Една чудовищна несправедливост съществува в нашата история, като не е нужно човек да е историк, за да я идентифицира. По-скоро задължително трябва да не е! Ние сме може би единствената държава в света, която не отбелязва деня на постигнатата си независимост като свой национален празник. Изключение, естествено, правят държавите, които винаги са били независими. Но сред тези, които са постигнали независимост, почти всички отбелязват деня на постигането ѝ (или ако са постигнали няколко — деня на последната) като най-важен празник. Фактът, че се цепим от тази тенденция, не бива да бъде разглеждан като оригиналност, а като израз на дълбоко вкоренена комплексарщина и чист идиотизъм. Проблемът е, че с годините тази кретения повече се затвърждава, отколкото да избледнява. Това ни докара до ситуация, в която ние дори не знаем реално какво означава суверенитет и затова сме на път отново да го изгубим окончателно, като този път има изключително голям шанс това да е завинаги!

Цар Фердинанд и министрите от кабинета на Ал. Малинов на Царевец, 1908 г.

На 5 октомври се навършва поредната годишнина от обявяването на Независимостта на България. Ние я отбелязваме официално две седмици по-рано, но това не е от голямо значение, защото поначало не сме научени да я ценим. Дори напротив! Идеологическа промивка, продължила почти половин век, заличава това събитие почти изцяло, дори го низвергва като егоистичен акт на един владетел, който уж е искал да затвърди собствената си власт и да задоволи суетата си. В този период ни се насаждаше, че тази дата едва ли не бележи началото на силни външни зависимости и че преди нея България била много „по-независима“, макар де юре да е била част от империята, под която е била 500 години преди това. А фактите са ясни: на горепосочената дата Фердинанд прокламира Независимостта на България и се обявява за „цар на всички българи“. Това самò по себе си би трябвало да е достатъчно, за да бъде той изписан със златни букви в историята ни и да бъде тачен малко повече от всички останали. Поне така става в нормалните държави. Но историци, политици и общественици от всички краища на спектъра вкупом го клеймят като виновник за две „национални катастрофи“ и затова у нас сме свидетели на парадокса, при който на човека, на когото България дължи независимостта си, понастоящем да не бъде бъдат кръщавани улици, площади и т.н. Да не говорим за паметници. Улицата в Търново, по която е дефилирал след обявяването на Независимостта, сега се казва просто „Независимост“. И в това на пръв поглед няма нищо лошо, но паралелната ѝ улица отдолу се нарича „Гурко“ на името на генерала, минал оттам и наречен наш освободител. В чужбина хора от всякакви националности често недоумяват, когато им кажа, че имаме национален празник и че този празник всъщност не отбелязва Независимостта, а нещо, което ние наричаме Освобождение. Почти винаги следва логичният въпрос: „Че каква е разликата? Нали като сте се освободили, сте станали независими?“ Върви, та обяснявай!

Но защо тези две национални катастрофи имат толкова тежест в историята ни, че заради тях набеденият за виновник управник да бъде толкова подценяван и откровено мразен, та чак и оттам да подценяваме Независимостта си, която при нормални обстоятелства би трябвало да бъде най-почитаният празник от всички нас? Истината е, че от позицията на цялата ни история това е излишна драматизация на две в крайна сметка не толкова значими събития. Разбира се, за съвременниците те са много значими. Но от позицията на времето те не представляват нищо повече от две загубени войни. В Средновековието имаме много повече загубени битки и войни, губили сме територии и население и какво ли още не. За национални катастрофи мога да призная единствено унищожаването на България като държава и това досега наистина се случва два пъти, когато падаме съответно под византийска и османска власт. На фона на тези две събития останалите неуспехи и загуби на България са си бели кахъри. След Фердинанд българската държавност не се губи, даже според някои се утвърждава като по-силна. При правене на историческа равносметка обикновено се гледа как един управник заварва държавата, съпоставено с това как я оставя след себе си. В случая с Фердинанд той заварва едно васално княжество с малка територия и раздирано от политическа и конституционна криза, а я оставя независимо царство с по-голяма територия и с работещи институции.

Офицерския дом в София, 1912 г.

Факт! Ама можело да бъде по-различно. То винаги може. Но също можеше да бъде и много по-зле. Войни и територии са губили много владетели, които днес издигаме почти в култ. Но много малко са ни извоювали независимост де юре, призната от целия свят. Само заради това Фердинанд не само не заслужава да бъде поругаван, а трябва да бъде почитан и празнуван, още повече че поколенията след него са на косъм с лека ръка да унищожат неговото върхово постижение. В продължение на половин век почти бяхме готови да се откажем от независимата си държавност в името на някакъв „социалистически идеал“, след това по аналогичен начин тази утопия бе заменена от друга, не по-малка, папагализирана от всички като „евроатлантически път“. Не мисля, че хора, които волно или неволно работят за ликвидирането на българския суверенитет, имат право да съдят и принизяват постиженията на Фердинанд. Ама то Независимостта била повече заслуга на министър-председателя Александър Малинов, Фердинанд бил само използвал момента да се облече в титлата цар. И така да е. Без Фердинанд и неговия манифест на Малинов и България нямаше да им остава нищо друго освен да последват известния съвет на Любо Пенев от 1996 г.

Обявяването на Независимостта в Църквата “Св. Четиридесет Мъченици”, В. Търново, 1908 г.

Винаги съм казвал, че мразя спортните аналогии, но ще използвам една вметка от света на спорта, макар и не като аналогия, а като амплификатор. Често чувам как било по-добре националният ни отбор по футбол да не се класира за световно или европейско първенство, защото там всички щели да ни бият и сме щели да се излагаме пред очите на целия свят. По-добре сме си били само с квалификациите там. Тази пораженческа психика не е нищо ново, така се говореше и преди класирането ни за първенството в САЩ през 1994 г., където направихме фурор пред очите на целия свят. Никой не може да ме убеди, че е по-добре да не играем на световно първенство, отколкото да играем и да падаме с по 15:0. Неигралият не влиза в аналите, той не съществува! Още по-идиотско е някой да каже, че сме си били по-добре като васално княжество, отколкото като независимо царство. И повярвайте ми — не са малко хората, които го казват, сред тях много историци. Трябва да ценим какво ни е оставено и хората, които са ни го оставили, защото то изобщо не е лесно за опазване, камо ли за постигане. Много известни нации не могат да се похвалят със собствени независими държави (шотландци, баски, татари, чеченци и др.) и да потъпкваме значимостта на суверенитета си толкова безразсъдно, е нито стъпка по-назад от национално предателство, защото сега изтървем ли питомното, шанс за ново опитомяване едва ли някога повече ще ни бъде даден.

Автор: Николай Стефанов