БЪЛГАРИТЕ В РУСКАТА АРМИЯ

Историята на българското участие в руските въоръжени сили представлява изключително сложен и често недооценяван аспект от взаимодействието между двата народа през XVIII и XIX век. Тя не се изчерпва с Опълчението от 1877–1878 г., а включва редица по-ранни, организирани и спонтанни военни формирования, създадени от български емигранти, преселници и доброволци в рамките на руската армия. Тези формирования са не просто епизоди на военна съпричастност, а и материално проявление на политическата зрялост и военната култура на българската емиграция. Българските бойци служат не като наемници, а като съзнателни участници в общия християнски антагонизъм срещу Османската империя, виждайки в Руската империя единствената сила, способна да осъществи националното освобождение.

Във военния контекст на XVIII век, когато имперската политика на Русия системно търси достъп до Черно море и Балканите, присъствието на български бойци се оказва фактор не само от морален, но и от стратегически характер. Българите познават географията, пътищата, езика и обичаите на османските територии – знания, които превръщат техните части в ценен оперативен елемент. Паралелно с това, българските доброволчески формирования демонстрират вътрешна дисциплина, организационна култура и войнски качества, които ги доближават до редовните части на руската армия и често ги превъзхождат по боен дух.

I. Началото на българското участие в руската армия през XVIII век

Българският хусарски полк на фелдмаршал Миних

Първото известно българско бойно подразделение в руската армия възниква през 1737–1738 г. по време на Руско-турската война. Организатор е фелдмаршал Бурхард Кристоф фон Миних – един от архитектите на руската милитарна експанзия на юг. Под негово разпореждане се формира хусарски полк от около 400 души, съставен от балкански християни, сред които ядрото са българи. Командир е полковник Стоянов, българин по произход, който ръководи частта с изключителна военна компетентност. В подразделението служи и неговият син, подпоручик Стоянов. Двамата са наградени за храброст след сраженията през лятото на 1738 г., когато техният полк разгромява османо-татарски конни отряди в района на днешна Молдова.

Създаването на този хусарски полк има далеч по-дълбоко значение от тактическата му роля в конкретната кампания. То показва, че Русия вече осъзнава потенциала на българските емигранти като източник на бойна сила и разузнавателна информация. Характерно е, че полкът е съставен на етнически принцип – практика, типична за времето, когато руската армия използва различни „национални контингенти“ (например сръбски, хърватски, грузински, молдавски). Българите обаче се отличават с по-висока степен на самостоятелна организация и вътрешна кохезия. Именно тази особеност позволява на Екатерина II по-късно да създаде отделни „Български“ и „Македонски“ хусарски полкове.

Българският и Македонският хусарски полк

След успешната дейност на първия полк на Стоянов, през 1759 г. от неговата основа се образуват два нови – Българският и Македонският хусарски полк. Тяхното съществуване продължава приблизително три десетилетия, до административните реформи на Екатерина II през 1780-те години, когато императрицата премахва етническите кавалерийски единици и ги заменя с регионални. Българите са включени в Оливополския хусарски полк, където служат редом със сръбски контингенти.

Историческите извори сочат, че българите запазват вътрешната си идентичност дори след формалното разформироване на етническите полкове. Въоръжени с дълбоко чувство за мисия, те продължават да гледат на участието си в руската армия като на подготовка за бъдещото освобождение на отечеството. Полковите архиви споменават редица български фамилии, включително Стоянови, Колеви и Вълкови, които достигат до офицерски звания. Това показва степента, до която българите успяват да се интегрират във военната система на Руската империя, без да губят националната си принадлежност.

II. Българската земска войска (1806–1811)

Политически и военен контекст на създаването

В началото на XIX век руската стратегия на Балканите се развива в контекста на продължителната война с Османската империя (1806–1811). Настъплението на руските сили в Северна България поражда мощен прилив на надежда сред българското население, което вижда в руското присъствие възможност за освобождение. Именно тогава генерал Михаил Кутузов постановява създаването на самостоятелна българска военна част – т.нар. Земска войска.

Формирането ѝ е уникален процес: тя се набира изцяло сред доброволци, главно българи, които временно се преселват северно от Дунав заради военните действия. Тези хора, лишени от имущество и често от семейства, организират въоръжени отряди със собствени средства. Изчислява се, че на всеки пет-шест бежанци се излъчва един въоръжен войник – израз на висока степен на колективна солидарност и патриотична саможертва.

Структура, численост и бойни действия

Земската войска наброява приблизително 3 500 души. Командването ѝ включва както руски офицери, така и местни български подофицери, избрани по заслуги. Финансовото и материално осигуряване идва почти изцяло от дарения на българската емиграция. През кампанията от 1811 г. частта участва в ключови операции при Русе и Калафат, а защитата на Силистра е поверена на гарнизон от 500 български бойци – първият град, освободен и държан от българи в рамките на Руско-турските войни.

Този факт има символно значение, защото показва, че българите не само се сражават редом с руските войски, но и поемат самостоятелна отговорност за отбраната на стратегически пункт. След войната Земската войска е разпусната, но около 400 от нейните бойци остават на служба в руската армия. Те по-късно участват в Отечествената война от 1812 г., сражавайки се срещу Наполеон.

III. Доброволческите корпуси от 1828–1829 г.

Българският корпус като тилова и бойна сила

По време на следващата Руско-турска война (1828–1829) българското участие отново е значително. Над 3 000 доброволци се включват в корпуса, формиран по подобие на Земската войска. Макар основната му функция да е тилова – охрана на комуникационни линии, осигуряване на снабдяване и борба с османски разбойнически формирования – корпусът участва и в реални бойни действия.

Особено активни са българските части при прочистването на севернобългарските райони от кърджалийски банди, изпратени от османската власт за дестабилизиране на тила на руската армия. По този начин българските доброволци изпълняват двойна роля – военна и полицейска, осигурявайки стратегическа стабилност в териториите зад фронта.

Българските доброволци като политически фактор

Важен аспект на корпуса от 1828–1829 г. е неговият политически характер. За пръв път българските доброволци формулират идеята за създаване на автономно военно-административно управление в освобождаваните земи. Макар тази идея да не се реализира поради политическите компромиси на Одринския мир, тя остава като прецедент – знак, че българите вече не се възприемат само като поданици на чужди сили, а като субект на собствена политическа воля.

IV. Българите във войните на средата на XIX век – Кримската епоха

Формирането на българския корпус от волентири

Кримската война (1853–1856) бележи нов етап в развитието на българските военни формирования под руска егида. Създаден е корпус от т.нар. волентири (от фр. volontaires – доброволци), наброяващ над 4 500 души. За разлика от предходните епизоди, тук организацията е вече продукт на оформени емигрантски структури, действащи на територията на Влашко и Южна Русия. Финансирането, въоръжението и снабдяването се осигуряват от самите българи – показател за икономическата и организационната зрялост на емигрантската общност.

Особен интерес представлява вътрешната структура на корпуса: командирите се избират чрез гласуване, а офицерите се подчиняват на принципа на колективно решение при планиране на операциите. Това е ранен пример на демократична военна култура в българската история – феномен, който предхожда с десетилетия формирането на институциите на Княжество България.

Символика, знаме и военна традиция

Корпусът на волентирите е и първото българско доброволческо формирование, което притежава собствено бойно знаме – символ на национална идентичност и историческа приемственост. То е изработено по инициатива на български емигранти във Влашко и представлява съчетание на православна и национална символика. В битките на Добруджанския фронт волентирите проявяват изключителна устойчивост, като в отделни случаи действат автономно от руското командване.

Кримската епоха окончателно оформя традицията на българската военна организация в рамките на руската армия. Тя доказва, че българите вече не са само периферни помощници, а партньори, които могат да формират собствени, дисциплинирани и ефективни бойни части.

V. Българското опълчение и Освободителната война (1877–1878)

Организация и численост на опълчението

Кулминацията на българското участие в руската армия настъпва по време на Руско-турската война от 1877–1878 г. Създаването на Българското опълчение представлява не просто поредно доброволческо формирование, а резултат от дълга еволюция на българското военно участие под руска егида. Опълчението е официално създадено с указ на император Александър II на 19 април 1877 г., под командването на генерал Столетов. Неговата численост първоначално възлиза на около 7 000 души, но до края на войната през редиците му преминават приблизително 12 000 бойци.

Организационно опълчението се състои от шест дружини, структурирани по руски модел, но със значителна степен на самоуправление. Българите избират част от подофицерите си, а офицерският състав включва както руски военни, така и български ветерани от предишни войни – включително участници в Земската войска и корпуса на волентирите. Обучението се провежда в Плоещ, където българите се запознават с модерната руска тактика, въоръжение и дисциплина.

Участие в бойните действия и стратегическо значение

Българското опълчение се включва активно във всички ключови операции на войната. В боевете при Стара Загора дружините показват изключителна устойчивост срещу многократно превъзхождащи сили на Сюлейман паша. Загубите са тежки, но именно това сражение формира символния образ на опълченеца като воин, който сражава се не за заплата, а за освобождение.

Кулминацията на героизма настъпва при отбраната на Шипченския проход, където опълченците, заедно с руските части, отблъскват многократните атаки на османците. Значението на Шипка не е само военно – тя е и психологическа граница между подчинението и свободата. По-късно, при преминаването на Балкана, опълченците действат като авангард, а след победата при Шейново участват в прочистването на Южна България.

Същественото е, че в опълчението се концентрира дългогодишният опит на предишните български формирования в руската армия – бойна дисциплина, организираност, колективна отговорност. Затова то не е изолирано явление, а резултат от цял век традиция и съзнателна военна подготовка в изгнание.

VI. Българите в руската армия след 1878 г.

Български офицери и специалисти в имперската служба

След Освобождението значителна част от българите, служили в руската армия, продължават своята военна кариера в рамките на Руската империя. Това се дължи на факта, че младото Княжество България все още няма стабилна армейска институция, а много от опитните бойци остават по различни причини извън родината. Някои от тях достигат до високи чинове в руската йерархия.

Българите в Русия участват в различни военни и инженерни служби – особено в кавалерията, понтонните части и артилерията, където опитът от войните на Балканите е изключително ценен. Съществуват данни за българи, включени в състава на Кавказкия корпус и Дунавската армия, както и в разузнавателните звена на руското командване.

Особено интересен е случаят с български потомци, родени вече в Бесарабия или Южна Русия, които продължават да се самоопределят като българи, но служат в имперската армия. Те създават своеобразна военна диаспора, която поддържа културна връзка с родината чрез обществени дружества, училища и църковни инициативи.

Българската военна школа и обменът на кадри

След 1878 г. руското влияние върху изграждането на българската армия е директно и структурно. Почти целият офицерски корпус на Княжеството е обучен в руски академии. Това наследство се корени именно в традициите, създадени от българските доброволци в предходните войни. Много от тези офицери виждат себе си като продължители на едно историческо единство – не като слуги на чужда държава, а като ученици на руската военна школа, чиято мисия е изграждането на собствена, независима армия.

VII. Идеологически и културен анализ

Мотиви за участие на българите в руската армия

Въпросът защо толкова много българи избират руската армия като арена на военна дейност има комплексен характер. На първо място, става дума за съвпадение на стратегически интереси – Русия води вековна борба с Османската империя, а българите виждат в това възможност за национално освобождение. Но отвъд политическата прагматика стои и дълбокото православно и културно родство, което оформя мотивационната основа на българското участие.

Българските доброволци никога не възприемат себе си като наемници. Те служат не на Руската империя като държава, а на идеята за освобождение на християнските народи. Затова техният патриотизъм е по същество наднационален, но същевременно дълбоко български. В това се корени и разликата между българското участие в руската армия и наемническите практики в други европейски армии през XVIII–XIX век.

Българската военна идентичност като резултат от руското влияние

Дългогодишното присъствие на българи в руските въоръжени сили оставя траен отпечатък върху формирането на българската военна култура след 1878 г. От Русия идват организационните модели, чинопроизводството, тактическата доктрина, дори униформените елементи. Но най-важното наследство е институционалната памет – усещането за принадлежност към по-голяма военна традиция, която съчетава православен морал, дисциплина и жертвоготовност.

Тази приемственост обяснява защо българската армия, създадена в рамките на няколко години след Освобождението, успява да достигне висока степен на професионализъм и боеспособност. Българските офицери не започват от нулата – те стъпват върху основи, поставени от своите предци в руската армия, още от времето на Стояновите хусари и Земската войска.

Историята на българите в руската армия е многопластова и дълбоко символична. Тя започва като поредица от разпръснати инициативи на емигранти и завършва с колективния подвиг на Българското опълчение. През целия този период се проследява една непрекъсната линия на политическо съзнание и военна компетентност, която превръща българите от поданици в активни участници в собствената си съдба.

Участието на българите в руската армия не е само военна история – то е социална и културна трансформация. В тези доброволчески формирования се изграждат основите на модерния български патриотизъм, а заедно с това – на военния професионализъм, който по-късно ще се прояви в Балканските и Световните войни. Българските бойци под руски знамена не търсят изгода, а историческа справедливост; не служат на империята, а на идеята за свобода.

В този смисъл, тяхната роля надхвърля военната хроника. Тя е свидетелство за това, че дори в условия на бездържавност, българската нация запазва способността да се самоорганизира, да създава армия, дисциплина и ред. И именно тази традиция, родена под руските знамена, става основата, върху която след 1878 г. се изгражда една от най-ефективните армии на Балканите.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК