РАЗОРЕНИЕТО НА ТРАКИЙСКИТЕ БЪЛГАРИ

Събитията от лятото и есента на 1913 година бележат една от най-мрачните страници в новата българска история – насилственото изтребление и прогонване на българското население от Източна Тракия. Трагедията се разгръща в контекста на Междусъюзническата война, когато българската държава, изтощена и изолирана, губи контрол над териториите, освободени по време на Балканската война. В момента, в който армията се оттегля на север, върху мирното население се стоварва отприщената омраза на османския башибозук, помашките и турските чети, насърчавани и прикривани от официалната власт в Цариград.

Това, което следва, не е само бежанска вълна, а системно унищожение – изгаряне на села, убийства на старци, жени и деца, поругаване на храмове, превръщане на цели области в пустош. Българската историография определя явлението като „разорението на тракийските българи“, термин, въведен и утвърден чрез фундаменталното изследване на проф. Любомир Милетич от 1918 г. – документален труд, превърнал се в морален паметник на българското страдание. В него сухите данни придобиват лице и глас, а трагедията на хиляди става част от колективната историческа памет.

I. Историческа предпоставка и политически контекст

Националните очаквания след Балканската война

Първата Балканска война (1912–1913) поражда у българите в Тракия чувство за сбъднато освобождение. Източна Тракия, с центрове като Одрин, Малгара, Люлебургас и Дедеагач, е видяна като естествена част от българското етническо землище, наситено с вековни селища, манастири и училища. Победата над Османската империя и превземането на Одрин изглеждат като окончателно затвърждение на националния идеал. Десетки хиляди българи, бежанци от по-ранни периоди, се завръщат по родните места с надежда за траен мир и държавен ред. Българската администрация установява власт, училищата възобновяват дейност, а местното население участва активно в самоуправлението.

Тези месеци на надежда обаче са кратки. Поради нерешените спорове между съюзниците и бездействието на великите сили, в рамките на година настъпва геополитически обрат. Тракия, символът на национално възраждане, отново се превръща в арена на междуетнически и военен сблъсък.

Междусъюзническата война и рухването на защитата

Когато през юни 1913 година избухва Междусъюзническата война, българската армия се оказва принудена да се сражава на няколко фронта – срещу Сърбия, Гърция и впоследствие Румъния. Тази стратегическа катастрофа оставя Източна Тракия почти беззащитна. Българските гарнизони са изтеглени, а местните опълчения не могат да удържат на натиска на османските редовни части и нерегулярния башибозук. Турция използва момента, за да си върне загубените територии, обявявайки, че действа за „възстановяване на реда“, но в действителност провежда кампания на етническо прочистване.

В продължение на седмици тракийските села са подлагани на нападения, придружени от изгаряния и убийства. Много от населените места, като Манастир, Доганхисар, Еникьой и други, изчезват напълно. Съвременните турски източници мълчат или омаловажават случилото се, но свидетелствата на оцелели българи и чужди наблюдатели разкриват мащаба на насилието, което има всички белези на организиран геноцид.

II. Механизми на унищожението

Ролята на башибозука и местните милиции

Основен инструмент в провеждането на етническото прочистване става т.нар. башибозук – нерегулярни въоръжени групи, съставени от местни турци и помаци, често под ръководството на офицери от османската армия. Тяхната дейност не е спонтанна, а координирана с армейските части, които осигуряват прикритие и снабдяване. Организацията на нападенията следва установен модел: обкръжаване на селото, изискване на оръжие и заложници, последвано от грабеж и опожаряване. Мъжете се избиват или отвеждат като пленници, жените и децата – подлагани на насилие или потурчване.

Местната османска администрация, вместо да възстанови ред, активно участва в престъпленията. Командири като Сюлейман бей от Гюмюрджина насочват и ръководят акциите, като мотивират населението с идеята за мъст за загубите от 1912 година. Участието на помашки чети при нападенията над български села в Родопската и Беломорската зона свидетелства за системно насъскване по религиозен и етнически признак.

Разгромът на селата и съдбата на бежанците

Изгарянето на десетки села е документирано с прецизност от проф. Милетич и съвременните кореспонденти. Гюмюрджинска, Дедеагачка и Малгарска околии се обезлюдяват напълно. Бежанските потоци се насочват към българската граница, като хиляди умират по пътя от глад, болести и нападения. Според данните на Българския Червен кръст, над 60 000 души преминават през Лозенград и Елхово само през септември 1913 г. Много от тях пристигат без имущество, а част от децата – осиротели и безследно изгубени.

Сред най-драматичните примери остава съдбата на селото Манастир. Както свидетелства оцелелият Петко Стоянов, след многократни нападения и 25-дневна съпротива в планината, 42 жени и деца са пленени и изчезват безследно. Историята на Манастир става символ на моралното крушение на един свят – изчезването на вековен български живот от земи, които някога са били сърцето на тракийската духовност.

III. Свидетелства и документиране на трагедията

Изследванията на проф. Любомир Милетич

Трудът на проф. Любомир Милетич „Разорението на тракийските българи през 1913 година“ представлява не само исторически документ, но и своеобразен акт на национално свидетелстване. Събраните от него разкази, писма и протоколи очертават системен модел на изтребление, чийто цел е не временно прогонване, а окончателно обезбългаряване на Източна Тракия. Милетич прилага филологическа точност към историческия материал – всяко свидетелство е проверено, всяко име и място са удостоверени. Този метод превръща книгата му в уникален пример на документална антропология на насилието.

Той не се задоволява само с описания, а проследява социалните и психологическите последствия: загубата на родова памет, разпадът на общностите, и пренасянето на бежанския опит в новите селища в България. Милетич открива, че много от оцелелите продължават да вярват, че близките им са живи, и в продължение на години организират издирвателни мисии из помашките села. Така изследването му придобива не само историческо, но и хуманитарно измерение – то е глас на свидетелството срещу забравата.

Българската и международната реакция

Въпреки мащаба на трагедията, международната реакция остава символична. Великите сили, заети с баланса на Балканите и с предстоящата световна война, избягват да осъдят Османската империя. Българската държава, парализирана след поражението и подписването на Букурещкия договор, не може да постави въпроса на дипломатическо равнище. Все пак, в публичното пространство се появяват петиции, доклади и статии, които настояват за международно разследване. Те остават без последствия.

Вътрешно, темата за разорението постепенно се превръща в морален дълг на интелигенцията. Историци, писатели и общественици виждат в нея не само национална трагедия, но и част от по-широкия процес на разпад на османското наследство и формиране на модерните национални държави чрез насилие.

IV. Дългосрочни последици за българската нация

Демографски и социални измерения

Разорението на тракийските българи има непосредствени демографски последици. Над 200 000 души са прогонени от родните си места, а около 30 000 – според най-умерените оценки – загиват. Бежанците се настаняват предимно в Южна България – в Бургас, Хасково, Ямбол, Стара Загора, където създават нови селища, наречени често на старите си родни места. Тези общности носят със себе си не само спомена за разрушените си домове, но и нова културна енергия. Те обогатяват икономическия и социалния живот с традиции, занаяти, музика и обичаи, характерни за тракийската култура.

В същото време травмата от изгнанието оставя дълбок белег в колективната психология. Поколения тракийци възпитават у децата си усещането за историческа несправедливост, което се превръща в мощен двигател на патриотизма между двете световни войни. Тракийските дружества, създадени в Пловдив, София и Варна, развиват широка просветна и издателска дейност, съхранявайки паметта за загиналите и поддържайки идеята за завръщане в Тракия като национален идеал.

V. Политически последици и национална реакция

Отзвукът в следвоенната българска политика

След поражението в Междусъюзническата война и подписването на Букурещкия договор (юли 1913 г.), България губи не само територии, но и моралната възможност да защити собственото си население в Източна Тракия. Вътрешнополитическият живот е парализиран от кризата на държавността: кабинетът на д-р Васил Радославов, наследил управлението, е изправен пред национално унижение, бежански поток и икономически колапс. В този контекст трагедията на тракийските българи остава в сянката на държавния хаос.

Все пак, темата се превръща в централен елемент от политическата риторика на опозицията. Радикалдемократите и народняците обвиняват правителството, че не е осигурило защита на населението и че не е настояло пред великите сили за репарации и международно разследване. В парламента се водят остри дебати за бежанската политика, в които въпросът за Тракия придобива морално измерение: той се превръща в символ на предадената национална кауза.

От друга страна, тракийският въпрос става част от реваншисткия дискурс в навечерието на Първата световна война. Българската дипломация използва аргумента за „изстраданата Тракия“ като основание за ревизия на следвоенния ред и като морално оправдание за участието на страната в Централните сили през 1915 година. Така разорението от 1913 г. се превръща не само в хуманитарна катастрофа, но и в политическа кауза, която определя целите на българската външна политика до края на войната.

Международноправният вакуум и липсата на възмездие

Въпреки огромния мащаб на насилието, извършените престъпления срещу тракийските българи не водят до съдебни или дипломатически последици. В международното право по онова време отсъстват ясни механизми за преследване на подобни деяния. Европейските държави приемат трагедията като „естествено следствие от военните действия“ и се въздържат от политически намеси, които биха застрашили отношенията им с Османската империя.

България, изолирана и отслабена, не успява да постави въпроса за обезщетения или репатриация на бежанците. Едва след Първата световна война, в периода на Парижката мирна конференция (1919–1920), тракийският въпрос отново е повдигнат, но вече в контекста на новите граници и разпадането на Османската империя. Дори тогава, обаче, българските делегати се сблъскват с пълно безразличие – трагедията от 1913 г. остава извън дневния ред на великите сили. Този пропуск се превръща в исторически прецедент: престъпление без съд и наказание, което засилва у българското общество усещането за дълбока историческа неправда.

VI. Културна памет и национално възпоменание

Паметта като форма на съпротива

След 1913 година българските бежанци от Тракия изграждат своя културна идентичност върху основата на паметта и страданието. В новите селища, които създават из Южна България, се оформя особена култура на траур и възпоменание. Всяко лято в бежанските колонии се организират тракийски събори, на които се четат имената на загиналите, пеят се родови песни и се възстановяват елементи от старите традиции. Паметта за разорението става духовна опора – акт на колективно самосъхранение.

През 20-те години възникват първите Тракийски дружества, които обединяват потомците на бежанците в организирана мрежа. Тези дружества издават вестници и списания, събират спомени, подпомагат вдовици и сираци, и най-важното – превръщат темата за разорението в постоянен обществен въпрос. Паметта за 1913 г. се институционализира: възникват мемориали, издигат се паметници в Пловдив, Бургас, Хасково и други градове.

В този контекст тракийската кауза се превръща в морален кодекс на общността. Тя не е насочена към отмъщение, а към съхраняване на истината за извършеното зло. Историческата памет функционира като форма на гражданска съпротива срещу забравата и политическото равнодушие.

Образът на тракийската Голгота в литературата и изкуството

Трагедията на тракийските българи оставя дълбок отпечатък в българската литература и изкуство. Още през 20-те години поетите от кръга „Златорог“ – сред тях Николай Лилиев, Теодор Траянов и Емануил Попдимитров – превръщат темата за изгубената Тракия в символ на националната рана. В прозата се открояват творбите на Антон Страшимиров и Константин Петканов, които придават на разорението епически измерения. Петканов, сам потомък на тракийци, създава поредица от романи и новели, в които съдбата на бежанците е показана като част от съдбата на самата държава.

Изобразителното изкуство също реагира с дълбок трагизъм. Художници като Никола Петров и Иван Мърквичка създават платна, в които мотивите на пламналите села и изтерзаните майки се превръщат в метафора за националното страдание. Така разорението преминава от исторически факт в културна митология – своеобразна българска „Тракийска голгота“, вписана в колективното съзнание като урок за бъдещите поколения.

VII. Историографски интерпретации и съвременен прочит

Национални и академични рамки на изследването

Историографският интерес към разорението на тракийските българи преминава през няколко етапа. През междувоенния период преобладава свидетелският и публицистичен подход, доминиран от трудовете на Милетич, Христо Силянов и други участници в събитията. След Втората световна война и установяването на комунистическия режим темата е частично маргинализирана: официалната историография избягва да засяга турско-българските отношения и религиозния аспект на геноцида, за да не нарушава „братските“ връзки с Турция и социалистическите държави.

Едва след 1989 година започва системно възстановяване на изследователския интерес. Появяват се документални сборници, научни конференции и нови интерпретации, които разглеждат събитията от 1913 г. в контекста на модерните теории за етническо прочистване и държавно насилие. Историците акцентират върху структурния характер на кампанията: тя не е резултат на хаотична отмъстителност, а на политически замислена стратегия за демографска промяна в пограничните райони.

Моралната и юридическа оценка в XXI век

В съвременния прочит на събитията, особено след признаването на арменския геноцид от редица държави, въпросът за тракийските българи придобива ново значение. Български и международни изследователи настояват, че разорението отговаря на критериите, формулирани от ООН за определението на геноцид – унищожение на етническа група чрез убийства, насилствено изселване, културна и религиозна асимилация.

Въпреки това, българската държава не е предприела официални действия за международно признаване на тези събития. Липсата на институционализирана политика на паметта води до ограничаване на темата в рамките на академичните среди и тракийските организации. Все пак, в последните години се наблюдава постепенна промяна – изграждат се нови мемориали, провеждат се ежегодни възпоменания, а в училищните програми темата започва да се появява като част от националната история.

Разорението на тракийските българи през 1913 година представлява не просто епизод от бурния балкански XX век, а историческо огледало на българската съдба. То показва пределите на националната уязвимост, но и силата на културното оцеляване. Българите от Тракия, макар и лишени от земята си, запазват духа, езика и паметта си – трите стълба на историческото битие на един народ.

В съвременен контекст трагедията има двоен смисъл: тя е урок за опасностите на политическото бездействие и свидетелство за моралната устойчивост на българската нация. Историческото възпоменание на тези събития не е акт на минало, а на настояще – защото всяка общност, която забрави своите мъртви, престава да разбира своето съществуване.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК