ВЛАДО ЧЕРНОЗЕМСКИ И АТЕНТАТА В МАРСИЛИЯ

Владо Черноземски е псевдоним на Величко Димитров Керин, роден в село Каменица, околия Пещерска (днес квартал на Велинград, бел.авт.) през 1897 г. Родът на баща му е от разложките села, оттам е коренът и на майчиния му род. Учи до 4. клас и отбива военната си служба в Пловдив, уволнява се през 1919 г. За прякора му има две версии – че е станал шофьр в казармата и че е работил като такъв в склад за тютюн. Жени се през 1920 г., а през 1923 г. се ражда единственото му дете – дъщеря му Латинка. Още преди раждането на детето се развежда. През 1925 г. се жени повторно.

Периодът след Първата световна война в Южна България е белязан от икономическа нестабилност, демобилизация на големи военни контингенти и силно политическо напрежение. Социалните групи в тези райони често са включени в мрежи от родствени връзки, професионални контакти и локални политически влияния, като това създава предпоставки за привличане на млади мъже към нелегални структури и паравоенни формирования. По това време в Пловдив и околностите присъстват активни канали за снабдяване с оръжие, движение на кадри и информационни връзки между България и Македония, което допълнително улеснява включването на лица с военен опит в различни организации с националреволюционен характер.

I. ВМРО и първи убийства

Присъединява се към ВМРО през 1922 г., като бързо изпъква с пълната липса на страх и фанатична преданост на делото на организацията. Влиза многократно с чети в поробена Македония и се бие хладнокръвно и дръзко със сръбската войска и жандармерия. Проявява се като отличен стрелец. Безмилостен към външните врагове на организацията, той е също толкова безмилостен и към вътрешните.

През 1924 г. по заповед на Иван Михайлов убива депутата Димо Хаджидимов, заловен е и е осъден на смърт, но успява да избяга от затвора. През 1927 г. предлага на ръководителите на ВМРО да извърши самоубийствен атентат в сградата на Обществото на народите в Женева, за да привлече внимание върху съдбата на българите в Македония, но планът му не е одобрен.

Присъединяването му към ВМРО се извършва в период, в който организацията е вече силно институционализирана, с развита вътрешна дисциплинарна система, собствена разузнавателна мрежа и инфраструктура за придвижване на хора и оръжие през границите. България след Ньойския договор е ограничена във военно отношение, но нелегалните структури на ВМРО компенсират това чрез трансгранични канали през Пиринско, Пловдивско и Софийско.

Политическите убийства, извършвани от организацията в периода 1922–1930 г., имат функция не само на отмъщение или ликвидация, но и на вътрешен контрол. Механизмът на “вътрешните присъди” (т.е. ликвидиране на свои членове при подозрения в нелоялност) е част от стабилизацията на вертикала на Иван Михайлов. В този контекст Черноземски придобива репутация на изпълнител, на когото могат да се възлагат задачи с висок риск и често без перспектива за оцеляване. Именно това го прави ценен в системата: той не е “политически човек”, а оперативен кадър.

II. Убийството на Наум Томалевски и преминаване към усташите

През декември 1930 г., отново по заповед на Ванчо Михайлов убива Наум Томалевски, заподозрян в предателство. Заловен, той отново е съден и влиза в затвора. Амнистиран е през 1932 г., прибира се вкъщи и в един хубав юлски ден просто изчезва от живота на съпругата си. Всъщност Владо Черноземски, наречен Шофьора е изпратен като инструктор в хърватската организация „Усташа“ на доктор Анте Павелич. Усташите са съюзници на ВМРО в борбата срещу режима и работят в тясно сътрудничество с Иван Михайлов. Известно е, че Владо Черноземски пребивава в лагери на организацията в Италия и Унгария.

Владо беше много тих човек и крайно изпълнителен. Мразеше другарите си, които пиянстваха, Жените не обичаше. Обичаше усамотението и много четеше. Знаеше до малки подробности историята на Васил Левски и Христо Ботев. Беше националист.

Убийството на Наум Томалевски е част от вътрешните фракционни конфликти в рамките на ВМРО след 1928 г., когато организацията окончателно преминава под едноличната стратегическа линия на Иван Михайлов и започва да елиминира както опонентите си в македонското движение, така и елементи, подозирани в контакт с Белград. След 1930 г. мрежите на ВМРО стават част от по-широк транснационален политически процес на Балканите, като включват вече координация с хърватски емигрантски структури.

Сътрудничеството с „Усташа“ е елемент от този международен модел. Обучението на кадри в Италия и Унгария се извършва под формален чужд покровителски чадър, тъй като тези държави поддържат интереси в ревизионизма срещу Версайската система. Това позволява оперативна логистика, транспорт, подслон и екипировка за акции, които са планирани да се извършват на територията на западни държави.

III. Атентатът в Марсилия и неговото извършване

На 9 октомври 1934 г., българският революционер Владо Черноземски убива в Марсилия, сръбския крал Александър Караджорджевич. Атентатът е организиран съвместно от хърватската организация Усташа – Хърватско революционно движение и българската Вътрешна македонска революционна организация (ВМРО). При атентата е убит югославският крал Александър I Караджорджевич, пристигнал на официално посещение във Франция. Френският външен министър Луи Барту е ранен и умира малко по-късно. Те са застреляни от дееца на ВМРО Владо Черноземски, който също е убит от охраната.

През 1934 година френският външен министър Луи Барту провежда дипломатическа кампания, целяща формирането на антигермански блок, включващ Франция, Италия и Югославия, който да допълни вече действащите Малка Антанта и Балкански пакт. Югославският крал Александър I се отнася със симпатии към новото правителство на националсоциалистите в Германия и дори подкрепя амбициите им за териториално разширение на изток, но през лятото на 1934 година постепенно отстъпва пред френския натиск. Така в края на август германското военно разузнаване започва да подготвя под ръководството на Херман Гьоринг своята Операция „Тевтонски меч“, която има за цел убийството на Луи Барту и крал Александър.

С организацията на операцията е натоварена хърватската организация “Усташа”, като за прякото изпълнение на убийството трябва да бъдат използвани по-опитните кадри на ВМРО. За извършването на нападението срещу крал Александър са определени Владо Черноземски, Мийо Крал, Звонимир Поспишил и Иван Раич. Четиримата заминават от Будапеща с фалшиви унгарски паспорти и на 22 септември пристигат в Лозана. Тук се срещат с Дидо Кватерник, една от най-високопоставените фигури в Усташа, и с Мария Вондрачек, от които получават нови фалшиви чехословашки паспорти, с които могат да влязат във Франция без виза. На 29 септември четиримата патриоти пристигат в Париж, а на 6 октомври се разделят на две двойки – Черноземски и Крал заминават за Марсилия, където на 9 октомври трябва да пристигне краля, а Поспишил и Раич отиват във Версай, където трябва да извършат втори атентат в случай на неуспех на първото нападение. Черноземски и Крал пристигат в Авиньон, където отново се срещат с Кватерник и Вондрачек, които ги отвеждат в Екс ан Прованс. Сутринта на 9 октомври двамата получават от Кватерник по два пистолета и една граната и заминават с автобус за Марсилия.

Черноземски и Крал пристигат в Марсилия около 14 часа и заемат позиция срещу Борсовата палата на централния булевард „Канебиер“, на стотина метра от пристанището, където голяма тълпа очаква пристигането на краля. Крал Александър пристига с крайцера „Дубровник“ и около 16 часа слиза на брега. Той е настанен в открит автомобил, заедно с френския външен министър Барту и генерал Алфонс Жорж, и придружаван от полицейска охрана и почетен кавалерийски конвой потегля към префектурата. В последния момент Мио Крал губи самообладание и се отказва от изпълнение на поставената му задача, но Черноземски осъществява нападението съгласно плана. Той преминава през полицейския кордон държейки голям букет в който крие оръжието си, викайки „Да живее краля!“. След това бързо се качва на дясното външно стъпало на преминаващия автомобил и хвърляйки букета, вади пистолета си, като прострелва от упор крал Александър, който умира на място. Черноземски продължава да стреля, като ранява тежко Луи Барту и Алфонс Жорж, както и агентът от охраната Гале.

Единият от офицерите от кортежа, полковник Пиоле, овладява подплашения си кон, и със саблени удари сваля атентатора на земята. Той продължава стрелбата, един от агентите на охраната е убит. Полицаите откриват безразборна стрелба, по думите на френския разузнавач Анри Пози един техен куршум засяга в ръката министър Барту, който е откаран в болница и е опериран, но сърцето му не издържа операцията и почива.

В последвалата суматоха охраната действа напълно неорганизирано, открита е безразборна стрелба, при която са ранени и хора от публиката. Макар и ранен, нападателят прави опит да се самоубие, но е спрян. Черноземски е пребит и изпада в безсъзнание. Полицаите успяват да го измъкнат от разярената тълпа и да го закарат в болница. След това е откаран в близък полицейски участък, където в осем вечерта умира от раните си. В него намират чехословашки паспорт с името Петер Келемен, а на рамото му – татуирани череп и кръстосани кости и думите „1924 г. ВМРО – свобода или смърт“. Тялото му е погребано на неизвестно място, за да не му бъде отдавана почит.

Убийството на крал Александър бързо се превръща в световна новина. Сякаш обаче този атентат не е неочакван за световната общественост. Ето какво пише американският писател Луис Адамик:

*За да се отговори напълно за причините, които предизвикаха убийството на крал Александър, трябва да се напише цяла книга. Аз посетих всеки кът от кралството на Александър и в продължение на десет месеца бях под влиянието на две вълнения. Едното беше радостта ми пред неизразимо прекрасните области на Словения, Хърватско, Сърбия, Далмация, Босна, Херцеговина, Черна гора и Македония, всички от тях населени от забележително гостоприемни и щедри хора.

Другото вълнение беше онова на мъка пред ужасната политическа агония и страшните икономически и социални условия, които са съдбата на тази прекрасен народ.
Срещнах жени и мъже, които са били мъчени в кралските затвори в Белград, Загреб Нови Сад, Скопие, Любляна и Сараево. Срещнах хървати, чиито мишници бяха обгорени от нажежени въглища в кралските стаи за мъчение. В маларичните села на Македония аз наброих много политически изгнаници, които умираха бавно, осъдени от кралските съдилища…

Нямаше свобода на печата и събранията. Книгите се конфискуваха. Писатели и журналисти, които дръзваха да пишат истината относно режима в Белград биваха затваряни в затворите на маларичните села на Македония.

Сега, деветнадесет месеца след като се видях с крал Александър, той е убит от куршум. И когато пиша това, аз не знам кой е убиецът; обаче аз вярвам, че при всяка възможност той счита себе си за патриот и неговият акт е акт на патриотизъм. В него беше агонията на неговите сънародници от Югославия, която той не можеше да понася повече и която го накара да убие крал Алексаидър, като обвинява него, и твърде право – за повечето от злините, които нанесе не само в Хърватско, но и в другите части на държавата. Енергията на пръста му, която дръпна спусъка на револвера, когато той стреляше, беше позволена от тази агония.*

Марсилският атентат е известен като първото в съвременната европейска дипломатическа история успешно покушение над действащ държавен глава, извършено по време на официално държавно посещение в държава-съюзник на Европа. От оперативна гледна точка това означава участие на транснационални нелегални мрежи, което е сравнително рядко документирано в междувоенните години. Подготовката е характерна с използване на множество фалшиви паспорти, транзитни маршрути през държави с различни политически режими и необходимост от строга оперативна конспиративност. Реакцията на френските служби веднага след инцидента свидетелства за неподготвеност за подобен тип улично-политическо насилие в средата на западноевропейска демокрация.

IV. Арести, последици, реакции

Ден по-късно в Париж са заловени членовете на хърватската организация „Усташа“ (от хърватски език „Въстаник“, бел. авт.) Иван Райч и Звонимир Поспишил. На 15 октомври в ръцете на полицията попада още един усташ – Мийо Краль. Той „пропява“ и издава всичко. Оказва се, че той е бил в нападателната двойка заедно с атентатора. При неуспех е трябвало да се задейства втората двойка – Райч и Поспишил, които да ликвидират краля в Париж. Организирана е ексхумация на трупа на нападателя, понеже в суматохата френската полиция пропуска да снеме пръстови отпечатъци. На 16 октомври българската полиция потвърждава самоличността на извършителя на покушението – това е членът на българското ВМРО Владо Черноземски, наречен още Владо Шофьора.

Балистичният доклад за куршумите, открити в автомобила, в който е извършен атентатът, е изготвен през 1935 г., но е засекретен до 1974 г. Публикуван е за първи път от белгийския историк Жак дьо Лоней, и разкрива, че министърът е бил улучен от куршум 8 mm калибър, 1892 модел, калибър и модел, използван от френската полиция. Атентатът незабавно е свързан с ВМРО, тъй като на ръката на Черноземски е открита татуировка с текст „1924 г. – ВМРО – свобода или смърт!“, самият Черноземски не е идентифициран веднага. Въпреки това случаят не предизвиква очакваните от българската дипломация международни усложнения, включително евентуална окупация на страната.

Вестта за смъртта на краля предизвиква радост в поробените народи на Югославия. Черноземски е отмъстил за терора над хърватите и българите в Македония и се превръща в герой. Вдовицата на хърватския политик Степан Радич, умрял от раните си след атентат в Скупщината в Белград през 1928 г. изрича паметните думи:

Благословена да е ръката на Черноземски!

Вестник „Независима хърватска държава“ в броя си от 13 октомври пише за крал Александър:

Падна, защото трябваше да падне. Падна, защото беше злодей, какъвто земята ни по-рано не е познавала… Падна, защото кръвта, която той проля, кръвта на нашите бащи и водачи, на Радича, Шуфлая, Храниловича, Беговича, Солдина и Оребя и на хилядите загинали и убити, търсеше отмъщение… Сълзите, които проляха нашите майки за най-скъпите си рожби, вопълът на старците, болният писък на децата, измъчвани, у6ивани и поробени, не можеше да остане без наказание!

В броя от 8 октомври 1934 г. на вестник „Македонска трибуна“ четем следните редове:

*Пред подвига на Владо Черноземски Македония и Хърватско навеждат глава и казват: Да бъде вечно името на смелия македонски син, който донесе още по-голяма бодрост и по-силна вяра в душите на народа в борбата му за свобода и независимост!

Поклон пред паметта на Черноземски! Да живеят другарите му по оръжие, които ще продължат делото, на което той служи с цената на буйната си и юначна кръв! Да живее свободна и независима Македония!*

Иван Михайлов пише за Черноземски в четвърти том от спомените си:

Славата на Черноземски ще пребъде, както и стремежът у човека към свобода никога няма да изчезне.

Паметта за Владо Черноземски е жива и днес. През 2005 г. дружеството на македонските българи „Хоризонти“ от град Охрид, дари паметна плоча, която е открита на 9 октомври същата година и може да бъде посетена и днес в родната на Владо Черноземски Каменица. На плочата има кратък надпис:

Слободна Македония беше твойот идеал. Твоята саможъртва е наше вдъхновение. Од македонските българи.

Реакцията в Югославия към покушението е силно обвързана с вътрешната ситуация в държавата, характеризираща се с централизирана структура, доминация на сърбската политическа ос и ограничаване на автономистки искания. В международен план Франция предприема бързи мерки за контрол на последиците от атентата, тъй като дипломатическата криза представлява риск за съществуващите политически блокове на Балканите и за реализирането на планираните антигермански договорености.

V. Алтернативни версии и памет днес

През 1957 г. в Германската Демократична Република е лансирана версия, че атентатът е организиран от тайните служби на Третия райх по лична заповед на Хитлер, а усташите и ВМРО са подходящи изпълнители. За организатор на операцията с кодово име „Тевтонски меч“ е сочен генерал Ханс Шпайдел, който след службата си при режима на Хитлер става главнокомандващ на сухопътните сили на НАТО в Централна Европа. Версията гласи, че чрез свои агенти генералът успява да получи от един от началниците на полицията де Лафоркад маршрута на автомобила и да отмени предвидения ескорт на колата на краля и министър Барту от моторизирани полицейски части, за да улесни задачата на атентаторите. Макар да има съмнения в пропагандния характер на тази версия, тя обяснява именно тези няколко неизяснени момента в атентата.

Противоречивите интерпретации около ролята на германското разузнаване и евентуалното участие на служители от структурите на Хитлер преди 1934 г. се дължат на силната политическа инструментализация на темата в периода на Студената война. Източногерманската версия се вписва в общата тенденция на ГДР да показва фашизма като активен заговорнически фактор в европейските убийства и преврати преди Втората световна война. От друга страна, западната историография през 60-те и 70-те години поставя акцент върху автономията на усташките структури и на ВМРО в изграждането на транснационална тактика на насилие.

Комеморативните практики в България, Северна Македония, Хърватия и диаспорните общности продължават да се различават. В български контекст Черноземски се интерпретира в рамките на логиката на междувоенния национален въпрос за Македония, докато в хърватската емиграция той остава предимно част от политическата митология на хърватския ревизионизъм от първата половина на XX век. Това води до различни модели на памет — от локализирани паметни плочи до използване на името му като символна идентичност в организации от диаспорен тип.

На името на Владо Черноземски днес са наименувани улици в Благоевград и Велинград. На него е наречена младежката революционна организация ВМРО „Владо Черноземски“ и дружество на МПО в Шепъртън, Австралия.

Песен за Владо Черноземски

Какво е чудо.
Чудо станало
В града Марселия.
Там са навлезли автономисти
И братя усташи.

Тръгнал ми кралят
С парахода
От града Дубровник
И ми зацепил
По море широко
За града Марселия.

Там го посрещнал
Министер Барту
С генералите.
Те се събрали
Съюз да правят
Против Македония.

Народ се сбира
Тълпа голяма
И викат „живио”.
А от тълпата
Глас се провиква:
“Смърт на тиранина!”

Това ми беше
Владо Черноземски
От Македония.
Той се затича
Към автомобила
С пистолет в ръка.

Крал Александър
Подло се моли
И на Владо говори:
“Аман бре, Владо,
Немой бре, Владо,
Мене да ме убиваш”.

Владо на краля
Гордо отговаря:
“Чуй бре, тиранино,
Мен ме изпрати
Ванчо Михайлов
Да изпълня присъдата.

Я стани, стани,
Шумадийско куче.
Тебе ке те утепам”.
Пистолетът гръмна.
Кралят се обърна.
Да живее Македония!

Нека се знае.
Знае и помни
По цяла Европа,
Че македонец
Робство не търпи.
Смърт на тираните!

Хронология на Владо Черноземски

Година / дата	Събитие	Място / бележка
1897	Раждане на Величко Димитров Керин (Владо Черноземски)	с. Каменица, околия Пещерска (дн. кв. Велинград)
1919	Уволнение от военна служба	Пловдив
1920	Първи брак	—
1922	Присъединяване към ВМРО	—
1923	Раждане на дъщеря му Латинка	—
1924	Убийството на Димо Хаджидимов	София
1925	Втори брак	—
1927	Предложение за атентат в Женева	Обществото на народите
Дек. 1930	Убийство на Наум Томалевски	—
1932	Амнистия	България
9 октомври 1934	Атентат в Марсилия / убийство на крал Александър I	Марсилия, Франция
10 октомври 1934*	Смърт (реално вечерта на 9-ти, но регистрацията и експертизите текат 9–10 окт.)	Марсилия / комисариат
13 октомври 1934	“Независима хърватска държава” – печатана позиция	Хърватска емигрантска преса
8 октомври 1934	“Македонска трибуна” (освеж – вероятно преди вестта, но публикувано в този брой)	САЩ / емиграция
1935	Балистичен доклад	Франция
1957	ГДР версия за “Тевтонски меч”	ГДР
1974	Разсекретяване на балистичния доклад	Брюксел / белг. ист. среди
2005	Паметна плоча в Каменица	Велинград (кв. Каменица)

Историята на Владо Черноземски показва до каква степен междувоенните Балкани са били пространство, в което личните биографии се преплитат с големи политически конфликти. Черноземски не е традиционният „четник от XIX век“, а фигура от нов тип – подвижен, обучен, използващ модерна конспирация, контакти, чужди територии и оперативни мрежи извън България. От човек със селски произход той се превръща в международен актьор, който директно променя политическата карта на Европа. Точно затова неговата история не може да се чете само като „българска“ — тя е част от по-широк процес.

И днес Черноземски остава противоречив образ, но за нас българите е национален герой. Ако погледнем фактите без лозунги, виждаме човек, който действа в логиката на времето си – в момент, когато политическото насилие е било прието като инструмент за промяна, а националните каузи са били над всичко друго. Неговият дом е бил границата, неговото поле – Балканите. И неговата смърт показва не романтика, а реалност: че в онзи период съдбите на отделните хора, дори когато са без държава зад гърба си, могат да прекроят международни отношения и да оставят следи в паметта на цели народи.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК