ЙОСИФ СОКОЛСКИ

Зад името Йосиф Соколски се крие една доста интересна и същевременно недостатъчно позната личност от епохата на Българското възраждане. Колоритът на неговата личност несъмнено съответства на сложната му и изпълнена с превратности съдба.

Рождената му година не е известна с точност. Предполага се, че е около 80-те години на XVIII век, а според различни източници варира в широкия диапазон между 1775 и 1792 година. Липсата на конкретни сведения навежда на мисълта, че произходът му е от съвсем обикновено и бедно семейство. Йосиф Соколски е роден в малка колиба в Нова махала (днес квартал на Габрово).

По рождение носи името Иван Марков. Не може да бъде определен като особено просветен или образован човек, но за сметка на това в пълна мяра му прилягат епитетите буден и активен. Животът му е белязан от редица превъплъщения – хайдутин, монах, униатски архиерей и накрая изгнаник в Киево-Печорската лавра.

I. От хайдутин към монах

Според някои сведения в ранните си години той е известен като Стоян войвода, предвождащ малка хайдушка чета. През 1802 година постъпва като послушник в Троянския манастир. На 14 август 1806 година приема монашество под името Йосиф.

Постепенно се издига в църковната йерархия и през 1821 година достига до чин архимандрит. Това става малко след като се завръща от Атонските манастири, откъдето донася в Габрово препис на житието на местния светец Онуфрий. Междувременно до 1832 година е игумен на три манастира – Тетевенския, Гложенския и Калоферския.

II. Основаването на Соколския манастир

През 1833 година, с помощта на жители на Етъра и Нова махала, Йосиф Соколски основава Соколския манастир, на който посвещава следващите десетилетия от живота си. Манастирът се превръща в духовен и революционен център с огромно значение.

По време на освободителните борби в него намират убежище четата на дядо Никола, Васил Левски, Цанко Дюстабанов и други бунтовници. По време на Руско–турската война светата обител дори функционира като военна болница. Именно след създаването на този манастир Йосиф приема прозвището Соколски.

Освен Соколския манастир, той основава и девическия манастир в Габрово – „Благовещение на света Дева Мария“.

III. Исторически контекст

Днес трудно можем да си представим мащабността на това дело. В онези тежки времена османската власт строго забранява строежа на нови храмове, населението е подложено на непосилни данъци и репресии, а въпреки всичко хората отделят от залъка си, за да съхранят вярата си. Вярата в онези години е била равнозначна на самото запазване на народността.

Към това се прибавя и агресивната асимилаторска политика на гръцките духовници, която понякога се е възприемала като по-опасна дори от османското иго. Русия от своя страна проявява безразличие към стремежа на българите за църковна независимост, което създава предпоставки за търсене на алтернативни решения.

IV. Униатството и Римската авантюра

Едно такова решение е униатското движение, водено от Драган Цанков. То предвижда българската църква да признае върховенството на папата, но същевременно да запази православните си обреди. Католическият свят, и най-вече Франция, бързо се възползва от ситуацията, изпращайки мисионери. Сред тях е и Йожен Боре, който действа в българските земи. Католиците обещават покровителство на папата в борбата за независима българска църква.

В това движение е привлечен и архимандрит Йосиф Соколски. През 1861 година, вече в напреднала възраст, той е избран за архиерей. На 15 март заминава за Рим заедно с Драган Цанков, дякон Рафаил, Г. Миркович и Йожен Боре, за да бъде ръкоположен лично от папата.

Посещението му в Рим е белязано от редица любопитни, дори анекдотични случки. На тържествения обяд, организиран от папата, Соколски се възмущава, че е сервирано блажно в петъчен ден. След скандал му поднасят постно ястие. При ръкополагането отказва да му бъде отрязан кичур коса и брада – обичай задължителен за католическата традиция, но неприемлив за него. По време на обяда директно поставя въпроса „кога ще стане патриарх“, на който папата уклончиво отговаря, че това зависи от разпространението на движението сред българите. На трапезата пък със самочувствие разказва за своето хайдушко минало.

V. Киевско-печорската лавра и изгнанието

Разочарован от Рим и от униатската авантюра, Йосиф Соколски поема към следващата и последна спирка в живота си – Киевско-печорската лавра. Обстоятелствата около пристигането му там остават неясни – дали сам е потърсил връщане към православието, или е отвлечен от руснаците, които се страхували да не изгубят влияние.

Каквато и да е истината, факт е, че той е добре приет. Получава руска държавна пенсия и дори имот с лозе и градина. Въпреки молбата му да бъде отново приет в православието, това не се случва. Така остава в лаврата до смъртта си на 30 септември 1878 година. Според най-разпространената версия е държан там против волята си, защото е бил важен за руската дипломация. Никога повече не се завръща в България и не вижда любимия си Соколски манастир.

Макар в народната памет да остава предимно с анекдотичните случки от Рим, Йосиф Соколски е бил искрен, честен и предан човек. Едва ли сам е осъзнавал каква роля е изиграла личността му в борбата за българска църковна независимост. Макар често да е бил използван като инструмент в голямата политическа и религиозна игра, неговото участие в униатската мисия се превръща в повратна точка.

За добро или за лошо, именно източното православие и до днес е най-разпространената вяра в България – и в това, макар и косвено, има заслуга и колоритната личност на Йосиф Соколски.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК