За всички ония… които са пръснати по белия свят… и когато решът да зръкнат у дома си, да има кой да отговори!
Къщата беше изгубила дъха си. Всеки път, когато се прибираше отвън, още щом влезеше в антрето, той все по отчетливо усещаше това – къщата беше изгубила дъха си. Докато беше жива жена му, откъм кухнята винаги идваше мирисът на супа или на нещо изпечено добре, а от стаята на дъщеря му, дори вратата да беше затворена, заедно с вечната музика се носеше ароматът на нещо тръпчиво и весело, което в себе си той наричаше “аромат на момиче”.
Сега къщата е изстинала и тиха, пропита с казармения въздух на мъж, който живее сам, готви си рядко и още по рядко се сеща да забърше праха.
Прахът особено силно се усеща тъкмо в тези късни следобедни часове. Денем се гуши в мъха на килима и кротко лежи върху мебелите, сякаш самата светлина го притиска, обаче нощем и най-лекото движение го вдига на облаци, от които старецът дълго кашля и шепнешком сипе ругатни, без да знае към кого.
Така стана и сега. Той се размърда в креслото, за да изсипе снимките върху масичката пред себе си, и прахът тутакси се събуди. Този път старият човек не му обърна внимание, защото нареждаше снимките. Редеше ги дълго и търпеливо, като пасианс. Най-отгоре – сватбената: жена му, съвсем слабичка и някак изплашена, а той – видимо по възрастен от нея, с мъжествено стиснати челюсти и изкривена вратовръзка. После следваха снимките на Марта. Марта в бебешка количка, Марта първолаче, Марта с майка си на созополския плаж, тримата на екскурзия в Копривщица. Бяха все черно-бели фотографии, с назъбени крайчета. Нататък снимките ставаха цветни. Марта на абитуриентския си бал… на студентска бригада… сватбата на Марта… Марта с бебешка количка, от която наднича Александър. Тогава, макар че не каза нито дума, той много страдаше, че не кръстиха момченцето на него. Старецът въздъхна при спомена за някогашното пренебрежение и продължи да реди снимките. Александър първолаче… Александър с майка си на морето… Боже, как се повтаряше всичко! Но само до голяма/та/ снимка. Нея той винаги слагаше сама на целия ред: те, четиримата на аерогарата. Тогава той даде фотоапарата на таксиметровия шофьор, който ги докара, и човекът ги снима най-старателно, беше възрастен и вероятно си даваше сметка за значението на момента. После той поръча снимката в четворен формат и понякога я гледаше с часове. Сега пак се наведе, избърса очилата си и отблизо се взря в лицата на единствените хора, които беше обичал през своя живот. Марта е прегърнала майка си и макар да е усмихната, пак личи, че е неспокойна. А майката изобщо не е и направила опит да се усмихне, лицето ѝ е променено и изопнато, защото почти през цялата нощ бе плакала. Александър не гледа в обектива, а някъде встрани и черните му очи са ококорени от любопитство. Детето за първи път идваше на аерогара, за първи път щеше да лети със самолет, той го държеше за ръката и усещаше как пръстите на малкия мърдаха от нетърпение.
– Ще ми пращаш снимки оттам, нали? – попита той, когато го целуна за последно пред стъклената граница.
– О’кей! – каза момчето и се изтръгна от ръцете му.
Наистина изпращаше. В началото старецът обичаше да ги показва на приятелите си и да им обяснява колко голям и хубав град е Чикаго. След време приятелите му почнаха да боледуват и да стават все по малко. Сега е останал само един, но нито той има сили да се изкачи по стръмната уличка до “Лозенец”, нито старецът има сили да слезе по нея. Чуват се само по телефона.
Американските снимки на Александър той държи в отделен плик и ги подрежда в две дълги редици, най-отдолу под другите. Последната е правена на някаква чикагска улица. Внукът му, висок и хубав, върви сред навалицата по тротоара и носи в ръката си плоско черно куфарче. То особено вълнува стареца. Повече от тридесет години той е бил банков чиновник и уважава мъже с такива черни куфарчета.
Телефонът до лакътя му иззвъня остро и пронизващо – нощем телефоните винаги звънят така. Възрастният човек изведнъж се задъха и бързо вдигна слушалката.
– Здравей, татко! Да не би да те събудих? – каза далечния глас на дъщеря му.
– А, не! Изобщо не съм лягал – каза той, като се мъчеше да диша нормално. – Още от обед седя до телефона и чакам да се обадиш.
– Не съм ти обещала тъкмо днес да позвъня – учуди се тя. – Даже ако си спомняш, последния път се уговорихме най-напред да изкарам поне десетина дни на новото място, за да мога да ти кажа как е там.
– И как е? – тихо попита бащата.
– Много добре! Доволна съм. Онова в ресторанта беше направо мъчение. Тук е друго. И заплатата е окей.
– Радвам се… Какво точно работиш?
– Бях ти споменала, че ме свързаха с един адвокат. Супербос, от най-известните в Чикаго.
– Семеен ли е? – с нескрита тревога попита старецът.
– О, Боже! – засмя се Марта. – Човекът ме нае да работя в къщата на баща му. Седемдесет и три годишен, бивш адвокат. Сега спокоен ли си?
Той дълго мълча преди да отговори:
– Спокоен съм. Навярно си нещо, като икономка?
– Икономката е една американка, отделно има жена за кухнята, а всяка сряда идва медицинска сестра. Около един възрастен човек има толкова много грижи, дори и когато не е болен.
– Така е – тъжно се съгласи старецът. – Но тогава какво именно вършиш ти?
– Останалото… – колебливо отвърна Марта.
– Представям си каква гнусотия е.
– А представяш ли си колко пари са ми нужни, за да издържам Ал в едно училище и за да мога утре да осигуря на Ал възможността да следва… – почти избухна Марта.
– Престани да го наричаш Ал! – сухо я прекъсна бащата.
– Добре. Александър! – гневно натърти тя, после, сепната от гласа си, миролюбиво добави: – Винаги си бил логичен, татко, обаче понякога правиш убийствени грешки.
– Знам – каза той. – Най-голямата ми грешка е, че някога се съгласих да учиш в английската гимназия.
– Това само ме улесни, иначе причините са други. Ти нямаш никаква вина – кротко каза тя.
– И това знам – въздъхна бащата. – Хайде да приключваме, разговорът стана дълъг.
– Не се притеснявай. В края на краищата, това е единственият подарък, който си позволявам, пък и господинът спи. Следобед той винаги спи, иначе синът му се сърди. Какво правиш, татко?
– Гледам снимки – отвърна той.
– Добре, че ме подсети – възкликна Марта. – Една пролет тримата ходихме в Копривщица, спомняш ли си? И ти непрекъснато правеше снимки. Мене ме снима в двора на Дебеляновата къща, пред вишните, тъкмо цъфтяха. Изпрати ми някои от тези снимки, моля те. Американците въобще не могат да кажат думата Копривщица.
– А Александър може ли? – попита старецът.
– Да. И тъкмо затова искам снимките.
– Ще ги изпратя. Изморяваш ли се?
– Често ми се случва. Понякога не се уморявам, но много се изнервям. Зависи. Важно е да се свикне.
– Права си, важното е да се свикне – унило повтори бащата. – Друго имаш ли какво да ми кажеш?
– Май няма. Искам да знаеш, че всеки ден си мисля за тебе. Следващата събота пак ще ти позвъня. Лека нощ, татко, и още веднъж извинявай, че те събудих.
– Не си ме събудила, нали ти обясних. Аз седях до телефона и чаках да се обадиш.
– Защо си ме чакал? – отново се учуди Марта.
– Днес имам Рожден ден, ставам на осемдесет години – тихо каза бащата.
Автор: Лиляна МИХАЙЛОВА
Харесайте Facebook страницата ни ТУК
