БЪЛГАРСКИТЕ ВЪСТАНИЯ ПРЕЗ ВЕКОВЕТЕ

Въстанията на българите от 1018 до 1945 г. представляват изключително дълъг, многопластов и последователен исторически процес, който няма аналог в европейската история по своята устойчивост, периодичност и идеологическа приемственост. През тези почти девет века българският народ води непрестанна борба за политическа независимост, църковна автокефалия, социална справедливост и защита на националната идентичност срещу различни господства – византийско, латинско, османско, сръбско, гръцко, румънско и югославско. Тази дълбока историческа традиция не представлява хаотична поредица от локални бунтове, а е цялостна еволюция на идеята за българска държавност, която променя своята форма според условията: от болярски метежи и военни въстания, през хайдутски движения и чети, до организирани революционни структури и политически организации с ясна програма. Важен аспект е и ролята на църквата, която в голяма част от периода функционира като носител на националното съзнание и като средоточие на съпротивата там, където държавата отсъства. Въстанията често са резултат както от вътрешно съзряване на българското общество, така и от международна конюнктура – напрежения във Византия, кризите в Османската империя, войните между Великите сили или националните проекти на съседните държави. Поради това изследването на българските въстания не може да бъде изолирано от общоевропейския контекст и Балканската геополитика.

Особено значими са моментите на възстановяване и загуба на държавност, които задават ритъма на въстаническите вълни. Първият такъв прелом настъпва с падането под византийска власт през 1018 г., което не води до незабавно унищожаване на българската идентичност, а дори провокира серия от ранни бунтове. Вторият прелом идва с въстанието на Асен и Петър през 1185 г. и възстановяването на българското царство. Третият поврат е османското завоевание, което води до промяна в характера на съпротивата – от държавническа към партизанска, религиозна и социална. Четвъртият решаващ етап е Новото време, когато с Априлското въстание и Руско-турската война от 1877–1878 г. България възстановява държавността си, но не върху всички свои етнически територии. Това поражда нов цикъл от въстания – този път в Македония, Тракия и Добруджа, където започва дейността на ВМОРО, ВМРО и Добруджанските революционни комитети. След 1913 г. българите в тези области попадат под сръбска, гръцка, румънска и по-късно югославска власт, което ражда нова вълна от въстания – Воденско, Тиквешко, Охридско-Дебърско, Добруджански бунтове и т.н. Така се оформя цялостна, почти непрекъсната линия на съпротива, чието историческо значение надхвърля рамките на конкретни военни действия и се превръща в основен фактор за формирането на българското национално самосъзнание. Настоящата статия ще проследи подробно всички етапи на тази съпротива – от първите бунтове след 1018 г. до последните въоръжени действия на ВМРО и репресиите след 1945 г., поставяйки акцент върху политическите, социалните, културните и геополитическите предпоставки, хода и последствията от всяко въстание.

I. Падането под византийска власт и първите реакции (1018–1040)

Политическият контекст след смъртта на Самуил

След смъртта на цар Самуил през 1014 г. и краткото царуване на неговите наследници Гаврил Радомир и Иван Владислав, България се оказва изправена пред добре организирана и настъпателна византийска армия, ръководена лично от император Василий II. След пленяването, подчиняването или бягството на болярите и военачалниците, византийската власт поема контрола над бившите български земи, но го прави чрез сравнително умерена политика. Василий II запазва Охридската архиепископия като автономна църковна институция, признава наследствените права на някои български боляри и оставя местната административна структура частично непокътната. Всичко това обаче има временен характер, тъй като след смъртта на Василий II неговите наследници започват политика на централизация, хеленизация и отнемане на привилегиите. Въпреки че формално България е включена във византийската система от теми и катепанати, част от населението, особено в планинските и периферните райони, запазва известно самоуправление и е готово да подкрепи всяка възможност за възстановяване на независимостта.

Ранни огнища на съпротива и ролята на болярите

Още веднага след 1018 г. се появяват признаци на пасивна и активна съпротива. Много български боляри отказват да се подчинят и бягат в планините или в съседни държави, най-вече в Унгария. Макар да няма големи въстания в първото десетилетие след падането, се наблюдават локални метежи, саботаж на византийската администрация и укриване на данъци. Българските войни, включени в императорската армия, често дезертират и се присъединяват към бунтовници или разбойнически дружини. Появяват се и първи форми на хайдутство, които обаче все още нямат масов характер. Византийците реагират с репресии, преместване на български войници в Мала Азия и пренасочване на византийски гарнизони към стратегически точки като Скопие, Прилеп и Охрид. Именно в тези години започва да се оформя дълбока омраза към византийската администрация и данъчната политика, която ще избухне с пълна сила при първата благоприятна възможност.

Съхранение на българската идентичност и ролята на църквата

Една от основните причини българската съпротива да не заглъхне напълно в първите десетилетия след 1018 г. е запазването на Охридската архиепископия като наследник на Българската патриаршия. Архиепископите, често българи по произход (например Йоан Дебърски), продължават да поддържат българския език в богослужението и да ръководят духовния живот на народа. Манастирите се превръщат в огнища на книжовност и убежища за преследвани боляри и войници. Църквата запазва спомена за независимата българска държава и царете от Охридската и Преславската традиция, което създава историческа приемственост. В селските общности местното самоуправление чрез кметове и старейшини също остава силно. Именно тези структури позволяват съхраняването на българската идентичност и създават почва за бъдещи въстания. В резултат от това, макар Византия да контролира политически земята, духовно и социално българите остават специфична, обединена общност, която чака удобен момент да се надигне.

II. Въстанието на Петър Делян и утвърждаването на традицията на съпротива (1040–1041)

Причини за избухването и фигурата на Петър Делян

През 40-те години на XI век византийската политика спрямо българите се променя драстично. Император Михаил IV Пафлагонец отменя по-леката данъчна система, наложена от Василий II, и въвежда тежки парични данъци, платими в злато. Тази реформа удря селяните, които преди това плащат натурални данъци, както и дребните боляри, които губят привилегиите си. По същото време се засилва и религиозният натиск, включително опити за елинизация на духовенството. Именно тогава в Белград се появява фигурата на Петър Делян, който се обявява за потомък на Самуил и внук на цар Петър I. Неговото родословие, макар и спорно, има огромно символично значение – Делян представя себе си като легитимен цар, призван да възстанови българската държавност. Той бързо събира подкрепа сред населението и болярството, което показва, че споменът за независимата България все още е жив и че народът търси водач, под когото да се обедини.

Размахът на въстанието и първоначалните успехи

Въстанието избухва в Белград и бързо обхваща северозападните български земи. Делян е провъзгласен за „цар на българите“ и приема името Петър II, демонстрирайки приемственост с цар Петър I от златния век. Бунтът се разпространява към Ниш, Скопие, Прилеп и Охрид, като голяма част от населението се присъединява доброволно. Интересно е, че въстанието поставя под свой контрол почти същите територии, които някога са принадлежали на Самуил. Византийските гарнизони са изтласкани или унищожени, а местните управители бягат. Петър Делян установява собствена администрация, вероятно възстановявайки старите български институции. Дори Константинопол е сериозно обезпокоен, тъй като въстанието придобива не само военен, но и държавнически характер. Това показва, че българите не се стремят просто към автономия, а към пълно възстановяване на царството.

Предателството на Алусиан и потушаването на въстанието

Въстанието обаче не успява да се консолидира поради вътрешни разногласия сред болярството. На сцената се появява Алусиан, син на Иван Владислав, който първоначално се присъединява към Делян, но впоследствие го ослепява и узурпира властта. Това предателство разцепва въстаническите сили и отслабва командването. Византия използва момента и изпраща опитен пълководец – император Михаил IV с арменски наемници, които побеждават българите при Острово (1041). Въстанието е потушено, Делян е пленен или убит, а Алусиан получава амнистия и титла в Константинопол. Въпреки поражението, въстанието на Петър Делян има огромно историческо значение. То показва, че българската държавна идея не е изчезнала и че съществува воля за възстановяване на царството. Създава се традиция на въоръжена съпротива, която ще бъде подета в следващите десетилетия и векове. Още по-важно – показва се, че въстание с реални шансове за успех е възможно, ако има силно лидерство и организационна подготовка. Тази памет ще вдъхнови следващите въстаници.

III. Регионални бунтове и автономни феодали (1041–1185)

Постоянно напрежение и локални форми на съпротива

След потушаването на въстанието на Петър Делян византийците засилват контрола върху българските земи, но недоволството не изчезва. В следващите десетилетия избухват множество локални бунтове, често водени от местни боляри, които използват слабостта на империята по време на външни войни или вътрешни кризи. Византийската политика на централизация, назначаването на гръцки управители и увеличаването на данъците пораждат постоянен гняв, особено в пограничните и планински области. Българските селяни отказват да се подчиняват на византийските чиновници, укриват данъци и често нападат събирачите на данъци. Хайдутството започва да придобива по-организиран характер. Местните духовници поддържат българския език и традиции, превръщайки църквата в основен фактор за съхраняването на националното самосъзнание. В тази среда се оформя стабилна антивизантийска култура, която чака само подходящ лидер и външни условия, за да избухне в ново голямо въстание.

Въстанието на Георги Войтех (1072) и ролята на Сърбия

Едно от най-значимите въстания в този период е това на Георги Войтех през 1072 г. То избухва в Скопие и Призрен и има за цел възстановяване на българската държавност в Македония. Въстаниците канят сръбския княз Михаило да изпрати своя син Константин Бодин, който е коронясан за „български цар“ под името Петър III. Това показва, че титлата „български цар“ все още носи легитимност и че дори съседни държави я разпознават. Въстанието постига първоначални успехи, но поради липса на координация и византийска контраофанзива е потушено. Георги Войтех умира в плен, а Бодин бяга. Въпреки това, въстанието има няколко ключови последствия: то показва, че Македония остава ядро на българската държавност; демонстрира готовност за външни съюзи; и доказва, че византийската власт в региона е нестабилна. Оттук нататък българската съпротива ще се ориентира и към дипломатически действия, а не само към военни.

Автономни феодали, децентрализация и подготовка за големия пробив

През XII век византийската империя изпада в дълбока криза, причинена от финансови затруднения, селски въстания, нашествия на печенези и нормани, както и вътрешни борби между различни династии. В този контекст в българските земи се появяват полунезависими феодални владетели като Добромир Хриз, Ивайло и др., които, макар и по-късно, ще демонстрират възможността за възстановяване на българска власт. Още през 70-те години на XII век братята Асен и Петър от Търново започват да търсят начини за легитимиране на своята власт и използват както недоволството от данъците, така и религиозни символи, като иконата на св. Димитър Солунски. Всичко това подготвя почвата за най-значимото въстание от византийския период – това от 1185 г., което няма да бъде просто бунт, а начало на възстановена българска държава. Така регионалните въстания и автономните феодали играят ролята на мост между Делян и Асеневци – те поддържат живо българското самосъзнание, създават военен опит и оформят нова аристокрация, готова да поеме ролята на държавност.

IV. Въстанието на Асен и Петър и възстановяването на българската държавност (1185–1187)

Причини и непосредствени поводи за въстанието

До 1185 г. византийската империя е отслабена от вътрешни конфликти, финансови загуби и външна заплаха от норманите. Император Исак II Ангел решава да финансира своя брак чрез извънреден данък, който тежко засегнал българското и влашкото население на север от Стара планина. Братята Теодор и Асен от Търново, вероятно боляри или военни командири, искат от императора да им даде прониии (земи за служба), но той ги унижава. Това унижение се превръща в символичен момент – готовността на българската аристокрация да търси други пътища за власт. Използвайки религиозния авторитет на св. Димитър Солунски и твърдението, че светецът е „напуснал гърците и дошъл при българите“, братята създават идеологическа основа за въстание. Теодор приема царското име Петър IV, свързвайки се с първия златен век, а Асен поема военната роля. Това ясно показва стремеж към възстановяване на българската държавност, а не просто към локална автономия.

Ход на въстанието и военни успехи

Въстанието започва през есента на 1185 г. в Търново и бързо се разпространява в Мизия и Северна Тракия. Византия изпраща няколко армии, но те са отблъснати благодарение на партизанска тактика, познаване на терена и организирана съпротива. Битовите и планинските проходи играят ключова роля, тъй като българите блокират византийските сили и ги изтласкват обратно към юг. През 1186 г. въстаниците преминават Дунав и се съюзяват с куманите, което им дава кавалерийска мощ. Византийските хронографи признават, че българите са възвърнали почти всички земи на север от Стара планина. През 1187 г. императорът е принуден да признае де факто независимостта на българската държава, подписвайки мир, с който Петър IV и Асен запазват властта си, а Търново става столица. Това бележи официалното начало на Второто българско царство.

Значение и дългосрочни последици

Въстанието на Асен и Петър има епохално значение. То не само възстановява българската държавност, но и поставя началото на един от най-силните периоди в българската история – управлението на Асеневци, при което България се превръща във водеща сила на Балканите. То доказва, че въстание, което комбинира военна стратегия, идеологическа легитимация и съюзническа дипломация, може да доведе до пълен успех. Важно е, че това въстание се възприема от следващите поколения като образец: ясно лидерство, царска власт, опора в народа, религиозен символизъм и външна подкрепа. Именно този модел ще бъде подражаван от българските въстания в османската епоха и дори в Македония през XIX и XX век. Следователно, въстанието от 1185 г. е не само политически акт, но и културен архетип на българската революционна традиция, който оформя националната памет за векове напред.

V. Вътрешни борби, болярски метежи и падането под османска власт (1187–1396)

Консолидация и напрежение във Второто българско царство

След възстановяването на държавността през 1185–1187 г. България бързо започва да се разширява и консолидира под управлението на Асеневци, но именно успехът създава вътрешни напрежения между болярите и централната власт. При цар Калоян (1197–1207) държавата достига максимално влияние, побеждавайки латинците при Одрин и установявайки отношения с папството, но същевременно се появяват първи признаци на болярска опозиция срещу засилването на царската власт. Това напрежение не избухва веднага в открит конфликт, но показва, че аристокрацията помни автономните си позиции от времето на византийското владичество. През управлението на Иван Асен II (1218–1241) България преживява нов златен век, но след смъртта му започва период на малолетни владетели, слаби царе и конкуриращи се болярски родове, които започват да упражняват реална власт в отделните региони. В резултат второто царство постепенно се феодализира, централната власт отслабва, а царят все по-често е зависим от подкрепата на отделни болярски фамилии. Това създава предпоставки за метежи, сепаратизъм и загуба на територии.

Болярски метежи и сепаратизъм

Още в средата на XIII век започват метежи като този на Ростислав Михайлович и на различни деспоти, които се опитват да отделят Македония, Белград или Видин от централната власт. Постепенно се появяват самостоятелни политически центрове: Търново, Видин, Карвуна (Добруджа), Сяр (Македония), което отслабва единството на царството. Цар Константин Тих Асен (1257–1277) губи контрол и е заменен от Ивайло – селянин, който, макар и неспособен да наложи устойчива власт, показва, че народното недоволство срещу болярската аристокрация е достигнало критична точка. В същото време Византия и Търново започват да използват различни боляри един срещу друг, като ги привличат с титли и обещания за автономия. През XIV век държавата е формално единна, но реално разделена на три части: Търновско царство, Видинско царство и Добруджанско деспотство. Тази политическа дезинтеграция прави страната изключително уязвима спрямо външни заплахи, особено от османските турци, които започват систематични нашествия на Балканите.

Поява на османската заплаха и липса на единен отговор

Османските турци се появяват на Балканите след 1352 г., когато византийският император ги кани като съюзници във вътрешна война. Скоро след това те започват да завладяват тракийските крепости, използвайки тактиката на постепенна експанзия, демографско преселване и религиозен натиск. Българските владетели, напротив, се борят помежду си: цар Иван Александър разделя държавата между синовете си Иван Шишман и Иван Срацимир, което окончателно отслабва единството. Иван Срацимир фактически не признава властта на Иван Шишман и установява дипломатически връзки с унгарците, което го прави самостоятелен политически фактор. В същото време Добруджанските деспоти поддържат флот и търговски връзки с Генуа и Венеция, което още повече разпокъсва държавата. Липсата на единен команден център прави невъзможна координирана отбрана срещу османците, които поетапно завладяват Крумовград, Пловдив и Стара Загора, изолират Търново и принуждават Иван Шишман да стане васал.

Падането на Търново и Видин – край на държавността

През 1393 г. след тримесечна обсада османците превземат Търново, а патриарх Евтимий е изпратен на заточение или в манастир, което символично бележи края на българската духовна автономия. Видин оцелява до 1396 г., но след поражението на кръстоносния поход на сигизмунд Люксембургски при Никопол, и последната опора на българската държавност пада. Интересно е, че в този момент все още има боляри и военачалници, които се опитват да организират съпротива, но без централен цар и с османското военно превъзходство, тези усилия са обречени. Макар през следващите години да има кратки опити за възстановяване на държавността (например Константин II Асен и Фружин), България формално престава да съществува като държава. Въпреки това, падането под османска власт не слага край на идеята за българска държавност – тя просто преминава в нова фаза на съпротива, която ще приеме други форми: хайдутство, локални въстания, религиозна съпротива и опити за външна помощ. Така краят на Второто царство не е край на борбата, а начало на нов цикъл от въстания с различен характер.

VI. Ранни опити за съпротива срещу османците (края на XIV – XV век)

Константин и Фружин – първият опит за реставрация

Най-ранният организиран опит за възстановяване на българската държавност след 1396 г. е въстанието на Константин II Асен (син на Иван Срацимир) и Фружин (син на Иван Шишман). Те са законни претенденти за престола и първоначално търсят подкрепа от унгарците. Между 1404 и 1427 г. те организират няколко акции в Северозападна България и Видинско, като временно освобождават някои територии. Въстанието получава подкрепа от местни боляри и селяни, което показва, че споменът за българската държавност е жив. Константин II дори носи царската титла до смъртта си през 1422 г., макар да управлява само частично. Въстанието обаче е ограничено по мащаб, зависи силно от унгарската помощ и в крайна сметка не успява да създаде стабилна основа за възстановяване на държавата. Въпреки това, то има символична стойност като първи опит за организирана съпротива и създава модел, който по-късните поколения ще следват – търсене на външна подкрепа, възстановяване на царската институция и опора на местното население.

Локални въстания и ролята на Радич

През XV век се появяват и други форми на съпротива, този път по-скоро локални и регионални. Един от значимите въстанически водачи е Радич, който през 1443–1444 г. подпомага т.нар. „Дълъг поход“ на унгарския крал Владислав III и Янош Хуняди. Радич организира въстание в Западна България, освобождава някои крепости и подпомага унгарските сили. За кратко се създава илюзия, че българската държавност може да бъде възстановена, но поражението на унгарската армия при Варна (1444) прекратява този процес. След това османската власт укрепва и започва систематична политика на насилствено ислямизиране, денационализация и разрушаване на феодалната аристокрация. Радич е пленен или убит, а неговите последователи са разпръснати. Въпреки това, паметта за съпротивата се запазва в народните песни и легенди, което показва дълбоката й връзка с националното съзнание.

Поява на хайдутството и нови форми на съпротива

През втората половина на XV век въстанията намаляват поради стабилизирането на османската администрация, но се появява нова форма на съпротива – хайдутството. Хайдутите са въоръжени чети, които действат по планините, нападат турски кервани и бейове, освобождават пленници и наказват предатели. Макар често да се разглеждат като разбойници, в действителност много от тях имат идеологически мотиви и са подкрепяни от населението. Хайдутството се превръща в „народна армия“ и поддържа идеята, че чуждата власт е временна. Манастирите служат като убежища и центрове за информация, а духовенството играе ключова роля за съхраняване на езика и историческата памет. Постепенно се оформя мрежа от духовни, социални и военни връзки, която ще подготви почвата за по-големи въстания през XVI и XVII век. Така, въпреки че XV век е период на относителна стабилизация на османската власт, той е и време на адаптация на българската съпротива към новите условия – от държавни армии към партизански формирования, от феодални водачи към народни герои.

VII. Търновско, Чипровско и други големи въстания през XVI–XVII век

Търновското въстание (1598) – първият опит за масово възраждане

В края на XVI век Османската империя изпада в тежка криза, известна като „великата анархия“, белязана от финансови затруднения, селджукски и персийски войни, бунтове на еничарите и засилване на местните бейове. В този контекст избухва Търновското въстание (1598), организирано от търновски боляри и духовници, с подкрепата на Австрия и Влашко. Бунтът успява да освободи Търново за кратко, а възстановяването на българския престол е символизирано чрез провъзгласяване на потомък на Шишман за цар. Това показва, че традицията на държавност не е забравена и че българите мислят за възстановяване на царството, а не просто за автономия. Въстанието обаче е зле координирано, няма масова селска подкрепа и бързо е потушено. Много българи бягат във Влашко, Молдова и Трансилвания, създавайки българска диаспора, която впоследствие ще играе важна роля в революционното движение. Макар и неуспешно, Търновското въстание е първият опит за национално въстание срещу османската власт и доказва, че българският въпрос е отново актуален.

Чипровското въстание (1688) – сблъсък между католическия елит и османската власт

През втората половина на XVII век Османската империя е подложена на силен натиск от Свещената лига (Австрия, Полша, Венеция, по-късно Русия), което създава благоприятни условия за българско въстание. Център на подготовката става Чипровци – град със силна католическа общност, образован елит, връзки с Рим и Виена и икономическо влияние. Българските католически първенци като Петър Парчевич, Петър Богдан Бакшев и Франциск Соймирович водят активна дипломатическа дейност в дворовете на Австрия и Полша, търсейки военна помощ за освобождение на България. Въстанието избухва през 1688 г. и обхваща Чипровци, Копиловци, Железна и други селища. Въстаниците имат собствена армия, укрепени позиции и очакват австрийска подкрепа, но не получават навременна помощ. Османците реагират с голяма сила, разгромяват въстаниците край Жеравица и опустошават района. Град Чипровци е напълно разрушен, а оцелелите българи бягат в Трансилвания, Банат и Влашко. Въпреки неуспеха, Чипровското въстание е най-значимата революционна проява на католическата българска аристокрация и показва, че идеята за българска държавност е жива в различни културни и религиозни среди. То оставя дълбока следа в историческата памет и създава българска диаспора в Централна Европа, която по-късно ще оказва културно влияние върху Възраждането.

Карпошовото въстание (1689) – македонската линия на съпротива

През 1689 г., в разгара на австро-турската война, избухва Карпошовото въстание, което обхваща Скопие, Куманово, Крива Паланка и Качаник. Въстанието е ръководено от Карпош – българин, известен като „крал на Куманово“ още преди въстанието, тъй като оглавява местна хайдушка и военна сила. Той успява да освободи Крива Паланка и да я превърне в укрепен център на бунта. Въстаниците влизат в съюз с австрийците, които навлизат в Скопие, но се изтеглят поради логистични проблеми. След тяхното отстъпление османците, подкрепени от татарски части, предприемат жестока контраофанзива. Крива Паланка пада след тежка обсада, Карпош е пленен и екзекутиран на Камен мост в Скопие. Въстанието е потушено, но влиянието му е огромно – то доказва, че Македония остава ядро на българската национална идентичност и въстаническа традиция, която ще прекипее през вековете. Карпошовото въстание също показва, че без голяма външна подкрепа българските бунтове са обречени, но същевременно демонстрира висок боен дух, организираност и локално самоуправление.

Въстанието на Тодор Балина (1598, 1686) и други опити за независимост

Наред с двете големи въстания, има и по-малко известни, но значими регионални бунтове. Въстанието на Тодор Балина (1598, в някои извори 1686) в Търновския край е свързано с идеята за възстановяване на българската царска власт и избиране на цар. Въстаниците дори обсъждат кандидат за царския трон, вероятно от рода Шишмановци, което отново показва живата държавна традиция. Подобни бунтове избухват в Самоковско, Разложко, Македония и Родопите. Многобройните локални въстания не винаги имат ясен централен план, но поддържат духа на съпротивата. В манастирите и духовните школи се създава идеологическа основа, която тълкува османското владичество като временно изпитание, а робството като „игото“, което трябва да бъде свалено. В края на XVII век българската съпротива вече има три ключови характеристики: стремеж към възстановяване на държавността, готовност за съюзи с християнски сили и използване на въоръжени чети като форма на постоянен натиск върху властта.

Последици и преход към нов етап

След поредицата от въстания през XVI–XVII век Османската империя предприема сериозни реформи и репресии, които временно отслабват революционните действия. Много българи бягат към Влашко, Молдова, Трансилвания и Русия, където създават организирани български колонии. Част от българските боляри и образовани хора се превръщат в духовни и културни лидери, които поддържат националната памет чрез книги, хроники и училища. Хайдутството продължава да бъде активна форма на съпротива, но постепенно се развива нов тип движение – идеологическо, просветно и религиозно, което ще подготви почвата за националното Възраждане и модерната революционна организация. Така след XVII век българските въстания преминават от феодално-болярски модел към масово-народен модел, при който центърът на съпротивата се измества от отделни боляри към народа, духовенството и новата интелигенция.

VIII. Просвета, църковна борба и подготовка за нов тип революция (XVIII – първа половина на XIX век)

Затишие във въоръжената борба, но не и в националното съзнание

XVIII век често е описван като период на „безвъстание“, но това е подвеждащо, защото липсата на мащабни въоръжени бунтове не означава пасивност. Османската империя укрепва военния си контрол, но вътрешната й административна система се разпада, местните аяни и бейове стават полунезависими, а централната власт отслабва. Българското население страда от произвол, но именно това поражда необходимостта от нов тип борба – не само с оръжие, а чрез образование, възстановяване на църковната независимост и културна консолидация. Създават се килийни училища, преписват се книги, създават се първите историографски трудове (Паисий Хилендарски, Спиридон Габровски, Йоаким Кърчовски). Българите започват да осъзнават себе си като отделна историческа нация със славно минало, което трябва да бъде възстановено. Този идеологически процес е фундаментален, защото подготвя населението психологически за бъдещи въстания и създава интелектуалния елит, който ще организира Възраждането.

Църковната борба като форма на национално въстание

През XVIII и XIX век започва българската борба за независима църква, която е едновременно духовна, политическа и национална. Патриаршията в Цариград, контролирана от гърците, подлага българската църква на елинизация, заменя българския език в богослужението и изземва приходите на българските манастири. Българите отговарят с масови петиции, протести и дори физическа съпротива срещу гръцките владици. Местните общини в Пловдив, Копривщица, Котел, Търново и други градове изгонват фанариотските митрополити и избират свои духовници. Тази църковна борба по същество е мирно въстание за национална автономия, което укрепва самоуправлението, създава мрежа от училища и читалища и подготвя народа за бъдеща политическа революция. Когато през 1870 г. се създава Българската екзархия, това представлява първото официално международно признание на българската нация след 1396 г., и същевременно дава легален инструмент за национална мобилизация.

Възникване на революционни идеи и чети

Още преди Левски и Ботев, през първата половина на XIX век се появяват хайдушки и четнически движения, които вече имат организирана структура, определени райони на действие и тактически цели. Хайдутството престава да бъде само форма на социален протест и се превръща в националноосвободителна сила. В някои райони четите са подкрепяни от местните общини, църквата и училищата. Създават се първи опити за координация между различни чети – например действията на Индже войвода, Добри войвода, Кара Кольо и други. Този процес показва, че българите започват да мислят стратегически за въстание, а не просто за спорадични акции. В същото време българската емиграция в Русия, Влашко и Сърбия създава комитети и издава революционна литература. Постепенно условията узряват за преминаване от културно към въоръжено националноосвободително движение.

Международен контекст и нова надежда

През XVIII и началото на XIX век геополитическата карта на Балканите се променя. Русия започва серия от войни с Османската империя и се представя като закрилник на православните народи, което дава надежда на българите. Сърбия се вдига на въстание (1804–1815) и постига автономия. Гърция започва революция през 1821 г. и постига независимост. Това показва, че Османската империя вече не е непобедима, а въстанието се превръща в реалистичен път към свобода. Българите внимателно наблюдават тези примери и извличат уроци – нужда от национално единство, международна подкрепа, централно ръководство и масово участие. Именно в този момент се появяват личности като Георги Раковски, които ще превърнат идеята за въстание в организирано национално движение.

IX. Въстанията през Възраждането (втора половина на XIX век – 1878)

Нишкото въстание (1841) – първият модерен бунт

През 1841 г. избухва Нишкото въстание – първият голям бунт от нов тип, който включва селяни, градски жители и дори част от местната интелигенция. Причините са тежки данъци, произвол на местните турски власти и отказът на Портата да реформира управлението. Въстаниците овладяват няколко села и градове, но нямат външна подкрепа. Османците потушават бунта с жестокост – хиляди са избити, депортирани или поробени. Въпреки това, Нишкото въстание показва нов тип организация: използване на клетви, заговорнически мрежи и планове за координация с други райони. То е предвестник на бъдещите въстания от Възраждането и доказва, че българите са готови на масова жертва.

Видинското въстание (1850) – най-масовото селско въстание преди Априлската епопея

Видинското въстание от 1850 г. представлява най-голямото и организирано селско въстание в българските земи преди 1876 г. и показва, че населението вече притежава ясна социална и национална мотивация. Причините за въстанието са тежките данъци, насилието на местните аяни и нарушаването дори на минималните реформи, обещани с Танзимата. Видинският санджак е известен с особено жестоко управление, което предизвиква дълбоко недоволство. Въстаниците се организират в комитети, подготвят план за действия и изпращат петиции до султана, настоявайки за справедливост. Когато исканията им са игнорирани, те вдигат оръжие и овладяват десетки села. Въстанието е ръководено от влиятелни селяни като Пламен Тимошко и Лило Вълчев, което показва, че селската община вече има политическо съзнание и способност за самоорганизация. Османската власт реагира първо с обещания и преговори, а след това – с военна сила. Бунтът е потушен, но султанът е принуден да уволни някои местни управители и да смекчи данъчния режим. Видинското въстание доказва, че селото може да бъде политическа сила и поставя въпроса за българските права на високо ниво в Османската империя.

Други предвестници на организирана национална революция (Берковска, Пиротска и Врачанска буна)

След Видинското въстание българите в Северозападна България, Тимошко и Моравско не се отказват от съпротивата. През 1835 г. избухва Берковската буна, свързана с Велчовата завера, която представлява първият опит за координирано, тайно, градско-патриотично въстание. Макар и бързо разкрито от османците, то разкрива, че българите вече мислят в категориите на национална конспирация, а не само на спонтанен бунт. В Пиротско (1836) и Врачанско (1856) се наблюдават също организирани бунтове, които сочат към търсене на международна подкрепа – в частност от Сърбия и Австрия. Тези движения са важни, защото създават революционна култура: клетви, тайни общества, шпионаж, връзки с емиграцията. Те възпитават нов тип водачи – образовани, идеологически мотивирани, с визия за общобългарско въстание. Така до средата на XIX век България вече има социална база, идеология и първична организационна инфраструктура за модерно националноосвободително движение.

Априлското въстание (1876) – кулминацията на националната революция

Априлското въстание от 1876 г. е най-значимото въстание в българската история преди Освобождението и бележи преход от частични бунтове към пълномащабна национална революция. Организирано от Българския революционен централен комитет (БРЦК), създаден от Васил Левски, въстанието има ясна идеология, йерархия и вътрешна дисциплина. Въпреки залавянето на Левски и неуспеха да се изградят комитети навсякъде, през 1875–1876 г. Гюргевският революционен център начело с Бенковски, Каблешков, Волов и други организира четири революционни окръга. Първи се вдига Четвърти окръг (Панагюрище), след известното „Кърваво писмо“. Въстаниците овладяват градове и села, създават революционно управление, провеждат мобилизация и издигат национални символи. Въстанието придобива характер на гражданска война в района на Априлци, Батак, Панагюрище, Перущица. Османците реагират с брутални репресии: башибозукът и черкезките части извършват масови кланета. Макар въстанието да е потушено, то предизвиква огромен международен отзвук – „Българските ужаси“ възмущават европейската общественост и водят до Цариградската конференция и в крайна сметка до Руско-турската война (1877–1878). Априлското въстание доказва, че българите имат силно национално съзнание, готови са на саможертва и са способни да организират модерна революция. Това въстание е пряката причина за международното решение за освобождение.

Кресненско-Разложкото въстание (1878–1879) – борбата продължава извън Княжеството

След Освобождението Санстефанска България не просъществува поради Берлинския договор (1878), който разкъсва българските земи: Северна България става Княжество, Южна България – Румелия, Македония и Одринско – остават под Османска империя. Това предизвиква нова вълна от възмущение и съпротива. В Македония се формират комитети и чети, които започват въстание в Кресна и Разлог през есента на 1878 г. Въстанието е добре организирано, с участието на местни българи и доброволци от Княжеството. Кресна е освободена, създава се временно управление, но липсата на дипломатическа подкрепа и натискът на Великите сили водят до изолация. Въстаниците очакват помощ от Княжеството, но руската администрация я възпира. Въпреки героичната борба, османската армия потушава въстанието. Последицата е формирането на осъзнато движение за обединение и освобождение на всички българи извън Княжеството, което ще доведе до появата на Македоно-одринските комитети и по-късно – ВМОРО.

X. Въстания и съпротива след Освобождението: Македония, Тракия, Добруджа (1878–1912)

Политическото разделение на българите и новата мисия на революционното движение

След 1878 г. основната задача на българското национално движение се променя: целта вече не е създаване на държава – тя съществува, а обединение на всички българи в една държава. Създават се Македоно-Одрински комитети (1895), които организират чети, пропаганда, въоръжени акции. В Тракия българите също търпят жестоки репресии, особено след въстанията през 1821 и 1878, и създават собствени революционни структури. В Добруджа българите се оказват под румънска власт след 1878 г. и започват борба срещу румънската колонизация, опитите за денационализация и отнемането на земите. Така революционната енергия на българите се пренасочва от вътрешността на България към нейните етнически територии под чужда власт. Това води до възникването на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО), която ще стане най-голямата и най-добре организирана революционна структура в историята на Балканите.

XI. Илинденско-Преображенското въстание (1903)

Възникване на ВМОРО и подготовка на най-голямото въстание в Македония и Тракия

В края на XIX век българското национално движение в Македония и Одринско навлиза в нов етап с основаването на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) през 1893 г. в Солун. Организацията, ръководена от фигури като Дамян Груев, Гьорче Петров, Христо Татарчев и Иван Хаджиниколов, изгражда широка мрежа от комитети, чети, канали за оръжие, събиране на данъци и пропаганда. ВМОРО има ясна идеология: автономия на Македония и Одринско като стъпка към обединение с България. Организацията постепенно става паралелна власт в много села и градове, налагайки дисциплина, събирайки данъци от местното население и наказвайки предатели. През 1902 г. избухва Горноджумайското въстание, което е преждевременно и неуспешно, но разкрива решимостта за въоръжена борба. След него се взема стратегическо решение: следващото въстание трябва да бъде масово, добре организирано и подкрепено от международен отзвук.

Илинден (2 август 1903) – Македония се вдига

На 2 август 1903 г. (Илинден по стар стил) избухва въстанието в Битолския революционен окръг. Въстаниците, водени от Борис Сарафов, Даме Груев, Питу Гули и други войводи, завземат Крушево и обявяват Крушевската република – най-висшият политически акт на българската революция в Македония. Установява се временно революционно управление, което гарантира равни права на всички етнически общности, включително власи и гърци, което показва зрелостта на политическата мисъл. Въстаниците водят героични боеве при Мечкин камен, Негуш, Бигла, но липсата of тежко въоръжение и подкрепа от външни сили постепенно пречупва съпротивата. Османската армия, подкрепена от башибозук и арнаути, започва масови кланета, опожарявания и депортации. Въстанието е потушено, но привлича вниманието на Европа и изобличава османските зверства.

Преображение (19 август 1903) – борба в Одринско

На 19 август (Преображение) избухва въстанието в Одринския окръг, особено в Странджа и Малкотърновско. Въстанието е ръководено от Михаил Герджиков, Лазар Маджаров, Стоян Петров и други. Българите овладяват Странджа планина, създават „Странджанска комуна“ – локална самоуправляваща се република по революционен модел. Възниква дори примитивна форма на „революционна администрация“. Подобно на Крушевската република, тази структура доказва, че въстаниците не са просто чети, а стремеж към истинско държавно управление. Въстаниците водят боеве край Василико (Царево), Бунархисар и Паспалева могила. Въпреки слабото въоръжение, те удържат османските сили почти месец, но в крайна сметка са сломени от редовна армия и флот. Последиците са хиляди бежанци към България, опожарени села и масови убийства.

Герджовден (27 септември 1903) и общата съдба

В Сярския революционен окръг избухва въстание на 27 септември (Герджовден), което е по-късно и с по-малък мащаб поради арести и предателства. Все пак чети водят героични боеве край Мелник, Сер, Драма. Въстанието е потушено окончателно до есента на 1903 г. Загубите са огромни: над 200 села са опожарени, повече от 10 000 убити, над 30 000 бежанци. Илинденско-Преображенското въстание не постига военна победа, но има колосално политическо значение: то поставя македонския въпрос на международната сцена, доказва, че българите в Македония и Тракия не желаят реформи, а свобода, и създава мит за саможертвата, който ще вдъхнови ВМРО в следващите десетилетия. Това е най-високият апогей на революционната епоха преди Балканските войни.

XII. Добруджански, тракийски и македонски въстания в навечерието на Балканските войни (1900–1913)

Въстания в Тракия (1900–1908) – постоянна борба срещу османския терор

След 1903 г. ВМОРО временно отслабва, но в Тракия съпротивата продължава. Там населението е подложено на жестоки репресии, разоръжаване и насилствена ислямизация. В отговор четите на Михаил Герджиков, Стоян Петров, Георги Кондолов и др. водят постоянна партизанска война. Те нападат гарнизони, освобождават пленници, наказват изнасилвачи и агресивни бейове. Дейността е частично координирана с ВМОРО, но също така има специфични тракийски комитети. Властите отговарят с масови преселвания на българи към вътрешността на Мала Азия. Въстанията не са еднократни, а постоянен процес, който поддържа военната готовност на населението и укрепва мрежите на революционното движение. Тракия се превръща в школа за командири и войводи, които по-късно ще играят ключова роля през 1912–1913 г.

Добруджанската съпротива срещу румънската власт (1878–1913)

Добруджа е откъсната от България от Румъния през 1878 г. и българското население е подложено на систематична румънизация: забрана на българския език, закриване на училища, отнемане на земя от българските селяни и преселване на румънци. Появява се организирана съпротива – създават се нелегални комитети, които подпомагат бягството на българи в Княжеството, укриват оръжие и понякога организират въоръжени акции. През 1906 г. има селски бунтове в Южна Добруджа, насочени срещу румънските колонисти. Въпреки че не достигат мащаба на македонските въстания, добруджанските бунтове са важни, защото показват, че българите възприемат румънската власт като чужда окупация и са готови да се борят за връщане към България. Тази линия на борба ще продължи и в периода 1913–1940 г.

Продължаващата борба в Македония след 1903 г. – от въстание към партизанска война

След неуспеха на Илинден, ВМОРО минава в нелегалност и разделя силите си. Едната фракция (вътрешната) продължава въоръжената борба и саботажи. Втората (външната, върховистите) търси подкрепа от българското правителство. Въпреки вътрешните конфликти, четите продължават да действат: нападат османски гарнизони, защитават населението от сръбски и гръцки андарти, създават революционни съдилища. ВМОРО е вече почти „държава без територия“. Османската империя отговаря с репресии, но след Младотурската революция (1908) временно обещава равноправие. Българите наивно вярват, че реформите ще доведат до автономия, но скоро разбират, че младотурците целят централизация и турцизация. Това води до нова вълна от съпротива през 1910–1911 г. В тези години четите на Яне Сандански, Христо Чернопеев, Тодор Александров и други поддържат огнището на борбата, което ще избухне отново с пълна сила при Балканските войни.

XIII. Въстания и съпротива по време на Балканските и Първата световна война (1912–1918)

Балканската война като организирано въстание на целия народ

Балканската война (1912–1913) може да се разглежда като най-голямото „въстание“ в българската история, защото за първи път българският народ се сражава срещу Османската империя с редовна армия, подкрепена от масово цивилно участие и доброволчески чети. ВМОРО и ВМОК мобилизират хиляди доброволци, които формират Македоно-Одринското опълчение. Това е връхната точка на сливането между националната революция и държавната военна сила. Македонските и тракийските българи посрещат българската армия като освободителка, участват във воденето на бойни действия и създават местни български управления. Победата при Лозенград, Люлебургаз, Чаталджа и Одрин е резултат от съвместните усилия на държавата и революционното движение.

Междусъюзническата война и началото на нова трагедия

През 1913 г. обаче България влиза във война срещу бившите си съюзници Сърбия и Гърция, които нарушават договора за подялба на Македония. В хода на Междусъюзническата война сръбската и гръцката армия извършват масови убийства, изгаряне на села и изтезания срещу българското население в Македония. Местните българи се надигат на спонтанни въстания (Воденско, Тиквешко) и подпомагат българската армия. Въпреки героичната съпротива, България претърпява поражение и с Букурещкия договор (1913) губи Македония, Южна Добруджа и Източна Тракия. Това поражение отваря нова глава в българската съпротива – този път срещу Сърбия, Гърция и Румъния.

XIV. Въстания и въоръжена съпротива срещу сръбската власт в Македония (1913–1941)

Политиката на насилствена денационализация и тоталната забрана на българската идентичност

След Букурещкия договор (1913) по-голямата част от Македония е предадена на Кралство Сърбия. Сръбската власт незабавно провежда най-бруталната и системна асимилационна политика, позната в новата история на Балканите. Българският език е забранен в училищата, администрацията и църквите. Българските свещеници са изгонени, църквите са превърнати в „сръбски екзархии“ или затворени. Всички читалища са премахнати, българските книги – изгорени. Учителите са арестувани или депортирани. Стотици български общественици са хвърлени в затвори като Прилеп, Битоля, Велес. Във всяко село е въведен сръбски окупационен гарнизон, въвеждат се колективни глоби, забрана на българския костюм, дори принудително преименуване. Според официални сръбски документи целта е „Македонецът да забрави, че е българин“. Тази политика превръща Македония в огромен затвор, но едновременно с това подхранва изключително силна съпротива, защото всяка форма на българскост става акт на бунт.

Тиквешкото въстание (юни 1913) – първият открит сблъсък със сръбската окупация

Още преди официалното приключване на Междусъюзническата война (1913), в районите Кавадарци, Неготино и Ваташа избухва Тиквешкото въстание. Местните българи, подпомогнати от чети на ВМОРО, прогонват сръбските гарнизони, създават временна администрация и провъзгласяват отказ от сръбска власт. Въстанието обаче остава изолирано, защото българската армия вече води война на други фронтове. Сърбите изпращат армия и започват масови убийства. Само в Кавадарци и Неготино са избити над 1 000 души. Въпреки че трае едва няколко дни, Тиквешкото въстание има огромно значение – то е първото открито въстание срещу сръбската окупация и ясно заявява, че българите в Македония никога няма да приемат сръбската власт.

Воденско въстание (1913) – отчаян опит за спасение

В град Воден и околните села (1913) избухва второ въстание, което отново има локален, но масов характер. Българите въстават срещу сръбските войници и администрация, опитвайки се да възстановят българското самоуправление. Въстаниците блокират пътища, нападат гарнизони и създават временни революционни пунктове. Сърбите реагират с безпрецедентна жестокост: цели села са изгорени, населението е избито или депортирано. Документи на сръбски офицери признават, че се води „война срещу българското население“. Това въстание е по-малко известно от Тиквешкото, но показва, че съпротивата срещу сърбизацията е повсеместна.

Охридско-Дебърското въстание (септември 1913) – първата координирана въстаническа кампания

Охридско-Дебърското въстание е най-значимото българско въстание срещу сръбската власт през 1913 г. То е организирано от ВМОРО и подпомогнато от Албански въоръжени групи, които също ненавиждат Сърбия. Въстанието обхваща районите на Охрид, Дебър, Струга и Кичево. Въстаниците превземат Охрид и Дебър, унищожават сръбски гарнизони и прогонват администрацията. Създава се революционен щаб, който има амбицията да установи автономна власт. Въстанието е добре планирано, с ясно лидерство (например войводата Христо Матов, Петър Чаулев и др.) и подкрепа от населението. Сърбите са принудени да изтеглят части от други фронтове и да потушат въстанието с масови кланета. Дебър е опожарен, населението избито или прогонено, Охрид е подложен на терор. Въпреки поражението, това въстание показва, че българите могат да провеждат координирани военни действия срещу силна държава. Охридско-Дебърското въстание остава символ на македонската българска воля за свобода.

Възраждането на ВМОРО в нелегалност – от въстание към постоянна война

След 1913 г. ВМОРО (преименувана на ВМРО) преминава в нелегалност и започва да действа като постоянна паравоенна сила. Създават се „чети на постоянна война“ – малки, мобилни, дисциплинирани подразделения, които влизат и излизат от Македония през българската граница. Те нападат сръбски гарнизони, ликвидират агенти, унищожават административни сгради и поддържат моралната устойчивост на населението. Най-големите водачи на този период са Тодор Александров, Петър Чаулев, Александър Протогеров, Пере Тошев. ВМРО създава революционни съдилища, които наказват и турски, и сръбски, и гръцки потисници. ВМОРО фактически е „подземна държава“ с дисциплина, финанси, разузнаване и международни контакти. Сръбската власт реагира с военен режим, блокади, заложници и масови депортации. Съпротивата се превръща в ежедневие.

Първата световна война (1915–1918) – временно освобождение

През 1915 г. България влиза в Първата световна война срещу Сърбия. Българската армия освобождава почти цяла Вардарска Македония, което е възприето от населението като второ Освобождение. ВМРО подпомага българската армия с разузнаване, саботаж и логистика. Временните български власти възстановяват училища, църкви, читалища, пловдивски учители и свещеници са изпратени да възстановят българската идентичност. Хиляди македонски българи влизат доброволци в армията. Това е единственият период между 1913 и 1941, когато българите в Македония живеят свободно.

Поражението през 1918 г. и началото на сръбско-френския терор

След поражението на България през 1918 г. сръбската и френската армия окупират Македония. Започва нова, още по-брутална вълна на репресии: учители, свещеници, бивши войводи са разстрелвани без съд. Въвеждат се „военни съдилища на място“. Бежанският поток към България е колосален – стотици хиляди македонски българи напускат родината си. Много от тях се включват във ВМРО, която възстановява въоръжената борба. В този период се оформя фигурата на Тодор Александров като главен организатор и лидер на македонската съпротива. ВМРО започва систематична „война в сянка“ срещу сръбските власти: многобройни атентати, нападения над влакове, засади над гарнизони. Сърбите наричат това „бугарска пропаганда и бандитизъм“, но всъщност това е продължение на въстаническата традиция.

XV. Последните чети, дейността на ВМРО и краят на въстаническата епоха (1918–1945)

Следвоенният шок: терорът на Кралството на СХС / Югославия срещу българите

След Първата световна война Македония влиза в състава на новосъздаденото Кралство на сърби, хървати и словенци (по-късно Югославия). Новата държава, макар формално да проповядва „братство“, налага още по-брутален режим от предишната сръбска окупация. Българският език, училища, църкви, книги – всичко е забранено. Българската история е официално обявена за „сръбска“. Масови арести, военни съдилища, интерниране в Сърбия, убийства без присъда. Целта е пълно унищожение на българската идентичност. Само между 1919 и 1925 г. над 20 000 българи са убити или депортирани. Това не е просто репресия – това е държавна политика на етническо прочистване. Така режимът сам подхранва нова вълна на съпротива. ВМРО става единствената реална защита на населението.

Тодор Александров и трансформацията на ВМРО в „революционна държава“

В периода 1919–1924 г. ВМРО, под водачеството на Тодор Александров, се превръща в най-силната нелегална организация в Европа: има армия, съдилища, шпионаж, финансови ресурси, външни представители, дипломатически контакти. Фактически тя е „държава в изгнание“ с център в Петричко. ВМРО организира системни акции срещу сръбските власти: засади на влакове, нападения над гарнизони, ликвидиране на агенти, освобождаване на пленници. В отговор Югославия изгражда „желязна завеса“ по границата, с бетонни бункери, телени заграждения, мини – една от първите в Европа. ВМРО отвръща с тунели, тайни пътеки, използване на албански територии като база. Между 1922 и 1924 г. се води фактическа война – сражения по 200–300 души от двете страни. ВМРО става символ на българската непримиримост.

Ванче Михайлов и „професионализирането“ на революцията

След убийството на Александров през 1924 г. ВМРО преминава под влиянието на Иван (Ванче) Михайлов. Той превръща организацията в свръхдисциплинирана структура с малки, високоподготвени чети, които действат прецизно. Възприема принципа „един куршум – един човек“. Акциите стават хирургически, с конкретни политически цели. ВМРО ликвидира сръбски министри, генерали, шпиони. Най-известната акция е убийството на сръбския крал Александър Караджордевич през 1934 г. в Марсилия – извършено съвместно с хърватските усташи. Този акт разтърсва Европа и доказва, че македонският български въпрос не може да бъде игнориран. ВМРО контролира Петричко като автономна зона: сръбски, гръцки и турски агенти не смеят да преминат. В селата – български учители, църкви, комитети. Това е последният връх на българската организирана революционна сила.

Съпротива срещу румънската власт в Добруджа (1913–1940)

Паралелно с македонската борба, в Южна Добруджа се развива друга линия на съпротива срещу румънската власт. След 1913 г. и особено след Ньойския договор (1919) румънците провеждат насилствена колонизация: отнемат земята на българските селяни и я дават на румънски ветерани. Забраняват българския език в училищата и църквите. Българите създават нелегални комитети, които работят с ВМРО, организират саботажи, подпомагат чети. През 1919 г. избухва въстанието в с. Татар-Атас (дн. Йовково), потушено с кръв. През 1923 г. се създава Добруджанската революционна организация, ръководена от Антон Стоянов, Марко Чолов и др. Организацията води въоръжени акции до края на 30-те години. През 1940 г. Южна Добруджа е върната на България с Крайовската спогодба – единствената национална победа между двете войни. Това е резултат не от покорство, а от десетилетна съпротива и дипломатически натиск.

Македонската борба през 20-те и 30-те години – постоянна война срещу Сърбия и Гърция

През целия междувоенен период македонските българи продължават да водят партизанска война. Сърбите използват казарми, жандармерия, терор. Гърците – насилствена елинизация, забрана на български език, разрушаване на църкви. ВАЖНО: Гърците дори преселват десетки хиляди малоазийски гърци в Македония след 1923 г., за да сменят етническия състав насилствено. Българите отговарят с въоръжени акции. ВМРО организира над 300 въоръжени нападения между 1920 и 1934 г. Това е най-дългата и твърда въоръжена борба в Европа след Първата световна война. Сърбия нарича това „бугаро-комитска чума“. Но българите го наричат „чест и дълг“.

1941–1944: Българската администрация в Македония – най-краткото, но най-свободното време

През 1941 г., след разгрома на Югославия от Германия, България получава административен контрол над Вардарска Македония. Местното население посреща българската власт с цветя, камбани, хляб и сол. Отварят се български училища, църкви, читалища, администрация. Връща се българската азбука, възстановява се Екзархията. ВМРО помага в управлението. Това е „второто освобождение“ според самите македонски българи. Но този период е кратък – само три години.

1944–1945: Югославските партизани и комунистическото предателство

През 1944 г. югославските партизани навлизат в Македония с подкрепата на СССР и Великобритания. След преврата в София (9 септември 1944) новата комунистическа власт в България забранява ВМРО, арестува или убива войводите, предава досиета на Югославия. Започва насилствена „македонизация“ – създава се изкуствена „македонска нация“, „македонски език“ и „македонска църква“. Българите в Македония са подложени на нова вълна на убийства, затвор, депортации (лагер Идризово). Хиляди членове на ВМРО са избити. Последните чети продължават борбата до 1945 г., някои дори до 1948 г., но са заловени или ликвидирани. С унищожаването на ВМРО и налагането на комунистическите режими се слага насилствен край на въоръжената българска съпротива.

Въстанията на българите от 1018 до 1945 г. представляват уникална историческа линия на непрекъсната съпротива, която преминава през различни политически контексти и завоевателни режими, но никога не прекъсва. От болярските бунтове срещу Византия, през въстанието на Асен и Петър и възстановяването на държавността, до османското владичество и националноосвободителните борби през Възраждането, идеята за свобода и българска държавност остава постоянна. Всеки неуспех не унищожава стремежа, а напротив – запазва историческата памет и подготвя следващия етап от борбата. Това превръща българския въстанически опит в изключение за Европа по своята устойчивост и дълбочина.

Характерът на съпротивата се променя през вековете – от феодални метежи към народни въстания, от религиозна съпротива към национална революция, от хаотични бунтове към организирани структури като ВМОРО и ВМРО. Важна роля играят духовенството и църквата, които съхраняват езика, вярата и историческата памет. Хайдутството и четническите движения функционират като „военна школа“ за бъдещите революционери. Външните фактори – Византия, Османската империя, Великите сили, Сърбия, Гърция, Румъния, Югославия – влияят върху успеха или провала на въстанията, но не променят волята на народа. Националната идея постепенно се модернизира и достига своя най-висок организационен връх при ВМРО.

След 1878 г. борбата се пренася в Македония, Тракия и Добруджа, където българите са отново под чужда власт. Илинденско-Преображенското въстание (1903), Тиквешкото, Воденското, Охридско-Дебърското (1913), дейността на ВМРО и Ванче Михайлов, както и добруджанските въстания доказват, че въоръжената съпротива продължава даже след създаването на българската държава. Последните чети са унищожени след 1944–1945 г. от комунистическата власт и югославския режим, което поставя край на въоръжената фаза на българската борба. Но въстанията изпълняват своята историческа мисия – съхраняват националната идентичност, формират модерната българска нация и създават традиция на политическа воля за свобода, която остава основа на българската историческа памет и до днес.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК