БОЙНАТА ИСТОРИЯ НА СЕДМА ПЕХОТНА РИЛСКА ДИВИЗИЯ

Националното обединение на българския народ става основна задача на българското общество след Освобождението през 1878 година. Санстефанска България дава надежди за голяма и обединена държава, но решенията на Берлинския конгрес разпокъсват българските земи и поставят началото на нов национален идеал – събирането на всички българи в една държава.

България става инициатор за създаването на Балканския съюз. Предпоставки за това са слабостта на Османската империя, вътрешните ѝ кризи, както и поражението ѝ в Итало-турската война (1911).

В основата на Балканския съюз стоят два ключови договора:

• Българо-сръбският договор от 29 февруари 1912 г. – урежда съвместните действия и бъдещата подялба на Македония.
• Българо-гръцкият договор от 16 май 1912 г. – фиксира съюзните отношения с Гърция.

Тези споразумения поставят началото на мощен военно-политически блок между България, Сърбия, Гърция и по-късно Черна гора, който има за цел да изтласка Османската империя от Европа.

Българското население е преизпълнено с ентусиазъм – най-после ще бъде завършено обединението на всички българи, започнало със Съединението на Княжество България и Източна Румелия през 1885 г.

Кланетата в Кочани и Щип допълнително изострят обстановката. На 17 септември 1912 г. е обявена мобилизация. В армията се стичат хора от всички обществени слоеве, както и бежанци от Македония и Одринска Тракия. Броят на записалите се далеч надхвърля предвидените за мобилизация – под бойните знамена се събират около 600 000 души – нечуван мобилизационен успех за държава с население около 4,3 милиона души.

I. Обявяване на войната

Манифестът на цар Фердинанд

На 30 септември България изпраща нота от името на балканските съюзници, в която приканва Османската империя да предостави автономия на етническите малцинства в срок от шест месеца. В отговор Цариград обявява война на съюзниците на 4 октомври.

На следващия ден България и Гърция обявяват война на Османската империя, а Сърбия се включва на 7 октомври. Така започва дългоочакваната Балканска война – моментът, в който Османската империя ще бъде окончателно прогонена от Балканите.

Планът за настъпление

По численост българската армия с главнокомандващ генерал-лейтенант Михаил Савов представлява най-мощната военна сила в съюза. Нейните три армии трябва да нанесат основния удар в Източна Тракия, където са разположени главните турски сили.

Окончателният план за настъпление предвижда:

• Първа армия (ген. Васил Кутинчев) – изнесена на един преход от границата, за да нанесе първия удар.
• Трета армия (ген. Радко Димитриев) – в резерв, за да разшири пробива на Първа армия.
• Втора армия (ген. Никола Иванов) – да изолира Одринската крепост и да удари към Кърджали.

Ролята на Родопския отряд и Седма рилска дивизия

За настъпление в Западните Родопи и Пиринския край командването отделя една пълна дивизия. Родопският отряд (23 000 души, ген. Стилиян Ковачев) се насочва срещу турските войски в Тъмрашкия клин и долината на Места.

Седма пехотна рилска дивизия (37 000 души, ген. Георги Тодоров) е разположена при Дупница и Кюстендил с цел настъпление към Солун.

II. Седма рилска дивизия във войната

Формиране и състав

Седма пехотна рилска дивизия е формирана през 1904 година с Указ №88/30 от декември 1903 година с щаб град Дупница. Към 1906 година в състава ѝ влизат: 14 Македонски, 22 Тракийски, 13 Рилски и 26 Пернишки пехотни полкове, 7 артилерийски полк, 7 пионерна дружина, 1 кавалерийски дивизион, 1 конен полк, 7 дивизионно интендантство. В първия етап на войната дивизията е включена в състава на Втора съюзна армия, която е командвана от сръбския генерал Степа Степанович. От изходната си база в района Невестино-Кочериново нейните три бригади се развръщат в три колони между Струма и Брегалница. В състава ѝ влизат:

• 14-и Македонски пехотен полк
• 22-и Тракийски пехотен полк
• 13-и Рилски пехотен полк
• 26-и Пернишки пехотен полк
• 7-и артилерийски полк
• 7-а пионерна дружина
• кавалерийски дивизион, конен полк и интендантство

През войната дивизията е част от Втора съюзна армия под командването на сръбския генерал Степа Степанович. От изходната си база при Невестино и Кочериново нейните бригади се развръщат между Струма и Брегалница.

Въпреки строго охраняваната от турците граница, началникът на дивизията още на 2 октомври влиза във връзка с три чети македонски въстаници. На 4 октомври в 20 часа той получава от Щаба на Българската действаща армия следната телеграма:

Утре, 5 октомврий въ 7 ч. пр. пл. се откриватъ военнитъ действия…

Първи победи

Заповедта за обявяването на войната и за настъплението се посреща от всички чинове в дивизията с голям възторг. Седма рилска дивизия прекосява границата при град Кочериново. Втора бригада с командващ полковник Спас Чилингиров на 5 октомври завладява Царево село (днешен град Делчево, Македония), а Трета с командващ генерал-майор Спас Георгиев – Горна Джумая (днешен град Благоевград). След този успех Трета бригада настъпва на юг по течението на Струма и завзема Орановския пролом. През това време главните сили на османския Струмски корпус се съсредоточават в Кресненския пролом и настъпват на север с намерението да нахлуят на българска територия през село Бараково и да подсигурят от изток операциите на Вардарската армия в битката при град Куманово (днешна Македония).

На 9 октомври при Симитли е спрян опит за турско настъпление към Дупница. На 10 октомври Втора бригада овладява Пехчево, а на 11 октомври Първа бригада разбива турската 16-а низамска дивизия при Кочани и влиза в града.

В резултат на боя за Симитли опитът за османско настъпление към град Дупница е пресечен. На 10 октомври Втора бригада овладява град Пехчево (днешна Македония). На следващия ден дясната колона на дивизията – Първа бригада с командващ полковник Тодор Митов, разбива турската 16 низамска дивизия край Кочани и влиза в града. С победата си в боя за град Кочани дивизията подсигурява фланга на сръбските войски в битката при Куманово, която пък има решаващо значение за поражението на османците на Вардарския оперативен театър.

Така дивизията подсигурява фланга на сърбите при Куманово – битка с решаващо значение за поражението на турците във Вардарската операция.

Завземане на Кресненския пролом и настъпление към Солун

На 12-13 октомври Трета бригада нанася поражение на османския Струмски корпус при село Крупник и овладява Кресненското дефиле на 14 октомври. Седмица по-късно е преодолян Рупелският пролом и Трета бригада влиза в гр. Демир Хисар, а на 25-ти авангардът на 7-ма дивизия е в град Кукуш (днешен Килкис, Гърция).

В същото време българи и гърци се надпреварват към Солун – „перлата на Бяло море“. Ето какво представя в своя рапорт самият командир на дивизията – генерал Георги Тодоров:

„Чуждата преса публикува върху завземането на Солун кореспонденции, в които се казва, че гърците първи са влезли в този град . За да възстановя истината, аз намирам за необходимо да изложа следните данни: …изпратих моята армия на 3 километра пред Солун. В същото време гърците се намираха на 17 километра от града при реката Вардар. Обаче един от моите ескадрони влезе в Солун. Видях, че бяха изпратени тренове от Солун към Вардар за да докарат два батальона гръцка пехота. От позициите, които бяха завзели гърците не биха могли да пристигнат в града за един ден.“

Една българска рота достига центъра на Солун и открива българска пощенска станция. В същото време османският командир Тахсин паша предава града на гръцката армия срещу огромен откуп от 60 000 турски лири и гръцки кораби, които да превозят войските му до Галиполи, за да се бият отново срещу българите. По-късно той изказва закъснялото съжаление: „Вие сте победителите! Можете да бъдете уверени в това и съжалявам, че не дочаках да се предам на вас, българите”.  Именно Седма рилска дивизия е посрещната най-възторжено в града, защото 2/3 от населението на столицата на Македония тогава са солунските евреи и българи, които окичват домовете си с български знамена, стичат се на улиците и акламират навлизащата българска войска. Официалното влизане на княз Борис, извършено сутринта на следващия ден е салютирано от руския броненосец  „Олег“.

Сражението при Булаир (февруари 1913)

Превратът на младотурците началото на януари 1913 година в Османската империя слага край на примирието на 20 ноември 1912 година с държавите от Балканския съюз. През февруари 1913 младотурците подновяват  бойните действия като планът на новия главнокомандващ, Ахмед Изет паша за деблокиране на Одрин предвижда тройна атака. Основният удар трябва да бъде нанесен при село Булаир от Галиполската армия. Той трябва да бъде подпомогнат с десант на брега на Мраморно море в тила на българските защитници. Седма рилска дивизия е прехвърлена в град Дедеагач (днешен Александруполис, Гърция) и е включена в състава на новосформираната  Четвърта българска армия под командването на генерал Стилиян Ковачев. Чаталджанската турска армия получава за задача да нанесе втория спомагателен удар. Настъпва звездният миг на Седма дивизия – на нея се пада най-тежката задача – да отрази главния удар при Булаир и по този начин да спаси българския тил. Турските войски разполагат с изключително превъзходство в пехота и артилерия, но освен на полевата си артилерия, те могат да разчитат и на едрокалибрените оръдия на своя флот.

За да бъде уловена максимално добре атмосферата от бойния път на рилци биха послужили няколко разкази, които официално дава главната квартира и вестниците „Утро“ и „Дневник“, както и описанията от книгата на генерал Кирил Косев – „Подвигът 1912-1913“.

На 5 февруари започва артилерийска подготовка срещу българските позиции от морската артилерия и булаирските крепостни оръдия. „Много зор си дадоха морската и крепостната турски артилерии, но никаква вреда те не причиниха на нашите. Скоро нашите войници почнаха да се подиграват с турските топове. Когато морската турска артилерия откриваше мястото на някоя наша батарея, те се опитваха да я унищожат, но морските снаряди прехвръкваха и падаха в другото море – Саркоския залив“.

Към 8 часа сутринта още в началото на двубоя, в турския лагер се забелязва голямо движение. Скоро след това започва силно турско настъпление към българските войски. „Кюрдските полудиви фанатизирани маси настъпваха, въпреки вихрения огън на нашите войски, отправен към тях. Техните дивашки викове едва ли не бяха по-силни от тези на топовете. Мнозина от тях паднаха, но кюрдите напредваха“. Скоро вражеските войски навлизат в зоната, където огънят на българската артилерия е най-ефикасен и сред тях настъпват колебания.

Турските военноначалници забелязват тази нерешителност и изпращат нови подкрепления, за да подемат отново вълната на настъплението. „И пак се понесоха нови и много по-ужасни викове. Долината край Мраморно море бе почерняла от турските побеснели маси“.

В този критичен момент се спуска гъста мъгла и българската артилерия е поставена в невъзможност да действа ефикасно. Турските оръдия, също спират да стрелят, защото често дори и при пълна светлина те сбъркват и уцелват собствените си войски. Такива сгрешили снаряди всяват най-страшна паника в турските редове.

„Възползвани от мъглата и осигурени откъм своята артилерия, че тя сама не ще ги избие, кюрдските диви пълчища се понесоха с голям устрем към нашите“. Положението на българите силно се влошава. Налага се тактическо отстъпление. Лявото крило на българските войски отстъпва съвсем правилно и редовно по предварително изработен план. Именно към тази точка са отправени силите на турците. Обаче десният фланг, не отстъпва нито една крачка. Това силно безпокои врага, който се страхува да не бъде заграден.

Към 1 часа следобед пристигат две дружини подкрепления. „Когато се вдигна мъглата, противникът, вместо да види идващите насреща от Шаркьой негови войски, видя налитащите българи. Едно мощно „ура” се понесе в редовете на нашите. Българите удариха на страшна атака, като показаха голяма храброст и пълно себеотрицание. Турските пълчища не издържаха страшния натиск на нашите. Те, които отиваха с голям устрем напред, обърнаха се бяг. И удариха на такова диво и безредно отстъпление, каквото едва ли друг път е ставало“.

Левият фланг на българските войски, които отстъпват правилно и методически, се отдръпва назад на разстояние около километър и половина в продължение на няколко часа, а турците изминават същия този път назад само за 5-10 минути.

Особено добре работят в това бясно турско отстъпление българските митральози. Те причиняват ужасно опустошение на кюрдските маси. „Залповете на българската пехота, картечния огън и шрапнелите се лееха, като из ведро и косиха, като жито, чедата на Аллаха. Само за няколко минути полето беше осеяно с безброй трупове. А и пехотата със своите атаки довършваше кюрдските пълчища. Това бе една небивала касапница на хора, която никой ум не може побра”. Кюрдските пълчища са гонени чак до укрепленията, които се намират зад с. Булаир, и побързват да се скрият. „Турският войник е безсилен пред нашите атаки на нож. Последните винаги вселяват паника в редовете на турските пълчища. Тия пълчища голям страх ги обзема при чуването на командата „на нож”.

В боевете при Булаир турците претърпяват пълен погром: те са чисто и просто унищожени. В този ужасен бой турците губят знамето на 80-тия си пехотен полк, две планински скорострелни оръдия, 6 митральози и не по-малко 6 000 души убити. Към тях трябва да  се прибавят и най-малко 12 000 души ранени. Така общо загубите възлизат на 20 000 човека. Българите дават само 612 ранени и 120 убити войници и 8 ранени и 2 убити офицери.

„Изгонването на турските сили в Галиполи зад Булаирските височини и укрепления, справедливо и остроумно бе наречено в чуждия печат затваряне в бутилка. По-хубаво сравнение от това не би могло да има. Край устата на бутилката са наредени вече българските топове. Нека се опитат да утолят тази бутилка“.

Така завършва най-славният епизод от историята на Седма Рилска дивизия. Тя е една от войсковите единици с най-голям принос по време на Балканската война. На нея се падат трудните задачи да достигне Солун, въпреки подлостите на гърци и сърби, и пак на рилци се пада отговорността да спасят фланга и тила на Българската армия от главния удар на турците при Галиполи.

В чест на голямата победа в Галиполския полуостров е написан и маршът „Булаир”, който става бойна песен на 22-ри Тракийски полк от състава на Седма рилска дивизия. Самият марш е един от най-известните български маршове и е изпълняван често по паради и официални военни събития. А в чест на самата Седма рилска дивизия е написан маршът „На Рилеца-герой“

В чест на тези подвизи е написан маршът „Булаир“, станал бойна песен на 22-ри Тракийски полк. Също така е създаден маршът „На рилеца-герой“, в който се възпява героизмът на дивизията:

„На рилеца герой
титан калимански,
герой от Булаир
с гърди от желязо
и воля от гранит.“

Седма пехотна рилска дивизия остава в историята като един от най-славните символи на българското военно изкуство. От първите си действия в Македония и Кресненския пролом до настъплението към Солун и епичната победа при Булаир, рилци изпълняват най-отговорните задачи, защитават фланговете на съюзниците и осигуряват успеха на стратегическите операции. Техният подвиг показва изключителна дисциплина, храброст и готовност за саможертва – качества, които се превръщат в легенда за поколения българи.

Победите на дивизията не само спасяват българския тил, но и затвърждават ролята на България като водеща сила в Балканския съюз. Седма рилска дивизия остава пример за воинска доблест и национално достойнство – символ на българския дух през най-славния момент от историята на армията.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК