ГЕНЕРАЛ ХРИСТО ЛУКОВ

Христо Колев Луков е роден на 6 януари 1887 г. във Варна – един от най-динамично развиващите се черноморски градове в следосвобожденска България. Произхожда от семейство, което цени образованието и военната служба. След гимназията постъпва във Военното училище в София, където се откроява с дисциплина и аналитичен подход към артилерийската наука.

На 15 август 1907 г. завършва и е произведен в първи офицерски чин подпоручик, а на 4 септември 1910 г. получава звание поручик.

I. Участие във войните за национално обединение

Като млад артилерийски офицер Христо Луков служи в 2-ри артилерийски полк, а по-късно и в 1-ви гаубичен полк. Той участва във всички големи конфликти за национално обединение – Балканската война (1912–1913), Междусъюзническата война (1913) и Първата световна война (1915–1918).

Повишенията му са последователни и показват доверието на командването:

• Капитан – 1 ноември 1913 г.
• Майор – 1 януари 1918 г.
• Подполковник – 30 януари 1923 г.
• Полковник – 28 март 1928 г.
• Генерал-майор – 6 май 1935 г.

Опитът му на фронта и задълбочените му наблюдения върху артилерийската тактика изграждат репутацията му на способен командир и стратег.

II. Военна и дипломатическа кариера между войните

След Ньойския договор (1919), който силно ограничава Българската армия, Луков остава на служба. Работи като преподавател във Военното училище, а между 1927 и 1931 г. оглавява ключов отдел в Артилерийската инспекция, която ръководи модернизацията на войската.

Има и дипломатическа мисия – служи като военен аташе в Париж и Лондон, където наблюдава европейските военни реформи и създава контакти в големите военни среди.

През 1932 г. се връща в България като началник на учебно-строевото отделение в Артилерийската инспекция. През 1935 г. поема командването на 2-ра пехотна дивизия, а година по-късно е назначен за командир на 3-та пехотна дивизия.

III. Политическа обстановка и назначаване за министър на войната

След преврата на 19 май 1934 г., извършен от кръга „Звено“, България преминава през период на политическа нестабилност. Постепенно цар Борис III консолидира властта и възстановява международните връзки на страната.

На 23 ноември 1935 г. д-р Георги Кьосеиванов става министър-председател, а Христо Луков е назначен за министър на войната. Той запазва този пост и във втория кабинет на Кьосеиванов (4 юли 1936 – 14 ноември 1938 г.).

IV. Дейност като министър на войната

Като министър Луков се стреми да укрепи и модернизира армията, въпреки ограниченията на Ньойския договор. Под негово ръководство се постигат и важни дипломатически успехи:

• 24 януари 1938 г. – подписан е Договор за приятелство с Югославия;
• 31 юли 1938 г. – постигната е спогодба с Балканското съглашение, която на практика премахва част от наложените след войната военни ограничения.

Популярността на Луков сред офицерския корпус и националистическите среди нараства. Цар Борис III, загрижен от възможното му политическо влияние, през 1938 г. го уволнява от армията, като формално го повишава в чин генерал-лейтенант и го изпраща в запаса.

V. Политическа дейност и Съюзът на българските национални легиони

След оттеглянето си от армията Христо Луков става основна фигура в Съюза на българските национални легиони (СБНЛ) – най-голямата националистическа организация в България през 30-те и началото на 40-те години.

Под негово ръководство легионите засилват влиянието си, като организират митинги, демонстрации и масови събития. Луков публикува речи и статии в издания като „Прелом“, „Мощ“, „Труд и вяра“, „Народен водач“.

Сред по-значимите му публикации са:

• „Две речи, произнесени от генерал Хр. Луков на 8 декември 1942 г.…“ (1942),
• „Към българския народ“ (1943).

VI. Принос като военен теоретик

Христо Луков оставя трайна следа и като военен мислител. Основните му трудове са:

• „Артилерийският огън. Размишления“ (1924) – подробно изследване на артилерийската тактика и точността на огъня;
• „Моторизацията на армията“ (1928) – програмна книга, призоваваща за техническо осъвременяване на българските въоръжени сили.

VII. Убийство

На 13 февруари 1943 г. генерал Христо Луков е убит пред дома си в София от бойна група на нелегалната тогава комунистическа партия. Покушението е част от стратегията на комунистическото движение да отслаби националистическите организации. След смъртта му начело на СБНЛ застава генерал Никола Жеков.

VIII. Съдбата на легионерите след 9 септември 1944 г.

След установяването на комунистическия режим Съюзът на българските национални легиони е забранен, а членовете му са преследвани, съдени или принудени да емигрират. Мнозина от водачите на движението загиват или прекарват години в лагери и затвори.

IX. Луковмарш – съвременно почитане и обществен дебат

От началото на 2000-те години в София започва да се организира ежегодно шествие в памет на генерал Луков, известно като „Луковмарш“.

• Маршът обикновено се провежда около 13 февруари – датата на убийството му, и събира националистически и крайнодесни групи от България и чужбина.
• Организаторите го представят като акт на почит към „национален герой и военен стратег“.
• Събитието е остро критикувано от демократични организации, еврейски общности, антифашистки движения и международни институции, които го определят като проява на неонацизъм и омраза.
• Българските власти и общината в София на няколко пъти забраняват или ограничават провеждането му (особено след 2018 г.), но въпреки това привърженици на генерал Луков често организират алтернативни събирания или символични възпоменания.

Луковмарш се превръща в един от най-спорните символи на сблъсъка между крайния национализъм и демократичните ценности в съвременна България.

Генерал Христо Колев Луков остава една от най-спорните, но и най-влиятелни фигури в българската история между двете световни войни. Той съчетава успешна военна кариера, дипломатически успехи и активна политическа дейност, превръщайки се в символ на национализма от епохата.

Днес неговото име предизвиква противоречиви реакции – за едни е патриот и стратег, за други – олицетворение на крайнодесни идеи и авторитаризъм. Споровете около ежегодния Луковмарш и обществените реакции показват, че личността на генерал Луков продължава да бъде важна за разбирането на историческата памет и идеологическите конфликти в България.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК