ХРИСТИЯНИЗАЦИЯ НА БЪЛГАРСКИТЕ МЮСЮЛМАНИ ПРЕЗ БАЛКАНСКИТЕ ВОЙНИ

Темата за насилствената християнизация на българите мюсюлмани по време на Балканските войни (1912–1913) представлява едно от най-мрачните и същевременно най-пренебрегвани събития в българската история. Въпреки нейния мащаб, драматизъм и дълготрайни последици върху националното съзнание, тя почти не присъства в академичната историография. Това мълчание не е случайно – то е резултат от съзнателна политика на държавата и на официалната историческа наука, която в различни периоди избира да заглушава неудобните факти, за да опази определен национален образ.

Още след 1919 г., в условията на национален разгром и политическа нестабилност, българската историография избягва теми, които разкриват вътрешни конфликти или морални провали на държавата. Вместо това, научните усилия се насочват към оправдание на войните, търсене на „външни виновници“ и възвеличаване на военните подвизи. Насилствената християнизация, която разкрива тежки нарушения на човешки и религиозни права от страна на българската държава и Българската православна църква, не се вписва в този национален разказ. Затова тя е изтласкана в периферията – споменавана бегло, сведена до „отделни ексцесии“ или изцяло премълчавана.

След 9 септември 1944 г. темата попада под още по-строг контрол. В Народна република България тя е разглеждана през идеологическа призма – не като исторически процес, а като инструмент за легитимиране на „Възродителния процес“. Държавата и партията дирижират тотално научната интерпретация: насилственото покръстване от 1912–1913 г. се представя не като травма, а като „предшественик на националното обединение“. Научните изследвания са подчинени на политически цели, а архиви, свидетелства и чуждестранни доклади се укриват или цензурират. Истината не просто е премълчавана – тя е подменяна.

В резултат, в продължение на десетилетия българската историческа памет живее с изкривен образ на собственото минало. Морално тежката тема за това как държавата и църквата – институции, призвани да защитават, – се превръщат в насилници, остава в сянка. Поколения историци я пропускат „тактично“, а обществото израства без осъзнаването на случилото се. Този исторически вакуум не е неутрален: той пречи да разберем защо българите мюсюлмани (помаците) в следващите десетилетия се отчуждават от държавата и често търсят защита от външни сили.

Съвременната историография едва в края на XX и началото на XXI век започва да връща тази тема в научното поле. Нови документи, доклади на Велики сили, свидетелства на очевидци и вътрешна църковна кореспонденция разкриват пълния мащаб на събитията. Излиза наяве, че става дума не за „единични случаи“, а за систематична, добре организирана акция, подкрепена от държавата, легитимирана от църквата и извършвана с участието на армия, полиция и въоръжени чети. Това не е локално явление – това е най-голямото насилствено покръстване в Европа през XX век.

Историографията днес стои на кръстопът: или да продължи да пази удобното мълчание и да поддържа национални митове, или да се изправи пред истината и да възстанови историческата справедливост. Настоящото изследване избира втория път. Защото само когато си признаем собствените грешки, можем да разберем причините за дълбокото недоверие между общностите, за социалната маргинализация и за повторението на подобни процеси в други епохи. Историята не трябва да бъде инструмент на пропагандата. Тя трябва да бъде огледало – дори когато в него образът е болезнено честен.

I. Българите мюсюлмани – между идентичността, религията и географията: една общност в периферията на държавата

За да се разбере дълбочината на насилствената християнизация, трябва първо да се разбере кои са българите мюсюлмани – общност уникална за Балканите, но често третирана като „чужда“ в собствената си държава. Те са известни под различни названия – „помаци“, „българи мохамедани“, „ахряни“ – но същността остава една: това са хора с български език, български произход и българска култура, които изповядват исляма. Религията става единствената линия на разделение между тях и останалата българска маса.

Географията – съдбовна изолация

Българите мюсюлмани са концентрирани в няколко ключови региона: Родопите, Беломорска Тракия и части от Македония. Този планински и често труднодостъпен терен има двояко влияние. От една страна, той ги запазва от пълна асимилация, съхранявайки вярата и обичаите им. От друга – изолира ги от административните центрове, образованието, икономическото развитие и модерните национални идеи. Така те остават „далече“ от държавата – не само географски, но и политически.

Произходът на исляма сред тях – спор, който историята още не е решила

Историографията и до днес спори: приели ли са исляма насилствено или доброволно? Едни твърдят, че е резултат от османски натиск и насилия, други – че е социално-икономическо приспособяване към новата власт. Каквато и да е истината, едно е ясно: до XIX век ислямът вече е дълбоко вкоренен – не като политическа декларация, а като културна реалност. Той диктува семейния живот, празниците, правните обичаи и дори усещането за достойнство. Затова всеки опит за смяна на религията се възприема не просто като духовно насилие, а като заличаване на идентичността.

„Част от нас, но не съвсем“

След Освобождението (1878 г.) българите мюсюлмани формално стават граждани на българската държава. Но на практика те остават извън националния проект. Причината? В епохата на XIX век националната идентичност в Източна Европа се гради върху религията. Православието се възприема като ядрото на българщината. Следователно: „истински българин = православен българин“. Всеки, който не е православен, автоматично се възприема като „чужд“, „подозрителен“ или „потенциален враг“.

Така държавата и Българската православна църква съзнателно изключват българите мюсюлмани от националната общност. Няма интеграционна политика, няма опити за образование на роден език, няма уважение към религиозната им идентичност. Вместо това, те са гледани като остатък от османското минало – „носители на вражеско влияние“.

Пропуснатият шанс

До 1912 г. има отделни случаи на доброволно приемане на християнството. Но това са изолирани примери, а не тенденция. Причината не е в „твърдоглавието“ на българите мюсюлмани, а в пълната липса на държавна политика за доброволна интеграция. Никой не им предлага социално равенство, уважение или перспектива в рамките на българската нация. Вместо това, те са оставени сами – между християнска България, която ги подозира, и Османската империя, която ги използва като инструмент.

Парадоксът

И точно когато Българската православна църква и държавата решават „да се сетят“ за тях – през 1912 г., това не става чрез диалог, а чрез сила. Вместо да предложат място в нацията, те настояват за отказ от религията. Вместо да лекуват раните от историята, те ги разкъсват отново. И така, една общност, която по език и произход е българска, е тласната към отчуждение, емиграция и враждебност.

Българите мюсюлмани не са „чужди“. Те са направени „чужди“. И именно този исторически грях ще отвори вратата за събитията от 1912–1913 г., когато държавата и църквата, вместо да изградят национално единство, ще изберат пътя на насилието – и ще платят за това с моралния си авторитет.

II. „Една нация – една вяра – една държава“: идеологическият фундамент на насилственото покръстване

След Освобождението българската държава се ражда с ясно изразена мисия – да изгради модерна и единна нация. Но в реалността на XIX век тази идея се пречупва през тесния светоглед на времето: националното и религиозното се припокриват. България възприема православието не просто като религия, а като идейно-етнически фундамент на нацията. Оттук произтича и формулата, която дълго ще определя политическото мислене: „Една нация, една вяра, една държава.“

Тази доктрина изглежда естествена за времето си. След пет века османска власт, в която християнската вяра е била белег на потиснатото, а ислямът – на господството, е логично новата държава да свърже националното възраждане с християнството. Но в този акт има и дълбоко противоречие: в стремежа си да утвърди идентичност, България започва да изключва тези, които не споделят нейната религиозна норма.

Българската православна църква, възстановена с Екзархията през 1870 г., играе централна роля в тази идеологическа конструкция. Тя не е просто духовна институция, а национален стожер, призван да поддържа моралния облик на държавата. Но това я поставя в опасна позиция – между духовното служение и политическата инструментализация. С времето духовното отстъпва пред държавното: Екзархията започва да мисли не като пастир на всички българи, а като стратегически съюзник на държавата в националното строителство.

През първите десетилетия след Освобождението това сливане между църква и държава поражда недоразумения, които ще ескалират именно по време на Балканските войни. Църковните среди започват да възприемат исляма не просто като „друга религия“, а като враг на нацията. В официалната пропаганда българите мюсюлмани са представяни като „потомци на отстъпници“, които могат да се върнат в „майчината вяра“ само чрез принуда или чудо. Оттук произтича и по-късната логика: насилственото покръстване не се възприема като престъпление, а като „възвръщане“ към изконната същност.

Идеята за възстановяване на българската нация чрез духовно обединение има и втори пласт – политически. В навечерието на Балканските войни България мечтае за национално обединение на всички „етнически българи“ в Македония и Тракия. За държавниците от онова време вярата не е въпрос на свобода, а на държавна сигурност: различната религия означава потенциална нелоялност. Това убеждение е дълбоко вкоренено в администрацията, армията и дори в образованието. Българският патриотизъм от началото на ХХ век е етно-религиозен, не граждански.

Така към 1912 г. е налице идеологическа готовност за насилствена християнизация. Пропагандата на войната вече представя сблъсъка с Османската империя не само като политическо освобождение, но и като духовна разправа. Православният кръст и полумесецът стават символи на двете цивилизации. В този контекст българите мюсюлмани, макар и етнически българи, се оказват от „погрешната страна“. Те не са врагове по произход, а по религия – и именно това ги прави уязвими.

Формулата „Една нация – една вяра – една държава“ се превръща в идеологическото оправдание за всичко, което предстои. Тя предоставя моралното алиби, от което властта има нужда: след като православието е равнозначно на българщината, покръстването на мюсюлманите се превръща в акт на национално изкупление, а не на насилие.

Така, още преди да бъде изречена заповед, виновната съвест на нацията е успокоена. Насилственото покръстване вече е подготвено не с оръжие, а с идеи.

III. Балканските войни като религиозен сблъсък – между манифеста и „свещената война“

На 5 октомври 1912 г. цар Фердинанд издава манифест, с който обявява война на Османската империя. Текстът, изпълнен с патетика и възрожденска символика, звучи като възвестие за свещена мисия. В него се говори за „свещен дълг“, „едноверци“ и „християнска благодат“, но няма нито дума за онези 300 000 българи мюсюлмани, които също населяват Южните Родопи, Беломорска Тракия и Македония.

Това мълчание не е пропуск – то е политически знак. С него българската държава ясно показва кого смята за „свой“. Манифестът поставя пред обществото образа на войната не като геополитическа, а като религиозна борба – между кръста и полумесеца, между „християнската цивилизация“ и „османското робство“.

Този език не остава само на страниците на официалните документи. Българската православна църква, чрез своя основен орган „Църковен вестник“, възприема и разгръща същата реторика. Войната е представена като нов кръстоносен поход, в който българските войници са „християнски воини“, а победата – като възстановяване на Божията справедливост.

Скоро това сакрализиране на войната обхваща целия обществен живот. В училищата, вестниците и проповедите се насажда убеждението, че всеки мюсюлманин е символичен остатък от „робството“, и че победата над Османската империя трябва да включва и „духовно прочистване“.

Така Балканската война постепенно се превръща не просто в конфликт между държави, а в мисия по „освещаване“ на земята. Идеята за национално обединение се слива с идеята за духовна победа.

След военните успехи през есента на 1912 г., когато българската армия навлиза в Родопите и Беломорието, армейските свещеници започват да отслужват тържествени благодарствени молебени за „освобождението на земята от неверници“. В същия момент в завладените райони живеят именно българи мюсюлмани – хора, които говорят български, но изповядват исляма.

В тази атмосфера на религиозен екстаз започва психологическата подготовка на обществото за насилственото покръстване. Когато една война е обявена за „свещена“, всяко насилие може да бъде оправдано като „божествено“.

От този момент нататък, в очите на властта и на мнозина духовници, покръстването вече не е насилие. То е „възврат към Христовото лоно“, акт на духовно пречистване, мисия на новите апостоли с оръжие в ръка.

И така, когато през зимата на 1912–1913 г. започват първите „кръщавки“, никой в София не пита дали те са доброволни. Защото идеологическият отговор вече е даден: в тази война няма невинни, има само заблудени, които трябва да бъдат спасени.

IV. Подготовка и организация на акцията — духовни мисии, военна власт и местни съучастници

След военните успехи организационният апарат на покръстването се консолидира бързо и целенасочено. В края на 1912 г. Светият синод на Българската православна църква приема активна роля: изпращат се специални „духовни мисии“, начело с утвърдени епископи и подпомогнати от широк състав от свещенослужители — от митрополити до най-низши клирици и църковни певци. Тези мисии не действат автономно; те пристигат в тясно взаимодействие с военната администрация, местните власти, полицията и въоръжените чети на ВМОРО и сродни формирования.

Организацията е двупластова. Централно — решенията и плановете се координират от София и от Светия синод; локално — изпълнението се реализира от военни губернатори, околийски началници и местни свещеници. Мисии, първоначално две (Беломорието и Неврокопско), скоро се разширяват — с трета за Северните Родопи и множество делегирани екзархийски структури в останалите завладени области. Към март 1913 г. в акцията са ангажирани стотици духовници и помощен персонал; броят на свещениците достига до около сто души само в някои мисии — впечатляваща мобилизация в условията на хроничен недостиг на клир.

Тази координация между църковната институция и репресивния апарат е решаваща. Военните осигуряват принудителната сила — жандармерия, стража, четници, понякога и редови части; църквата осигурява „благословията“ и ритуалния фасад. На терена това често означава: заповед за събиране на населението на мегдана; присъствие на въоръжени лица; психологически натиск и заплахи; използване на материални стимули или наказания (депортиране, затвор, побоище). Така покръстването придобива формата на държавно-църковна акция, легитимирана от авторитета на религиозните служители и подкрепена от принудата на военната машина.

Важен елемент от подготовката е и целенасочената информационна кампания — със „цивилизаторски“ и „спасяващи“ мотиви, които да смекчат вътрешното чувство за вина сред участниците. Пропагандният образ представя акта като „освобождение“ от духовна заблуда, като „прибиране“ на изчезналата българска душа. Този пропаганден слой осигурява морално-идеологическата рамка, необходима за участието на учители, полицаи и други представители на администрацията, които иначе биха се въздържали.

Накрая, не бива да се подценява и ролята на локалните интереси. Някои местни боляри и селски водачи виждат в акцията възможност за лични облаги — отземане на имоти, маргинализиране на конкуренти, увеличаване на влияние. Това съчетание от централен контрол, локални амбиции и църковна легитимация прави акта структурно „успешен“ в кратка перспектива — много села са формално „кръстени“ — но морално и правно той остава сериозно дискредитиращ.

V. „Доброволност“ и натиск — социални механизми, които прикриват насилието

В обществената реторика на онова време и сред част от по-мекомислещите участници се разпространява тезата за „доброволните“ покръствания. Тази версия стъпва на реални случаи, при които отделни семейства или индивиди действително приемат християнството по причини, свързани със социално-икономически ползи, административно облекчение или прагматична адаптация. Но обобщаването на изолираните примери в аргумент за масова „доброволност“ не издържа при внимателен поглед.

Социалните механизми, които водят до видима „доброволност“, включват: натиск чрез икономически стимули (помощи, храни, подслон), административни привилегии (пълен граждански статут, достъп до работа и защита), а също и откровени заплахи — депортации, арести, побоища. В множество лагери и депортиранчески центрове част от задържаните „приемат“ християнството, за да избегнат физическите наказания. Този род „доброволност“ е една форма на оцеляване, не на истинска вяра.

Също така, фирменото присъствие на военни, четници и полицаи създава атмосфера, в която „свободният избор“ е силно компрометиран. Когато пред вас стои изборът между глад и ново религиозно име, между запазване на честта и наказание за семейството — решението, което изглежда като „свободно“, всъщност е резултат от структурна принуда.

Някои съвременни анализатори и свидетели от онова време отбелязват конкретни примери на „користни“ покръствания: семейства, които получават хляб и покрив; мъже, които се връщат от лагер и са оставени на свобода при условие че носят християнско име; села, чиито жители получават административни облекчения. Но тези конкретни случаи не могат да бъдат фундамент за оправдание на масовата политика, защото те сами по себе си са резултат от системата на принудата.

Заключението е ясно: „доброволността“ често е фасада. Тя прикрива насилието, обезсилва моралния укор и служи като оправдание пред вътрешната аудитория — в държавата и в църквата. Истинското измерение на процеса е микс от манипулация, натиск и открита репресия.

VI. Масовото покръстване на терен — ритуали, неканоничност и символични унижения

На практика „кръщавките“ в селата и махалите придобиват характер на масови, бързи и често нелегитимни церемонии. Ритуалите, които би трябвало да бъдат свещени и лични, се превръщат в публични спектакли — мегдани, съдилища под открито небе, на които хора са изнасяни насила. Вместо канонично потапяне, често се практикува обливане със светена вода; вместо тайнствено и лично обръщение — публична демонстрация с цел унижение; вместо съзнателно лично име — даване на нови имена по волята на попа.

Тези процедури имат не само религиозен, но и символен характер. Преобличането — мъжете свалят фесовете и слагат шапки; жените свалят фереджетата — е акт на отвличане на културната самоидентичност. Отхапването на парче свинско месо след кръщението, целуването на кръста, приемането на име на светия — всичко това е направено да бъде знаково: публично отричане на старата вяра и подигравка с интимните вярвания на общността.

Накрая, цялата процедура често се осъществява под надзора на въоръжени мъже — четници, полицаи или войници — които гарантират, че „кръщението“ ще се проведе. Документални свидетелства разказват за сцени, в които възрастни хора са изведени насила, бият се, принуждават се да приемат вода, налагат им имена и ги записват. Тези действия често са придружени от разрушаване или запалване на джамии, конфискация на религиозни предмети и сплашване на духовни водачи.

Каноничното измерение също е под въпрос. Много от извършените кръщения нарушават православния канон — начинът на прилагане, липсата на съгласие, масовостта. Това води до дълготрайни спорове в самата църква и в крайна сметка до критични оценки от нейни вътрешни представители няколко десетилетия по-късно. Самото Светейшество ще постави тази страница като „черно петно“ — признание, макар и забавено.

Тези ритуали оставят белег във физическото и символичното пространство: разрушени места за молитва, прекъснати родови линии, нови имена, които нарушават приемствеността на семейството. Покръстването престава да бъде религиозен акт и става инструмент за демонтиране на социална тъкан.

VII. Терорът и човешката цена — издевателства, самоубийства и масови бягства

Насилственото покръстване не минава без човешки жертви. Свидетелствата говорят за побоища, изтезания, семейни трагедии и отчаяние, които водят до крайни решения — самоубийства, убийства в името на „честа“ и масови емиграции. Разказите на очевидци описват сцени, при които мъже са бити с приклади, жени са нападнати, деца са отнемани като „пример“; описват се семейства, които умират в опити да запазят вярата си.

Като символичен и трагичен пример в изследването на епохата се споменават изблици на отчаяние: самоубийствени актове, убийства в името на запазване на честта, описания на семейни трагедии. Хора предпочитат смъртта пред позора на принудителното отричане от религията. Това е не само индивидуален нравствен акт, но и социална екзекуция върху общността — унищожение на семейни структури и социални връзки.

Друг ефект е масовото бягство. Семейства търсят убежище в планините, в горите, или емигрират към близки градове под османска юрисдикция (Драма, Ксанти, Кавала), откъдето да намерят подслон и възможност да запазят своята вяра. Тези движения променят демографската карта на регионите и оставят вакуум — изоставени къщи, опожарени села, разрушени поминъци.

Депортирането на годни мъже във вътрешността на страната и настаняването им в лагери също е форма на колективна наказателна мярка. Тези лагери функционират според условия, които често приличат на затвори; в тях, под натиска на лишения и побои, много се оказват принудени да приемат християнството. Така лагерната система се превръща в инструмент за ускоряване на конверсията — но цената е човешка свобода и достойнство.

Тези травми не са временни реакции; те оказват дълготраен ефект върху паметта на общността. Травмите на преживелите и поколенията след тях формират културна и историческа рана — рана, която ще определи политическите и социални поведения в десетилетия напред.

VIII. Обратът — Междусъюзническата война, външнополитическо влияние и масовото връщане към исляма

Историята на покръстването не завършва едностранно; тя познава и обрат. Включването на Османската империя в конфликта и последвалите военни сътресения съживяват надеждите и организират съпротивата на покръстените и не покръстените мюсюлмани. От 16 юни 1913 г., с началото на Междусъюзническата война, насилствените процеси се срещат с активна вътрешна съпротива.

Много от онези, които краткотрайно са приели християнството — дали от страх, дали от прагматизъм — сега се завръщат към исляма. В условията на военен хаос и отслабена централна власт, връщането често е масово. Османската държава използва това напрежение като фактор за мобилизация: тя подхранва и подкрепя протестите и въстанията, които прерастват в реални военни събития срещу българската власт.

В дипломатическата арена също се случват промени. Великите сили следят внимателно случващото се и част от тях изразяват загриженост за религиозните преследвания. Член 8 от мирния договор на 16 септември 1913 г., подписан в Цариград между България и Османската империя, формално гарантира вероизповедната свобода на мюсюлманите. Тази международна гаранция поставя край на систематичните опити за принудително покръстване — поне формално — и принуждава София да прекрати официалната кампания.

Последствията от този обрат са многопластови. За много общности завръщането към исляма е акт на спасение и възстановяване на честта. За българската държава и църквата това означава психологическо и политическо поражение: целта за „възраждане“ е провалена, а методите — разобличени. Международният натиск и реалностите на военното поражение принуждават държавните и църковните структури да преосмислят, поне привидно, своята тактика.

Но дълбоките рани остават. Мнозина се завръщат, но травмата не се изтрива — хората носят в паметта си „кръщаването“ като символ на предателство и насилие. Въпреки формалните гаранции, недоверието между общностите продължава; политическата лоялност остава компрометирана и уязвима.

IX. Последствия, морален провал и историческо наследство

Насилствената християнизация през 1912–1913 г. нанася дълбоки и многоизмерни поражения — политически, социални, културни и морални. Първо, тя води до трайно маргинализиране и отчуждаване на големи групи български граждани. Вместо да бъдат интегрирани, тези общности чувстват, че държавата ги е предала; вместо да намерят място в националния проект, те са изтикани към периферията или към враждебни външни актьори.

Второ, моралният лик на Българската православна църква е сериозно ударен. Когато институция на духовността участва в акта на принуда и потъпкване на вяра, нейният авторитет се ерозира. Това признание ще бъде направено — макар и закъсняло — в по-късни години от вътрешни църковни среди, които описват акциите като “черно петно“. Но вредата е нанесена и не може да бъде изцяло поправена чрез декларации.

Трето, международната репутация на България страда. Новини и доклади за насилия и религиозни преследвания достигат до европейските столици и създават дипломатически усложнения. След войните България е принудена да се съобразява с външни условия и гаранции за вероизповедна свобода, което де факто поставя таван пред подобни акции в бъдеще — но не премахва доверието, което е загубено.

Четвърто, дългосрочните социални последици са разрушителни: демографски промени, масови емиграции, загуба на поминък, разрушени общности и поколенческа травма. Тези последици оформят регионалната политика и междусъседските отношения през целия XX век. Те създават предпоставки за последващи конфликти и манипулации, защото раните остават уязвими и непростени.

Накрая — историческата поука. Акцията от 1912–1913 г. е доказателство за опасността от смесване на религиозен ентусиазъм с държавна мощ. Когато националната идея превърне вярата в критерий за принадлежност, когато църквата и държавата действат в координация за налагане на културна хомогенност чрез принуда, обществото губи човечност. Последствията не са само епизодични; те оставят дълготраен белег върху историческата памет и върху самата способност на нацията да бъде мултикултурна и правова, което към 21 век все повече се доказва като нефункционален модел на съществуване на нациите, особено ако едната религия е исляма с неговата завоевателна идеология.

Насилствената християнизация на българите мюсюлмани по време на Балканските войни е акт, чиято тежест и последици надхвърлят простото описание като „част от войната“. Това е системна, институционализирана акция — продукт на идеология, страх, политическа прагматика и местни интереси — която довежда до човешки страдания и исторически провал. Признанието и научната реконструкция на тази страница от миналото са необходима стъпка към изцеление: историческа правда, която не търси наказание, а разбиране и възстановяване на паметта. Само чрез честен разбор на тези събития може обществото да избегне повторението им и да формира устойчива, приобщаваща национална идентичност.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК