БИТКАТА ПРИ ДЕВИНА (1279)

През втората половина на XIII век България навлиза в тежък период на политическа, социална и икономическа криза. Макар татарското настъпление от север и ежегодните рейдове на степните бойци да имат значителна роля за неблагоприятната обстановка, те съвсем не са единствените фактори. Балканският политически баланс е нарушен, Византия се възстановява, а вътрешните междуособици подкопават устоите на държавата. На този фон се появява фигурата на Ивайло – водач, издигнат от народа, който достига върха на властта, но оставя противоречиво наследство.

I. Засилването на Никейската империя и възстановяването на Византия

Засилването на Никейската империя, достигнало своя апотеоз с възстановяването на Византия през 1261 година, коренно изменя обстановката на Балканите. Никейците успяват само за няколко години да неутрализират голяма част от завоеванията, реализирани от Йоан Асен II, и бързо се налагат като водеща военна и политическа сила на полуострова.

Впоследствие техните ходове водят до трайно отслабване на българската държава – процес, временно забавен през първите години от управлението на Константин Тих Асен (1257–1277).

II. Управлението на Константин Тих Асен (1257–1277)

Опит за стабилизация

Двадесетгодишното управление на Константин Тих Асен често е определяно като безлично, но историческата действителност е по-сложна. Между 1257 и 1272 година царят успява, макар и с много жертви, да задържи византийската заплаха от юг и да стабилизира българската държава с оглед на засилването на Унгария на северозапад и Сърбия на запад.

Осакатяването на царя и ролята на Мария Кантакузина

Злощастното осакатяване на царя и успешната задкулисна политика на царица Мария Кантакузина водят до период на междуособици. Византийците се възползват от ситуацията и чрез своите династични връзки със Златната орда издействат засилване на татарските набези срещу североизточните български земи.

III. Избухването на въстанието на Ивайло

В тежката обстановка България се превръща в арена на кървава гражданска война. Разбунтувалото се население на източните български земи издига за цар Ивайло. Селската войска успява да разгроми армията на Константин Асен и царят пада убит. Водачът на бунта е издигнат като нов владетел и от Мария Кантакузина, която винаги е готова да обърне всяка критична ситуация в своя полза.

В края на 1278 година Ивайло е принуден да се укрепи в Дръстър, за да избегне мащабен татарски набег от север. Междувременно византийска войска, водена от Йоан Асен III (внук на Йоан Асен II, живеещ в изгнание във Византия), достига Търново и е допусната в престолния град от столичната болярска клика.

В началото на зимата татарите са принудени да се изтеглят и в ранните месеци на 1279 година Ивайло застава под стените на Търново. За да спаси своето протеже, византийският император Михаил VIII Палеолог изпраща десетхилядна армия, командвана от протовестиария Мурин. Ивайло правилно преценява, че ромейските войски са основната заплаха за неговата власт.

Под знамената на Ивайло остават значително по-малко бойци в сравнение с предходната година – вероятно не повече от 5 000 души. Предимството на тази войска е, че е съставена от ветерани – част от тях следват Ивайло още от началото на бунта, други идват от царската армия. Допълнително се присъединява и контингент татарски наемници, водени от Касим бег.

Българите познават добре терена и имат възможност да подберат най-подходящото място за пресрещане на врага.

IV. Битката при Девина (юли 1279 г.)

Войските на Мурин навлизат в Котленския проход и през юли 1279 г. се разполагат на лагер край крепостта Девина. Крепостта е в български ръце и Мурин решава да я обсади, за да подсигури тиловете си. Гарнизонът, наброяващ около 1 000 души, оказва яростна съпротива, което дава време на Ивайло да обходи врага. Мурин не организира адекватно разузнаване и подценява опонента си. Това позволява на Ивайло да придвижи войската си през гористите склонове на Стара планина, без да бъде забелязан.

В утрото на 17 юли 1279 година, Ивайло задейства своя план. Войските му, вероятно разделени на три отряда (следвайки изпитаната стратегия, датираща още от времето на Първото българско царство – б.а.), атакуват византийските позиции, а добре координиран излаз на девинския гарнизон завършва пълния периметър на атаката и в крайна сметка вражеските войски биват напълно обкръжени. В започналата сеч половината армия е избита, а останалите са взети в плен.

Решението да бъдат избити пленниците

Именно в този момент Ивайло взема решение, което вероятно шокира съвременниците. Той заповядва всички пленници да бъдат избити до последния човек. От днешна гледна точка такова решение изглежда варварско и жестоко. Не така стоят нещата погледнати от тогавашната перспектива. Ивайло стои начело на армия, която е ограничена по размер, няма ясна продоволствена база и се намира притисната между враговете в Търново, подкрепящи Йоан Асен III и византийците. Размерът на пленената византийска армия повече или по-малко съвпада с броя на цялата Ивайлова войска.

Всичко това означава, че българите нямат адекватен начин да охраняват толкова много пленници. Пред Ивайло остават три възможности. Първата и най-непрактичната е да се опита да поведе пленниците си на север от Балкана. Както стана дума, това решение е неадекватно защото охраната на подобен брой мъже е невъзможна с наличните средства. Нещо повече, това означава няколко хиляди ромеи да бъдат свободно допуснати в Мизия без реална възможност за тяхното затваряне или контролиране. Втората опция е ромеите да бъдат разоръжени и пуснати да се завърнат в Тракия. Това означава, че само в рамките на няколко седмици, тези войници могат да бъдат превъоръжени и изпратени да потърсят отмъщение от Ивайло и бойците му. Последната възможност е армията да бъде заличена, като по този начин василевса бъде лишен от едно значително количество хора, а Ивайло ще получи възможност да действа свободно.

Така унищожението на армията на Мурин се оказва акт на военна необходимост, който гарантира временно предимство на Ивайло.

Други лидери вероятно биха потърсили различно решение, но Ивайло още от началото на своя бунт се показва като безмилостен и непреклонен водач, който се стреми да не дава втори шанс на враговете си. Поради тази причина, византийските войски са избити до последния човек.

V. Победата над Априн (август 1279 г.)

Едно събитие, което помага да се изяснят мотивите на Ивайло, се разиграва само месец по-късно. На 15 август, българите разгромяват втора византийска войска, начело с протовестиария Априн, наброяваща около 5 000 души. Тя вероятно е изпратена като подкрепление за силите на Мурин. Ивайло несъмнено е научил за тази втора войска и е решил да разгроми враговете си по отделно. Същевременно, с оглед идващата втора вражеска армия, оставянето на няколко хиляди ромейски войници, които биха могли да я подсилят, противоречи на всякаква военна логика.

Логично, българският пълководец избира да ликвидира враговете за да гарантира собственото си стратегическо и тактическо предимство. Не бива да се подценява и моралният ефект, който новината за избиването на 10 000 души има върху враговете на Ивайло – както в Търново, така и сред напредващите войски на Априн. Несъмнено съдбата на Мурин и хората му изиграва решаваща роля за постигнатата втора победа над ромеите през август.

VI. Отдръпването на Ивайло и смъртта му

Въпреки впечатляващите победи, силите на Ивайло са изтощени от постоянни битки. Йоан Асен III е прогонен от Търново, но болярите издигат за цар Георги Тертер – един от своите влиятелни феодали.

Останал без подкрепа и изправен срещу уморено от войните население, Ивайло разпуска армията си и с малцина верни бяга на север от Дунав. Там търси помощ от своя стар враг – хан Ногай. Вместо подкрепа обаче, византийската дипломация надделява и по време на пиршество бившият български цар е посечен.

През годините образът на Ивайло често е идеализиран. Но въстанието му, макар и продиктувано от тежките условия, има пагубни последици:

• България е разорена и обезкървена;
• централната власт е фактически ликвидирана;
• страната е подложена на още по-силни татарски набези.

В края на века България е унизена напълно с издигането на татарина Чака за цар (според част от историците). Едва през 1300 г., с възкачването на Теодор Светослав, започва преодоляване на последиците, макар загубите на територии в Македония и Тракия да се оказват необратими.

Хронология на събитията (1257–1300 г.)

Година	Събитие
1257	Константин Тих Асен е избран за български цар. Начало на неговото управление.
1261	Михаил VIII Палеолог възстановява Византия чрез превземането на Константинопол. Никейската империя става отново Византия и възвръща ролята си на водеща сила на Балканите.
1265	Татарският хан Ногай извършва опустошителен поход в България. България е принудена да признае татарска зависимост.
1272	Смята се за края на относително стабилния период от управлението на Константин Тих Асен. Осакатяването му прави държавата уязвима.
1277	Избухва въстанието на Ивайло в Североизточна България. Въстаническата армия разгромява царските сили. Константин Тих Асен е убит. Ивайло е провъзгласен за цар.
1278	– Ивайло се укрепява в Дръстър, за да спре татарско нашествие. – Византийците издигат Йоан Асен III и с помощта на болярите той влиза в Търново.
Зима 1278/1279	Татарите се изтеглят от Северна България. Ивайло тръгва към Търново, за да си възвърне столицата.
Пролет 1279	Михаил VIII Палеолог изпраща армия от 10 000 души под командването на Мурин, за да подкрепи Йоан Асен III.
17 юли 1279	Битката при Девина – Ивайло нанася тежко поражение на византийската армия на Мурин. Половината са избити, останалите пленени. По заповед на Ивайло пленниците са екзекутирани.
15 август 1279	Битката с Априн – Ивайло разгромява втора византийска армия от около 5 000 души. Победата допълнително подкопава византийските позиции.
Късно 1279	Въпреки победите, болярите изоставят Ивайло и издигат за цар Георги Тертер.
1280	Ивайло, лишен от подкрепа и армия, търси помощ от татарския хан Ногай. По внушение на византийските дипломати Ивайло е убит по време на пиршество.
1280–1299	България е в състояние на слабост и зависимост от татарите. Засилват се набезите и феодалната разпокъсаност.
1299	Татарският хан Чака (зет на Ногай) временно застава на българския престол.
1300	Теодор Светослав, син на Георги Тертер, сваля Чака и се възкачва като цар. С това започва възстановяване на част от загубените позиции на България.

Когато оценяваме миналото, трябва ясно да разграничаваме личността на Ивайло от дългосрочните последици на неговото въстание. Той е решителен, безкомпромисен и талантлив пълководец, но резултатите от действията му довеждат до дезинтеграция на държавата. Подвизите му на бойното поле остават ярки, но съдбините на народите се определят не от героизма на индивидите, а от стратегическите резултати.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК