Унгария, Венеция се страхува за владенията си в Далмация и Морея, а Генуа се тревожи за контрола си над Черно море. Унгарският крал Сигизмунд осъзнава сериозността на ситуацията и започва да организира широка коалиция.

II. Кръстоносният поход

През 1394 г. папа Бонифаций IX обявява нов кръстоносен поход. Французите, под ръководството на бургундския херцог Филип II Дръзкия, поемат водеща роля в подготовката. За командир е избран 24-годишният Жан дьо Невер, син на херцога, с подкрепата на опитния военачалник Ангеран VII дьо Куси. С тях тръгват около 10 000 френски рицари, 1000 англичани и около 6000 германци. Сигизмунд води 6000–8000 унгарци, присъединяват се и рицари хоспиталиери, както и войводата на Влашко Мирча Стари, със значителни сили.

През април 1396 г. армията потегля от Дижон, минава през Виена и Буда и достига Никопол по Дунав. По пътя Видин капитулира пред кръстоносците, Оряхово (Рахово) е разграбен, а турските гарнизони са разбити.

III. Обсадата на Никопол

Въпреки че не носят обсадни машини, кръстоносците вярват, че крепостта Никопол ще падне бързо. Не очакват султан Баязид, зает с обсадата на Константинопол, да се появи. Но султанът вдига обсадата и с 20 000 души тръгва към Никопол, като по пътя се присъединява сръбският княз Стефан Лазаревич с 5000 тежковъоръжени конници. Днес се смята, че силите на двете страни са били приблизително равни: около 12 000 кръстоносци срещу 15 000 османци.

IV. Ход на битката

На 25 септември 1396 г. кръстоносците се подготвят за битка. Възникват сериозни спорове за тактиката: Сигизмунд и Мирча Стари предлагат предпазлив план с влашка атака, но френските рицари настояват за директен фронтален удар.

Френската кавалерия атакува турския авангард, но е спряна от забити в земята колове и подложена на обстрел от стрелци. След първоначалния успех рицарите, вече уморени, попадат на основните турски сили, скрити зад хълмовете. Там са обградени и разгромени.

Крал Сигизмунд се опитва да помогне, но пристигането на сръбските конници начело със Стефан Лазаревич решава битката. Кръстоносците се разпадат. Сигизмунд успява да избяга с венециански кораб, но голяма част от армията му е унищожена.

V. Последствия

На следващия ден Баязид нарежда екзекуцията на 3–10 хиляди пленници в отмъщение за избитите турци при Оряхово. Младите пленници са продадени в робство. Иван Срацимир е пленен и затворен, а Видинското царство окончателно попада под османска власт.

След поражението Западна Европа губи ентусиазъм за нови кръстоносни походи. Англия и Франция възобновяват Стогодишната война, а Константинопол пада чак през 1453 г. Влахия и Унгария продължават съпротивата: през 1408 г. Сигизмунд основава Ордена на Дракона, в който се включват и българските принцове Константин II Асен и Фружин. Въпреки временни успехи, османците завладяват деспотство Морея (1460 г.) и Трапезундската империя (1461 г.), окончателно заличавайки остатъците от Византия.

VI. Любопитни факти

• Жан Безстрашни, оцелял след плен, по-късно става един от най-могъщите владетели във Франция.
• Султан Баязид I получава прозвището „Йълдъръм“ (Мълнията) заради бързата си маневра към Никопол.
• Някои пленени рицари са освободени срещу огромни откупи, платени от роднини или крале.
• Крал Сигизмунд казва горчиво след поражението: „Ако само ме бяха послушали…“
• Еничарите в битката са елитна османска войска, набирана от ислямизирани християнски деца (девширме – т.нар. кръвен данък).

Битката при Никопол не е просто изгубена битка — тя е символ на провала на Европа да се обедини срещу османската експанзия. Поражението бележи края на Второто българско царство, пропада надеждата за християнско възстановяване на Балканите и предопределя съдбата на Константинопол. Въпреки последвалите опити за съпротива, османската доминация на Балканите става факт, а разделенията, надменността и липсата на координация сред християнските сили остават горчив исторически урок за целия континент.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК