БЪЛГАРИЯ И СРЕДНОВЕКОВНАТА ТЪРГОВИЯ С РОБИ

„Никой в Българското Царство не може нито да купува, нито да продава человечески същества. Всеки роб, от какъвто пол, вяра и народност да бъде, свободен става, щом стъпи на българска територия.“ Така звучи член 62 от Търновската конституция от 1879 година и той се превръща в нравствена котва на модерната българска държавност, която следва европейската еманципаторска норма от XIX век. Хиляда години по-рано обаче правните текстове в българските земи говорят друго: „Който открадне свободен човек и го продаде, или пороби, да се обърне на роб, както е поробил свободния… Който присвои чужд роб… да му настани други такъв роб, или да му даде цената.“ Това, засвидетелствано в „Закона за съдене на хората“ при княз Борис I и свързано с византийската „Еклога“, издава правен режим, който признава съществуването и трансакционния характер на робството. Историческият факт не отменя моралната оценка, но изисква аналитично разбиране: България през IX–X век съществува в свят, в който трудът, тялото и статутът на човека се монетизират и преразпределят през пазари, походи и фискални механизми. Настоящият текст разглежда България като участник в средновековната икономика на робството: световния контекст, правната рамка у нас, механизмите за придобиване и дистрибуция на роби, местната употреба на робски труд и позиционирането на държавата в трансрегионалните мрежи. Целта не е апология, нито самоизобличение, а реконструкция на логиката на епохата: как протича тази търговия, какви институции я регулират, какви интереси я подхранват, и какви последици носи за социума и властта. Анализът използва сегашно историческо време, за да приближи механиката на процесите и да покаже тяхната вътрешна динамика, без да романтизира или да абсолютизира съвременни ценности върху минали реалности.

I. Световният контекст на робството (VIII–X век)

Транссредиземноморски и евразийски пазари

След разпада на късноантичната търговска екосистема през V–VII век, арабската експанзия и консолидирането на ислямския свят възстановяват дългите търговски артерии между Атлантика и Инд, а оттам те се свързват с индийските и китайските мрежи. Константинопол остава ключов балансьор, който приема и препраща човешкия и стоков поток към Мала Азия и Леванта, докато западните морски републики набират скорост в посредничеството. Робът в тази мрежа се превръща в стандартна стока: придобива се чрез военнопленничество, набези, наказателни експедиции и съдебни санкции, след което се препродава по стъпала от местни пазари към международни тържища. Северът осигурява маса от „жива стока“, преминаваща през хазарски, волжко-български и руски посредници към Черно море и Каспийско направление, а Италия и Иберия канализират западния и южния поток към Ал-Андалус, Магреб и Близкия изток. Този разклонен пазар не е еднопосочен: редом с хора преминават благородни метали, коприни, подправки и оръжия, а валутата в обръщение е сребро, което стабилизира курсове и разходи. Източните степи и Средноволжието се превръщат в „суровинен“ басейн за човешки труд, защото политическата фрагментация улеснява набезите и превръща перифериите в ловни полета. В този модел държавите, които контролират теснини, мостове и пристанища, капитализират чрез мита, такси и концесии, а градовете-посредници натрупват специализиран занаят в оценка на тялото, възрастта, уменията и религиозния статут на роба. По протежение на Дунав, Егнатия и Диагоналис пазарите се специализират – едни поемат транзит на млади мъже за военни и строителни нужди, други – жени и деца за домашен труд, а трети – квалифицирани пленници за дворове и работилници. С навлизането на стабилни монетарни потоци, робството се вписва в нормалността на обмена, редом с кожи, восък и сол, и така придава на войната икономическа рента, която мотивира циклично насилие. В този контекст България не е изключение, а възлова територия, през която минават коридори, свързващи северните „ловни райони“ с южните „абсорбиращи пазари“.

Религиозни норми и правни рамки

Между VIII и X век религиозните правни системи не забраняват робството, а го нормализират чрез регулации: в християнския свят византийската „Еклога“ кодифицира статути, наказания и процедури, докато в ислямската правна традиция фикхът допуска робството с условности за произход, освобождаване и наследяване. Тази нормативност не е периферна; тя институционализира пазара, защото придава правна сигурност на собствеността върху човешки тела, а със сигурността идва кредитът, залогът и вторичната търговия. Църковните авторитети осъждат отвличането на християни, но оставят открити врати за военнопленници и иноверци, което на практика създава двустепенен морален режим, лесно заобиколим в условия на походи и смесени популации. Покръстването на нови държави – включително България – не променя икономическата матрица, а по-скоро я пренастройва към „правилно“ притежание и „правилно“ наказание при кражба или бягство на роб. Религията регулира обръщането на статут: кръщението на роб не отменя собствеността, но задава рамки за отношение и възможности за бъдещо освобождаване срещу плащане или заслуги. Междуконфесионалните граници, вместо да блокират пазара, често го подхранват: точно различието в статут и вяра улеснява отчуждението на тялото от личността и легитимира трансфера му като „вражеска“ или „външна“ собственост. В целия регион съдилищата, епископските канцеларии и държавните фискове действат като инфраструктура на тази „нормалност“, където робът е и обект на спасителна благотворителност, и актив в инвентарна опись. Българската правна рецепция от IX век се вписва без видими противоречия в този свят, в който правото санкционира робския статус, но същевременно го дисциплинира, за да гарантира публичен ред и частна печалба.

II. Нормативната рамка в Първото българско царство

„Закон за съдене на хората“ и византийските модели

Правните норми, засвидетелствани у нас като „Закон за съдене на хората“, отразяват приемственост към византийската „Еклога“ и други преводи на канонично и светско право, достигнали до българската канцелария след покръстването. Клаузите за кражба на свободен човек, неговата продажба и превръщането му в роб не просто описват престъпление, а фиксират обратното наказателно огледало: извършителят понася същия статут, който е наложил на жертвата. Тази симетрия създава дисциплинарен ефект, но и признава, че статусът „роб“ е правно мислим и прехвърляем. Следващият текст за присвояване или укриване на чужд роб изрично предвижда имуществена компенсация – „да настани други такъв роб, или да даде цената“. Така законът признава цената на роба, сравнимостта между индивиди и възможността за еквивалентно заместване, което е типично за стоковите пазари. В тази логика ролята на държавата е да минимизира междуличностните конфликти и да защитава трансакционната сигурност: ако робът е средство за производство, домакинство или престиж, всяко посегателство се третира като удар по имуществен ред. Преводният характер на правните сборници не означава механично възприемане; адаптацията към местна практика предполага, че нормите срещат жив контекст на употреба. Когато българската канцелария кодифицира нормите, тя предполага налични пазари, сделки и спорове, които трябва да се решават в съда и пред властта. Държавата така се позиционира като арбитър на статута и като гаран за изпълнение, което позволява и данъчно облагане на сделки и наследства. Фактът, че тези норми съществуват, подсказва, че робството не е изолирана ексцентричност, а структурен елемент на социално-икономическия ред в IX–X век.

Папските отговори и контрол на границите

Отговорите на папа Николай I към Борис I въвеждат важни акценти: на избягали роби се щади животът, но те се връщат при господаря, като поведението им се регулира от законите; и второ, граничарите, допуснали бягство на свободен човек или роб, вече не се екзекутират механично, тъй като това противоречи на християнските норми. Тези пасажи показват две неща: първо, държавата организира контрол на движението на хора през границите не само срещу вражески войски, но и срещу „изтичане“ на роби като капитали; второ, религиозното наставление не отрича собствеността върху човека, а хуманизира санкцията върху надзорниците. Граничната инфраструктура – валове, кули, ровове и контролни пунктове – служи като социално-икономическа мембрана, през която властта филтрира хората по статут. Паралелни спогодби с византийци, хазари или съседни племена вероятно включват разпоредби за взаимно връщане на бегълци и пленници, което намалява транзакционната несигурност. Вътрешно, този режим задължава господарите да регистрират статута на роба, а съдиите – да разглеждат спорове за собственост и вреди при бягство или укриване. Когато канонът съветва милост към бегълника, но и неговото връщане, той всъщност признава примата на собствеността над телесната автономия на роба. Практическата последица е ясна: пазари и граници се синхронизират, за да задържат човешкия капитал вътре, да обезщетяват загубите и да обезсърчават „черни“ канали през периферията.

Съдебна и фискална логика на робовладението

Правото не просто описва, то генерира икономика. Щом законът признава цената на роба, съдът изчислява обезщетения, а фискът облага наследяване, покупка и освобождаване. Манумисията – освобождаването – може да става условно, срещу откуп или заслуга, което превръща статута в градиент, а не в абсолют. Това позволява на господарите да оптимизират ползването на труда чрез обещания за бъдеща свобода, а на робите – да натрупват социален капитал при благоприятни обстоятелства. Регулираният пазар улеснява кредит: роб може да бъде залог по заем, част от зестра или предмет на съдебна делба, което увеличава ликвидността на домакинствата и аристократичните домени. Държавата печели не само от мита, но и от стабилността, която насърчава търговския оборот, включително в други стоки. В тази среда правният статут на роба се преплита с религиозния статут: кръстен роб няма автоматично свобода, но има канонични защити срещу крайно насилие, което редуцира рисковете от разрушаване на капитала. Когато България кодифицира тези отношения, тя не изобретява особен модел, а се връзва към регионалната правно-икономическа конвергенция, в която Константинопол е източник на нормативна технология. Резултатът е функционален пазар, който може да се включи както в дунавския, така и в черноморския и егнатийския коридор, без да предизвиква правна фрикция при трансграничните сделки.

III. Механизми на придобиване и дистрибуция на роби

Военнопленници, изселвания и наказателни експедиции

Най-големият източник на роби в средновековния свят са войните и наказателните походи. България в IX–X век воюва интензивно с Византия, а също и с племена по северозападните и североизточните периферии. Походите на Крум в Тракия и Македония произвеждат маса пленници – войници и цивилни – които се изселват отвъд Дунав или се преразпределят вътре в държавата. Изселването укрепва новозавоювани райони, но също така обезпечава труд за домени и строежи, както и обменна стойност на пазарите. След Ахелой Симеон продава част от византийските пленници на търговци, които оперират по северното Черноморие и в хазарската орбита; това показва, че държавната власт комбинира стратегическо заселване с чисто фискална монетизация на излишъка от пленници. По северните граници печенеги и маджари отвличат българи от Влашката равнина и Добруджа, като по този начин България е едновременно продавач и жертва в системата на трансфер на хора. На запад българските наказателни експедиции срещу непокорни славянски групи по Тимок и Тиса вероятно също генерират пленници, които се интегрират като роби в стопанствата на боляри или се реализират на пазари. Механиката е прагматична: пленник с военни умения може да се използва в помощни роти или в строежи; занаятчии се концентрират в дворцови и манастирски работилници; жени и деца се насочват към домакинства и обслужване на елита. Робът се превръща в мултифункционален ресурс, а държавата регулира преливащите количества чрез продажба към външни пазари, за да избегне вътрешно напрежение и да извлече валута.

Пазари и посредници: евреи, араби, хазари и руси

Търговията с роби изисква мрежи за оценка, транспорт и плащане, а България се вписва в тях чрез пристанища и сухопътни пазари. Еврейските търговски колонии в хазарската орбита, арабските брокери по Черноморието и византийските купци в Константинопол осигуряват трансфер към Мала Азия и Леванта. Русите и хазарите доставят пленници от изток и север, като Херсон на Крим функционира като логистичен шлюз към Константинопол. Българските търговци и боляри се явяват продавачи и понякога реекспортьори, които ползват държавни защити по Виа Диагоналис и Егнатия. Плащанията се извършват в сребро и стоки, което позволява на българския елит да акумулира благороден метал, нужeн за наемане на войска и финансиране на строежи. Посредниците извършват „сортиране“ по възраст, здраве, умения и религия; кръстен християнин има различна пазарна ниша от езичник или мюсюлманин, което влияе върху цена и дестинация. Продажбите към външни пазари редуцират риска от бунтове на големи маси пленници в тила, докато покупките от външни пазари позволяват на болярството да поддържа домакинства и работилници с относително ниска цена на труда. Мостовете през Дунав, речните пристани и черноморските точки по Виа Понтика са верижки от логистични възли, където държавни служители следят за мита и предотвратяват „дива“ търговия, която би лишила фиска от приходи. В този модел посредникът не е паразит, а оператор на информация и риск, а държавата предпочита да го държи легален, за да извлича данък и да има контрол над каналите.

Вътрешна употреба на робски труд

Изворите, включително „Чудото на св. Георги“, намекват за присъствие на роби в болярските домакинства, заети в обслужването, в баните, в храната и в поддръжката на имотите. Земеделските домени се възползват от робски труд там, където крепостническите зависимости още не са оформени, а сезонната работа изисква концентрация на ръце. В градските среди роби се използват в занаятчийски работилници и строежи, като надзорът се осигурява от домочадие или доверени свободни надзиратели. Манастирите, макар и под канонична етика, вероятно ползват робски труд индиректно чрез дарения от боляри или чрез откуп на пленници, които после обслужват стопанството; църковният дискурс окуражава освобождаване, но практиката често е по-прагматична. Робството съществува заедно с други форми на зависимост: наемни работници, зависими селяни и клиенти на болярина, което създава гъвкава трудова екосистема. Освобождаването на роби служи за награда и интеграция: верният роб може да стане колонизатор на периферна земя, дължащ рента, но ползващ правосубектност. С времето, особено през XI–XII век, развитието на феодални зависимости трансформира труда и намалява относителното значение на робството вътре, но в IX–X век то е видима, нормализирана практика. Тази вътрешна употреба редуцира разхода на болярина, увеличава неговата способност за представителство и гостоприемство и по този начин конвертира труда в политически капитал, който се връща като лоялност към владетеля.

IV. България в мрежата от търговски пътища

Виа Диагоналис, Егнатия, Понтика и Дунав

Географията предопределя функцията: Виа Диагоналис свързва Белград с Константинопол през сърцето на българските земи; Виа Егнатия пресича Македония към Адриатика; Виа Понтика следва черноморското крайбрежие; Дунав е артерия, която отвежда към Централна Европа и Черно море. По тези пътища България таксува транзит, упражнява надзор и предоставя безопасни участъци срещу подчинение и данък. Пазарите край крепости и мостове действат като „въздухопроводи“ на стоки и хора, където държавата присъства чрез митари и съдии. Когато Симеон води Търговската война (894–899), той защитава български интереси срещу византийски монополни практики, което издава съзнание за значението на търговските канали и маржовете в тях. При такъв контрол България може да пренасочва потоци: да облекчава Егнатия, когато Диагоналис е рискова, или да стимулира дунавския превоз при напрежение с византийската столица. Черноморските пристани улесняват износа на пленници към кримските пазари и обратно внос на стоки и монета, докато дунавските фери и пристанища свързват с панонския свят. Инфраструктурата от пътища, станции и гари осигурява скорост на транзакциите, а скоростта намалява разходите по поддръжка и охрана на човешката „стока“. България така конвертира географската си централност в фиск и политическо влияние, като в същото време става уязвима към удари по логистичните възли, които могат да прекъснат прихода и да изолират регионите от стока и валута.

Северните връзки: Хазария, Волжка България, Киевска Рус

Североизточният хоризонт на България включва хазарския хаганат, Волжка България и възникващите руски центрове Новгород и Киев. Тези пространства функционират като сборни райони на пленници от финско-угорски, славянски и тюркски групи, които се спускат към Черно море и Каспийско море. Български търговци, съюзени посредници и дори държавни агенти се включват в сделките, като печелят от реекспорт и от обмен в сребро. Херсон е южната порта на северния поток; Константинопол играе ролята на голям разпределител към Леванта и Египет. В този триъгълник българската позиция е на южен мениджър на коридора: тя гарантира безопасността на прехвърлянето през своите земи и събира мита, като същевременно продава собствени пленници от войни с Византия. Хазарската и волжко-българската монетна циркулация стабилизират цените, а сребърните дирхеми, циркулиращи през Източна Европа, се появяват и в българските находища, което показва интеграция в по-широката икономика. Когато степните народи като печенеги или маджари натискат коридорите, България губи и печели едновременно: губи население от отвличания, но печели от възможността да продава военнопленници към северните канали при временни споразумения. Дипломацията следва търговията: договарят се пасажи, гранични режими и взаимно връщане на бегълци, което редуцира несигурността и позволява на брокерите да поддържат редовен оборот.

Дипломатия, търговски войни и данъчни режими

Политиката е икономика с други средства. Търговската война на Симеон показва, че българската корона съзнава стойността на транзита и посредничеството и е готова да използва сила за по-добри условия. Данъчните режими по пътищата – мита, такси за мостове, пазари и безопасни конвои – превръщат държавата в „акционер“ на пазара. Съсредоточаването на пленници след големи битки дава на владетеля избор: заселване за укрепване на периферии, продажба за валута или разпределяне към лоялни боляри за укрепване на вътрешната йерархия. Дипломатическият инструментариум включва и „човешка валута“: обмен на пленници за мир, за брак или за откуп, което въвежда и морално напрежение, но и финансови приходи. В моменти на напрежение с Византия българската корона може да пренасочи потоците към адриатическите изходи или към север, като санкционира враждебни посредници и фаворизира благонадеждни. Държавата така не просто допуска търговията с роби, а я канализира, за да минимизира вътрешните рискове и да максимизира външната печалба. Оттук следва и интересът към правната сигурност: без съд и наказание за кражба на роб пазарът се разпада на насилие; без митническа рамка фискът се изпразва; без дипломатическа координация коридорите се задъхват от конфликти. Българската практика се оказва съзвучна с византийската и северната: правото кове търговията, пътят я ускорява, а мечът я гарантира.

V. Социални последици и демография

Демографски измествания и вътрешна стратификация

Мащабното пленничество и търговията с хора изменя демографската карта на българските земи, като концентрира работоспособно население в домени на елита и обезлюдява погранични и атакувани райони. Вътрешните изселвания след походи създават острови от зависими групи, които нямат локални родови мрежи и поради това зависят от покровителството на болярина и от неговата икономическа инфраструктура. Тази зависимост укрепва вертикалната йерархия и втвърдява клиентелните връзки, защото достъпът до земя, защита и манумисия минава през благоволението на господаря. Придвижването на големи маси пленници променя половата и възрастовата структура на селищата: мъжете се насочват към строежи, укрепления и земеделие, а жените и децата влизат в домакинствата и в дребните производства на текстил и храни. В резултат се формира трудова специализация, при която свободните селяни запазват общинни права и военни задължения, а робите поемат несигурните и тежки дейности без участие в общинното управление. Периферните земи, подложени на печенежки и маджарски набези, губят стабилно население, което се отразява на рекрутите и на данъчната база и принуждава властта да компенсира с нови изселвания и привилегии за заселници. В градовете нарастването на зависим труд позволява по-висока плътност на занаятите, но също създава латентно напрежение между свободни майстори и господари на работилници, които оптимизират разходите си чрез роби. Демографските празноти се запълват бавно чрез естествен прираст и чрез вторични миграции, но хроничната несигурност по границите поддържа крехко равновесие между недостиг и внос на хора. Тази динамика прави обществото по-резистентно към краткосрочни шокове, но по-уязвимо към системни кризи като суши, епидемии и продължителни войни, когато зависимите не могат да се самоизхранват без рамката на имението. Манумисията действително предлага индивидуален изход, но не променя макроравнището на зависимостите, тъй като освободените често остават в орбитата на покровителя чрез ренти и услуги. Етническите и религиозните различия, внесени с пленници, се размиват в ежедневния труд и чрез кръщения, но остатъчни белези се пазят в именна практика и в локални култове, които интегрират паметта за доведени общности. В крайна сметка демографията свидетелства за циклична компресия и разтягане на населението, при което властта изпълнява ролята на метранпаж на човешкия поток, за да поддържа производителността и отбраната. Социалното въображаемо нормализира присъствието на „чужди“ и зависими, стига те да са функционални в икономиката и да не нарушават реда, което конвертира различието от риск в ресурс. Тази нормализация обаче има цена: потиснатата мобилност на долните слоеве ограничава иновациите и спонтанната урбанизация, а това държи икономиката в режим на екстензивен растеж.

Домашни икономики, морал и обичай

В болярските домакинства робите редефинират ежедневния комфорт и ритъма на представителността, защото позволяват постоянни пиршества, бани и поддръжка на имоти, без която статусът на елита ерозира. Обичаят се адаптира, за да регулира интимната близост между господари и слугини, както и наследствените казуси с деца, родени от зависими жени, което поражда дълги линии от полусвободни клиенти. Църковното наставление осмисля милосърдието към роба като добродетел, но не отменя собствеността, а я дисциплинира чрез пост, изповед и разпоредби за човечност, които оформят морална фасада на практическа необходимост. Домашната икономика нараства като сложност: роби се обучават за специализирани роли – готвачи, бански обслужващи, коняри, градинари, което намалява транзакционните разходи за търсене на наемен труд. Обичаят регулира и празничните освобождавания: манумисии на църковни празници усилват престиж и осигуряват свидетели за благочестие, като същевременно оставят освободените в клиентела на дома. В градските общини гилдиите се сблъскват с конкуренцията на евтиния зависим труд и изработват неформални протоколи за качество и майсторство, за да защитят добавената стойност на свободното ръкоделие. На селско равнище общините интегрират зависими като „външни ръце“ за жътва и копан, но ревниво пазят правата върху пасища и вода, за да не се размива ресурсната база. Моралната икономика допуска насилие при бягство и кражба, но осъжда безсмислената жестокост, която унищожава капитала и накърнява честта на дома. Обичаят така се превръща в параправна система, която опитомява рабовладението и го прави социално приемливо в границите на „доброто управление“ на домакинството. При кризи – глад, война, епидемия – същият обичай оправдава продажба на излишни усти и временни залози на хора, което разкрива колко тънка е границата между обичая и пазара. В тази рамка моралът служи като механизъм за намаляване на социалните триения, но остава подчинен на рационалността на оцеляването и представителния престиж.

VI. Робството, религията и манумисията

Кръщение, грях и собственост

Християнската догматика приема, че всички души са равни пред Бога, но не изисква незабавна социална равнопоставеност, което оставя правна ниша за робството. Кръщението на роб не анулира собствеността, а променя рамката на допустимото отношение: забранява убийство без съд, вменява грижа при болест и минимални празнични освобождавания от тежък труд. Изповедта на господаря адресира „греховете на гнева“ и злоупотребата с власт, но изповедта на роба адресира кражбата и неподчинението, което симетрично нормализира статутното неравенство като двустранна нравствена дисциплина. Изпитанието на съвестта съжителства с правото на наказание, което подчертава колко стабилно е срастването на религия и собственост над тялото. Манастирите насърчават откупуване на пленници и понякога посредничат при манумисии, като така конвертират благочестие в социален капитал за дарителя. Епископските предписания препоръчват умереност и наставление, но оставят на светската власт да решава казуси с бягства и граници, което прехвърля отговорността за реда към митниците и гарнизоните. В празничния календар се появяват практики на освобождаване „за здраве“ или „за спасение на душата“, които съчетават икономическо решение с религиозно послание. Благотворителните дела на владетели и боляри фиксират прецеденти, които укрепват легитимността на властта чрез селективна милост, без да разрушават икономическата основа на зависимостта. Проповедите срещу търговията с християни действат като морален щит към общността, но имплицитно толерират продажбата на „външни“ в религиозно отношение, което канализира пазара по конфесионални линии. Тази амбивалентност позволява на системата да остане етично артикулирана и икономически функционална, докато основното противоречие между душевна равностойност и социална неравнопоставеност се управлява, но не се разрешава. По този начин религията служи като смазка на механизмите на робовладението, а не като спирачка, което е характерно за целия регион през разглеждания период. Когато се появяват еретически движения с по-радикални идеи за равенство, те са маргинализирани, защото нарушават установения баланс между морал и собственост.

Практики на освобождаване и вторична зависимост

Манумисията функционира като инструмент за мотивация, интеграция и репутация и често е обвързана с условности – изкупуване, служба, брак или заселване на периферна земя. Освободеният получава правосубектност, но нерядко остава „прикрепен“ чрез рента, военни задължения или дълг, което го поставя в позиция на полу-свобода. Документираните дарения към църкви и манастири включват и освобождавания, които подчертават благочестието на дарителя и прехвърлят част от издръжката на институции с по-стабилни приходи. В градска среда манумити стават занаятчии или помощници на майстори, които ценят обучените умения и лоялност, а в селска – колони се заселват върху гранични земи, укрепвайки отбраната с личен интерес към добива. Вторичната зависимост има и правно измерение: бившият господар често запазва право на първи купувач при преместване или на наследствени претенции при липса на преки наследници, което задържа човешкия капитал в орбитата на дома. Манумисионните актове се използват и като политически инструмент: владетелят може да освободи масово пленници, за да спечели благоволение на църквата и населението след тежка война. Обратното – отмяна на обещани освобождавания при бунтове – служи като санкция, която възпира колективно неподчинение. Въпреки моралния ореол на манумисията, на системно равнище тя рядко свива пазара на зависим труд, защото освобождаването на едни се компенсира с нови пленници и покупки. Тази циркулация превръща свободата в управляем ресурс, който се разпределя според интереса на властта и на домакинствата и който поддържа надеждата като инструмент за дисциплина. В крайна сметка манумисията не е начало на равенство, а клапан за напрежение и механизъм за социален инженеринг, който стабилизира системата.

VII. Дългосрочни трансформации (XI–XIII век)

От робство към крепостнически зависимости

От XI век насетне политическите сътресения, византийската власт на Балканите, промените в данъчните режими и селскостопанската конюнктура пренасочват тежестта от чисто робски труд към разнообразни форми на зависимост. Земята става все по-централна като носител на доход, а прикрепването на хора към парцели и към данъчни единици предлага стабилност, която пазарът на роби не гарантира в условия на хронична несигурност. Динамиката на дребната собственост, на селските общини и на църковните имунитети създава матрица, в която е по-изгодно да се държи зависим с дългосрочни ренти, отколкото роб с високи разходи по надзор и риск от бягство. Търговските канали остават активни, но делът на робския внос и износ в общата икономика намалява, докато нараства обменът на храни, суровини и занаятчийски изделия. Урбанизацията в някои центрове насърчава наемния труд и гилдийната регулация, която предпочита обучени свободни майстори пред непредвидими зависими. Възходът на дунавските и адриатическите маршрути пренарежда логистиката, а конкуренцията на италианските градове-държави и на кръстоносните търговски привилегии ограничава пространството за регионално посредничество в човешка „стока“. Религиозните нагласи също се преформатират: изкупуването на пленници остава похвално, но проповедта за умереност и справедливост към бедните и зависимите получава по-видимо социално измерение. Втората българска държава наследява смесена система от задължения, в която тежестта пада върху поземлените отношения и службите, а не върху формалния робски статут. Това не означава морална революция, а рационална адаптация към разходите и рисковете на епохата. В крайния си вид преходът от робство към крепостничество не премахва неравенството, но стабилизира извличането на рента и намалява волатилността на трудовия ресурс. Така обществото преминава от мобилни потоци на хора към фиксирани мрежи от задължения, което променя и политическата икономия на властта.

Външни шокове и нови коридори

Кумански и по-късно монголски натиски прекъсват североизточните канали на пленници и пренастройват търговията по Черно море, като създават временни възможности и трайни рискове. Кръстоносните държави и италианските концесии в черноморските пристанища прехващат посредничеството и институционализират нови митнически режими, които маргинализират местните елити. Рязкото нарастване на военната мобилизация измества приоритета към рекрут и към зърнени излишъци, което оставя по-малко ресурс за поддръжка на големи маси зависими без земя. Епидемичните вълни, включително по-късно и Черната смърт, променят радикално относителните цени на труда и земята и дават на зависимите преговорна мощ, каквато системата на чисто робски труд трудно допуска. Геоикономическата логика на региона се пренаписва: стойността се концентрира в контрол на крепости, проходи и пристанища, които таксуват стоки с висока стойност на тегло, а не в масов транспорт на хора. Ролята на България се адаптира към този нов ред чрез укрепване на вътрешните данъчни и поземлени механизми и чрез селективна интеграция в адриатически и дунавски вериги. В този процес социалното въображаемо постепенно изтласква робството към периферията на нормалното, без да го забравя в правните архаики и в обичайните практики за наказание на престъпления. Дори когато търговията с пленници продължава в границите на войните, тя вече не е централна за възпроизводството на елита, а инструмент от арсенала на краткосрочната печалба и политическия натиск. Така външните шокове ускоряват тенденции, които вътрешната рационалност вече задава: от течни пазари на хора към твърди режими на земя и служби.

VIII. Сравнителни перспективи и историография

България в европейския спектър на зависимостите

В сравнителна перспектива България се вписва в „средния“ европейски модел, при който IX–X век бележат значима, но не уникална роля на робството, а XI–XIII век носи трансформация към крепостнически зависимости. За разлика от иберийско-средиземноморските пазари, където близостта до Ал-Андалус и външните имперски търсения поддържат по-висок интензитет на трафика, българската икономика по-рано конвертира човешкия поток в демографско заселване и поземлена рента. В сравнение с руския североизток и хазарската зона, където ловът на хора е индустрия, българският модел комбинира пленничество с контрол на транзита, което разширява фискалната база и намалява зависимостта от един-единствен източник на доход. Сравнението с Византия показва правна конвергенция и административна култура, която предпочита регулация пред забрана, дисциплина пред аболиционизъм и фискална рационалност пред морален максимализъм. На запад балканските зони под венецианско влияние дълго остават в орбитата на посредничество в хора, но българските маршрути зависят повече от сухопътните коридори и от дунавските възли. В социален план България репликира познатия европейски спектър: робство, полузависимости, общинни свободи и наеми, които се пренастройват според военната конюнктура и данъчната политика. Етнорелигиозното различие присъства, но не определя изцяло пазара; прагматиката на труда и сигурността доминира, докато църковният дискурс задава меки граници на насилието. Тази позиция в спектъра обяснява защо късносредновековната българска икономика не развива устойчива морска търговия с хора, а се насочва към земя, ренти и служби. В по-широк контекст България служи като лаборатория на евразийската граница, където изток и запад обменят не само стоки, но и институции, и където правото застава в услуга на сигурността на трансакциите.

Историография, памет и конституционен контрапункт

Модерната историография дълго маргинализира темата за робството поради национални митове за „свободолюбие“ и поради възпитателния акцент върху Търновската конституция като морален фундамент. Изваждането на средновековните правни текстове на видно място не руши този фундамент, а го поставя в историческа перспектива: аболиционистките норми от 1879 година имат стойност именно защото разкъсват практики, закоравели в продължение на векове. Паметта за робството остава дифузна, вплетена в чудесни разкази, жития и локални легенди, където „пленници“ и „роби“ често се използват взаимозаменяемо и служат за морални поуки. Следосвобожденската публицистика съзнателно противопоставя конституционния текст на „тъмното минало“, за да мобилизира гражданския идеал на равенството пред закона и да легитимира новата държава. В научната литература от втората половина на XX век темата излиза от периферията чрез правно-археологически прочити, които реконструират институционалната логика на зависимостите и проследяват монетни потоци и артефакти по търговските пътища. Постепенно се налага консенсусът, че робството е интегрално за IX–X век, но претърпява количествен и качествен спад при консолидирането на поземлените зависимости, което изисква да мислим „не изчезване“, а „трансформация“. Конституционният контрапункт остава ключов в публичния разговор: цитатът от член 62 е не само правна норма, а културна памет, която изработва идентичност на модерна България като пространство на свобода. Този контрапункт не изисква изтриване на средновековната практика, а зряло приемане на историческата еволюция от регулация на собственост върху тела към равноправие на граждани. В заключение историографията печели, когато изоставя морализаторството и избира аналитиката на механизмите, защото само така конституционната етика се чете като резултат на дълъг процес на институционално учене. Паметта за робството тогава не е обвинителен акт, а интелектуален инструмент за разбиране на световете, през които обществото преминава, за да достигне до съвременната си правна самоличност.

Робството в българските земи през IX–X век се вписва органично в трансрегионалната икономика на Евразия, където войната, правото и търговията образуват затворен цикъл: пленничество генерира „жива стока“, нормативните сборници я легитимират и дисциплинират, а пазарните коридори по Дунав, Виа Диагоналис, Егнатия и Понтика я разпределят между домакинства, домени и външни тържища. Държавата не просто търпи този ред, а го управлява – облага, арбитрира и охранява – за да конвертира човешкия поток във фиск, работна сила и политически капитал. Религията не отменя, а морализира собствеността върху тялото, докато манумисията служи като клапан за напрежение и инструмент за интеграция. В по-дългия хоризонт системата се трансформира: със сгъстяването на поземлените зависимости, урбанни занаяти и нови външни шокове, робството отстъпва на устойчиви форми на прикрепване към земя и служби, което пренарежда икономическата рационалност, без да изличава паметта за предходния режим.

Тъкмо на този фон член 62 от Търновската конституция придобива пълния си смисъл: не като абстрактна декларация, а като цивилизационен разрив с хилядолетна практика на регулирана зависимост. Модерната българска норма възниква не в пустота, а върху пластове от правни рецепции, търговски мрежи и демографски инженеринг, които векове по-рано правят търговията с хора „нормална“ и предвидима. Когато XIX век кодифицира свободата като юридически минимум, той финализира дълъг процес на институционално учене, в който обществото преминава от мобилни пазари на хора към твърди режими на права. Затова трезвият прочит на средновековната търговия с роби не подкопава, а укрепва съвременната етика: показва колко труд е нужен, за да се превърне свободата от привилегия на малцина в обща, правно защитена рамка на живота.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК