РУМЪНСКИТЕ ЖЕСТОКОСТИ В ДОБРУДЖА ПРЕЗ 1916

Темата за насилията над цивилното население в Добруджа през 1916 г. изисква едновременно строгост на фактите и аналитична дистанция, защото тук се пресичат стратегически решения на държави, рухващи фронтове и целенасочени практики на терор. Събитията се разгръщат в кратък, но сгъстен времеви отрязък, когато на 27 август 1916 г. Румъния обявява война на Австро-Унгария, а на 30 август уведомява и София, че влиза във война с България, като по този начин отваря фронт, който бързо прераства в сблъсък за контрол над Южна Добруджа. Третата българска армия под командването на генерал Стефан Тошев настъпва в посока територията, отнета на България с Букурещкия договор от 28 юли 1913 г., и със самото си напредване оголва механизма на румънската администрация и армия, която вече прилага политика на „изгорена земя“. Подготовката за насилие не възниква импулсивно, а се подплатява с поверителни указания към кметове, списъци за отвличане на „подозрителни личности“ с нерумънски произход и с целенасочени икономически капани, които примамват селяните към контролирани точки за арест. В хода на отстъплението румънски военни части, окуражени от командни внушения и обещания за бъдещо земевладение, трансформират конфликта от фронтова конфронтация в систематичен терор над беззащитното население, което включва грабеж, изнасилвания, масови разстрели, палежи на домове, стопанства и реколта. Резултатът е дълбок демографски и социален разлом, измерим с десетки хиляди отвлечени и изтеглени към северния бряг на Дунав, с опразнени села и със стотици убити в показни акции, които имат едновременно наказателна и сплашваща функция. Изворовата база за тези процеси включва административни документи, дипломатически доклади, медицински свидетелства на съюзнически специалисти и по-късни събирателни издания на спомени и протоколи, публикувани още през 1916–1919 г., което позволява днес да се реконструира не само хронологията, но и механизмите, с които държавна политика се влева в практиката на насилие. Анализът тук следва да обясни не просто „какво“ се случва, а „защо“ и „как“, включително как административният апарат поражда терен за злоупотреба, как отстъплението ражда ескалация на жестокости и как международните реакции кодифицират случилото се като проблем на военната хуманност и на правото на война. В тази рамка се очертават и ключови казуси като клането в Сребърна, разправите в Тутракан и Силистра, и обстрелът на цивилно множество от северния бряг, които дават концентриран образ на по-широката картина. Цялостната картина показва нелинеен процес, при който фронтовите операции и репресивните акции над цивилни се преплитат, докато границата между военна необходимост и наказателна политика върху етнически маркирани общности се размива. Така Добруджа през есента на 1916 г. се превръща във фронтир на модерната тотална война, в която населението престава да бъде само „фон“, а се превръща в цел на стратегията. Настоящият текст подрежда фактите по оси на контекст, подготовка, изпълнение и последици, за да освети и логиката, и технологията на насилието, както и да очертае мястото му в паметта и в документалната традиция на епохата. В този смисъл употребявам сегашно историческо време, за да подчертая непосредствеността на процесите, които се развиват буквално ден по ден, заповед по заповед и колона по колона, и които оставят трайни следи в демографската и моралната география на региона.

I. Геополитически контекст и решения в Букурещ

Дипломатическата рамка на август 1916 г.

Румъния влиза във войната при изострена стратегическа конюнктура и с надежда да капитализира моментната слабост на Централните сили на балканската дъга, като на 27 август 1916 г. обявява война на Австро-Унгария и само три дни по-късно уведомява официално България за състояние на война, което по същество отваря добруджански театър на бойни действия. Тези решения не висят във въздуха, а стъпват върху пост-бухаресткия ред след 28 юли 1913 г., когато Южна Добруджа е отнета от България и включването ѝ в румънската държавна тъкан протича с ускорена административна интеграция, включително кадрови назначения и фискални режими, които целят да закрепят суверенитет не само юридически, но и демографски. Веднага след августовските декларации стратегическата тежест на Добруджа се покачва, защото регионът едновременно служи като буфер и като ресурсна база, а контролът върху Силистра, Тутракан и крайдунавските пунктове се превръща в индикатор за това накъде се накланя локалният баланс. На този фон настъплението на Третата българска армия под командването на генерал Стефан Тошев действа като ускорител: то не просто измества фронтовата линия, а изважда на показ дълго подготвяни контрамерки от румънска страна, които включват политика на изтегляне на население, изземване на работен добитък и унищожаване на стопанска инфраструктура. В дипломатическо отношение августовските решения в Букурещ се мотивират с очакване за бързи успехи в Трансилвания и с убеждението, че на юг фронтът е управляем чрез фортификации и дистанционен контрол по Дунав, но реалните движения на войските през септември рушат тази предпоставка. В резултат от това румънското ръководство прегръща тактика, която поставя специфични цели спрямо населението на спорната зона, като търси елиминиране на „нежелани“ лоялности чрез принудителни премествания и наказателни акции. Така дипломатическите актове от края на август се превръщат в спусък за вътрешна логика на репресии, която от самото начало се преплита с идеята за териториално „прочистване“ като условие за бъдещо задържане на земята. Оттук нататък всяка промяна на фронта върви с промяна в статута на цивилните, които от поданици на окупирала държава мигновено се превръщат в враг в тила, подлежащ на контрол, изтласкване или ликвидиране. В този смисъл политическото решение на Букурещ от 27–30 август не просто отваря нов фронт, а активира скрити административни пружини, които ще произведат каскада от насилия в следващите седмици. Тази каскада се самоподхранва от отстъпления, тревожни слухове и команди, които канализират паника в унищожителна енергия, насочена срещу най-уязвимите. Точно тук дипломацията се среща с полевата практика, защото едновременно с ноти и депеши започват да се издават и поверителни нареждания, задаващи матрица на поведение към местните „нерумънски“ общности в Добруджа.

Стратегическите сметки и добруджанският театър

Румънската стратегия през късното лято на 1916 г. разчита на двойна опора – офанзива в Трансилвания и износване на натиска по южния фронт чрез фортификационни линии около ключови пунктове като Тутракан и Силистра, докато Дунавската флотилия и артилерията от северния бряг обезпечават дистанционен огън. Тази конфигурация предполага, че при неблагоприятен развой войската може да се изтегля организирано, оставяйки зад себе си „изгорена земя“, за да лиши настъпващия противник от ресурси и тылова опора. В момента, в който Третата българска армия на генерал Тошев започва напредване в Южна Добруджа, стратегическият план внезапно се съчетава с вътрешна доктрина, която идентифицира местните българи и турци като потенциална пета колона. Резултатът е ускоряване на административни процедури за „обезвреждане“, изразени в отвличания на кметове, духовници и първенци, транспортирани на север от Дунав, и в разпореждания към чиновническия слой да изготвя списъци на „подозрителни“ лица. Паралелно се задейства икономическият лост на държавния монопол върху храните, който до 21 август се употребява като инструмент за примамване на селяни с фалшиви слухове за отмяна на режима и свободна търговия в Силистра, което превръща градската брегова зона и Кълъраш в капан за масови арести. Тук стратегическата сметка се изражда в целенасочено разстройване на социалната тъкан, защото принудителната депопулация, заграбването на работен добитък и опожаряването на модерна земеделска техника пряко удрят в сърцето на местната икономика. Когато отстъплението става неизбежно, в рамките на румънските части се изговарят и обещания, че земята южно от Дунав ще бъде раздадена на войниците след войната, което превръща терора в инструмент за „прочистване“ на бъдещите парцели. Тази реторика не остава само на ниво слухове, а се подплътява от команди и речи на дружинни командири, които нормализират насилието над цивилни и конкретно стимулират изнасилвания и убийства като част от бойното поведение. Така стратегическата надежда за задържане чрез укрепени точки де факто ражда безредие в тила и канализира дисциплинарен срив в оформени ударни групи за наказателни акции срещу села в обхвата на отстъплението. В този контекст добруджанският театър престава да бъде линейна фронтова линия и се превръща в мрежа от локални зони на разрушение, разположени по пътищата на колоните и около възлови пунктове като Добрич, Тутракан и Силистра. Възниква модел, при който военното поражение не намалява, а увеличава насилието, защото прикриващото отстъпление се легитимира чрез наказание над „нелоялни“ общности. Именно този модел ще произведе руините, разказите и международните ноти от есента на 1916 г.

II. Административни подготовки за насилие и тактика на „изгорената земя“

Апаратът на „подозрителните личности“ и отвличанията

Румънските административни власти в Добруджа издават още в средата на август поверителни заповеди до кметовете да съставят списъци на „подозрителни личности“ с нерумънски произход, където българите и турците попадат в групата на приоритетен риск за „вреда на войската и държавата“ според формулировките на силистренския окръжен управител Йон Камарашеску. Тези списъци не са формален инвентар, а оперативен инструмент, по който се извършват целенасочени отвличания на кметове, духовници и селски първенци, транспортирани отвъд Дунав, като чрез изваждането на местните елити от общността се цели да се прекъсне вертикалата на самоуправление и да се деморализира населението. Паралелно с това се разпространяват унифицирани разпореждания от други администратори по места, които подсилват схемата и създават ефект на мрежова синхронизация между общини, околии и гарнизони, така че при първи признак на настъпление механизмът да се задейства автоматично. Тук административният език за „безопасност“ се превръща в евфемизъм за превантивно лишаване от водачество и за физическа ликвидация на потенциален граждански протекторат, защото отвличането зад граница при война по дефиниция изключва правна защита и създава условия за безконтролно третиране на задържаните. Тези практики се вписват без усилие в тактиката на „изгорената земя“, при която общността се лишава от ресурси, лидери и работни ръце, а останалите се поставят пред дилема между бягство и подчинение, която в реалност често се превръща в капан. В докладите от есента на 1916 г. се описват масови изтегляния на цели колони от цивилни, които се насочват с обещания за безопасност, докато в действителност са подлагани на арести, насилие и депортация, което свидетелства, че административната подготовка се слива с оперативни планове на армията. Извън елитите в списъците попадат и „будни“ селяни, чиито семейства поддържат икономически гръбнак на селото, което допълнително отслабва устойчивостта на общността и я прави податлива на паника при наближаване на войска. Тези операции се извършват с претенцията за превенция на „вътрешна заплаха“, но на практика изпълняват целта да оставят тила празен и да сплашат останалите чрез демонстративни арести, съпроводени от побои, разграбване и унижения, които пречат на възникването на самоорганизация. В сумата си апаратът на „подозрителните личности“ функционира като предварително подготвен алгоритъм на депопулация, който се активира при първи фронтови неуспех. Когато тези неуспехи идват, насилието вече има както административен, така и психологичен инструментариум, който го прави едновременно бързо и дълбоко разрушително.

Икономическият капан на държавния монопол и маршрутите към ареста

Държавният монопол върху търговията с храни, въведен от Румъния с началото на войната, предоставя централен лост за контрол на движението и доходите на селяните, а на 21 август 1916 г. властите пускат слух, че монополът е отменен и селяните могат свободно да търгуват, ако докарат жито в Силистра със собствен превоз. Този слух работи като акустична примка, защото активира естествения стремеж към ликвидност в условия на война, когато парите осигуряват оцеляване, и привлича каруци към крайдунавския град, където логистиката позволява бърз трансфер на хора и товар към Кълъраш. По този маршрут мнозина българи от Добруджа, но и представители на други етноси, се озовават насрещната зона, където са арестувани, а товарите се конфискуват, което превръща икономическия режим в инструмент за масова де-локализация. Схемата показва как икономическото право се инструментализира за целите на сигурността и демографската инженерия, защото формалната „отмяна“ на монопола не се публикува като правен акт, а се разпространява като слух, което освобождава властите от отговорност и оставя жертвите без правно основание за защита. В същото време логистиката на Дунав гарантира, че арестуваните могат да бъдат моментално изведени извън обсега на местните общности, което затваря цикъла на принуда без свидетели, освен самите пострадали. Паралелно се съобщава за изземване на работен добитък – коне и волове – и за опожаряване на модерна земеделска техника и чифлици, което създава дефицит на производствени фактори и превръща завръщането към нормален живот в икономически невъзможен проект. Когато към това се добавят и масовите палежи на домове, резултатът е лишаване от жилище, препитание и транспортни средства, което не само изтласква хората, но и подкопава техния капацитет да се върнат. В тази перспектива „изгорената земя“ не е метафора, а пълноценна икономическа стратегия, която прилага физически огън върху материалната база на живота, докато административните капани гарантират, че населението се придвижва по траектории, удобни за репресия. Методът постига двоен ефект: лишава настъпващия противник от храна и фураж и едновременно произвежда зона без свидетели, в която следите на насилие трудно се проследяват, ако липсват външни наблюдатели. Именно затова по-късните дипломатически мисии и доклади на неутрални и съюзни представители придобиват решаващо значение за документалното възстановяване на фактите.

III. Настъплението на Трета армия и трансформацията на войната в терор над цивилни

Колапс на фронтовата дисциплина и систематични отвличания

С влизането на Третата българска армия в пределите на Южна Добруджа през първите дни на септември румънските части търпят първи значими неуспехи и започват отстъпление, което се съпровожда от нарастващ срив на дисциплината и преливане на насилие върху цивилни. По командна линия се толерира изливане на фрустрации и страх върху беззащитното население, като отвличанията стават масови, а цели села се изтеглят насила или подлъгани със слухове, които обещават безопасност и работа. В множество населени места войниците действат под ръководството на офицери, което изключва тезата за спонтанен гняв и подсказва организирана политика за наказване и сплашване, целяща да не останат „необработени“ огнища на българска и турска общностна тъкан. Свидетелства от място описват разбиване на черепи с приклади, разстрели на мегдани, скалпирания и изтръгване на нокти, което демонстрира насилие, излизащо извън рамките на „обичайните“ за война жестокости и придобиващо характер на целенасочено унижаване и обезличаване на жертвите. Немският военен лекар д-р Кале, с опит в колониални експедиции, потвърждава в свидетелство, че видяното надминава практики на смятани за „диви“ народи, което показва как европейски военни части усвояват репертоар на насилие, характерен за асиметрични конфликти. В рамките на дни се формира „карта“ на обезлюдени и опожарени места, като от някогашно богатото село Баладжа (дн. Стожер) от 130 къщи остават незасегнати едва около 20, а подобна съдба сполетява Бабук, Касъмкьой, Харманкуюсу, Карадурмуш, Небикуюсу, Сердимен, Дениклер, Хасъмдере, Настрадин, Калипетрово, Айдемир, Балтаджи Еникьой, Кара Омур, Сребърна, Татар Атмаджа, Кузгунлук, Български Косуй, Саръгьол, Старо село, Сяново и други населени места в областта. Оценките на съвременници за мащаба на депортациите варират между 30 и 50 хиляди души, което съответства на масивна демографска интервенция, докато броят на убитите и изнасилените остава трудно измерим поради хаоса и липсата на регистри. По пътищата и нивите се регистрират повсеместни случаи на сексуално насилие, а в някои села се съобщава, че „всички жени“ са изнасилени, което свидетелства за нормализация на това престъпление като елемент от бойната практика. Отделните казуси, като жестокостите в Бабук срещу възрастни жени и деца и демонстративните стрелби по разпределени групи мъже и жени в Каралез, показват ритуализиране на насилието, което цели да внуши тотална безнаказаност. Целият този спектър от действия се рамкира от логистиката на отстъплението, при което колоните оставят след себе си разрушение, а ариегардни команди изпълняват наказателни операции, преди настъпващият противник да навлезе в селата. Така фронтът „диша“ с ритъма на терора, който забавя и морално атакува настъпващите части чрез картини на разруха и страдание, предизвикващи шок и гняв.

Опожарени села, иззети ресурси и демографски вакуум

Паралелно с отвличанията се провежда целенасочено опожаряване на жилища, стопански постройки и модерна техника, а работният добитък – коне и волове – се изземва системно, което превръща цели микрорегиони в икономически пустини. Това не е страничен ефект на бойни действия, а доказателство за кодирана политика, която цели да обесмисли завръщането и да лиши настъпилия ред от базисна ресурсна платформа. В множество села се регистрират разстрели на групи мъже на мегдана, включително в Настрадин, където 34 души са убити наведнъж, а семейства стават свидетели на убийствата на синовете си, което има незабавен психологически ефект на пречупване на общността. В Добрич се извършват показни екзекуции на 57 видни граждани – българи и турци – при гарата, а подобни акции имат цел да парализират градския живот и да унищожат местното водачество. Когато българските части влизат в опожарени и обезлюдени населени места, те често се натъкват на камари от трупове и на обезумели жени с деца, което допълнително свидетелства, че отстъплението е използвано като време-прозорец за масови престъпления. В част от казусите насилието придобива характер на изтезание, включително рязане „на парче“ и изгаряне на жертви в собствените им чифлици, което изважда наяве стремеж не само да се убие, но и да се остави в общността незаличим спомен на ужас. В разкази от Бабово колоните откриват укрили се в зимници жени и деца, които след поредица от изнасилвания са заклани и изгорени, като символичният акт на подпалване на зимника заличава идеята за дом като последно убежище. По Дунав при изтеглянето от Силистра руските драгуни, останали в града два дни, допълнително извършват сеч по улиците, съчетана с изнасилвания и палежи, а в общия брой на избитите силистренци се споменават над 500 души, събрани от околните села. Когато българската войска влиза в Силистра, населението я посреща, но артилерия от северния бряг открива огън с бризантни гранати и 38 души са разкъсани, което добавя нов пласт към доктрината за наказание на цивилното множество. Този икономически и демографски вакуум няма бързо преодоляване, защото разрушената инфраструктура и липсата на добитък парализират възстановяването, а травмата прави дългосрочното заселване несигурно. Така през няколко седмици Добруджа се преобразява от продуктивен аграрен район в ландшафт на изгорени къщи, празни дворове и безименни гробове, където тишината е най-силният знак за извършеното.

IV. Казуси и свидетелства: Сребърна, Тутракан, Силистра

Сребърна като концентрат на методичната жестокост

Случилото се в Сребърна кондензира почти всички елементи на насилието и показва степента на неговата организираност, защото в селото мъжете са изведени на мегдана и 70 души са разстреляни, след което телата им са насечени с брадви, а всички жени и момичета са изнасилени. В училището са събрани 12 деца, сградата е запалена, а опитващите се да се спасят малчугани са посрещани с куршуми, докато накрая всички изгарят, което превръща образователната институция – символ на общностно бъдеще – в пещ на унищожение. Този казус показва съчетание между екзекуция, сексуално насилие и ритуално унищожаване на публичното пространство, чрез което се изпраща послание за тотален контрол и за нулев шанс за съпротива. По-широката картина се допълва от дипломатически документи, като доклад до българския министър-председател от 27 септември 1916 г., в който се описват сцени на жени с кърмачета, обезчестявани на открито, след като бебетата са захвърляни на пътя, което свидетелства, че подобни практики не са изолирани. Високата повторяемост на модели – извеждане на мъже, групови разстрели, последващо насичане, масови изнасилвания, подпалване на сгради с хора – показва наличието на злокобен „протокол“, в който различни звена действат с предвидим сценарий. Свидетелство на немския лекар д-р Кале, мъж на преклонна възраст с опит от колонии, подчертава, че дори измерителите на колониалната жестокост не са достатъчни, за да се обясни видяното, което прехвърля случая от рамката на „обичайния ужас на войната“ в сферата на съзнателно де-хуманизиране. По-нататък казусът се легитимира като международен проблем чрез реакции на неутрални държави и организации, които ще изпратят ноти и доклади през ноември 1916 г. и през 1917 г., превръщайки Сребърна и подобни села в акценти на дипломатическо осъждане. В паметта на оцелелите Сребърна остава като синоним на крайност, защото обхваща три поколения наведнъж – мъже, жени и деца – и по този начин пресича линията на родовото продължение. Тук анализът неизбежно извежда и функцията на случая като сплашващ прецедент за съседни населени места, тъй като слухът за изгоряло училище с деца се разпространява мигновено и парализира волята за събиране и съпротива. Този концентриран образ на насилие превръща Сребърна в място-символ, което налага международна видимост и по-късно се документира в събирателни издания от 1918–1919 г., където свидетелствата на оцелели и отвлечени са събрани и систематизирани.

Тутракан между фортификация, принуда и престъпление

Тутраканската позиция се мисли като фортификационен щит, но в нея румънските полкове включват и мобилизирани българи, за които по свидетелства румънски офицери дават заповед да бъдат избити от съслужащите им, като между 1100 и 1300 млади българи губят живота си. Това решение показва крайна степен на недоверие и превръща мобилизацията в капан, при който самата армия елиминира „нежелани“ елементи, а за населението то изпраща сигнал, че правният статут на поданик е лишен от смисъл. В хода на боевете частите на генерал Киселов откриват в окопи жени на възраст между 15 и 30 години – българки и туркини – държани дни наред и изнасилвани от румънски войници, което демонстрира как дори бойните съоръжения се превръщат в места на сексуално насилие. Паралелно в града се отчита погром над мирното население, включително съсечени деца, което пренася логиката на наказателните акции от селския към градския контекст и показва незачитане на разграничението между бойци и невъоръжени. Тук фортификацията не успява да изпълни задачата си да защити войската и вместо това усилва риска за цивилните, защото в момент на пробив местните се оказват в гравитационното поле на паникьосани и ожесточени подразделения. Случаят Тутракан засвидетелства и как обещанията за земя след войната насочват енергията на насилието към унищожаване на „чуждо“ население, което се възприема като пречка пред бъдещото раздаване на парцели. Тази идеологическа смес от страх, награда и етническа маркировка ражда условия, при които дисциплината се разтваря и престъплението се превръща в инструмент за тактическа отмъстителност. Наблюдаваме как елементите на модерната тотална война включват не само разрушението на инфраструктура, но и прякото посягане върху телата и достойнството на цивилни, улавяйки театъра на боя като сцена на престъпление. В крайна сметка Тутракан подчертава, че форми на насилие, които изглеждат като „изключение“, всъщност следват логика и се движат по командни канали, въпреки привидния хаос на отстъплението.

Силистра, руските драгуни и обстрелът от северния бряг

Силистра стои на кръстопътя между администрация и фронт и поради това преживява концентрирано действие на различни актьори, включително румънска власт, руски кавалерийски подразделения и дунавска артилерия от северния бряг. След напускането на града от румънските власти руските драгуни остават два дни и извършват сеч по улиците, съчетана с изнасилвания, грабежи и палежи, като по данни за общата разправа над 500 българи, събрани от околността, са изклани. В момента, в който българските части влизат и населението се събира за посрещане, дунавската артилерия от румънския бряг открива огън с бризантни гранати по цивилното множество и 38 души са разкъсани на място, което добавя международноправно измерение на атаката срещу невоюващи. Този епизод показва как дистанционното оръжие се използва не за прикриване на отстъпление, а за наказание, насочено към психологическо пречупване на града в момента на символичното му „връщане“, което го превръща в урок към други добруджански центрове. В Силистра административният апарат с неговите списъци и арести се прелива в кавалерийски терор и в артилерийски обстрел, който затваря цикъла от наземно към дистанционно насилие, и тази триада се оказва особено разрушителна за социалната тъкан. Тук става видим и транснационалният характер на насилието, защото макар и в рамките на съюзнически отношения, различни армии действат с автономни интенции, които кумулативно увеличават щетите за цивилните, без да има ефективен механизъм за отговорност. Случаят Силистра, макар и кратък във времето, демонстрира как фронтът и тилът се сливат, когато градът се превръща едновременно в цел на наказателни действия и в сцена на политическа демонстрация на контрол от северния бряг. Ефектът върху паметта на местните е двоен: от една страна, остава усещането за изоставеност пред чужда кавалерия; от друга, споменът за гранатите, разкъсали хора при посрещане, маркира моралната граница, отвъд която възстановяването на доверие става почти невъзможно. В последващите години именно тези концентрирани епизоди ще хранят документални сборници и дипломатически ноти, които опитват да извадят насилието от мълчанието и да го превърнат в предмет на международно осъждане.

V. Международни реакции и ноти

Дипломатическата рамка на протестите и проверките на място

Международната реакция към насилията в Добруджа през есента на 1916 г. изкристализира бързо и приема формата на наблюдения на място, ноти и доклади от представителите на неутрални и съюзни държави, които се стремят да валидират свидетелствата и да ги превърнат от локални разкази в предмет на дипломатическа грижа. Американският дипломат Уилям Уорфийлд поема ангажимент да инспектира района, пътува до опожарени селища и разговаря с пострадали, лекари и офицери, като се стреми да отдели фронтовата пропаганда от удостоверимите факти и да провери консистентността на разказите за разстрели, изнасилвания, подпалвания и депортации. В хода на тези проверки се очертава картина на систематичност, която трудно може да бъде обяснена с „превишения“ от отделни войници, защото повторяемостта на моделите – извеждане на мъжете на мегдана, групови разстрели, последващо насичане на тела, масови сексуални посегателства и подпалване на сгради с укрили се вътре – говори за координирани практики. На 10 ноември 1916 г. американският представител в Букурещ връчва протестна нота № 164 до румънското външно министерство, а на 3 ноември пълномощният министър на Кралство Нидерландия представя нота № 2308, с което се оформя ранна двустранна рамка на осъждане, която подтиква към вътрешно разследване от румънска страна и към възпиране на допълнителни злоупотреби. Успоредно със западноевропейските и американските дипломатически стъпки швейцарската легация в Букурещ изготвя на 3 юни 1917 г. документ, адресиран до Международния комитет на Червения кръст в Женева, който се публикува на 1 септември 1917 г., като предоставя независим канал за хуманитарна квалификация на събитията и за препоръки относно съдбата на отвлечените. Тези ноти и доклади не само сигнализират възмущение, но и кодифицират фактите в език на международното право и хуманитарните норми, който позволява по-късно да се изискват репарации, да се настоява за издирване на депортираните и да се поставя въпросът за отговорността на командири и администратори. Тъкмо наличието на паралелни независими наблюдатели – дипломатически, медицински и хуманитарни – консолидира доказателствената маса и намалява влиянието на обвинения в „военновременна пропаганда“, защото разнопосочни канали достигат до сходни констатации по места. Така есента на 1916 г. и лятото на 1917 г. се превръщат в период, в който локалната трагедия получава международна артикулация, а Добруджа се вписва в по-широката дискусия за пределите на допустимото спрямо цивилното население при модерна война.

Хуманитарният език на Червения кръст и трансформацията на случая в международен прецедент

Когато докладът, изпратен от швейцарския дипломат до Международния комитет на Червения кръст, се публикува на 1 септември 1917 г., случаят Добруджа вече се описва с категоричен хуманитарен речник, който разчита на факти за масови екзекуции, систематични изнасилвания и знания за депортации към лагери в Молдова, където смъртността расте поради глад, болести и липса на медицински грижи. Този език разпознава цивилните като субекти на защита и прилага принципите на хуманитарното право, които изискват разграничаване между комбатанти и некомбатанти и забрана на наказателни акции, насочени към цели общности. Във въпросния документ се настоява за достъп до отвлечените, за списъци на задържаните и за мерки за облекчаване на условията, което превръща изолираните молби на пострадали семейства в институционализирани искания, подкрепени от международен авторитет. В резултат на това дипломатическите представителства – американско, нидерландско и швейцарско – не действат вече като отделни гласове, а като хор, който изпраща сигнал към Букурещ, че практики на „изгорена земя“, съчетани с колективно наказание, не могат да останат в сянката на фронтовите операции. Така Добруджа се превръща в международен прецедент, напомнящ, че модерната война не дава индулгенция за безлимитно насилие над цивилни, и че дори държави в екзистенциално напрежение подлежат на наблюдение и оценка за действията си спрямо невоюващите. Хуманитарният език осигурява и мост към бъдещи правни инициативи, защото ясно назовава практики като депортация, групова екзекуция и сексуално насилие, които се консолидират като категории престъпления, изискващи документиране, свидетелства и архиви. Паралелно с това Червеният кръст задава и прагматични параметри на помощта – осигуряване на храна, медицински материали, протекции за бременни и деца – които в рамките на лагерната система в Молдова могат да направят разлика между живот и смърт за отделни групи. В този смисъл международната реакция не само осъжда, но и променя средата, защото поставя условия, от които зависи външнополитическият образ на румънската държава, в момент, когато тя разчита на съюзническа подкрепа и на благосклонност в следвоенните преговори.

VI. Лагерите в Молдова и съдбата на отвлечените

Механизмът на депортациите, лагерната география и условията на оцеляване

Депортациите на добруджанци на север от Дунав към Молдова протичат по канали, изпробвани още през август с „икономическия капан“ около Силистра и Кълъраш, и впоследствие се трансформират в регулярни конвои, придвижвани по железница и шосета към лагерни точки, избрани заради своята отдалеченост, контролируемост и логистична свързаност с армейски складове. Тази лагерна география разпръсква семействата и прекъсва социалните връзки, които са критични за оцеляване, като същевременно поставя всички под статут на подозрение, при който достъпът до храна, вода, подслон и медицински грижи зависи от капризите на администрацията и от наличността на ресурси в условия на война. Свидетелства описват как в лагерите процъфтяват глад, инфекциозни заболявания, слабост на имунитета заради недохранване и епидемии, които косят особено деца, възрастни и бременни жени, а медицинският персонал е недостатъчен или формален, което превръща базисни заболявания в смъртни присъди. Условията на престой включват пренаселеност, лоша хигиена и липса на отопление, което през зимните месеци драматично увеличава смъртността, а моралната травма от загуба на близки се умножава от невъзможността да се изпълнят ритуали на погребение и памет, защото умиращите се изнасят и заравят в общи ями. В тази среда външната помощ – включително под формата на доставки, разрешени след дипломатически натиск – има моментен ефект, но не променя структурата на страданието, защото лагерът остава машина за обезсилване и деморализация, която превръща здравите в болни, а оцелелите в сенки. Документите от 1916–1917 г. описват как с времето лагерната дисциплина се засилва, а режимът на пропуски и проверки ограничaва всяка възможност за контакт със света отвъд оградите, което подкопава надеждата за освобождаване и поддържа усещането, че депортацията е безсрочна. Едновременно с това се наблюдава и „лагерна икономика“ – размяна на дребни вещи за хляб и дрехи, която изяжда остатъците от собственост и символично довършва процеса на лишаване от идентичност. Тази икономика е минимална по обем, но максимална по разрушителност, защото разрушава последните буфери срещу отчаянието, които човек пази в предмети, дарени от родители и деца.

Връщанията през 1918 г. и неизлечимият следтравматичен ландшафт

Когато през 1918 г. геополитическите условия позволяват частични връщания на отвлечени добруджанци, към родните села се отправят оцелели, които носят в телата и съзнанията си следи от глад, болести и травма, и които не намират дома като стабилен ориентир, защото домът често е изгорен до основи или разграден от комшии и чужди войнишки части. В този момент общността не просто „се връща“, а се преизмисля, защото трябва да преодолее дълбоко прекъсване на родовите линии, загуби на родители и деца и липса на мъжка работна сила, без която земята остава необработена, а чифлиците – празни. По селските мегдани паметта за разстрелите, насичанията и изнасилванията се препредава в разкази, които едновременно сплотяват и затварят общността, защото усещането за уязвимост и за предателство от страна на „властта“ над Дунав не позволява бързо външно доверие. Връщащите се започват да търсят сведения за изчезнали, да питат за гробове и списъци в местните околийски канцеларии и да разчитат на слухове за лагери, които може вече да не съществуват, защото войната изтрива следите си с променливи гарнизони и разрушени архиви. Тук намесата на дипломатическите и хуманитарните канали има втори живот – вече не като протест, а като средство за събиране на имена, за удостоверяване на смъртта и за получаване на свидетелства, които да позволят поне частично обезщетение или юридическо признаване на загубите. Дори при това обаче връщането не възстановява „нормалния“ ритъм, защото културната тъкан – празници, обичаи, училищен живот – се разкъсва заедно с физическата, и възстановяването на училище в село като Сребърна неизбежно върви с паметта за пепелта и куршумите, които са го превърнали в гроб. Така 1918 г. не бележи край, а начало на дълго следвоенно време, в което травмата се настанява като постоянен жител на дома, а всяка нова реколта носи сянката на годините, когато нивата е била пустиня.

VII. Демографски, икономически и правни последици

Демографско обезкръвяване, социална дезинтеграция и етнически дисбаланси

Демографските последици от насилията и депортациите в Добруджа през 1916 г. се проявяват в бързо и дълбоко обезкръвяване на селата, в които липсата на мъже в активна възраст, масовите убийства на първенци и учители и смъртността сред деца в лагерите създават трайни „празни възрастови стъпала“. Това прекъсване води до спад в раждаемостта, забавяне на създаването на нови домакинства и до увеличаване на броя на вдовиците и сираците, които стават социална категория, зависима от общностна и държавна подкрепа. В етнически план насилственото изтегляне на българи и турци към северния бряг и разгромът на смесени села пораждат локални дисбаланси, които разклащат многогодишни кооперативни практики – съвместна паша, обмен на работна ръка, общи водоизточници – и по този начин превръщат ежедневния труд в поле на несигурност. Градовете като Добрич и Силистра усещат удар в занаятчийските гилдии и в дребната търговия, защото разстрелите на „видни граждани“ оставят празни ниши, които не се запълват бързо поради страх и миграция. Тези демографски промени не са краткотрайни, а се мултиплицират в следващото десетилетие, когато поколения, оцелели в лагерите или в изгорени села, израстват със снизени образователни възможности, което влияе на човешкия капитал и на способността за възприемане на модерни земеделски технологии.

Икономика на загубите, разрушената инфраструктура и въпросът за репарациите

Икономическите щети се изчисляват не само в опожарени къщи и чифлици, но и в унищожена модерна техника – вършачки, сеялки, мелници – и в иззет работен добитък – коне и волове, без които селската икономика не може да поддържа производителност. Загубата на добитък не е възстановима в кратък срок, защото стадата се възпроизвеждат бавно, а покупката им изисква капитал, какъвто след война липсва, което води до спад на добивите, до изпускане на посевни сезони и до нови кръгове на бедност. Унищожените стопанства и разрушената инфраструктура – кладенци, мостове, селски пътища – парализират вътрешния обмен и препятстват достъпа до пазари, което обрича селата на самозадоволяване при ниско равнище. В тази перспектива репарациите се явяват като естествена тема в дипломатическия дневен ред, но практическото им реализиране се сблъсква с проблеми на доказване, защото голяма част от разписите, нотариалните актове и данъчните регистри са изгорени или иззети, а свидетелствата на оцелели трябва да бъдат трансформирани в правни документи, валидни пред международни комисии. Тук идва ролята на ранните проучвания – на дипломата Петър Нейков, на военния психолог Тодор Панов и на Петър Габе – които през 1916–1917 г. събират материали за обхвата на щетите и за механизмите на насилието, както и на редактирания корпус от 1918–1919 г. от Драгомир Пачов и Данаил Кацев, който създава архив за искове. Икономиката на загубите не свършва със статистика, а продължава в съдби, защото всяка неизплатена „дължима“ компенсация се превръща в спомен, който поддържа жив конфликтния потенциал и подкопава доверието в бъдещи междудържавни договорености. Затова въпросът за репарациите, дори когато е решаван частично, остава място на паметта, където икономиката и моралът се преплитат неразделно.

VIII. Памет, историография и изворова база

Ранната документалистика 1916–1919 г. и конструирането на доказателствена матрица

Още по време на войната и непосредствено след нея започва систематично събиране на свидетелства и документи за насилията в Добруджа, което се материализира в три направления: административно-дипломатически доклади, медицински и експертни свидетелства от съюзнически специалисти и събирателни издания от 1918–1919 г., редактирани от Пачов и Кацев. Този трислоен корпус формира доказателствена матрица, в която различни жанрове – нота, протокол, медицинска констатация, устен разказ – се потвърждават взаимно чрез повторяемост на детайли и съвпадение на хронологии, дати и топографии. Съществени са и рапортите на Нейков, Панов и Габе, които улавят не само „какво“ се случва, но и „как“ се организира – от поверителни заповеди на окръжни управители и списъци на „подозрителни личности“ до икономическите капани, в които жито, каруци и дунавски понтони се превръщат в логистични инструменти за арест и депортация. Историографският смисъл на този ранен корпус е двоен: от една страна, той осигурява основа за юридически и дипломатически претенции; от друга, поставя стандарти за методика – проверка на свидетел, кръстосване на показания, оглед на място, датиране по фронтови дневници и санитарни отчети – които по-късно се превръщат в неизменна част от историческото изследване на насилие над цивилни. Важно е, че тези материали се появяват почти синхронно със събитията, което минимизира риска от масивни деформации на паметта и позволява да се улови „топлината“ на разказа – миризмата на дим, описанията на униформи, имената на офицери, маршрути на колони – детайли, без които реконструкцията на механизма остава абстрактна. Тъкмо тази плътност прави корпуса устойчив на скепсис и му придава статут на базов извор, към който изследователят неизбежно се връща.

Мемориални практики, етика на свидетелството и задачи пред съвременната историография

Паметта за 1916 г. в Добруджа се изгражда през мемориални практики – кръстове на мегдани, възстановени училищни сгради с паметни плочи, списъци на убитите в църковните притвори – които превръщат пространството в архив, видим за всяко поколение. Етиката на свидетелството изисква гласовете на оцелелите – жени, деца, възрастни – да бъдат чути без патетика, но с внимание към травмата, която задава специфична оптика, и към риска от „привикване“ към насилието в публичния разказ. Съвременната историография има три ключови задачи: да поддържа висока критичност към изворите, без да ги релативира до беззъбост; да интегрира локалната добруджанска перспектива в по-широкия контекст на Първата световна война и на международното хуманитарно право; да обновява картата на събитията чрез нови архивни находки, семейни фондове и регионални музейни колекции, които могат да извадят наяве непознати документи, списъци, снимки. Този труд върви с отговорността за езика: когато говорим за масови убийства, изнасилвания и изгаряния, избягваме сензационността, защото тя обезценява страданието и го превръща в спектакъл; вместо това следваме точността – дати, имена, места, механизми – и позволяваме на фактите да изговорят собствената си тежест. В тази перспектива Добруджа от 1916 г. е не само терен на минало, а и място на предупреждение за бъдещето: че административна подготовка, военен срив и идеологическа реторика могат за дни да превърнат споените села в пепел и че единственият противовес е културата на правото, свидетелстването и институционалната памет. Тъкмо затова съвременните изследвания продължават да се връщат към документите от 1916–1919 г., да ги преиздават, а училищата и университетите да включват тези теми в програми, където младите хора се учат да разпознават ранните сигнали на насилие, за да не позволяват повторение.

Приложение A. Табличен обзор по населени места (жертви, разрушения, депортации)

Населено място (историческо име)	Съвременно име	Тип насилие	Кратко описание (по изворите)	Ориентировъчни жертви/отвлечени	Източникова опора
Баладжа	Стожер (Добричко)	разстрели, палеж, депортации	село почти унищожено; от ~130 къщи остават незасегнати ~20; масови грабежи и палежи	„двадесет души“ разстреляни; майка с кърмаче убита	свидетелства 1916–1919
Бабук	Бабук (Силистренско)	телесни увреждания, изнудване, депортации	жестоко насилие спрямо възрастни; отвличания на първенци	неустановен брой	рапорти/свидетелства
Касъмкьой	Кардам / рег. съответствия	изтезание, палеж	земевладелецът Тоню Василев – рязан „на парчета“ и изгорен в чифлика	1 установен случай + мн. изнасилвания	свидетелства
Харманкуюсу	Ябълково (обр.)	палеж, грабеж	опожарени домове и реколта	н/д	свидетелства
Карадурмуш	Орлова могила (обр.)	палеж, депортации	масови грабежи/палежи, изтегляне на добитък	н/д	свидетелства
Небикуюсу	Божурово (обр.)	палеж	село опустошено	н/д	свидетелства
Сердимен	–	палеж	опожарено	н/д	свидетелства
Дениклер	–	палеж	опожарено	н/д	свидетелства
Хасъмдере	–	палеж	опожарено	н/д	свидетелства
Настрадин	–	масов разстрел, палеж	34 души разстреляни; петима братя (Христови) убити пред родители	≥34 убити	свидетелства
Калипетрово	Калипетрово	палеж, грабеж	разрушения и грабежи	н/д	свидетелства
Айдемир	Айдемир	палеж, грабеж	разрушения и грабежи	н/д	свидетелства
Балтаджи Еникьой	Брадвари (обр.)	масови изнасилвания, палеж	„всички жени изнасилени“; опожарявания	н/д	свидетелства
Кара Омур	Смилец (обр.)	палеж	опожарено	н/д	свидетелства
Сребърна	Сребърна	масов разстрел, насичане, масови изнасилвания, детоубийство при палеж	70 мъже разстреляни и насичани; 12 деца изгарят в училище; „всички“ жени/момичета изнасилени	≥82 убити; неустановен брой изнасилени	свидетелства; дипломатически рапорти
Татар Атмаджа	Сокол (обр.)	палеж, грабеж	опожарено	н/д	свидетелства
Кузгунлук	Пожарево (обр.)	палеж	опожарено	н/д	свидетелства
Български Косуй	Търновци (обр.)	палеж	опожарено	н/д	свидетелства
Саръгьол	Старо село (обр.)	палеж	опожарено	н/д	свидетелства
Старо село	Сяново (обр.)	палеж	опожарено	н/д	свидетелства
Добрич (град)	Добрич	масови екзекуции	при гарата – 57 видни граждани (българи и турци) разстреляни; случаи на скалпиране/изтръгнати нокти	57 убити (документирани)	свидетелства
Тутракан (град/позиция)	Тутракан	убийства на мобилизирани българи; сексуално насилие	1100–1300 мобилизирани българи избити по заповед; в окопи – жени (15–30 г.) държани и изнасилвани; съсечени деца	1100–1300 убити (войници); цивилни – н/д	свидетелства; корпус
Силистра (град)	Силистра	кланета по улиците; артилерийски обстрел по цивилни	руски драгуни – сеч, изнасилвания, палежи; над 500 избити (събрани от околните села); от румънския бряг – обстрел на посрещащи, 38 убити	≥538 убити	свидетелства; дипломатически рапорти
Бабово	Бабово	изнасилвания, клани, палеж	20 жени и деца, укрити в зимник – изнасилени и заклани; зимникът подпален; Марийка (19 г.) и още 3 жени с дете – вързани, полети с петрол, изгорени живи	≥24 убити	свидетелства

Регионален порядък на депортациите: обхватът за целия район се оценява между 30 000 и 50 000 отвлечени към северния бряг на Дунав; много са насочени към лагери в Молдова.

Приложение B. Картографско резюме на маршрути на отстъпление и депортация

Дунавският коридор Силистра–Кълъраш

Румънската администрация и войска използва Дунав като главен канал за бързо извеждане на хора и ресурси. Слухът от 21 август за „отмяна“ на държавния монопол върху житото насочва селския трафик към Силистра. На брега селяните се претоварват към Кълъраш, където следва незабавен арест и конфискация на товарите. Логистичното предимство на реката – фери, понтони, военни катери – позволява бързи трансфери, минимизира свидетелствата на място и затруднява обратната траса на семействата. Този коридор функционира като „врата без връщане“, защото след преминаването на реката депортираните попадат в друг административен режим и биват преразпределяни към вътрешността.

Вътрешни траси: Добруджански пътни оси към Тутракан, Добрич, Силистра

От селата Баладжа–Настрадин–Айдемир–Калипетрово колоните се движат по съществуващите шосета към крепостните възли Тутракан и Силистра. По тези оси ариегардни отделения извършват наказателни акции: извеждане на мъжете на мегданите, групови разстрели, палежи на домове/чифлици и унищожаване на реколта. По градските входове се ситуират филтрационни постове за изземване на добитък и каруци, с които се прекъсва мобилността на семействата и се улеснява етапното им прехвърляне към дунавския бряг.

Транзитните линии към Молдова

След преминаване на Дунав депортираните се насочват по железопътни и шосейни трасета към лагерни точки във вътрешността на Молдова. Критериите за избор са контролируемост, отдалеченост от фронта и налични складове. Тук се формира „лагерна география“: възли за разпределение, временни сборни пунктове, постоянни лагери. Достъпът на външни хуманитарни мисии е ограничен и става частично възможен след международен натиск през 1917 г.

Добруджа през 1916 г. показва как административна подготовка, фронтово отстъпление и идеологически внушения се сливат в единна технология на насилие над цивилни. Румънската държава активира апарата на „подозрителните личности“, прилага икономически капани чрез монопол и слухове, а армейски части превръщат отстъплението в наказателна акция – разстрели на мегдани, системни изнасилвания, палежи и депортации през Дунав. Случаите в Сребърна, Тутракан и Силистра концентрират модела: координация по командна линия, целенасочено унищожаване на общностна тъкан и демонстративно пренебрежение към разграничението между комбатант и некомбатант. Международните ноти и доклади – американски, нидерландски, швейцарски, както и хуманитарната рамка на МКЧК – валидират свидетелствата и превръщат локалната трагедия в предмет на международноправен и хуманитарен дебат, който артикулира категории престъпления и настоява за отчетност.

Демографските и икономическите последици остават дълготрайни: обезлюдени възрастови стъпала, разрушени стопанства и трайно подкопана способност за възстановяване. Лагерите в Молдова и частичните завръщания през 1918 г. не затварят, а оголват раната, защото общностите се връщат към изгорели домове и прекъснати родови линии. Историографията стъпва на ранни корпуси от 1916–1919 г. и днес консолидира доказателствена матрица, която описва не само „какво“ и „къде“, а „как“ и „защо“: как административният език нормализира репресията и защо войнишката паника се превръща в инструмент за етнически маркирана принуда. В този смисъл Добруджа не е само минало, а предупреждение: че когато държавен апарат и военна логика легитимират насилието над цивилни, единственият противовес остава настойчивото свидетелстване, международната видимост и устойчивата култура на право и памет.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК