ИВАН СОЛОНЕВИЧ

Гражданската война в Русия (1917–1923) представлява едно от най-съдбовните събития в руската и европейската история през XX век. След свалянето на монархията през Февруарската революция (1917) и установяването на болшевишката власт след Октомврийската революция, страната потъва в продължителен и кървав конфликт между болшевиките (Червената армия) и техните политически и военни противници, обединени условно под названието „Бяло движение“.

Гражданската война довежда не само до милиони жертви, но и до масово изселване на интелектуалци, офицери, държавни служители, политически опоненти и техните семейства. Това е една от най-големите вълни на политическа емиграция в света през първата половина на XX век. Тя засяга десетки държави, сред които Франция, Сърбия, Гърция, Турция, Германия, Китай, САЩ и България.

България се превръща в един от ключовите центрове на руската бяла емиграция на Балканите. Причините са няколко: традиционните исторически, културни и религиозни връзки между българи и руснаци; наличието на благоприятен политически климат; възможностите за работа и интеграция; както и наличието на структури на Руския общовойнски съюз (РОВС) – организация, обединяваща бивши белогвардейски офицери и активисти.

Сред множеството белоемигранти, намерили убежище в България, се откроява една особено ярка и противоречива личност – Иван Лукиянович Солоневич. Той е журналист, публицист, спортист, политически мислител, борец срещу болшевизма и автор на едно от най-ранните разобличения на съветската лагерна система – книгата „Русия в концлагер“. Неговата съдба е необикновена, драматична и дълбоко свързана с България. Именно в София той достига своя творчески и обществен апогей, но именно тук преживява и едно от най-тежките изпитания в живота си – атентата срещу него през 1938 г.

I. Ранни години и семейна среда

Иван Лукиянович Солоневич е роден на 1 ноември (13 по нов стил) 1891 г. в малкото, но оживено градче Цехановец в Гродненска губерния на Руската империя (днес на територията на Полша). По това време Цехановец е място със силно развита търговска и занаятчийска дейност, с активно гражданско общество и културен живот – фактори, които влияят върху неговото ранно възпитание.

Баща му, Лукиян Солоневич, е изключително образован и влиятелен човек. Той е близък приятел на известния руски държавник Пьотър Столипин, министър-председател на Руската империя и автор на една от най-значимите аграрни реформи преди революцията. Лукиян Солоневич е не само общественик, но и активен издател: той основава „Беларуското общество“ и вестник „Беларуски вестник“ в Гродно. Тези институции имат за цел да развиват национално съзнание и културна идентичност сред беларусите в рамките на Руската империя.

Семейството на Солоневич е дълбоко въвлечено в издателската дейност. Иван, както и неговите братя Всеволод и Борис, още от ранна възраст помагат на баща си при подготовката и разпространението на печатни издания. Това обяснява защо впоследствие журналистиката и публицистиката ще се превърнат в негово основно призвание.

II. Образование и спортна кариера

Благодарение на семейната културна среда и финансовите възможности на баща си, Иван получава много добро образование. Той е приет да следва право в Императорския университет в Санкт Петербург – един от най-престижните университети в Руската империя. Това обучение му предоставя не само юридически знания, но и задълбочено разбиране за политическите и социалните процеси в страната.

В този период се проявява и една друга негова страст – спортът. Иван Солоневич е атлет с изключителни физически данни. През февруари 1914 г. той се явява от името на Минското атлетическо дружество „Санитас“ на Всеруското първенство по тежка атлетика в Рига. Там заема второ място, което е огромен успех на национално ниво. Баща му публикува гордо бележка за този успех във вестника си.

Именно спортът ще остане важна част от живота на Солоневич през следващите десетилетия – като състезател, инструктор, администратор и журналист. Неговият опит в спорта ще му даде възможност да изгради кариера в СССР и дори да стигне до ръководни позиции.

III. Първата световна война и революциите

Избухването на Първата световна война (1914–1918) променя изцяло живота на милиони хора в Руската империя, включително и на Иван Солоневич. Неговите спортни успехи и потенциална кариера в тази област са прекъснати.

Поради проблеми със зрението, той не е мобилизиран и не успява да участва активно във военните действия. Вместо това се насочва към журналистиката. В периода 1914–1917 г. той отразява на страниците на влиятелния вестник „Ново време“ събитията в Царска Русия и на фронта.

По време на Февруарската революция (1917), която сваля монархията, и последвалата Октомврийска революция (1917), довела до властта болшевиките, Солоневич се проявява като наблюдател и коментатор на събитията. Журналистическият му талант и аналитичен ум му помагат да разбере дълбочината на промените.

Неговото отношение към болшевишкия режим постепенно става критично. Той е дълбоко привързан към идеята за силна, обновена, но не разрушена Русия. Затова след 1917 г. той се присъединява към лагера на противниците на болшевизма.

IV. Гражданската война и бягството в Киев

По време на Гражданската война Иван Солоневич, заедно със семейството си, бяга в Киев – град, който по това време е един от центровете на антиболшевическата съпротива и се намира под контрола на различни сили (украински националисти, германски войски, белогвардейци, анархисти и др. в различни моменти).

В хода на конфликта Солоневич изпълнява агентурни поръчения за белогвардейците. Макар да не е офицер, той участва в тяхната мрежа за информация, пропаганда и организационна дейност. Това опасно занимание показва неговата решителност и идеологическа убеденост.

Този период бележи окончателния му разрив с болшевишкото управление и определя бъдещата му съдба на политически изгнаник.

V. Следвоенни години и професионални търсения

След края на Гражданската война и утвърждаването на болшевишкото управление, съдбата на много бивши съпротивници на режима става несигурна. Някои бягат в чужбина, други се укриват, трети се опитват да се приспособят към новата реалност. Иван Солоневич попада в последната група – поне временно.

В началото на 20-те години той опитва различни професии, често принудително, за да оцелее в трудните икономически условия на Съветска Русия. Работи като: товарач, кооператор, счетоводител, фотограф, спортен инструктор и организатор на туристически дейности.

Заедно с брат си Борис двамата дори се пробват като професионални борци, включвайки се в представления заедно с прочутия Иван Поддубни – легендарна фигура в световната борба. Това не е просто спорт, а и средство за препитание.

Братята Солоневичи организират и пътуващ цирк, което показва тяхната гъвкавост, предприемачески дух и умение да се адаптират към всякакви обстоятелства.

През 1923 г. (според някои източници 1924–1925 г.) той вече има официална длъжност като спортен инструктор в Одеския продоволствен губернски комитет. Това е първата му сериозна административна позиция в сферата на спорта, която по-късно ще доведе до бърз възход.

VI. Издигане в СССР: спорт, журналистика и държавна администрация

Преместване в Москва и ръководна позиция

През 1926 г. Иван Солоневич, заедно със съпругата си и 11-годишния им син Юрий, се премества в Москва. Там той получава длъжността инспектор по физкултура и спорт към Всесъюзния централен съвет на профсъюзите (ВЦСПС) – една от най-важните организации, контролиращи спортната дейност в СССР.

Според собствените му думи, дадени в интервю за българския вестник „Утро“ на 5 февруари 1938 г., той фактически ръководи спорта и туризма в СССР до 1930 г. Това твърдение се потвърждава от факта, че именно в този период започва масовото организиране на спортни събития, изграждане на бази, както и популяризиране на физическата култура като част от идеологията на новата власт.

Условия на живот в Москва

Въпреки високата позиция, условията на живот в Москва са тежки и непоносими. Липсват жилища, хранителни продукти, удобства. Затова семейството на Солоневич се премества в Салтиковка, извънградски район с по-спокойна среда.

Журналистика и авторство

Паралелно със спортната работа Иван Солоневич се занимава активно с журналистика и фотография. Той става популярен публицист и автор на 6 книги, посветени на спорта, самоотбраната и физическата култура.

През 1928 г. издава „Самоотбрана и нападение без оръжие“ (издателство на НКВД на РСФСР). Това е показателно: въпреки че е идеологически чужд на режима, той е достатъчно ценен специалист, за да работи с официални институции.

Предложение за пост в Англия и дипломатически скандал

През 1927 г. му е предложено да стане завеждащ клуб на съветското търговско представителство в Англия. Това би означавало командировка в чужбина и значителен престиж.

Но назначението е отменено поради дипломатически скандал между Великобритания и СССР. Причината: разкрива се, че служители на съветската търговска компания „АРКОС“ са извършвали шпионаж на британска територия. В резултат Великобритания прекъсва отношенията със СССР и всички командировки са отменени.

Конфликт с властта и уволнение

През 1930 г. Иван Солоневич е уволнен от ВЦСПС. Официалната причина не е ясна, но най-вероятно става дума за политически несъгласия и неговия независим характер. След уволнението започва работа като инструктор по физкултура в обединението на промишлените кооперации.

Това е повратният момент. Той и брат му Борис вземат окончателното решение да напуснат СССР.

VII. Подготовка за емиграция и пътувания под прикритие

Напускането на СССР по това време е изключително трудно. Границите са строго охранявани, а опитите за бягство се наказват със смърт или лагер.

За да подготви бягството, Иван Солоневич осъществява редица пътувания под прикритието на служебни командировки. Той обикаля Урал, Поволжието, Карелия, Киргизия и други райони, уж за да инспектира спортни дейности, но реалната цел е проучване на възможни маршрути за бягство.

Първоначално планира да избяга през Персия (Иран), но този вариант е изключен, защото персийските власти често връщат съветските бегълци обратно, за да поддържат добри отношения с Москва.

По-късно, през 1937 г., Солоневич ще опише реални и измислени епизоди от тези пътувания в повестта „Памир“, включвайки сина си Юрий и приятеля Зиновий Яковлевич Епщайн като герои. Тази книга е едновременно приключенска и автобиографична.

VIII. Бягство от СССР през Финландия

В крайна сметка Иван Солоневич успява да напусне СССР през Финландия. Точната дата не е посочена, но това става в началото на 30-те години.

Проблемът е, че той дълго време не може да получи официални документи и легален статут. Животът му е несигурен, а съветските тайни служби продължават да го следят.

IX. Покана за България: ролята на РОВС и НКВД

През септември 1935 г. в живота му настъпва поврат от международно значение.

Съученикът на брат му Борис от Виленската гимназия – генерал Фьодор Абрамов, адютант на председателя на Трети отдел на Руския общовойнски съюз (РОВС) в България, както и началникът на Вътрешната линия (контраразузнаването на РОВС) – Клавдий Фос, го канят в България и обещават съдействие за визи.

Парадоксално, но и РОВС, и НКВД подкрепят издаването на визите:

• РОВС – защото вижда в Солоневич талантлив публицист и идеологически съюзник.
• НКВД – защото смята, че в България той може по-лесно да бъде наблюдаван и контролиран.

През 1936 г. Солоневичи получават визи за България.

X. Пристигане в България и първи впечатления

На 8 май 1936 г. Иван, Борис и Юрий Солоневич пристигат в България. Преместването им е финансирано от РОВС.

На гарата ги посрещат:

• Клавдий Фос,
• Николай Абрамов – син на генерал Фьодор Абрамов (който по-късно се оказва съветски агент „Ворон“).

На следващия ден в щаб-квартирата на РОВС на ул. „Оборище“ 17 ги приема генерал Абрамов. Той им съветва да спечелят доверието на българските власти.

Междувременно резидентът на НКВД в София – В. Яковлев, планира да настани Солоневич в квартира под контрола на съветската резидентура. За целта агент „Гарван“ ги развежда из столицата.

София – град с „руско лице“

Солоневичи са впечатлени от многото улици с руски имена – генерали Тотлебен, Гурко, Черняев, както и писателите Достоевски, Толстой. Те посещават Руския паметник и Паметника на Цар Освободител.

Това създава у тях усещането, че България е приятелска и близка страна, което ще изиграе важна роля в по-нататъшната им дейност.

Настаняване извън контрола на НКВД

Въпреки усилията на Абрамов-младши, братята не приемат предложената квартира. Вместо това наемат вила „Спокойствие“, собственост на българина Доревски. Това решение по-късно се оказва важно за тяхната независимост.

Контакти с бялата емиграция в България

Скоро след пристигането си се запознават с водещи фигури на руската емиграция:

• Протопрезвитер Георги Шавелски,
• Александър Браунер, началник на руския отдел на българската тайна полиция.

Иван Солоневич започва да осъществява своя отдавнашна мечта – да издава собствен вестник.

При съдействието на Всеволод Левашов получава под свое ръководство вестник „Гласът на труда“, който скоро ще прерасне в едно от най-влиятелните издания на руската емиграция.

Продължавам с най-важния и творчески плодотворен период от живота на Иван Солоневич – неговата дейност в България.

XI. Създаването на „Гласът на Русия“ и журналистическото влияние

След като получава контрол над вече съществуващия вестник „Гласът на труда“, Иван Солоневич бързо предприема стъпки за преобразуването му в ново издание с ясна идеологическа насоченост. Така, на 18 юни 1936 г. в София излиза първият брой на „Гласът на Русия“ („Голос России“) – вестник, който ще стане най-силният глас на руската антисъветска емиграция на Балканите.

Състав и сътрудници

Във вестника участват едни от най-известните представители на бялата емиграция:

• Борис Солоневич (брат на Иван),
• Василий Шулгин – политик, публицист, деец на Бялото движение,
• Сергей Войцеховски – военен и общественик,
• Борис Суворин – издател и публицист,
• Владимир Ларионов,
  и множество други белоемигранти, офицери, публицисти и интелектуалци.

Този широк кръг от автори превръща вестника в център на политическата мисъл и обществен дебат сред руската диаспора.

Идеологическа ориентация

„Гласът на Русия“ има ясна политическа линия:

• Дясно-консервативна,
• Монархическа,
• Крайно антисъветска,
• Враждебна към революционните идеи, но и критична към реакционния застой.

Девизът на вестника е „Ние провеждаме столипинската линия: нито реакция, нито революция“.

Това означава:

• Отхвърляне на болшевизма и радикалния преврат;
• Отхвърляне и на сляпото връщане към стария ред;
• Призив за силна, модерна, реформирана държавност.

Стил и въздействие

Вестникът се отличава с открит, смел и безкомпромисен стил, който привлича читатели в България, Европа и САЩ. Публикациите са:

• Аналитични,
• Политически,
• Исторически и публицистични,
• Понякога художествени.

Тиражът достига 8000 броя – изключително висок за емигрантско издание. Абонатите плащат 1 щатски долар за всеки 15 броя, което осигурява стабилни приходи.

„Гласът на Русия“ – семеен проект

Вестникът на практика се превръща в семеен бизнес и мисия:

• Иван – главен редактор и идеолог,
• Борис – водещ публицист,
• Тамара (съпругата на Иван) – активно участва,
• Юрий (синът) – също публикува, пише художествени текстове,
• Приятели, съмишленици и други белоемигранти допринасят с материали.

Тази семейна и идейна сплотеност прави вестника уникален.

XII. Народно-имперското движение на щабскапитаните

Паралелно с журналистическата си дейност Иван Солоневич започва да развива своя политическа и обществена концепция.

Идея и цели

Той основава Народно-имперско движение на щабскапитаните.

Кои са „щабскапитаните“?

В неговото разбиране това са:

• Обикновени белоемигранти,
• Хора с военен опит или служба,
• Патриоти, които не търсят власт или лична изгода,
• Независими от емигрантските вождове и политическите интриги,
• Готови да посветят силите си в борбата с болшевизма.

С други думи – моралният гръбнак на националната съпротива.

Цел на движението

Солоневич смята, че Русия трябва да бъде възстановена като силна империя, но не в стария си вид, а като модерна държава, основана на:

• национално единство,
• социална справедливост,
• силна държавна власт,
• липса на партийна борба,
• традиционни ценности.

Той вижда бъдещето на Русия не като република, а като обновена монархия от нов тип.

Популярност и реално влияние

Движението не достига мащабите на политическа партия, но печели много последователи в руската емиграция, особено сред военните среди.
То се превръща в алтернативен център на мисълта, противопоставящ се едновременно на:

• болшевизма,
• либералната емиграция,
• вътрешните емигрантски конфликти.

XIII. „Русия в концлагер“ – книга, която разтърсва света

Наред с вестника и движението, най-високият интелектуален принос на Иван Солоневич в България е написването на неговата прочута книга „Русия в концлагер“.

През лятото на 1936–1937 г. Солоневич започва работа върху книгата. На 25 август 1936 г. в София излиза първият том, а през есента – вторият том.

Съдържание

Книгата представлява едно от първите в света подробно и достоверно свидетелства за съветската лагерна система (ГУЛАГ), описвайки:

• условията в лагерите,
• репресиите,
• насилието и глада,
• унижението на човешкото достойнство,
• механизма на страха и терора.

Международен успех

„Русия в концлагер“ е преведена на повече от 10 езика, сред които:

• английски,
• немски,
• френски,
• полски,
• нидерландски,
• чешки,
• италиански,
• исландски и др.

Книгата му носи световна известност и финансова независимост.

Историческо значение

Творбата на Солоневич е предшественик на „Архипелаг ГУЛАГ“ от Александър Солженицин, написан десетилетия по-късно. Още през 30-те години той разобличава системата, която светът тепърва ще осъзнае след Втората световна война.

Книги на семейството

Не само Иван, но и неговите близки публикуват значими книги:

• Борис – „Младежта и ОГПУ“ (разобличение на съветските тайни служби и тяхната работа сред младежта),
• Тамара – „Записките на съветската преводачка“ (лични впечатления от вътрешната машина на системата),
• Юрий – „Повест за 22 нещастия“ (художествен, но автобиографичен текст за съветската реалност).

Това превръща фамилията Солоневич в едно от най-продуктивните и влиятелни семейства в емигрантската литература.

XIV. Наблюдение от НКВД и подготовка за покушение

От самото си пристигане в България Иван Солоневич е под постоянно наблюдение от страна на съветските тайни служби (НКВД). Причините са очевидни:

• Той е бивш участник в Бялото движение;
• Бягал е от СССР;
• Издава антисъветски вестник;
• Публикува разобличителни книги;
• Има нарастващо влияние върху руската емиграция;
• Общува с български политици и полиция;
• Придобива международна известност.

НКВД го счита за особено опасен

За Москва той е идеологически враг от най-висока степен. Не просто критик, а активен организатор, способен да обедини бялата емиграция. Това го прави по-опасен от много други емигранти.

НКВД взема политическо решение: Иван Солоневич трябва да бъде убит. Подготовката на атентата е продължителна, сложна и секретна – според източниците 10 месеца.

Използване на агентурна мрежа в България

Съветските служби имат агенти в София, включително в самата руска емиграция. Някои от тези агенти се представят като „сътрудници“ или „приятели“. Съществуват подозрения, че дори в РОВС има внедрени лица.

Цел: унищожаване не само на човека, но и на идеята

НКВД иска не просто да убие Солоневич, а да прекъсне работата на вестника, да сплаши останалите белоемигранти и да сложи край на разобличенията.

XV. Атентатът от 3 февруари 1938 г.

Място

Атентатът се случва в квартирата, която е и редакция на „Гласът на Русия“, на адрес: София, ул. „Иван Асен II“ №38

Помещението служи едновременно като:

• дом на семейството,
• редакция,
• място за срещи.

Час и обстоятелства

3 февруари 1938 г. 9:30 сутринта

На вратата позвънява непознат мъж. Вратата отваря възрастната икономка – германката Йохана Грайс. Мъжът ѝ подава пакет и казва: „Това са книги за Иван Солоневич.“

Той си тръгва веднага – не чака подпис, не разговаря. Йохана оставя пакета във всекидневната, която служи и за редакционна стая.

В 11:00 часа…

Според свидетелството на Константин Сапожников, в 11:00 часа пристига секретарят на вестника – Николай Петрович Михайлов.
Той, по установен ред, започва да разпределя пощата. Тамара Солоневич (съпругата на Иван) му помага… И тогава… Михайлов разкъсва картонената опаковка… Мощна експлозия разтърсва сградата.

• Михайлов загива на място, буквално разкъсан.
• Тамара е смъртоносно ранена – откъсва се едното ѝ око, тялото ѝ е тежко поразено.
• Тя живее още два часа, но умира по път за Александровска болница.
• Последните ѝ думи са „Къде е синът ми?“

Иван и синът му Юрий са в други стаи и остават живи по чудо. Предната вечер са работили до късно и сутринта са заспали. Тъй като лежат, взривната вълна минава над тях. Те получават леки наранявания, но остават живи.

Разрушението

• Вътрешните стени на етажа са напълно разрушени.
• Оглушителен шум, пламъци, дим.
• Жителите на околните къщи изпадат в паника.
• Пристигат пожарни екипи и бърза помощ.

Вестник „Утро“ пише: „Съдбата поиска да спаси живота на Иван Солоневич.“

XVI. Разследване и реакция на българските власти

Сформиране на специална комисия

На следващия ден българските вестници съобщават, че е създадена специална комисия за установяване на вида на взривното вещество.

В комисията участват:

• полк. Костов – инженер-химик,
• Станю Ненов – инженер-химик към Дирекцията на полицията,
• Гочев – пиротехник.

Анализ на веществото

• Взривното вещество е било в кафява картонена кутия.
• Механизмът се задейства при отстраняване на опаковката.
• Експертите не успяват да определят вида на веществото.
• Но установяват, че по сила надминава тротила.
• Най-вероятно – пироксилин, поне 5 килограма.

Това показва високо ниво на подготовка и достъп до военни материали.

Установени факти

• Бомбата не е пратена по пощата.
  Проверка в пощата: няма колети за вестника този ден.
• Това означава: бомбата е донесена лично от атентатор (под формата на „книги“).
• Човекът съзнателно е влязъл в дома – вероятно е наблюдавал навиците на обитателите.

Свидетелски показания

Методий Фотев (вестник „Зора“, 5 февруари 1938):

• Минавал край къщата точно след взрива.
• Видял мъж в сиво-кафяво кожено палто, който му извикал: „Бягай!“
• Фотев побързал да помогне на ранените и не го проследява.

Йохана Грайс (икономката):

• Описва мъж в тъмно-сиво или кафяво палто.
• Забелязва, че същият човек е обикалял района седмица преди взрива – сутрин и следобед.

Полицията не успява да установи самоличността на „човека с кожуха“.
Но е вероятно да е агент на НКВД.

Удар върху Солоневич – и втори удар

По време на огледа полицията открива в дома му два пакета с големи суми чуждестранна валута:

• долари,
• холандски гулдени,
• японски йени,
• и други.

Обща стойност: над 120 000 лева.
(За сравнение: годишен абонамент за вестник = 280 лева)

Тъй като валутата не е декларирана, тя е конфискувана по закон.

Така Солоневич губи:

• съпругата си,
• най-близкия си сътрудник,
• редакцията на вестника,
• голяма част от финансовите средства.

След атентата Иван Солоневич изпада в изолация. Никой не смее да го приюти, защото се страхува от нов покушение. Единственият, който му подава ръка, е Борис Калинников – човек, който преди това му е помогнал с издаването на вестника.

НКВД не се задоволява само с опита за убийство в България. В СССР са арестувани и разстреляни:

• бащата Лукиян Солоневич,
• братът Евгений,
• съпругата на Борис Ирина.

Така НКВД наказва фамилията в глобален мащаб.

XVII. Реакция на българските власти

Българската полиция неофициално казва на Солоневич, че:

Бомбата е дошла от съветското посолство.

Но добавя:

Ние не можем да гарантираме вашата безопасност.

Причина: СССР има силно дипломатическо присъствие и влияние. България не иска да влиза в открит конфликт със Съветския съюз.

Следователно: Съществува реална опасност от нов атентат.

Продължавам към последния период от живота на Иван Солоневич – напускането на България, сблъсъка с нацистка Германия, емиграцията в Новия свят и неговото наследство.

XVIII. Напускане на България: между живот и смърт

След атентата през февруари 1938 г. Иван Солоневич се оказва в критична ситуация. Той е:

• вдовец;
• физически и психологически травмиран;
• лишен от редакция и средства;
• обграден от страх и недоверие;
• под заплаха от нов атентат.

Българските власти официално изразяват съжаление, но не могат да му осигурят защита. Това е дипломатически проблем – СССР има влияние, а България не желае международен скандал.

Единственият човек, който се осмелява да приюти Солоневич и неговия син Юрий, е Борис Калинников – негов близък съратник и помощник при основаването на вестника. Това говори за огромната лоялност и лична смелост на Калинников.

През март 1938 г., само месец след смъртта на съпругата му, всички съмнения на германските власти относно него (те по-рано са предполагали, че може да е съветски агент) отпадат. Причината е очевидна – ако НКВД го убива, значи не е техен човек.

На 9 март 1938 г. Иван Солоневич и синът му Юрий отлитат за Германия.

XIX. Опитите на Гестапо да го привлече

След пристигането си в Германия Солоневич попада в нова политическа среда – националсоциалистическа. Гестапо първоначално се опитва да го вербува. Те виждат в него полезна фигура:

• емигрант-антиболшевик,
• талантлив публицист,
• автор на популярна антисъветска книга,
• човек с влияние сред белоемиграцията.

Той би могъл да бъде пропагандно оръжие срещу СССР.

Отказ

Иван Солоневич отказва да служи на нацистите.

Причини:

• Не приема тоталитарните методи (независимо дали са болшевишки или нацистки);
• Не желае да стане инструмент на чужда държава;
• Остава верен на собствената си идеология – национална, но не тоталитарна; имперска, но не расистка; антисъветска, но не прогерманска.

Арест и затвор в Темпелбург

След като отказва сътрудничество Гестапо го арестува. Затваря го в Темпелбург (дн. Тшчийел, Полша) – място, използвано като лагер за „неблагонадеждни“ политически затворници. Той остава там няколко години. Въпреки ограниченията продължава да пише, макар че му е забранена всякаква политическа дейност.

В Темпелбург той се запознава с немкинята Рут Бетнер, която по-късно става негова втора съпруга. Тя се оказва изключително вярна и предана, придружава го и в следващите години на изгнание.

Бягство през 1945 г. по време на войната

През януари 1945 г., когато Червената армия настъпва към Германия, лагерът Темпелбург е евакуиран. Това създава хаос и възможност за бягство.

Иван Солоневич, синът му Юрий и семейството на Юрий успяват да избягат. Първоначално се озовават в британската окупационна зона, което им гарантира относителна безопасност от съветските служби.

XX. Емиграция в Новия свят: Аржентина и Уругвай

След войната европейският континент е разрушен, а съдбата на руснаците-антиболшевики е несигурна. Много от тях търсят убежище в Южна Америка.

Аржентина

Първоначално Иван Солоневич се установява в Аржентина. Там има активна руска емигрантска общност, културни и религиозни центрове. Той продължава да пише, макар и с по-малък обществен отзвук, отколкото в Европа.

Уругвай

По-късно се премества в Уругвай, където също има малка, но действена руска диаспора. Там намира по-спокойна среда, здравето му постепенно се влошава, но той остава активен интелектуално почти до края.

Иван Лукиянович Солоневич умира на 61-годишна възраст на 24 април 1953 г. Монтевидео, Уругвай Неговият живот приключва далеч от родината, но с чувство за изпълнен дълг.

Иван Лукиянович Солоневич е една от най-ярките и най-драматични фигури на руската политическа емиграция в първата половина на XX век. Неговият жизнен път преминава през Имперска Русия, революционния хаос, болшевишкия терор, емигрантската борба, нацистките лагери и южноамериканското изгнание.

България заема централно място в тази съдба – тук той постига най-големия си успех („Гласът на Русия“ и „Русия в концлагер“), но и преживява най-голямото си лично поражение (атентатът и смъртта на съпругата му).

Солоневич остава в историята като:

• публицист с международен престиж;
• организатор и идеолог на антисъветската съпротива;
• новатор в спорта и журналистиката;
• човек, който казва истината за ГУЛАГ десетилетия преди светът да е готов да я чуе.

Неговият живот е свидетелство за силата на убеждението, смелостта и словото – дори срещу най-мощните тоталитарни режими на века.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК