ЦАР ИВАЙЛО

Времето, в което цар Ивайло (1277-1280) се появява на историческата сцена е период на изпитания за българската държава. Славните години на могъщата Асенева династия, чието влияние се усеща далеч отвъд териториалните граници на България, сякаш вече са само меланхоличен спомен за българите, чиито земи според византийския хронист Георги Пахимер са обект на ежедневни вандалства от страна на татарите от Златноорденското ханство. Цар Константин Асен не успява да се противопоставя на татарските нахлувания, което естествено води до прогресивната загуба на доверие към неговата личност от страна на простолюдието. В този момент на политическа ентропия, в която се намира държавата, византийската летопис за пръв път заговаря за човек, твърдящ че е избран от божието предопределение да поведе народа си към бунт.

I. Историческият контекст

България в края на XIII век

Времето, в което Ивайло се появява на историческата сцена, е период на изпитания за българската държава. Славните години на Асеневци – династия, чиято мощ се усеща далеч отвъд границите на България през XII и XIII век – вече изглеждат като спомен. Според византийския хронист Георги Пахимер, земите на българите често стават жертва на нападения от татарите на Златната орда.

Криза на властта

Цар Константин Тих Асен (1257–1277) не успява да се противопостави на татарските нашествия. Това бездействие води до загуба на доверие сред поданиците му. В условията на политическа и военна криза, византийските летописи за първи път споменават за загадъчен човек, който твърди, че е избран от Божията воля да поведе народа към бунт – това е Ивайло.

Според византийските хроники до пролетта на 1277 година Ивайло все още събира сподвижници, като по думите на византийския поет Михаил Фил, за кратко време техният брой става доста голям. Георги Пахимер в подробности отбелязва начина по който този загадъчен човек убеждава в правото на своето дело:

„…Той говореше едни и същи неща на другите селяни, като разказваше, че му се явявали светии, които подбуждали към бунт…“

II. Произход и личност

Легенди и прякори

За самия човек зад легендата, в която бързо се превръща Ивайло, се знае относително малко, макар в съвременната историография да са изказвани редица предположения относно произхода и положението на „народния водач“. Византийската летопис от края на XIII в., го определя като „човек, който пасе свине срещу заплащане“ и не без ирония му приписва неособено ласкателния прякор Лахана (зелка). Хронистът Георги Пахимер, съвременник на събитията, го характеризира като „обикновен селянин“,  живеещ скромно и дори аскетично. По думите на летописеца „…като се хранеше само с хляб и диви плодове, той (Ивайло) живееше скромно и бедно“. Всъщност личното име на бъдещия владетел става достояние на историографите едва след откриването на Свърлижкото евангелие в приписка към което народният водач е наречен Ивайло. До откриването на летописната бележка той е известен само с прякорите, които му приписват византийските хронисти – Лахана и Бърдоква.

Дебати за произхода

В последно време се акцентира често върху изследвания, които се стремят да „превърнат“ Ивайло в благородник, но поне засега, доказателствата в тази насока са твърде ефимерни. По-умерено преразглеждане на неговия произход прави проф. Пламен Павлов според чието становище народният водач принадлежи към прослойката на военизираното население, живеещо в Източна Стара планина, което има опит в бойната тактика и в боравенето с оръжие. Нещо повече, тази военизирана прослойка разполага с нужните средства, за да се противопостави на татарските набези в България през 1277 година, а последвалата им враждебност към управлението на Константин Тих е съвсем естествена – в техните очи бездействието на българския владетел отваря вратите за татарските безчинства. Така това, което се развива в страната към края на XIII в. е по-скоро гражданска война, отколкото селско въстание, тъй като към него постепенно се присъединяват и някои български аристократи.

Ивайло може да е бил „селянин“ и „свинепас“, но е факт, че той и близките му сподвижници притежават военна подготовка, опит и оръжие. Същото наблюдаваме и във византийската Мала Азия през 1262 г., когато недоволните от Михаил VІІІ Палеолог планински жители подкрепят един самозванец, представящ се за ослепения законен император Йоан ІV Ласкарис (1258-1261) – въстание, избухнало по-малко от две десетилетия преди онова на Ивайло. Факт е разликата между привържениците на Ивайло и онези на самозванеца „Псевдо-Лахана“ (Лъже-Ивайло) във Византия през 1294 г. Последните са „прости орачи и копачи“, които нямат подходящо оръжие и елементарна военна подготовка. Затова Андроник ІІ Палеолог (1282-1328) с право се страхува, че още при първия сблъсък с турците тези неподготвени хора ще погинат напълно безмислено.

Няколко думи за най-близките съратници на Ивайло – военачалниците, които отбраняват крепости в района на Източна Стара планина: Дамян, Куман, Стан, Кънчо, Момчил. Знаем също и Хранислав, пленен от ромеите и държан в затвор в Константинопол. По-късно този Ивайлов сподвижник е освободен, става византийски военачалник и се бие с турците в Мала Азия. Ако не всички, поне някои от тези хора произлизат от социалната среда, „родила“ Ивайло, т.е. военизираното планинско население от Варненско, Провадийско, Преславско, Сливенско и т.н. Според мен Йордан Андреев основателно допусна, че потомци на тези средновековни български войници са представителите на етнографската микрогрупа въяци (ваяци, вайковци). Само един характерен (и характеризиращ!) щрих, „запечатан“ в чудесните „Вечери в Антимовския хан“ на Йордан Йовков:

Пред хана задрънкаха каруци и спряха. Повече от петнайсет-двайсет души селяни влязоха в кръчмата. Само като ги видеше човек, можеше да познае кои отде са. Ето тия с големите калпаци и с червени антерии, мъже едри, космати. Смятат ги малко диви и ги наричат „въяци“, защото говорят с „ва“: „Иване ва!“ „Ела ва!“ (…) При всеки куплет от тая песен селяните, особено въяците, надаваха страшни викове…

В съвременната историография има опити да се представи Ивайло като благородник. Според проф. Пламен Павлов, той вероятно е произлизал от военизираното население на Източна Стара планина, което е имало опит в боравене с оръжие и в партизанска тактика срещу татарските набези. Това поставя въстанието му по-близо до гражданска война, отколкото до чисто „селско въстание“.

III. Началото на въстанието

През пролетта на 1277 г. Ивайло вече е събрал значителна група сподвижници. Византийският поет Михаил Фил отбелязва бързото разрастване на неговата войска. Пахимер описва как той убеждава селяните, че светци му се явяват и го подтикват към борба.

Победи срещу татарите

Според хрониките, Ивайло нанася съкрушителни поражения на татарски отряди. Само за няколко дни той печели слава, а силите му успяват да изтласкат татарите отвъд Дунав. Тези успехи го превръщат в народен герой и разширяват влиянието му върху цели области.

IV. Смъртта на Константин Тих и възкачването на Ивайло

Победите на народния водач не остава незабелязани от българския цар Константин Тих. Основателно или не, той се опасява, че след отстраняването на татарската заплаха погледът на Ивайло ще се обърне към Търновград и трона на българските царе. Положението диктува нанасянето на превантивен удар и по думите на хрониста Никифор Григора, цар Константин събира войска с намерението да ликвидира тази потенциална заплаха. В завързалото се сражение царят не постига успех, а намира единствено собствената си смърт. Останките от разгромената му армия се присъединяват към хората на Ивайло, който през пролетта на 1278 година, ползвайки се с подкрепата на простолюдието и някои боляри, обсажда Търновград.

Неочакван съюз с царица Мария

Византийската империя не остава безучастна към случващото се в България. Преценявайки момента за удобен да разшири влиянието си и да постави върху българския трон марионетен владетел, византийският василевс Михаил VIII Палеолог жени дъщеря си за сина на висшия български болярин Мицо, който имал родствени връзки с Асеневци. Приемайки името Иван Асен III, претендентът за българския престол навлиза в българските предели с голяма византийска войска зад гърба си. Михаил VIII очаква бърза и лесна победа – в крайна сметка подкрепяният от него претендент бил родственик на обичания от българите Асенев род.

Византийският император обаче не взема под внимание позицията на вдовицата на Константин Тих – Мария Кантакузина, която няма никакви намерения да се отказва от трона и привилегиите, само за да може върху него да седне Иван Асен III. Непреклонната позиция на Михаил VIII, който изисква от българската царица пълна капитулация, води до немислимото – тя предложила на Ивайло съюз при условие, че той гарантира нейните властови позиции. Макар и с известни резерви, народният водач приема предложението и през пролетта на 1278 година е коронован за български цар. Властта му е скрепена с брак между него и вдовицата на Константин Тих, което придава и нужната легитимност на управлението му.

Нечуваната дързост на българската царица, която се венчава за убиеца на съпруга си, не е подмината от византийската летопис – хронистът Георги Пахимер ни предава думите на василевса Михаил VIII, който обвинявал Мария в опозоряването на рода ѝ и в погубването на царството ѝ, което предавала в ръцете на недостоен човек. Макар да успява да овладее столицата, Ивайло все още далеч не е победител в гражданската война в България – армиите на император Михаил VIII, подкрепящи претендента Иван Асен III, вече наближават Търновград от юг, а татарите, подтикнати от ромейското злато, се готвят за нови нападения от север.

V. Управлението на Ивайло

Борба на няколко фронта

Новият владетел е изправен пред врагове от всички страни – византийци, татари и враждебна аристокрация. Докато воюва срещу външните противници на България – татари и византийци, Ивайло не се чувствал комфортно в двореца на търновските царе. Заобиколен от интриги, заговори и конфликти, както Георги Пахимер споменава, той не се разбира дори със съпругата си Мария. При все това в хода на краткото си управление новият цар успява повторно да отбие нахлуващите татарски дружини, а до есента на 1278 година сприра напълно устрема на византийските войски, които към този момент са дали значителни жертви.

Вътрешни трудности

В двореца Ивайло се чувства несигурен. Описван е като недоверчив, обграден от интриги и конфликти. Дори отношенията със съпругата му Мария са напрегнати.

VI. Гражданска война и падение

Нови татарски нашествия

Както историята доказва често, където мечът е безполезен, в ход влиза дипломацията. Предизвиквайки татарите отново да нападнат българските земи, Михаил VIII най-накрая успява да разбие патовата ситуация, в която се намирали българите и византийците. Многочислени татарски войски нахлуват през есента на 1278 година в Добруджа и макар Ивайло лично да се заема с тяхното възпиране, е победен в няколко сражения и принуден да се укрепи в силната Дръстърска крепост. Междувременно, използвайки момента, византийците минават в настъпление  и начело с опитния пълководец Михаил Тарханиот извършват десант при Галата, като овладяват редица крепости по българското Черноморие, след което се отправят към българската столица.

Преврат в Търново

На византийските войски не се налага да подлагат града на обсада – много търновски боляри, недоволни от факта, че на трона на българите е Ивайло, извършват преврат и пускат силите на Иван Асен III в столицата. Така претендентът сяда на трона. „Бившата царица Мария  –  съобщава Пахимер – която беше бременна с плода на варварина (Ивайло) беше отведена със сина ѝ Михаил при императора в Адрианопол.“

Съюз с татари и нови победи

Същевременно Ивайло успява да разбие татарите при Дръстър и се отправил към българската столица, но още докато пътува настъпва неочакван обрат – доскорошните му противници татарите се превърнали от врагове в негови съюзници заради политическите размествания в Търновград. Причината е, че протостраторът на България, татарския военачалник Касим бег, е изместен от длъжността си от влиятелния болярин Георги Тертер, чиято подкрепа Иван Асен III търси и в името на която е склонен на всякакви рискове – включително разгневяването на татарски първенец. Новият съюз между силите на Ивайло и татарите на Касим бег довежда до драматичен обрат в съотношението на силите. Двамата успяват на няколко пъти да нанесат тежки поражения на армиите на Иван Асен III и на византийците, намиращи се на територията на България.

Константинопол отговаря на предизвикателството  с изпращането на войска, командвана от протовестиария Мурин. На 17 юли 1279 година, при Котленския проход силите на бившия цар смазват по-многобройната ромейска армия. В средата на август същата година Михаил VIII  отново опитва със силата на оръжието да задържи на трона зет си Иван Асен III, но новата военна кампания е сполетяна от участта на предходната. Положението на Иван Асен III става неудържимо.

VII. Краят на Ивайло

Съдбата на българския цар обаче не се решава от ръката на Ивайло, а от намесата на доскорошния му съюзник  – боляринът Георги Тертер. Той преценява, че е дошъл моментът да узурпира върховната власт в България и след преврат срещу Иван Асен III е коронован за новия владетел на България. Зетят на Михаил VIII е принуден с бягство да спасява живота си. Смяната на владетеля в България довежда до коренна промяна в управлението. Вместо непопулярния Иван Асен III властовото кормило е поето от амбициозния Георги Тертер, който вижда в  Ивайло последната заплаха за своя престол и не закъснява да начене масирано настъпление срещу него. Търновската аристокрация се сплотява около новия цар и също желае отстраняването на Ивайло като претендент за трона.

След години на изтощителни сражения срещу многобройни врагове, Ивайло този път решава да отстъпи. Заедно със съюзника си Касим бег търси убежище при татарския хан Ногай, от когото се надявал да получи военна помощ, за да поднови борбата си за българския престол. Ногай приема бившия цар и привидно обещава исканата помощ. Ивайло обаче не успява да предвиди намесата на дългата ръка на византийската политика. Михаил VIII изпраща при татарския хан зет си Иван Асен III, който с подаръци и ласкателства трябвало да го настрои срещу „селския цар“. Изходът е предрешен след намесата на съпругата на татарския предводител Ефросина, която е незаконна дъщеря на Михаил VIII и убеждава Ногай да нареди екзекуцията на Ивайло. Така народният водач, според Георги Пахимер, посреща смъртта през 1280 година по време на пир с татарския военачалник, който неочаквано нарежда убийството му.

VIII. Легендата и „Лъже-Ивайловците“

Въпреки трагичната му смърт, митът за „селския цар“ живее дълго. В следващите десетилетия се появяват няколко самозванци, наричани Лъже-Ивайловци, които се опитват да използват неговото име и харизма.

Първи Лъже-Ивайло (1294 г.)

Мъж се появява в Константинопол, твърдейки, че е оцелелият Ивайло. Той бързо привлича последователи сред бедняците. Император Андроник II дори го изпраща срещу османците, но скоро след това е арестуван.

Втори Лъже-Ивайло (1304–1305 г.)

Друг самозванец, известен като Иван Свинепаса, предвожда 300 души срещу османците. Постига успехи, но е пленен и екзекутиран, след като ромеите отказват да платят откуп за него.

IX. Значение и наследство

Ивайло остава уникален феномен в средновековната история на Европа. Неговото въстание и кратко управление:

• показват силата на народните движения в епоха, доминирана от аристокрацията;
• доказват, че харизматичен лидер може да промени политическата карта дори в условия на тежка външна заплаха;
• оставят трайна следа в народната памет, отразена в легенди и в появата на самозванци.

Ивайло е останал в историята не само като владетел, но и като символ на надеждата, че и „обикновеният човек“ може да се изправи срещу царе, боляри и империи.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК