ЪРНЕСТ ХЕМИНГУЕЙ ЗА БЪЛГАРИЯ
Когато днес мислим за Ърнест Хемингуей, веднага изплуват романите му, превърнали се в класика – „Сбогом на оръжията“, „За кого бие камбаната“, „Старецът и морето“. Малцина обаче знаят, че преди да стане носител на Нобелова награда и един от най-четените писатели на XX век, Хемингуей е бил млад репортер, който прекосява Европа, за да отразява драматичните събития след Първата световна война.
Сред най-интересните, но малко познати епизоди от този период е престоят му на Балканите и особено в България през 1922–1923 г., когато изпраща репортажи за канадския вестник „Toronto Daily Star“. Едно от тези свидетелства е кореспонденцията, публикувана на 14 ноември 1922 г., озаглавена „Бежанци от Тракия“, в която Хемингуей описва трагедията на тракийското население след Гръцко-турската война. Това е не само журналистическо свидетелство за мащабна човешка драма, но и първият досег на Хемингуей с България.
I. Хемингуей като млад журналист
Ърнест Хемингуей започва да пише още като ученик, а след гимназията, вместо да продължи в университет, постъпва като репортер в „Kansas City Star“. Там усвоява строгите журналистически правила на редакцията – т.нар. „Сто правила“, които оформят неговия неповторим стил:
- „Пиши кратки изречения“;
- „Езикът трябва да бъде силен“;
- „Избягвай прилагателните, особено пищни“;
- „Първият абзац трябва да е кратък“.
Този опит става основа за по-късното му писане на художествена проза – стегнато, с изчистена форма и мощен емоционален заряд.
През 1920 г. Хемингуей заминава за Торонто, където започва да пише за „Toronto Star Weekly“, а от 1921 г. става кореспондент на изданието в Европа. По същото време се жени за Елизабет Хадли Ричардсън и двамата се установяват в Париж. Там младият журналист попада сред артистичния кръг на „Изгубеното поколение“ – Езра Паунд, Гертруд Щайн, Джеймс Джойс, Макс Ийстман, както и художници като Жоан Миро и Пабло Пикасо.
II. Пътят към Балканите
След края на Гръцко-турската война (1919–1922) и разпадането на Малоазийския фронт, хиляди тракийски българи и гърци са принудени да напуснат родните си места. Хемингуей е изпратен да отрази тази човешка катастрофа. Той преминава през Одрин и България на път за Париж, пътувайки с „Ориент експрес“. Именно по време на това пътуване изпраща репортажа си, публикуван в „Toronto Daily Star“ на 14 ноември 1922 г., озаглавен „Бежанци от Тракия“.
„Бежанци от Тракия“ – поглед отвътре
Репортажът на Хемингуей е силно емоционален, без излишни украшения, но с ясно изразено човешко състрадание. Авторът разказва как, след като напуска зоната на ужасната евакуация, се озовава в удобния влак и започва да усеща преживяното като нереално – „Това е хубавото на спомените“, пише той.
Той описва непрестанната върволица от хора, прогонени от домовете си, които вървят бавно по калните пътища към Македония – четвърт милион души, носещи всичко, което са успели да спасят. Хемингуей не повтаря всички детайли от предишната си телеграма, изпратена от Одрин, но внушава продължителността и трагичността на този поток от човешко страдание.
Торонто Дейли Стар, 14 ноември 1922 г. София, България:
След като ужасът от евакуацията на тракийското население остана зад мен, в удобния влак преживяното започваше да ми се струва нереално. Това е хубавото на спомените.
Описах евакуацията в една телеграма от Одрин до “Стар”. Няма защо да разказвам всичко отново. Тя все още продължава. Не зная колко ще пътува това писмо до Торонто, но когато четете кореспонденцията в “Стар”, бъдете сигурни, че същата тая страшна, влачеща се върволица от хора, прогонени от домовете им, ще продължава да тече в нескончаем поток по калния път към Македония. Четвърт милион души се движат много бавно.
Самият Одрин е неприятен град. Както ми предаде началникът на гарата, хотелът на Мадам Мари беше единственото място в града, където човек може да преспи.
Леглата бяха пълни с въшки. По време на войната въшлясвах неведнъж, но никога не бях виждал такова нещо като в Тракия…
Мадам Мари – едра, отпусната хърватка, свари кафе и ни поднесе възкисел чер хляб в празна стая, която служеше за трапезария, приемна и хотелска канцелария.
– Мадам, стаята ни е пълна с въшки – казах весело, за да започна разговор.
Тя разпери ръце.
– Но е по-добре, отколкото да се спи на улицата, нали, господине? Не е ли по-добре?
Атмосферата в Одрин
Младият репортер описва Одрин като „неприятен град“. Той се настанява в единствения що-годе приемлив хотел – този на мадам Мари, едра хърватка, която му поднася кафе и кисел чер хляб в импровизирана трапезария. Леглата обаче са пълни с въшки – детайл, който подчертава суровостта на Балканите в онези години.
Хемингуей започва разговор с Мадам Мари, като шеговито отбелязва, че стаята му е пълна с въшки. Отговорът ѝ е типично балкански, простичък и мъдър:
Но е по-добре, отколкото да се спи на улицата, нали, господине?
Тази сцена – едновременно комична и философска – завършва с чаша вино и сбогуване, в което Мадам Мари обобщава реалността на Балканите:
Това не е Париж… По-добре, отколкото на улицата.
III. България в погледа на Хемингуей
Престоят на Хемингуей в България не се изчерпва само с този репортаж. Той се връща към темата за страната още два пъти през 1923 г., когато вече е утвърден кореспондент на „Toronto Star“.
Лозанската конференция и Александър Стамболийски
На 27 януари 1923 г. в статията си „Мусолини – най-големият блъф в Европа“ Хемингуей описва срещи и наблюдения от Лозанската конференция, където се решават важни следвоенни въпроси. Там той отделя специално внимание на Александър Стамболийски, министър-председателя на България.
Хемингуей го представя като „снажен, грубоват селянин“, който се движи без лукс, пешком, подозрително оглежда пазачите и тълпата. Авторът отбелязва, че Стамболийски никога не би си позволил лимузина, дори и да има средства за това.
На темата България той се спира още два пъти с проницателност и разбиране. Това той прави в репортажа си от Лозана, отпечатана под заглавие „Мусолини – най-големият блъф в Европа” (27 януари 1923) и в очерка си „С какво се занимават кралете в Европа” (15 септември 1923).
На Лозанската конференция, на която Хемингуей присъства, споменава няколко ласкави думи за Александър Стамболийски:
Стамболийски, министър-председателят на България, се появява на двукрилите врати, поглежда подозрително двамата швейцарски полицаи с каски, намръщва се при вида на тълпата и тръгва нагоре по хълма към хотела си. Стамболийски не би си позволил да се движи с лимузина, дори и да имаше пари.
В следващия си репортаж за „Торонто Стар“ от 15 септември 1923 г., когато Стамболийски е вече убит, Хемингуей дава своята оценка за случилото се като прави равносметка на управлението и на балканските крале:
Онзи ден в Париж срещнах моя стар приятел Късия. Късия е филмов оператор и снима хроники, които гледате в киното. Тъкмо се беше върнал от Гърция.
Гръцкият крал Георг е един от най-младите крале в Европа и вероятно най-неблагополучният. Както казва Късия, той е чудесно момче, но не получава никаква радост от това.
Следва мнението му за румънския крал и за неговите офицери:
Между другото офицерите от румънската армия, на която в следващите десет години предстои да понесе цялата тежест на суровите атаки на унгарци и руснаци, употребяват червило и носят корсети. Без преувеличение.
Като свършихме с Румъния, влизаме във владенията на българския цар Борис. Борис е син на Фердинанд – Лисицата.
През 1918 г. близкоизточният фронт се разпадна и българската войска, оглавена от войнишки революционни комитети, се отправи към дома си. Тя освободи Стамболийски – снажен, грубоват селянин. Беше хвърлен в затвора, понеже бил настоявал България да воюва на страната на съюзниците.
Стамболийски излезе от затвора разярен и първото, което направи, беше да изобличи цар Фердинанд. Фердинанд напусна страната. Борис остана… Стамболийски имаше навика да го държи в приемната и да го вика, когато се нуждаеше от преводач при разговор с някого, с когото желаеше да бъде особено любезен. Например с кореспондентите на вестниците.
Стамболийски беше свален от старите прогермански армейски офицери, рушветчии, политически интриганти и от български интелектуалци, което в България означава хора, поели достатъчно знания, за да загубят способността да бъдат повече честни. Стамболийски беше убит от хората, които доведоха до пълна разруха страната, която той се опитваше да спаси. Борис е все още цар, но действията му се контролират от Фердинанд и съветниците на старата Лисица.
На чаша вино със същата мадам Мари от Одрин, Хемингуей се прощава с Балканите.
– Съжалявам за въшките, мосю – под влиянието на виното Мадам Мари ми беше простила. -Какво очаквате? Това не е Париж -тя се изправи едра, отпусната и мъдра с мъдростта на Балканите. – Довиждане, мосю. Да, зная, че сто драхми е скъпо, но това е единственият хотел тук. По-добре, отколкото на улицата, нали?
Макар Хемингуей да допуска историческа неточност, свързана с причините за затвора на Стамболийски (той пише, че бил осъден за настояване България да се присъедини към съюзниците, докато реалната причина е неговата позиция за неутралитет), репортерът успява да улови същността на този политик – човек от народа, опитващ се да спаси страната си от хаоса, предизвикан от старата прогерманска офицерска каста.
Цар Борис III и българската политика
В статията си от 15 септември 1923 г., публикувана под заглавие „С какво се занимават кралете в Европа“, Хемингуей вече говори за България след убийството на Стамболийски. Той описва цар Борис III като фигура, контролирана от баща си Фердинанд – „Лисицата“, и от старата прогерманска върхушка.
Хемингуей остро критикува българските интелектуалци, които според него са „погълнали достатъчно знания, за да загубят способността да бъдат честни“, и вижда в убийството на Стамболийски резултат от действията на старите политически интриганти и офицери, довели страната до разруха.
Балканската мъдрост през погледа на младия Хемингуей
Сцената на сбогуването с мадам Мари в Одрин е символична. След като преживява войната, бедността и хаоса на Балканите, младият репортер среща човешка мъдрост, родена от труден живот:
Да, зная, че сто драхми е скъпо, но това е единственият хотел тук. По-добре, отколкото на улицата, нали?
Това лаконично обобщение на реалността е в унисон със стила, който Хемингуей усъвършенства и в литературата си – простота, зад която се крият дълбочина и болка.
IV. Значение на тези репортажи
- Историческа стойност – текстовете на Хемингуей са ценен извор за събитията след Първата световна война, особено за съдбата на тракийските бежанци и политическата криза в България.
- Литературен ранен почерк – в тях ясно личи зародишът на неговия по-късен стил – кратки изречения, силен език, липса на сантименталност, но дълбоко човешко съчувствие.
- Редки свидетелства за България – малко западни автори от онова време пишат за България с подобна проницателност. Хемингуей улавя социалната динамика, политическите борби и трагедиите на Балканите без екзотизация, а с реализъм.
Епизодът с престоя на Ърнест Хемингуей в България през 1922–1923 г. е малко познат, но изключително интересен. Той показва младия журналист в период на търсене, пътуване и усвояване на света – опит, който по-късно ще се превърне в литературно злато. Репортажите му за бежанците от Тракия и за политическите събития в страната хвърлят уникална светлина върху България между войните и едновременно разкриват зараждането на стила, който ще направи Хемингуей световно име.
Това са свидетелства не само за една епоха на хаос и бежански потоци, но и за един млад писател, който учи да вижда света такъв, какъвто е – суров, мъдър и неподправен.
Харесайте Facebook страницата ни ТУК
