АТЕНТАТИТЕ НА “ЧЕРНИТЕ АНГЕЛИ”

В средата на 1942 година Централният комитет на Българската работническа партия (комунисти) е разгромен в резултат на делата срещу „подводничарите“ и „парашутистите“, а оперативният център на градската съпротива в София се пренарежда под натиска на полицейски репресии и засилена контраразузнавателна дейност. В този контекст Централната военна комисия взема решение да формира специализирана бойна група за целеви ликвидации на противници на партията, като инструмент за възстановяване на инициативата, за психологически натиск върху властта и за въздействие върху общественото мнение. На тридесетгодишния Славчо Бочев, известен с псевдонима Радомирски, се поверява задачата да подбере, обучи и поведе екип от млади конспиратори, които да действат в столичната среда според строги нелегални правила. Списъкът на целите включва запасния генерал Христо Луков, професор Александър Цанков, генерал Кочо Стоянов, депутата Сотир Янев, журналиста и издател Данаил Крапчев, бившия директор на полицията полковник Атанас Пантев, дърводелеца Никола Христов – Кутуза и други, очертавайки амбиция за удар в няколко възлови полета на режима – армия, политика, медии, сигурност. В сегашно историческо време процесът се разгъва като серия от решителни акции между февруари и юни 1943 година с късни епизоди през 1944 година, в които ефективността на няколко добре подбрани двойки, тренировъчна дисциплина и оперативна хитрост се сблъскват с професионализиращата се полиция на Никола Гешев, с контрареакцията на властта и с неизбежната ескалация на риска. Именно тази динамика – между планиране и импровизация, между политическа стратегия и улична тактика – задава логиката на атентатите на „Черните ангели“ и позволява аналитично да се проследи механиката на градската въоръжена борба в София през 1942–1944 година.

I. Политическа и оперативна среда на София през 1942–1943 година

Разгромът на ръководството и стратегическото пренастройване – През 1942 година репресивната машина на държавата нанася решителни удари по нелегалната мрежа на БРП (к), като процесите срещу „подводничарите“ и „парашутистите“ не само изваждат от строя ключови кадри, но и създават атмосфера на постоянна несигурност в каналите за явки и свръзки. В този фон партийната стратегия се пренастройва от широкоформатна организация към компактни, високоподвижни звена, които минимизират експозицията и максимизират политическия ефект чрез показни удари. Военната комисия мисли в категории на асиметрична ескалация: ликвидиране на емблематични фигури, способни да пренаредят баланса на силите, да деморализират политически противници и да реабилитират инициативата на съпротивата в столицата. Списъкът на целите се проектира не като случайна конспиративна прищявка, а като матрица на въздействие върху елита: армейски авторитети от формата на генерал Христо Луков, политически лидери като проф. Александър Цанков и депутата Сотир Янев, ключови фигури на сигурността като полковник Атанас Пантев и медийни властелини като Данаил Крапчев. Този подбор едновременно отразява идеологическо противостояние и хладен прагматизъм: елиминирането на конкретни личности трябва да въздейства върху целите мрежи от влияние, да прекъсне канали на координация и да внуши, че дори най-защитените участници в режима са уязвими. Контрареакцията на държавата, организирана в отделение А на Дирекцията на полицията под ръководството на Никола Гешев, е предвидима и силна, но именно такава предвидимост влиза в оперативната сметка на нелегалните – тя създава прозорци за маневра между рутината на охранителните навици и смелостта на добре подготвени двойки, които могат да ударят бързо, да се изтеглят незабелязано и да се разтворят в градската среда.

София като театър на конспирацията и публичния ефект – София през 1942–1943 година се превръща в сцена, където всекидневието и конспирацията се припокриват. Уличната тъкан, кафенетата, трамвайните линии и кварталните маршрути влизат в композицията на акцията като елементи за наблюдение, преследване, екзекуция и оттегляне. Нелегалните квартири се редуват в шахматен график, явките се насрочват с резервни точки, а конспиративните правила – смяна на псевдоними, ограничени знания за истинските имена, compartmentalization – се въвеждат с „железни“ стандарти. Публичният ефект се търси съзнателно: убийството на видима фигура като генерал Луков представлява политически спектакъл, който цели да разколебае мита за недосегаемостта на властовия елит, да събуди страх у активисти на режима и да притегли вниманието на колебаещи се среди. Полицията отговаря с масови блокади, повишени награди за издирване, интензивен агентурен контрол и демонстративни арести, което пренарежда ритъма на нелегалната дейност, но и подсказва на бойната група къде е уязвимата зона на противника. Така столицата не е просто фон, а активен участник – нейното пространство, темпо и навици диктуват възможността за изненади, както и вероятността за провали, арести и самоунищожение в безизходица.

II. Организацията на бойната група на Славчо Радомирски

Подбор, дисциплина и тренировъчна архитектура – Славчо Бочев – Радомирски поема формирането на нелегална бойна група от 14 млади мъже и жени, в която най-възрастният е на двадесет и седем години, а най-младият – на седемнадесет. Съставът включва Станю Василев, Никола Драганов – Гуджо, Митка Гръбчева, Виолета Бохор Якова, Иван Буруджиев, Кирил Хлебаров и други, като профилът е внимателно съобразен с градска незабележимост, физическа издръжливост и готовност за дисциплина. Групата тренира на Витоша, където стрелковата подготовка се води от член с военно образование, а физическите упражнения се комбинират със сценарии за прикритие, реакция в тълпа и бърз марш на къси дистанции. За да се разтварят в градския поток, двойките се подбират така, че да изглеждат като влюбени, а участниците репетират непринудени жестове, дребни разговори, поведение в трамвай и пред магазини – цял репертоар на нормалността, който покрива извънредността на намеренията им. Конспиративната работа въвежда непрекъсната смяна на псевдоними, ограничения на знанието за имената на другите, строги явки с резерви, включително правило за незабавно оттегляне при провал на контакт. Финансовата логистика е гарантирана от партийната каса: по спомени на Радомирски женените получават по 3000 лева месечно, неженените – по 2000 лева, както и снабдяване с храна, което осигурява базова стабилност и намалява риска от компрометиращи дейности за издръжка. В този ред на мисли мотото „В името на народа си осъден на смърт“ е замислено като декларация преди екзекуцията, но оперативната реалност го прави неизползваемо: мълчанието, скоростта и изненадата се оказват по-ценни от всяка ритуална формула.

Тактически модел: двойки, охрана, изтегляне – Тактиката се кодифицира около екзекутираща и охранителна двойка, координирани в точка на засичане с ясно разписан план за оттегляне. Наблюдението предхожда стрелбата, маршрути се проверяват предварително, изучават се навиците на целта, часовете на завръщане, охранителните рутини и възможните намеси на трети лица. Радомирски структурира операциите така, че да се избегнат блокиращи теснини и да се осигурят минимум два изходни коридора, което за град като София означава прецизно познаване на проходи, задни дворове, входове към мазета и излаз към по-широки улици. В оръжейно отношение групата разчита на пистолети, прицелени на къса дистанция, което увеличава вероятността от фатален изстрел, но също така изисква хладнокръвие в непосредствен контакт. Провалите – засичане на оръжие, реакция на жертвата, случайни свидетели – са отчетени като вероятности и именно затова охранителната двойка е длъжна да прекъсне преследване, да задържи тълпа или да пресрещне неочакван полицай. Още в актива на Радомирски стои саботаж като подпалването през есента на 1942 година на склада на кооперация „Свети Илия“ на улица „Лавеле“ в София, където изгарят кожухчета за германската армия – прецедент, който показва способността му да конвертира риск в демонстративен ефект. Системата от правила не е самоцелна строгост; тя е оперативна логика за оцеляване, която в следващите месеци ще бъде изпитана до краен предел.

III. Ескалацията: от „Кутуза“ до генерал Христо Луков

Първият удар и вътрешното прочистване – Кампанията започва в края на януари – началото на февруари 1943 година, когато групата докладва готовност за действие. На 8 февруари 1943 година около 19:00 часа на работното си място е застрелян дърводелецът Никола Христов – Кутуза, заподозрян в предателство, довело до залавянето на Антон Иванов и Цветко Радойнов. Това решение свидетелства за болезнена, но изчислена логика: преди удар по външния противник се неутрализира сочен за вътрешна заплаха агент. Пистолетът на Виолета Якова засича, а екзекуцията извършва Станю Василев, като действие, което безпощадно маркира нулев толеранс към компромис в условия на нелегална борба. Този пръв акт изпраща сигнал в две посоки – към полицията, че бойната група е реална и действаща, и към нелегалната мрежа, че конспиративната дисциплина превъзхожда лични съчувствия и колебания. Психологическият ефект в групата се оказва укрепващ: грешката в засичането на оръжие се анализира, процедурите се коригират, а ролите при последващите акции се преразпределят с оглед на конкретните индивидуални реакции под напрежение. Така първият удар изпълнява функция на оперативен тест и морален знаменател, който затваря вратата към друг вид решения и катализира следващата, вече високопоставена цел.

Убийството на генерал Христо Луков като политически земетръс – На 13 февруари 1943 година групата преминава към цел от първи ред: запасен генерал Христо Луков. За екзекутори са определени Виолета Якова и Иван Буруджиев, а операцията се разгръща като бърз контакт пред дома на Луков. В момента, в който генералът влиза вкъщи, Буруджиев се втурва и стреля почти в упор; Луков е ранен леко, но реагира с физическа сила, притиска Буруджиев към стената и за част от секундата обръща сценария от планирана екзекуция към борба за живот. Два изстрела от пистолета на Виолета Якова прекратяват сблъсъка, генералът се свлича, а сцената се разгръща пред очите на деветгодишната му дъщеря Пенка – детайл, който превръща акта в публичен шок със силен морален и пропаганден отглас. На следващия ден държавата реагира като по учебник: отделение А на Дирекцията на полицията, ръководено от Никола Гешев, вдига блокади, обявява награда от 300 000 лева за съдействие при залавянето на убийците и активира агентурни мрежи. В същото време Буруджиев демонстрира хладнокръвие, като присъства на погребението в траурното шествие, използвайки хаоса на публичния ритуал като прикритие – ход, който показва пределно разбиране за психологията на масата и на полицейската рутина. Полицията извлича урок: следва да се засилят разузнавателните филтри около семейните церемонии на високопоставени личности, а групата, от своя страна, разбира, че демонстрацията привлича нови слоеве риск, но също така разтваря пространство за следващи удари, преди контрамерките напълно да се институционализират. Убийството на Луков премества политическата ос на страха и показва, че дори символни фигури на военния елит не са извън обсега на градската съпротива.

IV. Срещу медиите и властта: Крапчев, Янев, Пантев

Преследването на Данаил Крапчев и сблъсъкът с полицейската рутина – След шока от 13 февруари вниманието на групата се пренасочва към Данаил Крапчев – родом от Прилеп, собственик и главен редактор на „Зора“, известен с твърда публицистична линия срещу различни управленски формули в предходните години и с конкретна, според БРП (к), тенденциозна интерпретация на бойните действия на Източния фронт. На 23 март 1943 година Иван Буруджиев поема опашка по Крапчев и близките му, но операцията се прекършва от банална, а именно затова фатална полицейска реакция: племенникът Никола забелязва следене, сигнализира минаващ полицай, който включва близкия участък и в кратък порядък Буруджиев е арестуван. Обискът на квартирата изважда 328 000 лева и позив; братът Атанас твърди, че сумата е негова, но полицейската версия вече е рамкирана. В следващите дни Буруджиев е бит, за да бъде принуден до признания, и едва тогава си спомня инструкциите на Радомирски – при залавяне да сочи именно него като главен виновник, понеже срещу него има задочна смъртна присъда. Този епизод демонстрира как случайността на улицата – будният поглед на роднина, наличието на униформен в периметъра, кратката дистанция до участъка – прекъсва дори добре начертан план. Случаят не приключва с мартенския провал: нов опит срещу Крапчев се предприема на 21 юли 1944 година, когато временната полицейска защита е изтъняла. В 11:30 часа в центъра на София двама нападатели го повалят, един нанася удари с къса сабя в глава и тяло, но Крапчев – бивш четник от ВМОРО – отвръща с голи ръце. Намесата на кандидат-подофицер Христо Калчев, който стреля предупредително и се втурва към мястото, преобръща хода на нападението; нападателите бягат, полицията блокира района, при прочистване на кооперация в стая за въглища Борис Ангелов се самоубива, а другарят му е застрелян в градинката при Светия синод от полицейски стражар от Четвърти участък. Крапчев оцелява тежко ранен, но умира при неизяснени обстоятелства в Горна Джумая на 9 септември 1944 година, като една от версиите твърди самообесване в ареста. Линията срещу медийния авторитет показва, че групата мисли не само в термини на силови фигури, но и на символни центрове на дискурса, където думите и рамките на новините са част от войната.

Ликвидирането на Сотир Янев и полковник Атанас Пантев като удар в сърцевината на политико-военния апарат – На 15 април 1943 година Никола Драганов – Гуджо застрелва пред дома му народния представител Сотир Янев, като действие, което разкъсва илюзията за сигурност на политическото представителство извън официалните охранителни периметри. Няколко седмици по-късно, на 3 май 1943 година, Митка Гръбчева и Величко Станев ликвидират запасния полковник Атанас Пантев – герой от Чеганската операция и защитата на Червената стена, бивш директор на полицията и бивш подпредседател на Военния касационен съд. Тези два удара целят да пробият едновременно политическото и правоохранителното ядро на режима: Янев като парламентарна фигура и Пантев като символ на институционалната памет на репресивната система. Ефектът е незабавен: София е блокирана, заловени са около петдесет търсени членове на БРП (к), от които девет със задочни смъртни присъди, което говори, че полицията капиталира събитията, за да легитимира масова операция по превенция и разсичане на потенциални клетки. За бойната група това означава промяна в екологичните условия на действие – от относителна подвижност към зона на постоянна засада, където всяко движение носи повишен риск. В същата логика, на 10 май 1943 година следва неуспешен опит за убийство на инженер Кулчо Янакиев, известен с дейност по заглушаване на съветските радиоемисии. Двойката на Мико Папо и Донка Ганчева е заловена; Папо е осъден на смърт и екзекутиран, а Ганчева, като непълнолетна на седемнадесет години, получава доживотна присъда. Политбюро нарежда прекратяване действията на групата, което свидетелства, че стратегическата цена на продължаване вече надвишава вероятната политическа печалба. Въпреки това четирима от хората на Радомирски предприемат на 29 май повторен опит срещу Янакиев; полицията е подготвена и убива трима от нападателите, докато Никола Драганов – Гуджо се самоубива в подземната канализация на София. Станю Василев попада в полицейска засада и се самоубива на 10 юни 1943 година, което окончателно бележи разформироването на ядро от групата и прехвърляне на оцелелите към партизански отряди. Виолета Якова е заловена през юни 1944 година и е убита при опит за бягство; от първоначалните четиринадесет до 9 септември 1944 година доживяват около половината – мъчителен баланс, който превръща тактическите победи в стратегическа цена, плащана с ускорено изтощение на кадри.

V. Последици и памет след 9 септември 1944

Народната република и канонизирането на градската съпротива – След 9 септември 1944 година политическият режим се сменя и паметта за градската въоръжена борба се институционализира, като „Черните ангели“ влизат в канона на легитимацията на новата власт. Оцелелите членове на групата се представят като образцови носители на революционна доблест, а техните биографии се редактират в училищни и партийни издания, където акцентът пада върху саможертвата, дисциплината и идеологическата твърдост. В този конюнктурен разказ се подчертава, че ликвидациите са „необходима историческа мярка“, чрез която се неутрализират „реакционни сили“, и се убеждава, че градската борба логично се влива в победоносния следвоенен ред. Спомените на участниците излизат между 1944 и 1989 година и играят двойна роля: те едновременно съхраняват детайлна микроистория на акциите и задават нормативен език на паметта, където колебанията и моралните амбивалентности са омекотени или пренаредени. С времето тази канонизация създава културна решетка, през която обществото мисли насилието на нелегалната борба като морално оправдано и дори задължително, което структурира публичното въображение за 40-те години и поставя възпоменателни марки в градското пространство. Едновременно с това в сянка остават травматичните ефекти върху свидетели, роднини и „периферни“ участници, както и въпроси за оперативни грешки и случайности, които държавният разказ не обича да експонира. В този смисъл следвоенната памет работи като педагoгика на лоялността: тя употребява конкретните биографии, за да произведе модел на гражданска добродетел, който да е съвместим с новата политическа етика. Тази употреба не изтрива фактите, а ги курира – пренарежда акцентите, оформя контексти и превръща разпилените епизоди в стройна повествователна линия. В резултат паметта за „Черните ангели“ се стабилизира в колективното съзнание като символна матрица на смелост и конспиративна дисциплина, а съмненията и контекстите, които не пасват на канона, се отлагат за по-късни историографски дебати.

Съдби, реабилитации и невидимите следи на насилието – След промяната на властта биографичните траектории на участниците се разклоняват между публична почит, служебна реализация в новата система и болезнени, често неизказани следи от преживяното улично насилие. Виолета Якова е вече мъртва – заловена през юни 1944 година и убита при опит за бягство, тя се превръща в знаме на женското участие в съпротивата, а нейният образ се митологизира като емблема на решителност и хладнокръвие. Имената на падналите – Станю Василев, Никола Драганов – Гуджо и други – се вписват в пантеони и паметни плочи, като езикът на ритуала стабилизира общественото възприятие за тяхната смърт като жертвоприношение. В същото време семействата на екзекутираните от групата мъже – генерал Христо Луков, Сотир Янев, полковник Атанас Пантев и други – живеят в друга паметна икономика, където насилието се преживява като несправедливост и травма, а достъпът до публична артикулация остава ограничен десетилетия. Този дуализъм на паметите – официално признатата героична и частната травматична – оформя напрежение, което започва да излиза на повърхността едва след 1989 година, когато различни архивни фрагменти, дневници и свидетелства се активират в по-плуралистична публична сфера. Независимо от това, следвоенната институционална рамка успява да форматира основния наратив и да го поддържа чрез учебници, ритуали, филми и годишнини, така че за няколко поколения „Черните ангели“ означават преди всичко организирана смелост в името на политическа кауза. Тази асиметрия на паметта подсказва, че историческата прецизност не се свежда до хронология и факти, а изисква проследяване на социалните механизми, които правят едни спомени видими, а други – безгласни.

VI. Полицейската контраофанзива: методи, рутина, адаптация

Апаратурата на отделение А и оперативната механика на преследването – След 13 февруари 1943 година полицията преминава в режим на максимална мобилизация, като отделение А под ръководството на Никола Гешев концентрира разузнавателни ресурси, агентурни мрежи и бързи блокади на квартали. Наградата от 300 000 лева за убийците на генерал Луков функционира не само като финансов стимул, а като психотехнология за активиране на градската мрежа от доносници, случайни свидетели и уязвими посредници. Рутината на наблюдение включва следене на траурни шествия, адреси на потенциални явки, мрежи от роднински и съседски връзки, трамвайни маршрути и работни места, като един от ключовите уроци за полицията е, че ритуалите – погребения, годишнини, религиозни събирания – дават прекрасни възможности за разпознаване. В арсенала влизат масови проверки на документи, внезапни вечерни обиски и технична обработка на намерени материали – позиви, оръжие, пари, адресни записки – за да се реконструира фрагментарна, но действена карта на нелегалните контакти. Арестът на Иван Буруджиев на 23 март 1943 година показва силата на баналното: бдителен роднина, близък униформен, кратка връзка до участък, която превръща иначе внимателното следене в процесуален провал. Оттам нататък полицейската машина използва насилие в рамките на разпитите, но ключово е друго – умението да принуди заловените да „преприсвоят“ оперативните инструкции, например да посочат Славчо Радомирски като централен виновник, защото така или иначе върху него виси задочна смъртна присъда. Тук контраофанзивата не е само технология на сила, а и технология на интерпретация: чуждият конспиративен план се обръща срещу своите автори с минимални редакции.

Отговорът на групата и пределът на конспиративната устойчивост – Бойната група реагира с адаптация – изостря дисциплина, скъсява явки, редуцира радиуса на движение и преразпределя ролите според психологическата устойчивост под натиск. Но след двойните удари срещу Сотир Янев (15 април 1943) и полковник Атанас Пантев (3 май 1943) градската среда „се смалява“: блокадите стават по-чести, агентурните слухове по-гъсти, а случайността – по-скъпа. Неуспехът срещу инженер Кулчо Янакиев на 10 май и последвалият фатален опит на 29 май 1943 година показват пределите на устойчивост: когато противникът вече очаква повторение, симетрията вдига цената в човешки животи. Самоубийствата на Никола Драганов – Гуджо в подземната канализация и на Станю Василев при полицейска засада на 10 юни 1943 година маркират морално-психологическия предел на конспирацията, където изходът между плен и смърт се превръща в мигновен екзистенциален избор. Политбюро решава да прекрати действията на групата – стратегическа пауза, която признава, че тактическият блясък е изчерпал маневрения си ресурс в столицата. Оцелелите са пренасочени към партизански формирования, където логиката на войната е друга – по-широк фронт, друг ритъм на риск и друга публичност на насилието. В ретроспекция този цикъл на удар, контраудар и ескалация демонстрира, че устойчивостта на градската нелегална клетка е функция от три фактора: капацитета да изненадва, качеството на прикритие в масовите рутини и способността да прекъсва собствената инерция навреме. При „Черните ангели“ първите два фактора работят дълго, третият закъснява – и именно тук полицията печели.

VII. Медийни образи и екранни интерпретации: филмът „Черните ангели“ (1970)

Естетика на конспирацията и драматургия на съдбата – Премиерата на филма „Черните ангели“ през 1970 година вкарва градската конспирация в културния център на НРБ: сценарист и режисьор е Въло Радев – автор на „Крадецът на праскови“, „Цар и генерал“, „Осъдени души“ и „Адаптация“, чието майсторство в психологическата драма става решаващо за начина, по който зрителят „вижда“ атентатите. Участват Стефан Данаилов, Доротея Тончева, Виолета Гиндева, Йосиф Сърчаджиев и други – актьорска конфигурация, която носи харизма и вътрешно напрежение, превръщайки конспиративната рутина в кинематографична съдба. Радев работи с визуален език на близкия план, на приглушения градски звук, на интериорните сенки и на бързите оттегляния, за да преведе зрителя през психологията на изборите, а не само през хронологията на събитията. Сюжетната архитектура балансира между факти и художествена необходимост: екранът сгъстява времето, съчленява епизоди и претегля морални дилеми, които в реалността са преживявани мълчаливо и без свидетели. Тази естетика прави насилието разбираемо като екзистенциален избор в рамките на исторически принуди, без да го банализира като „техника“. В резултат филмът става не просто популярна интерпретация, а режим на памет: за широката публика той фиксира атмосферата на 1943 година по-убедително от всеки документален разказ.

Идеология, рецепция и разминавания с документалния пласт – Контекстът на 1970 година предопределя идеологическа рамка: филмът утвърждава моралната легитимност на съпротивата и вписва индивидуалните съдби в „голямата“ историческа необходимост. В същото време Радев избягва плакатността, като поставя героите в ситуации на риск, страх и колебание, които човешкият детайл прави близки и достъпни. Рецепцията в киносалоните е силна, а образите – особено женските – стават културни цитати, които освобождават пространство за разговор за смелост, лоялност и вина. Разминаванията с документалния пласт са неизбежни: темпорални компресии, композиционни събирателни персонажи, усилени диалози – все решения, които служат на драматургията, но понякога създават илюзия за линейност там, където реалността е крила случайност и фрагменти. Тъкмо тук отговорността пада върху историка и читателя: да различават между образ и факт, между художествената истина и архивната проверимост. Филмът не отменя нуждата от критическо четене на спомени, полицейски протоколи и дневници; напротив, той популяризира тема, която изисква допълнителна аналитичност. В дълъг хоризонт екранната версия участва в изграждането на колективна памет, която е едновременно ресурс и риск: ресурс, защото прави историята комуникативна; риск, защото естетиката може да замести аргумента там, където доказателствата са трудни и спорни.

VIII. Историографски спорове и хипотезата за дворцов интерес

Тезата за царска мотивация: дневници, свидетелства, интерпретации – В историографския дебат се оформя теза, която свързва дворцов интерес с неутрализирането на генерал Христо Луков и депутата Сотир Янев. Крум Благов, опирайки се на дневниците на Богдан Филов и на свидетелства на архитект Йордан Севов, излага аргумент, че цар Борис III се бои от подготвян преврат от Луков най-късно през есента на 1943 година, което прави отстраняването на генерала политически изгодно за Двора. По линията на Сотир Янев се появява по-прозаична версия: според спомените на Севов той държи полици по дълговете на княз Кирил, което отваря възможност за конфликт на интереси, в който физическото неутрализиране решава финансово-политически възел. Тези твърдения внасят интрига: те предполагат конвергенция на интереси между нелегалната комунистическа група и част от върховете на монархическия режим – сценарий, който исторически не е невъзможен, когато става дума за елиминиране на опасен конкурент. Проблемът е в доказателствената плътност: дневниците на Филов допускат интерпретации, а свидетелството на Севов се компрометира от това, че той е разстрелян след 9 септември 1944 година и не оставя процесуално проверима версия. Тук тежестта се пренася към контекстуални съпоставки: кой има мотив, кой има средство, кой има достъп. За комунистическата група мотивът е идеологически и оперативен; за Двора мотивът би бил предотвратяване на преврат и разчистване на риск около княжески дългове. Съвпадането на мотиви не означава координация – то може да е просто паралелна игра на интереси в една и съща политическа конфигурация.

Епистемологични граници и „тайната“ на „Черните ангели“ – Историкът работи с това, което архивът допуска, а не с това, което сюжетът желае, и именно тук хипотезата за дворцово внушение остава индикативна, но не и доказана. Липсват документални мостове – записки за посредници, конкретни канали за сигнализиране, съвпадащи оперативни графици – които биха превърнали предположението в вероятност от по-висок порядък. Доколкото „Черните ангели“ са нелегална структура, те съзнателно минимизират следите, а дворцовата комуникация по дефиниция избягва следи по чувствителни теми; в комбинация това ражда устойчив дефицит на проверимост. Така „тайната“ на групата не е романтичен остатък, а функция от социалната логика на конспирацията и на върховната политика, които и двете произвеждат тишина в точките на контакт. Оттук следва и аналитичният извод: трябва да се държат едновременно две идеи – че има рационални мотиви за предполагаема конвергенция и че към днешния ден липсва достатъчна документална база за потвърждение. В този двоен фокус историческата прецизност се запазва, без да се отрича сложността на епохата. Парадоксът на „Черните ангели“ е, че те са едновременно много видими в ефекта си и много невидими в своята вътрешна логика; именно тази двупластност поддържа и до днес спорността на интерпретациите. Ако се върнем към целия цикъл 1943–1944 година, ще видим, че събитията могат да бъдат обяснени без помощта на тайна координация, но не и без помощта на синхронизиран натиск на паралелни интереси, които времето принуждава към сходни решения. Това запазва място за нови изследвания и архивни находки, но също така изисква дисциплинирано въздържание от категорични заключения там, където историята предлага само фрагменти.

Атентатите на „Черните ангели“ се вписват в логиката на ескалираща градска война, в която малка, добре дисциплинирана клетка се опитва да възстанови инициативата на разколебана организация чрез целеви ликвидации с висок символен ефект. През февруари–юни 1943 година групата действа по канон на конспирацията: двойки екзекутори и охрана, резервни явки, планирани маршрути за изтегляне, финансов гръб и тренировъчна рутина. Ударите срещу Никола Христов – Кутуза (8 февруари 1943), генерал Христо Луков (13 февруари 1943), Сотир Янев (15 април 1943) и полковник Атанас Пантев (3 май 1943) показват как изборът на цели едновременно разклаща политическия и медийния център на режима и провокира максимална контрареакция. Провалите срещу Данаил Крапчев (23 март 1943; нов опит на 21 юли 1944) и инженер Кулчо Янакиев (10 и 29 май 1943) разкриват пределите на оперативната устойчивост в среда, където полицията системно учи от собствените слабости. Самоубийствата на Никола Драганов – Гуджо и Станю Василев през май–юни 1943 година, разформироването на групата и последвалата съдба на Виолета Якова през юни 1944 година затварят цикъла на една стратегия, която печели моменти, но губи хора и пространство.

След 9 септември 1944 година паметта за тези акции се институционализира като ресурс на легитимация, а екранната интерпретация на Въло Радев през 1970 година фиксира визуалния канон на конспиративната смелост. Историографските спорове за възможна конвергенция с дворцови интереси—през дневниците на Богдан Филов и свидетелствата за Йордан Севов—остават без достатъчна документална плътност, но припомнят, че съвпадението на мотиви не е доказателство за координация. В равносметка „Черните ангели“ показват как градската нелегалност работи: тя успява, докато изненадва, и рухва, когато противникът предвиди повторението. Този опит остава важен за разбирането на механизмите на въоръжена политическа борба в урбанистичен контекст: избор на цели, темпо на ударите, цена на публичността, граници на дисциплината. Историята тук не абсолютизира, а калибрира преценката—между смисъла на тактически успех и стратегическата цена, платена в животи, памет и трайни разделителни линии.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК