На 02.03.2020 ни напусна творецът от немски произход Франк Уве Лайзипен, по-известен с псевдонима си „Улай.“ Улай бе концептуален артист, най-известен с пърформансите си, визуалното си изкуство, фотографиите си и дългосрочното си партньорство със сръбската артистка Марина Абрамович. Творчеството му се характеризира със скандални, спорни творби, някои от които екстремни и опасни за здравето на Улай. Тематиките, които биват засягани в изкуството му през годините, са идентичност, пол, сексуалност и социални норми.

Улай започва артистичната си кариера като фотограф, консултант за компанията „Полароид.“ Фотографското му изкуство се характеризира с остри черно-бели снимки, на които е изобразен творецът в различни образи. Фокус на творбите са проблемите около половата идентичност, както и състояния на безпокойство. Тези творби утвърждават статута на Улай като създател на пърформанс фотографията. Една от най-известните му творби от периода преди партньорството му с Абрамович е заснет пърформанс на име Action in 14 Predetermined Sequences: There is a Criminal Touch to Art (Действие в 14 Предопределени Последователности: Има Нотка Престъпление в Изкуството) от 1976. Творбата се изразява в кражба на картина, извършена от Улай. Той краде картината The Poor Poet (Бедния Поет) на Карл Спитцвег от 1839 г., и, преследван от охраната на Берлинската галерия Neue Nationalgalerie, той кара до Кройцберг – квартал, известен тогава с високия си брой имигранти. Там, той влиза в дома на семейство турски имигранти (които предварително са се съгласили Улай да снима документален филм в дома им, но са нямали представа, че крадена картина ще е фокусът на този филм), и закача картината в дома им. Предварително, той се обажда на властите от телефонна кабина и казва адреса на къщата, за да може да дойдат и да приберат картината. Целта на пърформанса е да ползва откраднатата картина, за да привлече внимание към окаяното състояние на имигрантите в Берлин. Улай се оказва успешен в начинанието си, тъй като пърформансът създава желаният медиен фурор. Важно е да се отбележи, че картината на Спитцвег се счита за любимата картина на Адолф Хитлер. Така Улай ‚краде‘ символ на немската гордост и национализъм, и го ‚окачва‘ в дома на турски имигранти. Улай също така иронизира клишираната концепция за бедния, страдащ артист, която е заложена в Бедния Поет.

През 1976 г. Улай се запознава с Марина Абрамович. Запознанството им води до партньорство както в творчески, така и в личен аспект, което продължава 12 години. Партньорство му с Абрамович се характеризира в редица пърформанси, най-известните от които попадат в поредицата „Relations” („Връзки“.) Съвместното творчество на Улай и Абрамович се съсредоточава върху достигането и разглеждане на границите на ума и тялото. Дуото е известно с това, че нарича себе си „другото“ (“the other”,) както и с това, че двамата творци гледат на себе си като на неразделни части от едно двуглаво тяло. Една от най-известните им творби – Breathing in/breathing out (Вдишване/издишване) (1977). Творбата представлява двамата творци, дишащи в устата на другия. В процеса, всеки вдишва издишания въздух на другия, което довежда до припадането им след 19, поради количеството на вдишания въглероден диоксид. Дуото решава да се раздели през 1988. Раздялата им представлява пърформанс сама по себе си – всеки от тях тръгва от срещуположния край на Великата Китайска Стена, срещайки се по средата. Тогава те си казват сбогом.

В интервю от късният период на Улай (2011), той нарича себе си „Вода,“ тъй като човешкият мозъкът е съставен от около 90% вода, а човешкото тялото е около 68% вода. Това загатва интересът на артиста към водата, която е централна тематика в късното му изкуство. В същото интервю, той казва:

„Аз съм доста неортодоксален, както и в работата ми, така и в живота ми. Никога не съм правил това, което ‚се предполага‘ от артистите да правят: не следвам пазара, нямам отличителен стил; по-скоро съм проектово-ориентиран.“

По-нататък, той допълва:

„Не съм отхвърлил идеята да съм отличителен артист. Просто не съм такъв тип човек. Не съм кариерист, който търси конкретен стил или концепция, с които да бъда разпознаван, и които да повтарям. Избрах друг подход.“

Той също така казва, че експериментирането трябва да е в основата на действията ти, ако търсиш нещо, което все още не съществува. Относно живота и личността си, Улай казва:

„Осиротях на 15, нямах друго семейство. Трябваше сам да се образовам. Самотата може да е фатална. Отначало работех като самотник. Ползвах камера ‚Полароид‘ като мой свидетел: това бяха интимни пърформанси. Бяхме просто аз и камерата ми. […] Предполагам, че съм парадоксален: самотник, който копнее за колаборация.“

Улай бе един неповторим и необикновен творец. Често бива засенчен от бившата си партньорка Абрамович, както и от съвременника си Уорхол в контекста на развиването на пърформанс фотография заснета с ‚Полароид.‘ Независимо от това, влиянието на Улай върху съвременното изкуство не може да бъде отречено. Близо 50-годишната му кариера оставя един сериозен отпечатък върху концептуалното, пърформанс, фотографското и социално-ориентираното изкуство. Светът на изкуството скърби за загубата на Улай.

Автор: Стиф Лазаров (Статията е публикувана със съгласието на електронно списание “Нова Социална Поезия” )