НЕОФИТ БОЗВЕЛИ

Когато говорим за Българското възраждане, често се фокусираме върху политическите събития, революционните организации и борците за национално освобождение. Но преди тяхната дейност да стане възможна, българският народ преминава през друга, не по-малко важна битка – борбата за независима църква. Това движение, известно като църковно-национална борба, не само съхранява българската идентичност в условията на чуждо духовно и политическо господство, но и подготвя почвата за политическото освобождение.

Сред първите и най-светли водачи на това движение е Неофит Бозвели – духовник, книжовник, учител, просветител и пламенен борец срещу фанариотската власт. Неговият живот е низ от неуморни усилия, пълни с лишения, заточения и постоянна борба в името на българската народност и просвета.

I. Ранни години и образование

Неофит Бозвели е роден през 1785 г. в град Котел – средище на занаятчийство, търговия и български дух. Бащиното му име е Петров, а прозвището „Бозвели“, с което остава в историята, идва от турската дума за „необуздан“. Това име, макар и дадено като прякор, удивително точно описва неговия буен, независим и непримирим характер.

Детските му години преминават в Котел, където вероятно учи в местното килийно училище. По това време (до 1795 г.) там учителства и Софроний Врачански, чийто пример и идеи несъмнено оказват влияние върху младия Неофит. Проявените дарби и интерес към книжовността го отвеждат на 18-годишна възраст в Света гора, където става послушник в Хилендарския манастир.

Жаждата му за знание го кара да напусне строгата монашеска килия и да учи в гръцко училище извън Атон. Завършва елинското училище, но не продължава академичното си образование, тъй като монашеският обет го задържа. През 1810 г. приема монашеско пострижение в Хилендар, а по-късно и свещенически сан.

II. Свищовският период – просветител и възстановител на града

През 1813 г. е изпратен като таксидиот на Хилендарския манастир в Свищов – един от най-големите и заможни български градове, но тогава тежко пострадал от пожар, причинен при руско-турските войни. Местното население е разпръснато, а градът – в руини.

Бозвели проявява организаторски талант и патриотична отдаденост – насърчава жителите да се върнат и да възстановят домовете си. Остава в Свищов близо 20 години, през които развива активна учителска, проповедническа и книжовна дейност.

С помощта на своя съмишленик Емануил Васкидович, той превръща града в просветен център. Най-значимата му образователна инициатива е учебникът „Славяноболгарское детеводство за малки деца“ – новаторско помагало, състоящо се от шест учебни книги, с напредничави идеи за реформа на българското училище.

За да го издаде, пътува до Крагуевац (Сърбия), където пребивава около две години, запознава се с творчеството на Доситей Обрадович и Захарий Орфелин и издава още две книги – „Краткая свещеная история“ и „Свещений катехизис“.

III. Начало на борбата срещу гръцкото духовенство

През 1836 г. се завръща в България и започва обиколки в Калофер, Карлово, Габрово и Троян. Наред с учителската работа, той започва открита борба срещу гръцките владици, които, назначени от Цариградската патриаршия, фактически потискат българския език и култура.

Особено остро се противопоставя на търновския митрополит Панарет – гърк, назначен против волята на местното население. Бозвели се превръща в лидер на антифанариотското движение в Търново и печели доверието на народа, който дори иска той да бъде избран за митрополит.

IV. Мисията в Цариград и първото заточение

През 1839 г. заминава за Цариград, където развива активна дейност сред българската колония. Първи предлага създаването на българска църква в столицата на Османската империя – символ на националната духовна самостоятелност.

Патриаршията отказва да го назначи за митрополит и изпраща друг грък, а Бозвели е назначен за протосингел. През 1841 г., след доноси и без разрешение от Високата порта, той е отвлечен от Лясковския манастир и заточен на Света гора, където остава близо три години.

V. Завръщане в Цариград и съвместна борба с Иларион Макариополски

През 1844 г. успява да се върне в Цариград и да намери нов съюзник – Иларион Макариополски. Двамата изготвят меморандуми до Високата порта, в които настояват:

• за назначаване на български архиереи, избирани от народа;
• за свободно откриване на български училища;
• за правото да се печатат книги на български език;
• за създаване на независимо българско представителство към властите;
• за участие на българи в съдебните институции.

VI. Второто заточение и последните години

Програмата им е възприета като заплаха и на 29 юли 1845 г. двамата са изпратени повторно на заточение в Света гора. Бозвели е държан във Великата лавра, а после в Хилендар.

В заточение той пише най-известните си произведения – „Плач бедная Мати Болгария“ и „Разговор с един бесарабски българин“, в които осъжда фанариотската политика и призовава към просветна и църковна борба. Болен и изтощен, умира на 4 юни 1848 г. в Хилендар.

Неофит Бозвели остава в историята като първия голям водач на църковно-националното движение. Той съчетава качествата на духовник, учител, публицист и обществен деец, който със слово и дело проправя пътя към учредяването на Българската екзархия (1870).

Неговите учебници и книжовна дейност поставят основите на модерното българско образование. Той въвежда жанра на диалога в нашата литература и използва писменото слово като оръжие за пробуждане на народното съзнание.

Животът на Неофит Бозвели може да се обобщи с една дума – борба. Борба срещу духовното и културно потисничество, борба за просвета и национална идентичност, борба за правото на българите да имат своя църква, своя книга и свой глас. Без неговата дейност и без вдъхновените от него поколения, страниците на българската история щяха да изглеждат различно.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК