ДОКТОР СТОЯН ЧОМАКОВ

Д-р Стоян Иванов Чомаков е една от най-интересните и многопластови фигури на българското Възраждане: първият градски лекар на Пловдив, ранен модернизатор в публичното здраве, влиятелен лидер на църковно-националното движение, депутат и кратко министър на просвещението в ранната Княжеска България. Биографията му преминава през няколко сцени – Копривщица, Пловдив, Атина, Пиза, Флоренция, Париж и Цариград – и съчетава медицинска професионализация, просветителски плам, политическа прагматика и спорни тактически избори в бурните 1860–1870-те години. Именно сложността на неговите позиции (от ярка активност срещу елинизацията, през участие в изработването на устава на Екзархията, до непопулярни ходове по време на Априлското въстание) прави Чомаков незаменим за разбирането на българския път към модерна държавност и църковна автокефалия.

I. Произход и ранни години

Стоян Чомаков е роден в Копривщица – средище на предприемчиви родове и силни възрожденски традиции. По майчина линия произхожда от влиятелния бегликчийски род Чалъкови, чиято политическа и икономическа тежест в Пловдив през първата половина на XIX век създава мрежа от покровителства и контакти в османската администрация. Ранната смърт на баща му поставя издръжката и образованието на момчето под опеката на по-големия брат Салчо и видните вуйчовци Големи Вълко и Големи Стоян – имена, които ще се появяват в кореспонденции и градски хроники от епохата.

Първоначалното му образование е в килийно училище (основано от вуйчо му) в Копривщица – типичен път за будни български деца до навлизането в гръцките и по-късно – светски училища. През 1831 г. Чомаков постъпва в гръцката прогимназия в Пловдив, а след това учи в известното училище на Теофилос Каирис на остров Андрос (1836–1839) – иновативна образователна среда, в която се срещат млади българи от различни краища на Османската империя. Сред съучениците му са бъдещи ключови личности като Иван Добровски, Иларион Макариополски, братята Мишайкови – мрежа, която ще има значение в църковните борби след 1850-те. След закриването на училището на Андрос той продължава в Атинската гимназия.

Чомаков е брат на влиятелния пловдивски първенец Салчо Чомаков – фигура с голям локален и имперски капитал, който в немалка степен подпомага позиционирането на Стоян в Цариград. По-късната съдба на рода достига до дипломацията: внукът му Стоян Петров-Чомаков (1888–1966) е български дипломат с богата международна кариера. Тази „през поколения“ преводимост на семейния ресурс – от търговия и общинско управление към професии на модерната държавност (медицина, дипломация) – е характерна за част от възрожденските елити.

II. Университетско образование: Италия и Франция

С дарби по естествени науки и чужди езици Чомаков избира медицина – престижен и новаторски избор за българин от онова време. Следва в Университета в Пиза, дипломира се във Флоренция и специализира хирургия в Париж (1848). Там се докосва до либералните идеи на френското общество и се сближава с кръгове на полската политическа емиграция около княз Адам Чарториски – опит, който оформя неговия по-широк европейски хоризонт и чувствителност към гражданското представителство и автономия в рамките на империи.

III. Лекарската кариера в Пловдив: професионализация и обществена роля

През 1848 г. Стоян Чомаков се завръща в Пловдив като първи градски (общински) лекар – позиция, която го поставя в центъра на формираща се местна система за здравеопазване. Той открива и първата българска аптека в града (1849), съчетавайки лечебна практика, организация на здравни мерки и просвета (преподава френски, участва в училищни настоятелства). В професионално отношение става известен с успешни хирургични интервенции върху перфориран хранопровод – тема, която предизвиква интерес и в медицинските среди на Цариград, и се счита за една от първите подобни операции в Османската империя. Този „праг на възможното“ в тогавашната хирургия показва техническа смелост и добро усвояване на западноевропейски практики.

IV. Пловдивската реч срещу елинизацията и конфликтът с митрополит Хрисант

Скоро след завръщането си Чомаков държи знаменита реч по време на изпитите в гръцкото училище в Пловдив, в която остро осъжда елинизационната политика и защитава правото на обучение на български. Речта предизвиква силен отзвук и изостря отношенията между българската община и гръцката църковна власт в града. Напрежението се концентрира около фигурата на митрополит Хрисант, известен с пренебрежението си към българския език; под натиска на влиятелни пловдивчани (сред които Салчо Чомаков, Найден Геров и Георгаки Чалъкоглу) Хрисант е отстранен през 1857 г. Сменя го Паисий (елинизиран албанец), който по-късно ще подкрепи българските усилия за собствена църква. Така пловдивският казус се превръща в лаборатория на по-широката българска църковна кауза.

V. В Цариград: дипломат на общобългарската кауза

От края на 1850-те Пловдивската епархия изпраща Чомаков като свой представител в Цариград – центърът, където се решава „църковният въпрос“. В периода приблизително 1859–1877 г. той се превръща в един от изявените говорители на българските искания пред османската власт и Вселенската патриаршия. Мандатът му включва участие в смесени комисии, меморандуми, преговори по „Осемте точки“ (идея на Тодор Бурмов за равнопоставеност на българи и гърци вътре в Патриаршията), както и постоянна работа вътре в българската общност за консолидиране на позициите.

Ключовият пробив идва след 1870 г., когато султанският ферман учредява Българската екзархия. На Първия църковно-народен събор (23 февруари – 24 юли 1871, Цариград) Чомаков е сред активните делегати, работещи по устава на новата автокефална църква. В хода на дебатите се оформят два лагера; Чомаков заедно с Петко Славейков и Тодор Икономов защитава „либерално-демократична“ визия – силно представителство на миряните и демократизирана вътрешна структура на църковната власт. Това виждане оставя траен отпечатък върху статута и е една от особеностите на българския църковен модел сред православните общности на империята.

Схизмата от 1872 г., чрез която Цариградската патриаршия обявява българите за разколници, е възприета от Чомаков като „прозорец на възможност“: отделянето, макар и болезнено, фиксира разграничението и нормализира автономното битие на Екзархията спрямо гръцката църковна власт. Тук проличава прагматизмът му – готовност да използва неблагоприятни на пръв поглед решения, ако те подпомагат дългосрочното институционално укрепване на българската общност. В този контекст се вписва и неговата по-умерена позиция към проектите на Мидхат паша, целящи по-широко разпространение на берaти за екзархийски епархии, което го сблъсква с по-консервативни среди около Антим I.

VI. 1876: тактики, морални дилеми и „черната легенда“

Най-спорният момент в биографията на Чомаков е поведението му по време на Априлското въстание (1876), когато предприема кампания за „успокояване“ на българското население и събира благодарствени писма до османското правителство. Действията му – по онова време замислени като опит да се ограничи репресията, да се защити току-що учредената Екзархия от риск от ликвидация и да се спечелят тактически отстъпки – оставят дълбоко петно в народната памет. Историографията традиционно го критикува, но съвременният анализ разглежда и контекста: дипломатическите уроци от 1860-те, фиксацията върху институционалното оцеляване и страхът, че радикализацията може да провали десетилетен труд. Както често се случва в епохи на революционна промяна, прагматикът се оказва на губещата страна от моралната оценка.

VII. На високи позиции в Османската империя и след Освобождението

През 1877 г., в навечерието на Руско-турската война, Чомаков е член на Държавния съвет в Цариград – признание за неговите административни умения. След войната и Санстефанско-Берлинската система той се установява отново в Пловдив, където служи като губернски лекар и се включва активно в политическия живот на автономната област Източна Румелия. Избран е в Областното събрание, а между 1881 и 1884 г. е член на Постоянния комитет – фактическият „кабинет“ на Румелия, където се вземат ключови решения за администрация, финанси и обществен ред. При Съединението (септември 1885 г.) е член и подпредседател на Временното правителство – ролята му е свързана с легитимация и кадрова стабилност в първите дни след революционния акт.

След международното признаване на Съединението и интегрирането на областта в Княжеството, Чомаков влиза в националната политика: народен представител в V ОНС (1887–1890) и VI ОНС (1890–1893), както и делегат във IV Велико народно събрание. На 10 юли 1887 г., в преходното правителство на Константин Стоилов при възцаряването на княз Фердинанд, Чомаков за кратко става министър на народното просвещение (до 1 септември същата година). В същото време научната общност го отличава: дописен (1881) и почетен член (1884) на Българското книжовно дружество (днес БАН).

VIII. Идеи, темперамент и стил на действие

Медицинският рационализъм. Обучението в Италия и Франция, практиката с хирургически иновации и организационната работа като градски лекар кристализират у Чомаков „диагностичен“ подход към обществото: търсене на работещи институционални решения, техниката на малките стъпки и готовност да се поемат непопулярни мерки, ако те стабилизират „организма“.

Либерално-демократичното убеждение. Неговата позиция в Цариград през 1871 г. – за силна мирянска квота и представителна структура на Екзархията – го поставя в ядрото на възрожденския либерализъм, който не се бои да модернизира църковното управление по европейски образци.

Прагматизъм до цинизъм. Тактиката му през 1876 г. шокира сънародници, свикнали да измерват патриотизма с готовност за саможертва. Чомаков обаче мисли в категориите на „оцеляване на институцията“ – логика, която евала в „дългата игра“, но плаща висока морална цена в „късата игра“ на въстанието.

Част от наследството на Чомаков са писмата и докладите му до български първенци и институции – включително към пловдивската община и към българските куратори в Цариград – както и речите му в ключови моменти (например пловдивската реч срещу елинизацията). Изследователи като проф. Илия Тодев публикуват в отделни томове документални свидетелства от неговата дейност (биографии и документи), които позволяват да се реконструират мотивите и стратегиите му без клишета.

IX. Последни години и смърт

В края на живота си – след парламентарната работа и краткия министърски мандат – Чомаков остава авторитет в медицинските и обществените дела на Пловдив. Умира на 23 ноември 1893 г. в Пловдив. Оценката за него още у съвременниците е амбивалентна: уважение към лекаря и строителя на институции, резерви към политическия му прагматизъм в революционни времена.

Къщата на д-р Стоян Чомаков в Стария Пловдив – разположена на ул. „Съборна“ – е един от красивите образци на възрожденската градска архитектура с неокласически белези. Днес сградата приютява постоянна експозиция, посветена на художника Златю Бояджиев (част от структурата на Пловдивската градска художествена галерия), превръщайки дома на лекаря-общественика в жива културна точка на града. Това е конкретно, материално място на памет, в което се срещат медицинска, политическа и художествена история.

X. Хронология (ориентир)

• 1819 – Ражда се в Копривщица (някои източници дават 1817).
• 1831 – В гръцката прогимназия в Пловдив; после в училището на Теофилос Каирис (Андрос), по-късно в Атинската гимназия.
• 1840-те – Медицински студии в Пиза и Флоренция; специализация по хирургия в Париж (1848).
• 1848–1860 – Първи градски лекар на Пловдив; 1849 – открива първа българска аптека; прави иновативни операции върху хранопровода.
• 1857 – Отстраняване на митрополит Хрисант; засилване на българските позиции в Пловдив.
• 1859–1877 – Представител на Пловдивската епархия/българската община в Цариград; участие в преговори с Патриаршията.
• 1871 – Депутат на Първия църковно-народен събор; отстоява „либерално-демократична“ концепция за устава на Екзархията.
• 1872 – Схизмата – отделянето на Екзархията от Патриаршията; Чомаков предпочита прагматичен курс.
• 1876 – По време на Априлското въстание предприема кампания за „успокояване“ – ход, останал като най-спорното му дело.
• 1877 – Член на Държавния съвет в Цариград.
• 1878–1885 – В Източна Румелия: губернски лекар, депутат в Областното събрание, член на Постоянния комитет (1881–1884).
• 1885 – Съединението: член и подпредседател на Временното правителство.
• 1887 – Министър на народното просвещение (10 юли – 1 септември) в преходния кабинет на Константин Стоилов.
• 1887–1893 – Народен представител в V и VI ОНС; делегат в IV ВНС.
• 23 ноември 1893 – Умира в Пловдив.

Д-р Стоян Чомаков е „човек на институциите“ – лекар, който мисли социално; политик, който търси устойчиви рамки; църковен деец, който настоява за представителност и участие на миряните. В природата на подобни личности има вътрешно напрежение: те рядко са харизматични герои на бунта, но често са тихите архитекти на деня след това. Ето защо фигурата му изглежда едновременно незаменима и неудобна: без нея Екзархията би била по-малко демократична, Пловдив – по-слабо модернизиран; с нея – паметта за 1876 г. остава болезнена.

Животът на д-р Стоян Чомаков е концентрат от противоречията на българския XIX век: локална община и имперски център, църква и държава, революция и еволюция, морална чистота и институционална ефективност. Той въплъщава прехода от възрожденска първенска култура към модерна публична служба. Ако търсим не „икона“, а „механик“ на българската модерност – лекар, способен да оперира не само телата, но и институциите, – д-р Чомаков е сред първите имена в списъка. И когато днес стъпим в къщата му на ул. „Съборна“ в Стария Пловдив, виждаме не само красива архитектура и живопис от Златю Бояджиев; виждаме и сцена, на която един човек от планинско селище преобразява град, църква и държава – със знания, дисциплина и понякога болезнено прагматични решения.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК